Доцент, д-р, завършил философия с профил социология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Работи в областта на етиката, политологията, етнологията и религиологията. Автор и съавтор на 8 монографии и книги, както и на повече от 130 научнотеоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
Един призрак броди по Земята. Не онзи на интернационалния комунизъм, загубил се в мъглата на драматичния край на ХХ век, а този на днешния модел на неолибералния и глобален хиперкапитализъм. Вампирският му дух, отблъскващо изчадие на високата технология и неутолимия ламтеж за печалба, неуморно прекосяващ границите между реалност и виртуалност1 , ражда невероятна паника, ужас и кошмарни видения. Защото изкусително съблазнявайки нацията и нейната държава, той обсебва и изсмуква жизнените им сили и перспективи. Той руши безнаказано, безпрепятствено и до захлас имунната система на националната идентичност с нейните исторически, етнически и социокултурни стожери и скрижали. Неговият протеев нрав е да изобразява и да се преобразява в обезобразените и обезличените национални и културни самоличности.
Някога Модерността възлага невероятни упования и надежди на нацията и националната държава. На сцената на Историята тя прекалено на сериозно и самоотвержено играе и дори преиграва с техните ценности, принципи, идеали и проекти. Постиндустриалната ера на Постмодерността, обаче, леконравно и широкопръсто разиграва и подиграва тези ценности, принципи, идеали и проекти. Тя ги преоценява и опозорява.
Модерността екзалтирано и педантично твори, вдъхновено изпълнява Химна за историческото величие, грандиозната мисия, цивилизаторската провиденциалност, необоримата и предопределената инструменталност на нацията и нейните социални институционализации в държавата. Тя непреклонно вярва и неотстъпно действа така, щото историческото непълнолетие да може да бъде преодоляно само чрез гражданската зрялост и социокултурното пълнолетие на нацията и идентичностните Ј инкарнации в и извън пределите на националната държава. За нея във фабулите и сред главните действащи лица на Големите наративи, утопичното визионерство и идеологизираното социално инженерство в бъдността на Историята винаги са отредени първостепенни роли и флагрантни участия на нацията и нейната държавност. Историческата бъдност и щастливото просъществуване на Човека стават напълно невъзможни вън от сладкото робство и фаталната зависимост от нацията и нейните изображения, преображения и въплъщения в застиналата или променящата се действителност. Нацията и държавността им са солидните гаранти за това.
Обратно на нея, Постмодерността лансира демонстративно афиширани резерви, плашещо обрисуване на унинието и безпомощността, вцепеняващи прогнози за анемията, агонията и предречения летален изход за нацията и нейната държавност. С естетизирано наслаждение или по досадно задължение, тя изпълнява виртуозно Реквиема за историческата орис, падението и непредотвратимата гибел на нацията и държавността Ј в напиращите реалности на една глобализираща се и различна по дух история.
Нещо повече. Днешната версия на глобализиращата се постмодерност или на постмодерната глобалност с неистовство сервира злокобно набъбващата вероятност за немалко държави, общества, нации и култури да станат никъдници (по блестящия неологизъм на П. Увалиев). Тоест, да се скитат и лутат немили-недраги в селенията на Историята и сред неведомо-неизбродните пространства на Времето, без да имат своя автентична и перспективна, сгряваща ги със сакрална приемственост с миналото, опора и посока. Те са оставени или безпризорни, на доизживяване с това, което са имали и което ускорено привършват или други им отнемат. Или пък са възнаградени с пресметливото благодеяние на Силните на момента някъдници, които им подхвърлят част от огризките от разкошната си историческа трапеза, от разгулния пир на своето властово могъщество в един свят на главозамайващо променяща се панорама на Историята.
Вместо модернистично шлифованото почитание и дори преклонение пред ролята и значимостта на нацията и държавата Ј, постмодерността предлага фамозния гастрол на нихилизма, цинизма и ироничната пренебрежителност към историческия и социокултурния принос на тези феномени. Нещо повече, тя ги обвинява в страшни исторически злокобства и злини, приписва им всички познати и сега открити злополучия, злощастия, престъпления и грехове. Става ясно, че иманентно, генетично обременени, нацията и нейната държава са истинските виновници за всички сторени с и на човечеството злодеяния и неизкупими трагедии в Историята. В подобно време на исторически сурови и безпощадни присъди, бремето на отговорността и вината се стоварва безмилостно върху изнемощялото туловище на нацията, националната идентичност, националната и социалната държава. Марио Варгас Льоса с ярост се нахвърля, опровергава, поругава и кощунства с модернистичните сладникавости за предопределението на тези феномени2 . Той приписва всички смъртни грехове и пороци на нацията и държавата Ј, заченали в утробата си историческите и социокултурните премеждия и трагизми с човечеството през последните векове.
Подобно нему и Жак Дерида, макар и с по-хладнокръвен и обуздан тон, оценява критично тяхното присъствие и роля в историята. За него е неопровержима истината, че всички национални държави се раждат от и се основават на насилие, че модерността е императив на тоталитаризма3 , което подсказва и докъде тя може и трябва да доведе в своя финал.
Радикално променената тоналност в отношението, оценките и обноските с модернистично възпяваната нация (и нейните идентичностни и държавни ипостаси и инкарнации) от низвергващата я постмодерност не пропуска нито една сфера или част от историческата биография или днешното житие-битие на нацията и самоличностните Ј въплъщения и образи. Глобално-постмодернистките схващания и предубеждения, емоции и действия изливат своя оценъчен и праксеологичен серум във всички фибри на национално-идентичностното самочувствие и съществувание. Това неотвратимо води до психотична свръхкинетичност или до парализирана моторика на националните и държавните организми, повлияни от този серум.
Независимо от всичко това, все още не е казано сърцераздирателното последно сбогом на нацията, национализма, националната идентичност и националната държава. Макар и с клюмнал дух, прекършени сили, прахосани шансове, нацията и държавата се сдобиват с други възможности и оръжия за последната и фаталната им битка с глобалните реалности4 .
Позволявам си лукса на едно признание: поклонник и сторонник съм на т.нар. гражданско-политическо дефиниране на нацията. Не заради историческата компрометация и амортизация на другото – етноложкото, – разбиране на националния феномен. Не и като някаква теоретическа и практическа ипотека и застраховка пред премеждията на бъдното време. Дори смятам, че и етноложкото дефиниране на нацията има и ще има още биографично време до своето окончателно историческо пенсиониране – обусловено от други, недошли до заветния си край, тенденции и реалии.
Считам, че битуващите в съвременността ни, а още повече задаващите се на историческия хоризонт предизвикателства и реалности дават приоритетно друм на jus soli вместо на jus sanguinis, който принцип на конституиране на националната идентичност сякаш е обречен.
Драматичното преображение на нациите и техните въплъщения в глобално-постмодерното време не оставя непокътната историческата орис и орбита на България. То драстично изменя облика и духа, ландшафта и тъканта на нейното етническо, етнокултурно, етнорелигиозно, етноезиково и пр. структурирано пространство. При това с темпове, мащаби и във форми, исторически непознати доскоро и непредсказуеми в бъдността си.
В смутното време на прехода ни към демократичното устройство на обществения и държавния живот, навсякъде през последните години политиците несекващо и натрапчиво говорят за българския етнически модел. Без ни най-малко да се омаловажава и подценява стойността и приносът на този модел в едно метежно време на невъобразими промени, обаче странно защо никой не отваря дума за съдбовния за пребъдването на българското проблем – този за отсъствието на български национален модел, за потресаващата липса на национален идеал. Понеже именно и само чрез последните многострадалната българска нация може и трябва да открие и постигне национално съгласие и единение, публична и историческа мобилизация, несломима воля и сила да претвори техния гражданско-политически проект и социокултурното им послание, които да ни отворят двери към историческата и цивилизованата бъдност на света.
За разлика от всички свои съседи на Балканите, единствено ние все още нямаме единна и публично валидизирана стратегия за националното ни развитие. Всички останали, стари или новопоявили се нации и държави на полуострова ревниво пазят и стриктно изпълняват сакралните послания и историческите императиви на своите национални доктрини. Гръцката „Мегали идея“ от 1829 г. преди няколко години бе актуализирана в духа на най-новите промени и предизвикателства в света като „Елинизмът по света“. Турската национална доктрина от 1925 г. „Мир в страната, мир със света“ също остава ненакърнима и решително отстоявана. Сръбската „Начертанието“ от 1844 г. преди години бе обновена като „Меморандум“ на Сръбската академия на науките и изкуствата. Румънската национална доктрина, известна под името „Национално обединение“, оповестена и претворявана от 1846 г. също безукорно се изпълнява. Албанската национално-историческа стратегическа визия, създадена през 1910 г. като „Велика Илирия“, в резултат на главоломната промяна на обстоятелствата и изменения баланс на силите на Балканите през последното десетилетие, на разпада на СФРЮ и легитимацията на нови държави и нации, бе променена и легитимирана като „Велика Албания“ в 1998 г.
Единствено в България царува озадачаващо пестене на политическа воля, усърдие и действие от страна на управляващите елити, за да се конституира и легитимира национална доктрина със стратегически замисъл, с публично валидизирани и мотивиращи народа ни национален идеал и национален модел за историческо и социокултурно развитие на Отечеството ни, съзвучни на историческите предизвикателства и реалности.
Не трябва да забравяме горчивото обстоятелство, че няколкото доктрини за национална сигурност, национален идеал, национално възраждане на др. п. останаха плод и център на внимание само на ограничен кръг от специалисти, експерти, родолюбиви общественици и рядко политици. Те не доведоха до дължимата публична и мащабна дискусия за съдбовната потребност и историческата инструменталност на стратегическата ни визия като нация и държавност в един невероятно променящ се свят. Напротив, дори тяхната искреност и патриотичен патос бяха посрещнати с нескрито раздразнение и обидни квалификации от страна на някои политически лидери и формации, омаловажаващи или спекулиращи с идеите им.
Вместо това, политиците властно и методично, някои повече, други по-слабо, пристрастено, ни повеляват да се съсредоточим и боравим единствено с предложения и декретиран като спасителна панацея, модел на българските етнически отношения. Интересното е, че при неоспоримата мултиетичност в България се предлага и валидизира само един етнически модел, който сякаш преференциално абсорбира и употребява сценариите за обществено-историческо развитие, като елиминира други вариации. Впечатляващо е, че амбивалентната същност и специфика на всяко моделиране, в т.ч. и особено това на етническите корелации и структури, не се разглежда с изискуемата сериозност, дълбочина и епифеноменалност* 5 .
Без съмнение, как ще влезем в обединена Европа, в един Нов Стар континент, имащ ново изображение, патоси, статуси и рангове на националните идентичности, неизбежно зависи и от естеството и спецификата на етническия модел на Родината ни. Още по-съдбовно за приобщаването ни към бъдещето на европейската цивилизация е наличието или отсъствието на национален идеал и модел. За да ни представят по достойнство, последните трябва да са съзвучни на новите исторически времена, социокултурни предизвикателства и премеждия. Освен, че трябва да сме свои, прилични и общи в европейски контекст, те следва да ни идентифицират и като различни и други, като неповторими и самобитни в националния ни образ, натюрел, битност и самоличност спрямо останалите нации.
Тези високи изисквания и отговорности повдигат рой сложни въпроси. Защото националното принципно залага на общото, съгласието и взаимодействието, докато етническото залага на различието, отграничаването, съобразяването и калкулирането на всичко през призмата на иманентните му ползи и вреди. Ако националното по презумпция разчита, че отликата трябва да се подчини и съобрази с общото, да влезе в тон с тъждественото, общовалидното, да приеме вярата на универсалното, то етническото е неотстъпчиво и категорично. За него примат трябва да има различието , отделното и особеното. Така общото следва да подчини своя нрав и да преклони глава пред различието. Особеното започва да изглежда по-важно от общото, а партикуларното става комай фундаментално и фундиращо за социума. Оттук започва да се смята, че парциалното е по-високопоставено от универсалното. Дори нещо повече, че универсалността или универсалностите са изводими и съобразими тъкмо или най-вече от конкретни парциалности, неповторими самоличности и колоритни самобитности, които се възприемат като мая и сол на живота-история.
Оттук и съдбовният избор за това, което ще бъде изходно начало и определящ критерий при дефиниране бъдността на нацията – общото или различното, национално-универсалното или етнически-уникалното, единността на гражданствеността или единността на произхода и връзката. На историческия кръстопът на тези възможности изборът на едното или другото може да предопредели съответни общественоисторически и социокултурни друмища, перспективи и последици за нацията и етносите Ј.
Фаворизирането на различието, преференциалният режим за идентичността, обаче, съществуващи с дезавуиране и редукция на универсалното, общонационалното не следва да се възприемат и тълкуват опростено. Защото можем да бъдем и сме различни само когато, където и доколкото сме в нещо общи, тъждествени, универсални. Извън нея, вън от общността ни можем да сме всякакви, но не и съпоставими, съизмерими, сиреч да бъдем и различни, т.е. вариации и модуси на нещо спояващо ни.
Следователно единствено по този начин възприемам, оценявам и реагирам като на равен с мен на другия, различния и етнически „чуждия“. Не защото той е само и единствено различен (българин, турчин, ром, арменец, евреин и пр.), а понеже независимо и въпреки, че е такъв (различен), той е преди всичко и най-вече общ, приличен, тъждествен с и на мен в универсалното си качество, че е, може и трябва да бъде Човек, или с общата ни референция, че сме български граждани. Тъкмо защото сме общи и тъждествени (като човеци и граждани на една държава и една нация) се възприеме и трябва да се оценяваме в присъщото ни прилично различие или понякога в неприличното ни различие в маниера ни на мислене и поведение. Това е истинската парола за интерсубективна и хуманна, хуманизирана и хуманизираща комуникация и взаимодействие между хора с различна етническа генеалогия и идентичност. Трябва да уважаваш Другия, Различния, „Чуждия“ не защото е етнически различен, понеже е българин, циганин, турчин, арменец, евреин или друг, а защото, въпреки че е такъв, е преди всичко Човек и Гражданин, имащ еднакви и равноправни с твоите права, свободи, отговорности и дългове пред общата за двама ви българска национална държава и българския народ. Ако го уважаваш приоритетно заради откликата му, това означава, че преоценяваш или ранжиращ някак си общото в него – човешката му същност. Тъкмо етническото моделиране трескаво инвестира и оглушително прокламира единствено и само в различието, признанието на което следва да го възнагради с права, свободи и облаги, без оглед на потенциалните и реалните вреди и опасности за общото и универсалното в националната идентичност и нормалния или прогресивния Ј обществено-исторически и социокултурен път на нейното преображение и развитие във времето. Неговата екзалтирана фаворизация неспирно и неуморно вменява, че важно е да те признаят за турчин, циганин или друг, отколкото за гражданин или човек. Сякаш не можеш да бъдеш истински човек и гражданин, ако преди това не си идентифициран на всяка цена като етнически дефиниран субект! Комай не можеш да имаш човешки права и свободи, ако предварително не са признати и легитимирани етническите ти характеристики!
Това не означава да се слага някаква изкуствено сътворена йерархия и селекция за това, кое е по-важно и изначално в дебата между универсалното и особеното, националното и етническото. Понеже истински човешкото и морално-гражданското никога не подлагат на съмнение и не подхвърлят на изпитания самобитно етническото. Те го приемат, съхраняват и развиват като неповторима част от своето историческо и културно богатство, като естествено творение от съкровищницата на човечеството. Но етническото невинаги е така добронамерено и реципрочно отнасящо се с и към човешкото и гражданското. То може да подценява, толерира и репресира едни или други човешки дадености, като ги структурира, вертикализира, субординира, йерархизира и координира по свой образ.
Споделеното до тук не означава, че нацията е напълно имунизирана срещу бацилите на етнически-идентичностната предразсъдност и неравнопоставеност на включените в нея етноси. Тя има своите исторически и културни прегрешения в този контекст. Независимо от инкасираните горчивини и злополуки в историята, все пак съвременната нация предпоставя политико-граждански права и свободи в по-голяма степен и форма, отколкото онези, които въздават етнизираните и конфликтуващите помежду си групи.
Тази прекомерна и очевадна втораченост на пламенните защитници на българския етнически модел към хипертрофирана употреба на идентичностното, етнически различното и отличаващото, може би, хвърля някаква светлина върху поне две многозначителни обстоятелства. Първото засяга безцеремонните и нееднократно афиширани публично претенции от страна на такива защитници за снемане на конституционно прокламираната еднонационална определеност на Република България и за подмяната на този статут на държавата с мултинационална дефинитивност на Отечеството ни, т.е. с дезавуиране и дискредитиране на статуса му до наше време.
Второто обстоятелство се отнася до категоричното нежелание на тези адепти да депозират своите теоретико-политически и практически пристрастия и усилия към реализацията в социалната практика на всяко едно от фундаменталните ни дефиниции на националното, т.е. етноложкият или политоложкият варианти за определение и конституиране на историческата и обществено-културната тъкан и визия на нацията.
Въпреки това защитниците на българския етнически модел си позволяват без всякакви обяснения и солидни аргументации да критикуват или да оправдават употребата или злоупотребата на всяка от тези дефиниции от други обществено-политически субекти. При това извършват подобна инструментална и спекулативна екстраполация като се ръководят очевадно от конюнктурни или фундаментални за тях замисли, планове и проекти, рефлектиращи в амбивалентни импониращи/антипатични оценки и действия.
Такъв манталитет и маниер на действие са в дълбинен конфликт с депозираните коректност, лоялност, преданост и претворимост на западните демократични ценности и идеали, които тези адепти на етническия ни модел се кълнат парадиращо, че неотклонно следват. Защото тези рационални и поведенчески техники и практики спекулативно опростяват и изопачават не само версиите на етнонационалното моделиране. Те дезавуират и дискредитират и тези на политологическото, гражданското разбиране и действие за конституирането и проявите на съвременната нация. Те подменят и заобикалят същностния патос на гражданско-политическото дефиниране, редуцират гражданския статус на нацията в държавата. Тъкмо последните акцентират и залагат на независимостта или на противоестествеността на оценките и реакциите на и към хората да са изводими от техните произходи и атрибутивни профили в етнически контекст.
Следователно фаворизирането на идентичностното възпрепятства най-важното и съдбовното за България – надрастването над различието и противопоставянето. То пречи на преодоляването на етническата себичност и за нормализацията на съпоставимостта и съизмеримостта с другостта – не на чуждата и различната общност, а на човека изобщо.
Колкото и да ни уверяват архитектите и адептите на този модел, че интимния и искрения му замисъл е тъкмо преодоляване на различието и противопоставянето, всъщност очевидно се налага контура, че това се осъществява чрез компенсация и валидизация с друго различие. Всъщност замисълът сякаш е сведен до пренареждане на едно с друго статукво в етническите взаимоотношения и неговото легитимиране по политически начин. С подобни операции в крайна сметка не се стига до съдбовно потребното и по-висшето единно национално равнище на идентификация. Така националното отново се снема, съизмерва и превръща в пленник на етничното и заложник на ситуативно-инструменталното в практиката.
Неизбежно подобна сложност и засуканост повдигат редица въпроси. Трябва ли да се декретира като общовалиден етнически модел, който се основава на самооценъчни пледоарии на едно или няколко малцинства? Понеже архитектите на нашия етнически модел ни уверяват, че са глас и съвест на всички без изключение етнически общности, че говорят от името и за благото на всички граждани. Все пак подобен етнически дозиран модел (колкото и да допуска някакъв меланж и от други етноси в своите смислови консистенции и функционалности) трудно би могъл да се противопостави и надскочи етнически-пристрастното и утилитарното в отношенията, обноските и действията си към другостта. Докато българският национален граждански модел ще обосновава, подчинява и въплъщава най-вече общочовешкия и универсално-гражданския етос, а не толкова етническия (пряк или завоалиран) патос и статус на човешки отношения.
Струва ми се, че е много удачна в този контекст дихотомията, която Михаил Игнатиев предлага за отликите между т.нар. от него „граждански национализъм“ спрямо „етническия национализъм“. Докато първият се отнася до връзката на човека с нацията, състояща се в споделянето и въплъщението на националното политическо кредо, на общия гражданско-политически проект и ценностен регистър, вторият засяга изводимостта и обвързаността на националното чувство, мислене и действие директно или косвено от национализма на корените, гласа и завета на предците, общите генеалогични връзки, кръвната спойка и дълга пред предтечите.
Считам, че тъкмо от съвременен граждански национализъм има пареща нужда България, който да елиминира всяка предпоставка за шовинизъм и развихрен етнически национализъм, противопоставящи, а не обединяващи.
Следва ли явно или дискретно фаворизиране на малцинствено-идентичностните права и свободи да се извеждат като фундаментален и фундиращ критерий и инструмент, като безалтернативен камертон, декретиращ мелодията на демократичния избор и визията за цивилизованост? При положение, че безцеремонно се подминава и пренебрегва, подценява и заглушава многогласният хор на национално-идентичностната проблематика, далеч надхвърляща и съвсем несвеждаща се само до идентичностните, малцинствените параметри, проблеми, дилеми, колизии и конфликти. Става дума, че не се търсят дълбинните социални, икономически, политически и културни причини, условия и механизми, детерминиращи етническа неравнопоставеност и неравноправие. Обратно, акцентира се на факта, че от етнически произход и принадлежност едва ли не автоматично се предпоставят и легитимират всички социални и др. неравенства у нас. Така в етническия ни модел всичко се оказва сякаш абсорбирано или редуцирано до смисловата решетка на малцинствено-идентичностния катехизис. Така житейските неблагополучия на граждани с различен етнически произход и принадлежност получават превърнат и спекулативен вариант и инструментариум за проблематизиране и интерпретиране.
Политически и морално справедливо ли е една хиперидеологизирана версия на етническия модел да се пласира и декретира в публичното ни пространство като еманация и есхатология на надидеологизирано дефиниране на национално-етническите и идентичностните ни рефлексии и битийности? При това в условията на плуралистична демокрация и многопартийна, сиреч мултиидеологическа социална практика в гражданското общество, където не би трябвало да има безграничен монопол или диктат на която и да е идеология и нейните институционализации в социума.
Най-сетне какво би се получило от такова пристрастно и безогледно вертикализиране на етническото и идеологическото в един радикално изменящ се свят. Защото от цивилизования и властващ Запад ни уверяват, че историческият пясък в часовника на Времето сякаш вече изтича за традиционните, вертикализирано-структурирани общества и практики. Лорънс Фридман не е единственият, който възвестява пришествието и произшествията на хоризонталното общество, което в глобалния свят се разпростира с неподозирана скорост и мащабност6 . В него старите обществени връзки, техники, авторитети и трафарети, изводими и подчиними на етнически, класови и др. идентификатори, отстъпват пред атаките на нови индентификационни критерии, еталони, вкусове и практики. Етносите все повече се редуцират откъм автентично етническото в тях. Линеещият нативизъм се отмества и заменя от прииждащия номадизъм. Медийната конструктивност и популяризация на персонална и групова известност или знаменитост изблъскват или прегазват отколешни, вкоренени и брадясали образци, инструментариуми и легитимационни практики на авторитет. Белезите на пространството се изличават, а гласовете на времето отслабват. Раждат се неспирно нови констелации и конфигурации на хоризонтални социуми и персонални релации. Плурализацията в идентичностите е неудържима. Битието на пространството и пространството на битието са отворени за невиждана революция на правата и невиждан експресивен индивидуализъм. Вместо модернистичната йерархизирана монолитност настъпва постмодерната флуидна хоризонталност на менталност и битийност. Разводите стават все по-лесни и повече не само спрямо съпруг/а, но и към преди изповядвани ценности, норми, обичаи, нрави, жизнени стилове.
Камбанният звън на бъдното историческо време ни поднася удивителни картини, несъпоставими с тривиализирания вкус и смислов патос на българския етнически модел. Понеже залага на приоритета на индивидуалните човешки права и свободи в тяхната превъзмогналост спрямо етническата рефлексивност, капсулираност и предразсъдъчност. Докато нашият модел включва тези права и свободи чрез „по-висшестоящото“ посредничество и значение на колективните права и свободи на различните етноси.
В пределите на един тотално опазарен, комерсиализиран и глобализиращ се свят индивидуалните права и свободи са свещената територия, където и за която следва да се водят битки за тяхното пребъдване. Никой не обещава, че исторически се задава една безоблачна Аркадия, където обитателите Ј ще водят блажено съществувание. Както откровено сочи Симсън Гарфинкъл, ако в наскоро отишлото си минало оруеловата утопия за тотален комунистически контрол върху човешката екзистенция не се сбъдна, то в идните 50 години в условията на глобалния хиперкапитализъм подобна утопия е на път да се пресътвори в най-ужасен вид7 . В бъдното мрежово-плоскостно и опазарено общество тоталитаризмът ще вирее и беснее с неподозирани мащаби и темпове. В него кражбите на идентичност, портретното пиратство, източването на самоличност, биометричното идентифициране на всекидневна и ексцесивна реактивност ще са неотменни негови черти. Непомерно драматизираната и даже трагичната цена със случайни или преднамерени грешки и манипулации, спекулирането с антропологични, расови, социални, здравни, професионални, имотни и др. идентификатори се превръщат в тревожна или кошмарна реалност. Абсолютната разпознаваемост, повсеместното кодиране, сериализиране, кодифициране, маркиране, етикиране, сканиране на човешката мобилност ще се превръщат в горчиво и отчайващо ежедневие. Безмерният надзор, социалната паника от повсеместен шпионаж, накърняване и спекулиране с личната тайна, нахлуването в правото за неприкосновеност и интимна зона в живота, неоповестеното профилиране и портретиране на човека за комерсиални или др. неогласени и несъгласувани с него употреби на реалния и виртуалния му „аз“ драматизират неимоверно неговия живот.
Следователно в настъпващото глобално време сериозните заплахи и опасности идват откъм покушенията върху личните човешки права и свободи, а не толкова върху колективните такива. Дезавуирането и дискредитацията, торпилирането на индивидуалните права и свободи правят безнадеждна и безсмислена борбата за колективните такива.
В стратегически план тъкмо нацията (особено тази, която е конституирана върху гражданско-политическата Ј дефинитивност) е способна да облекчи и реши на много по-ниска цена тези човешки дилеми и колизии.
Следователно смисловият патос на адептите на българския етнически модел не е в пълен синхрон с предизвикателствата на ускорено нахлуващото време на глобализираните реалности. Понеже етническата карта и идентичност, които са „силните козове“ на тези адепти се оказват в известна форма и степен отслабващи като потенциален и актуален инструмент и ресурс в междуличностното и интеробщностното общуване.
Освен това глобалната действителност сервира не само стерилно чисти етнически, но и различни псевдо-, квази– и панетнически релации и конфигурации в съответни територии. В нея все повече присъстват и увеличават относителния дял на влияние и въздействие и т.нар. метафорични, виртуални и др. п. нации и идентификационни общности.
С неподозирано политическо хладнокръвие се предлага констатацията, че на границите на второто и третото хилядолетие бацилът на идентичността е в цикъл на разширено самовъзпроизводство. Това води до драматично набъбване статуса на малцинствата и подкрепя стратегията за прекрояване на политическите граници съобразно етнокултурните такива на цели райони. Така доминацията на идентичностния патос принуждава света да върви ускорено по пътя на генерализиране на разделителни принципи, което неумолимо води до вавилонизация и дестабилизация на света в условията на неконтролируема освободеност на етничното.
Веднага след подобна тревожна констатация се сервира „специалитетът“: малцинствените права следва да са последната мярка, инструмент и критерий за опредметяване на западната ценностна система в света. Неотложното и скорошното превръщане на суверенитета на всяка национална държава във функция от правата на малцинствата е критерий и гарант за нейната демократизация и вписването Ј в Новия световен ред8 .
Впечатляващо е откровеното признание за взривоопасния потенциал и роля на развихрения идентичностен фактор в условията на инструментализирана глобализация на западните универсални ценности и норми. По-изненадващото е обаче екстраполирането, че тъкмо от употребата и злоупотребата на този фактор във фатално-субстанциален аспект зависи историческото спокойствие, прогрес и бъдност на цялото. Общественото цяло се оказва по странен начин единствено заложник и злощастен пленник на една негова част. Хомеостазисът на социума сякаш се кодира или декодира в крайна сметка единствено или приоритетно от проблематизациите и колизиите, битуващи или върлуващи около и с идентичностното начало, а не и с други фактори, условия и обстоятелства.
Всичко това доста натрапчиво оставя горчивия привкус на преднамерено редуциране или елиминиране ролята и значението, която играят други фактори, процеси, тенденции и зависимости в обществото, локализирани и действащи извън или косвено спрямо идентичностно-етничното (в неговите верски, културни, езикови и др. ипостаси). Тъкмо те в далеч по-фатална степен и форма обуславят нормалната или патологичната дименсия на социумните премеждия и инкарнации. Това би следвало да ги легитимира като по-краен или поне равнопоставен критерий и инструмент относно ролята на идентичното в общественото развитие.
Естествено малцинственият проблем е от изключително значение, особено в преломно-разломни обществено-исторически времена като днешното. Но той не би трябвало да е панацея за исторически и социокултурно преображение и пребъдване на една нация и нейната държавност. Защото е част, макар и много важна, съществена и съдбовна, от цялостен комплекс на националната проблематика, на националния модел и идеал.
Визираната привързаност и дори обсебеност от идентичностното у защитниците на българския етнически модел избликват по дискретен начин и в друг контекст. Изумителна се оказва позицията на тези адепти по въпросите за корелацията на идентичностите. Творците и сторонниците на етническия ни модел пламенно ни уверяват, че сме обречени в името на Заедност, която не изисква обяснения и оправдания, а проникване и разбиране на „другия“ и „другостта“ като условие за собственото ти утвърждаване и развитие. Така преобразувайки, преструвайки, преиначавайки, поддавайки се на предизвикателствата, съблазните и изкушенията на историята и средата, ти трябва да ги преодоляваш, да постигаш това, че изменяйки се следва да възкръсваш Същият. Защото в „общото време“ на Новия световен ред идентичността ще ражда идентичност, само ако идентичността ти се е превърнала в принцип на всяка друга идентичност.
Покъртителното признание или иносказание тук е, че другата, различната, чуждата идентичност може и трябва да е само инструментална ценност, средство, което е употребимо за постигане и гарантиране историческото и социокултурното символ-верую на азовата идентичност. Тук другият, различният, чуждият не е и едва ли трябва да бъде ценност и самоценност сам по себе си, да е човешки равноправен и равнопоставен субект. Той винаги следва да е само инструментална проекция, утилитарно конструирана функция, удобно оръдие на собствената ни етноидентичностна стратегия и тактика. Неговата стойност и значимост са съизмерими само чрез иманентните ни ценности и проекти, а следователно се оказват и съподчиними или координирани с техния патос.
Всъщност, щом бъдността и екзистенцията на идентичността ти зависи от обстоятелствата и властовите планове или ресурси да бъдеш принцип на всяка друга идентичност, това означава тотализация на собственото над другото. То е дискретен анонс за приватизация или узурпация над другата, различната, чуждата самоличност под универсалисткия символ на собствената идентичност. От това е релефно видимо, че подобен манталитет и маниер на идентичностни връзки и актове не хоризонтализира, а напротив, вертикализира, йерархизира, субординира и доминира едни над други самоличности и самобитности, в т.ч. най-вече етнически.
Какво би се случило, ако всички етнически общности възвестят и легитимират като субстанциален принцип подобен инструментализъм: да визираш другостта само като средство, което репродуцира идентичността ти? Универсализацията и разпространението на подобна етноидентичностна парадигма торпилира из основи логическата и аксиалната стойност на подобно изискване. Щом всеки трябва да се адаптира, преиначава, преобразява, имитира, за да остане пак Същият, то в подобен карнавал на феноменални идентичностни маски всеки приема всички останали не хуманистично и морално-отговорно, социално-позитивно, а утилитарно, спекулативно, мистифицирано, операционално, конюнктурно. В крайна сметка всички ще са губещи, независимо от своя произход, вяра, език и култура. Поради което не толкова идентичностното, а най-вече човешкото и гражданското следва да са в дълбинните фундаменти или в смисловите послания на междуличностните и интеретничните отношения.
Държа да посоча, че подобен аксиален и инструментален патос не е самородна и креативна колумбовска стъпка върху непознат и непристъпен континент на девствени идеи и неовладяни проблемно-тематични ареали. Така в съпоставителния си анализ на Одисей и Авраам, Еманюел Левинас в „Следата на другия“ визира и тълкува аналогичен типаж9 . Одисей, елинско-византийското начало и дух в идентичностното преображение и митарствата е опредметеният образ на подобна проблематизация. Одисей е винаги готов за странстване, промъкване, превъплъщение, нагаждане и овладяване на чужди нему земи, нрави и дилеми, за да си остане вътрешно в себе си ригидно непроменим. Защото се завръща вечно към себе си, към изконното и автентичното, независимо колко далече е стигнал, колко се е променил и преобразил. Подобна неизкоренима трасценденция на собствената идентичност я представя на пръв поглед като инструментално-адаптивна и хамелеонски мимикрираща, а всъщност я утвърждава като дискретно сакрализирана и монолитна, гарантираща неизкоренимостта на автентичната природа и наложителността от вечно завръщане и сверяване с духа и пулса на азовата идентичност, висшестоящо дислоцирана и оценявана спрямо всички останали самоличности.
Интерференцията на глобалните процеси и тенденции води до съприкосновения и произтичащи от тях новообразувания в етноидентичностните профили и битността на различни (персонални и общностни) субекти. Борбата за властово легитимиране, разширяване и надмощие на идентичността спрямо другите е естествена и неизбежна. Тя е морално-укорима когато се превърне в суперфикция на етноидентичностни и етнодиференцирани корелации и колизии. Понеже е отражение и продукт на вкоренени или сега действащи предубеждения, предразсъдъци и предпоставености, които визират и третират различната самоличност като нисша, непълноценна, опасна, ограничена в историческите и културните си постижения и потенции. Такова разбиране радушно отваря порти на представата, че другата идентичност (за разлика от азовата) е обречена да няма или да притежава ограничен ресурс и хоризонт във Времето и Историята.
Етническото моделиране не може да превъзмогне подобен стереотип. Само интеграцията в и чрез нацията е способна да извърши това чудодейство, при което враждебността и подозрителността между отделните етнически идентичности се трансформират или конверсират в гражданска поносимост, толерантност, приемане и разбиране с и на другия. Затова и националният модел и националният идеал са специфични дамоклеви мечове, които имат далеч по-големи шансове да разсечат гордиевите възли на етническите противоречия, бариери, колизии и конфликти.
Глобализацията и евроинтеграцията дават невероятни шансове за амбивалетни изменения в националното самочувствие и самоуважение на различни държави, общества, култури, нации и етнически общности. Това неизбежно повдига болезнени за нас въпроси и тревожни очаквания. В един свят, където силата и властта са от изключителна стойност, политическата, икономическата, културната и др. хегемонии драстично се отразяват и въздействат върху социалната и персоналната самоличност. Това изисква националният идеал и националният модел на историческо и социокултурно развитие в съвременността да сгрява емоционално и да мобилизира обществено-политически публичността и отделния гражданин.
За съжаление сегашният модел на етнически отношения по-скоро предизвиква усещането, че акцентира на комплекси за непълноценност, отговорност и виновност на българите за едни или други техни исторически премеждия и преживелици, в т.ч. и в сферата на етническите реалии. Изобщо не се осветлява обстоятелството, че самата Модерност предполага и „насърчава“ подобни исторически похождения и произшествия, инструментариуми и ефекти, независимо къде и кога те са станали в Западна или в Източна Европа. Както справедливо сочи Урс Алтермат, гражданите на Западна и дори на Централна Европа с фарисейска самомнителност поглеждат към Югоизточна, без да съзнават, че следват в по-мека форма същите концепции за „етническо“ и „културно прочистване“ и разделение и че вече са ги осъществили в широки размери в своята част на Европа10 .
Всъщност, като страна със забавена модернизация, България по-късно от водещите западни държави, общества и култури реализира етнически модели, инструментариуми и техники, които вече са изпробвани и консумирани в оксидентализираното и централноевропейските пространства. Религиозните обръщения, преименуванията, етническите прочиствания, репресиите над другостта, институционализираните доминации на отделни етноси и т.н. не са самороден, български или източноевропейски, продукт и патент. Те са неразделна част от общоевропейската и световната история в различните Ј географски и социокултурни дислокации и инкарнации на универсалисткия, просвещения дух на Модерността.
Никой не трябва да е безразличен към този исторически драматизъм и дори трагизъм на жертвите на подобни покушения и насилия срещу идентичността на едни или други лица, общности, народности и нации. Затова е странно, че адептите на етническия ни модел си запушват ушите и затварят очите за неудобни въпроси за реализацията на аналогични етнически, етноконфесионални, етнокултурни, етнолингвистични и др.т. премеждия и безобразия в историческите биографии или в днешните реалности на всичките ни съседи, или на селективно фаворизирани от тях.
Още по-впечатляваща е категоричната съпротива на тези защитници да полемизират и публично да обяснят прилагането на двойни стандарти относно защитата на индивидуалните и колективните права и свободи в етническите релации. Защото те смятат за напълно резонно да изискват с патетични пледоарии институционализация и държавна легитимация на употреба и обучение на майчин език у нас, но истерично се държат, когато се постави същият проблем при кюрдите в Турция, например.
Естествено възниква въпросът: кого и в какво, как и защо подобна амбивалентна реактивност обслужва в пледоариите и борбата за човешки, индивидуални и малцинствени права и свободи. Разбира се, не само у нас, но и в съседните ни държави, общества и култури. Доколкото това се връзва по някакъв начин и с вероятни геостратегически планове, сценарии, инструментариуми и практики в днешния и утрешен свят.
Наистина все по-отчетливо и по-мащабно се пише и говори, че нацията и нейната форма на държавна легитимация е поставена „на тясно на историческата скамейка от безмилостния съдебен трибунал на Времето“. Вместо утвърдените вариции и модификации на модернистично сътворената и легитимирана национално-държавна и национално-идентичностна битност и менталност неотвратимо прииждат и се настаняват в историческото пространство и време т.нар. постиндустриални, постнационални, епинационални, инфранационални, транснационални, интернационални, супранационални, перформативни и др. инкарнации на идентичностна дефинитивност и въплътеност. Радикалната смяна или незримата промяна на статуса и патоса на нацията и националната държавност в ерата на изместване на вертикални с мрежово-хоризонтални конфигурации или констелации съществено провокира други маниери на проблематизиране, тематизиране и интерпретиране на тази крайно деликатна материя.
Тъкмо поради това спасителният изход за България е в спешното конструиране и публичното валидизиране на обединяващ, граждански сплотяващ и ефективно осъществяващ се национален идеал и модел за Родината. За тях все още има време и хоризонт в днешната и бъдна историчност.
Бележки:
1 Виж подр. Стоун, А. Р. Войната между желанието и техниката. В края на механичната епоха. С., „Атика“, 2001, с. 210-215.
2 Шнапер, Д. Общността на гражданите (върху модерната идея за нация). С., „ЕОН-2000“, 2001, с.6.
3 Дерида, Ж. Другото оглавяване. С., „ЛИК“, 2001, с. 29 и 130.
4 Виж подр. Лукач, Д. Краят на ХХ век и краят на модерната епоха. С., „Обсидан“, 1994; Хобсбом, Е. Нации и национализъм от 1780 до днес. С. „Обсидан“, 1996; Андерсън, Б. Въобразените общности. С., „Критика и хуманизъм“, 1998; Гелнър, Ъ. Нации и национализъм. С., „Панорама“, 1999; Смит, А. Националната идентичност. С., „Кралица Маб“, 2000.
* Виж Мизов, М. За етническите предизвикателства в навечерието на ХХI век. – в сб. „Националната идея и етническите взаимоотношения от ХХ към ХХI век. Българският модел“. С., „Демакс“, 2000. с. 79-89.
6 Виж подр. Фридман, Л. Хоризонталното общество. С., 2000 „Весела Люцканова“.
7 Виж подр. Гарфинкъл, С. Нация под наблюдение (гибелта на личната ни неприкосновеност през ХХI век). С., 2002, „Атика“, с.10.
8 Виж подр. Доган, А. България и Новият световен ред. С., 2000, ИЛИ.
9 Левинас, Э. Избранное: Тотальность и бесконечное. М., СПб., 2000, „Университетская книга“, с. 313.
10 Алтермат, У. Етнонационализмът в Европа. С., 1998, „Гал-Ико“, с.14