Ерик Тусен е председател на Комитета за анулиране дълга на Третия свят (САДТМ). Автор на “Финансовата система срещу народите. Борсата или животът”; съавтор с Дамиен Миле на “50 въпроса/50 отговора върху дълга, МВФ и Световната банка”, съавтор с Арно Закари на “Изход от задънената улица. Дълг и споразумение”, 2003; повече информация в: www.cadtm.org.
На 22 юли 1944 г. завършва конференцията в Бритън Уудс, по време на която са основани Световната банка и Международният валутен фонд.
След Втората световна война част от дошлите на власт политици от Третия свят обръщат гръб на бившите колониални сили. Тази ориентация среща твърдата съпротива на правителствата на големите индустриални и капиталистически страни, които имат определящо влияние върху Световната банка (СБ) и Международния валутен фонд (МВФ). Проектите на СБ имат силно политическо съдържание – да възпрепятстват развитието на движенията, обвиняващи престъпното господство на големите капиталистически сили. Забраната да се вземат предвид “политическите” и “неикономическите” съображения при операциите на Банката, едно от най-важните условия в хартата й, се заобикаля системно. Политическото пристрастие на институциите от Бритън Уудс проличава чрез финансовата подкрепа, давана на диктатурите, които вилнеят в Чили, в Бразилия, в Никарагуа, в Конго-Киншаса и в Румъния.
1. Антиколониалният и антиимпериалистическият бунт на Третия свят
След 1955 г. духът на Конференцията от Бандунг (Индонезия)1 започва да влияе върху голяма част от планетата. Той е продължение на френското поражение във Виетнам (1954 г.) и предшества национализацията на Суецкия канал от Насър. Следват Кубинската (1959 г.) и Алжирската (1954-1962 г.) революции, възобновяването на борбата за признаване на Виетнам… В нарастващата част от Третия свят дошлите на власт политици обръщат гръб на бившите колониални сили. Отбелязва се тенденция за заместване на вноса и за развитие на политиката, насочена към вътрешния пазар. Тази ориентация среща твърдата съпротива на правителствата на големите индустриални капиталистически държави, които имат определящо влияние върху Световната банка и МВФ. Разгръща се вълна от буржоазни националистически режими, водеща популистка политика (Насър в Египет, Неру в Индия, Перон в Аржентина, Гулар в Бразилия, Сукарно в Индонезия, Н’Крума в Гана…) и на режими с ясна социалистическа ориентация (Куба, Народен Китай).
2. Възможност за интервенция на Световната банка в националните икономики
От 50-те години на миналия век Световната банка разгръща организирана мрежа на влияние, която по-късно ще й послужи много. Банката започва да популяризира услугите си в Третия свят. Влиянието, на което тя се радва сега, произтича до голяма степен от агенциите, които тя конструира в държавите, които стават нейни клиенти и длъжници. СБ упражнява истинска политика на влияние, за да поддържа системата си за заеми.
През 50-те години една от първите цели на политиката на Банката е “създаване на инструкции”, което най-често взема формата на параправителствени агенции във вътрешността на страните-клиентки на Банката2 . Подобни агенции са основани умишлено, така че да бъдат относително финансово независими от техните правителства и извън контрола на местните политически институции като националните парламенти. Те представляват естествени посредници на Банката, на която дължат много, като се започне от съществуването им, а в някои случаи и финансирането им. Създаването на подобни агенции е една от най-важните стратегии на Световната банка, за да се вмъкне в политическите икономики на страните от Третия свят.
Действайки по собствени правила (често изработени по внушение на Банката), тези агенции служат за създаване на стабилен и достоен за доверие източник, от който Банката има нужда: предложения за “осъществими” заеми. Те също така дават на Банката основи за паралелна власт, чрез които тя да е способна да трансформира националните икономики, в действителност цели общества, без процедурата, изискваща демократичен контрол и противоречиви дебати.
През 1956 г. Банката основава със значителната финансова подкрепа на фондациите „Форд” и „Рокфелер” Института за икономическо развитие, който предлага шестмесечен стаж на обучение на официални представители на страните членки. “Между 1956 и 1971 г. повече от 1300 официални представители минават през института, някои от тях се издигат до поста на министър-председател, министър на планирането или на финансите”3 .
Прилагането на тази политика е обезпокояващо: проучването на „Интернешънъл Легал Сентър” (ИЛС) в Ню Йорк за дейността на Банката в Колумбия между 1949 и 1972 г. прави заключение, че автономните агенции, създадени от Банката, са нанесли дълбок удар върху политическата структура и социалното развитие на целия регион, като са отслабили “системата на политическите партии и са минимализирали ролята на законодателната и на съдебната система”.
Може да се смята, че от 1960 г. Банката изгражда нови уникални механизми за продължителна интервенция във вътрешните работи на страните-заемополучатели. Обаче Банката решително отрича, че подобни вмешателства са политически, напротив, тя твърди, че нейната политика няма нищо общо със структурите на властта и че политическите и икономическите дела съществуват отделно.
3. Политиката на заеми на СБ е повлияна от политически и геостратегически съображения
Член IV, раздел 10 определя: „Банката и отговорните й служители няма да се намесват в политическите дела на който и да е член, като им е забранено да се влияят при решенията си от политическия характер на члена или на членовете, за които става дума. Само икономически съображения могат да влияят върху решенията им и тези съображения ще бъдат преценявани без предупреждение, за да се постигат целите (определени от Банката), посочени в член I.”
Забраната да се вземат предвид “политически” и “неикономически” съображения при операциите на Банката, едно от най-важните условия в хартата й, систематично е заобикаляна още от самото начало на съществуването й. Банката отказва да отпусне заем на Франция след освобождението, докато комунистите са в правителството (на другия ден след тяхното излизане от правителството през май 1947 г. исканият и блокиран заем е отпуснат)4 .
Банката действа по аналогичен начин в противоречие с член IV на своя статут. Всъщност тя извършва подбор по политически съображения. Качеството на провежданата икономическа политика не е определящ елемент при избора й. Банката редовно отпуска пари на страни, въпреки лошото качество на икономическата им политика, както и с високо ниво на корупция: Индонезия и Заир са два емблематични случая. По-точно, изборът на Банката, отнасящ се до страни, които представляват много важен политически залог в очите на основните акционери, редовно се свързват с интересите и с ориентацията им, като се започне от САЩ.
Предпочитанията на Банката и на подобния й МВФ от 1947 г. до разпадането на съветския блок5 основно са били определяни от следните критерии:
• да се избягва поддръжката на автоцентрични модели (самостоятелни и изградени със собствени средства);
• да се подкрепят финансово големи проекти (СБ) или политики, даващи възможност да се увеличава износът на големите индустриални страни;
• да се отказва помощ на режими, смятани за заплаха от правителството на САЩ и от други значими акционери;
• да се правят опити да се модифицира политиката на някои правителства от т.нар. социалистически страни за отслабване сплотеността на съветския блок. И в тази връзка е била оказана подкрепа на Югославия, която се оттегля от блока, доминиран от Москва през 1948 г. или на Румъния от 70-те години, когато Чаушеску изразява плахо желание за отдалечаване от Комеком и Варшавския договор;
• да се подкрепят стратегическите съюзници от западния капиталистически блок, по-специално от САЩ (пример: Индонезия от 1965 г. до днес; Заир на Мобуту; Филипините при Маркос, Бразилия с диктатурата от 1964 г., Никарагуа на диктатора Сомоса, Южна Африка на апартейда);
• да се избягва или да се ограничава, доколкото това е възможно, сближаване на правителствата на развиващите се страни със съветския блок или с Китай; например да се полагат усилия да се отдалечават от СССР Индия и Индонезия от времето на Сукарно.
За да провеждат тази политика, Световната банка и МВФ прилагат разпространена тактика: те са по-гъвкави по отношение на дясно правителство (по-малко взискателни са, що се отнася до антинародната строгост на падежите), ако то се конфронтира със силна лява опозиция, отколкото по отношение на ляво правителство, което се конфронтира със силна дясна опозиция. Това конкретно означава, че международните финансови институции (МФИ) ще бъдат по-взискателни и ще отежнят живота на ляво правителство, конфронтирано с дясна опозиция, така че да го отслаби и да благоприятства идването на десницата на власт. По същата логика МФИ ще бъдат по-малко взискателни към дясно правителство, конфронтирано с лява опозиция, за да избегнат отслабването му и да попречат на левицата да влезе във властта. Валутната праволинейност е с различна геометрия: вариациите зависят много от политическите и геостратегическите фактори.
Такива конкретни случаи са: Чили, Бразилия, Никарагуа, Заир и Румъния. Те третират едновременно избора на Банката и на МВФ, защото изборът се определя приблизително от същите разсъждения и е подчинен на същите влияния.
МВФ и Световната банка не се поколебаха да подкрепят диктатурите, когато те (и другите големи капиталистически сили) смятат това за благоприятно. Авторите на Световния доклад за човешкото развитие, реализиран от PNUD, издание 1994 г., пишат: “Всъщност помощта, отпускана от САЩ през 80-те години, е обратно пропорционална на спазването на човешките права. Многостранните спонсори не изглеждат никак притеснени от тези констатации. В действителност изглежда, че те предпочитат авторитарните режими, смятайки, че тези режими благоприятстват политическата стабилност и са в състояние да управляват икономиката по-добре. Когато Бангладеш и Филипините премахнаха военното положение, съответстващата им част от заемите на Световната банка намаля”6 .
4. Политическото пристрастие на международните финансови институции (Примери за финансова подкрепа на диктатурите)
4.1. Подкрепа за диктатурата на генерал Пиночет в Чили
По време на демократично избраното прави-телство на Алиен-де (1970-1973) Чили не получава заеми от Банката, но при правителство-то на Пиночет, след военния преврат през 1973 г., страната изведнъж става достойна за доверие. Обаче нито един от ръководителите на СБ и на МВФ не може да не е знаел за дълбоко авторитарния и диктаторски характер на режима на Пиночет. Връзката между политиката на заемите и геополитическия контекст тук е очевидна.
4.2. Подкрепа на военната хунта в Бразилия след свалянето на президента Жоао Гуларт
Демократичният режим на президента Жоао Гуларт е свален от военните през април 1964 г. Заемите на Банката и на МВФ, спрени в продължение на три години, са възобновени много скоро след това7 .
Накратко събитията са следните: през 1958 г. бразилският президент Кубичек започва преговори с МВФ, за да получи заем от 300 млн. долара от САЩ. Накрая Кубичек отказва условията, наложени от МВФ, и се лишава от заема от САЩ. Това му донася голяма популярност.
Неговият приемник Гуларт обявява, че ще приложи на практика радикална аграрна реформа и ще пристъпи към национализация на петролните рафинерии: той бе свален от военните. На другия ден след преврата САЩ признават новия военен режим. Известно време след това СБ и МВФ подновяват политиката на отпускане на заеми. От своя страна военните премахват икономическите мерки, критикувани от САЩ и от МВФ. Международните финансови институции смятат, че военният режим предприема оздравителни икономически мерки8 . Обаче вътрешният брутен продукт намалява със 7% през 1965 г. и хиляди предприятия фалират. Режимът организира силна репресия, забранява стачките, предприема силно намаление на реалните работни заплати, премахва изборите с пряко гласуване, постановява разпускането на синдикатите и редовно прибягва до изтезания.
4.3. След подкрепата на диктатурата на Анастасио Сомоса Световната банка прекратява заемите след избирането на сандиниста Даниел Ортега на президентския пост в Никарагуа
Когато кланът Сомоса е на власт в Никарагуа, чрез военната намеса на САЩ9 мощно народно дви-жение побеж-дава дикта-турата на 19 юли 1979 г. и предизвиква бягството на диктатора Анастасио Сомоса. Хората му присвояват много голяма част от богатствата на страната и улесняват внедряването на чуждестранни предприятия, най-вече от САЩ.
Диктатурата на Анастасио Сомоса се е възползвала от многобройни заеми от Световната банка, а след падането й се установява ново съюзно правителство, обединяващо традиционната демократична опозиция (ръководена от шефове на предприятия) и сандинистките революционери, които не крият симпатиите си към Куба и желанието си да предприемат някои икономически реформи (аграрна реформа, национализация на някои чуждестранни предприятия, конфискация на земите, принадлежащи на клана Сомоса, програма за ограмотяване…).Вашингтон, подкрепящ Анастасио Сомоса докрай, смята, че новото правителство представлява заплаха от комунистическа зараза за Централна Америка. Администрацията на Картър, която е на власт в момента на сваляне на диктатурата, не възприема веднага агресивно поведение. Нещата се променят щом Роналд Рейгън влиза в Белия дом. Той обявява (1981 г.) волята си да свали сандинистите и подкрепя финансово и военно бунта на бившите членове на националната гвардия (“Контрареволусионариос” или “Контрас”). Въздушните сили на САЩ многократно нападат никарагуанските пристанища.
Пред лицето на тази враждебност политиката на правителството със сандинистко мнозинство се радикализира. По време на изборите през 1984 г., проведени по демократичен начин, за първи път от половин век, сандинистът Даниел Ортега е избран за президент с 67% от гласовете. На следващата година САЩ обявяват търговско ембарго срещу Никарагуа, изолирайки страната от чуждестранните инвеститори. Световната банка стопира заемите си след сандинистката победа на президентските избори.
В статията “Банка под влияние” сандинистите активно се опитват да убедят Световната банка отново да отпусне заеми. Те са готови да приложат драконовски структурен план за споразумение. Банката решава да не отговори и отпуска заемите едва след изборната загуба на сандинистите през февруари 1990 г., когато побеждава Виолета Бариос де Чаморо, кандидатката на консерваторите, подкрепена от САЩ.
4.4. Подкрепа за диктатурата на Мобуту
Още през 1962 г. доклад на генералния секретар на ООН информира, че няколко милиона долара, предназначени да финансират войските на Мобуту, са били отклонени от самия него. През 1982 г. Ервин Блументал, немски банкер от йерархията на МВФ, написва убийствен доклад за управлението на Мобуту в Заир, в който предупреждава чуждестранните кредитори, че не трябва да се надяват заемите да им бъдат изплатени, докато Мобуту е на власт. Между 1965 и 1981 г. заирското правителство взема заеми от около 5 млрд. долара от чужбина и между 1976 и 1981 г. дългът е преструктуриран четири пъти от Парижкия клуб на стойност 2.25 млрд. долара.
Лошото икономическо ръководство и систематичното отклоняване на част от заемите от Мобуту не прекратяват помощта за диктаторския режим от страна на МВФ и Световната банка. Фрапираща е констатацията, че след връчване на доклада „Блументал” плащанията от СБ се увеличават (както и тези на МВФ, но те не са показани в графиката).
Очевидно изборът на Банката и на МВФ не е определян специално от критерия за добро икономическо управление. Режимът на Мобуту е стратегически съюзник на САЩ и на други влиятелни сили сред институциите на Бритън Уудс (това включва Франция и Белгия), докато трае студената война.
От 1989 – 1991 г. с падането на Берлинската стена, последвано от разпадането на Съветския съюз, режимът на Мобуту не представлява вече интерес. Още повече че в много страни от Африка (сред които и Заир) се провеждат национални конференции, които поставят демократични изисквания. Заемите на Световната банка започват да намаляват, за да спрат окончателно в средата на 90-те години.
4.5. Подкрепа на Банката за диктатурата на Чаушеску в Румъния
От 1947 г. Румъния се интегрира в съветския блок. През 1972 г. тя е първата страна от съветския лагер, присъединила се към Банката.
Чаушеску е генерален секретар на комунистическата партия от 1965 г., която тогава е на власт; през 1968 г. той критикува интервенцията на СССР в Чехословакия. Войските на Румъния участват заедно с войските на Варшавския договор. Това дистанциране по отношение на Москва видимо кара Вашингтон чрез Банката да предвиди тесни отношения с румънския режим.
От 1973 г. Банката започва преговори с Букурещ за начало на политика на заеми, които много скоро достигат значителен обем. През 1980 г. Румъния става осма по значимост в листата на заемополучателите на Банката. Един от историците на Банката Аарт ван де Лаар разказва многозначителен анекдот от 1973 г. В началото на 1973 г. той присъства на заседание на ръководството на Банката, което обсъжда в своя дневен ред отпускане на заеми за Румъния. Изправен пред недоверието на някои от ръководителите, които критикуват липсата на задълбочен доклад за Румъния, Роберт Макнамара заявява, че има доверие във финансовия морал на социалистическите страни по отношение на изплащането на дълга. На това един от вицепрезидентите на Банката, присъстващ на заседанието, отговаря, че “Чили на Алиенде може би още не е била станала достатъчно социалистическа”10 . Макнамара, казват, не реагирал въобще.
Всъщност, докато Банката редовно отказва да дава заеми на страна, която не е уредила стари държавни дългове, започва да дава на Румъния, без тя да е успяла да разреши спор, отнасящ се до стари дългове. Второ, основната част от икономическия обмен на Румъния се осъществява в Комеком, в неконвертируема валута: как тя би могла да върне заемите в силна валута? Трето, Румъния отказва в началото да съобщава икономически сведения, събирани от Банката. Липсата на вътрешна демокрация и системните полицейски репресии видимо не са разубедили Банката в този случай, както и в други подобни. Става дума да се дестабилизират СССР и съветският блок в контекста на студената война, като се поддържат тесни връзки с Румъния.
Румъния става един от най-големите клиенти на Банката и тя финансира големи проекти – открити рудници за въглища, електрически топлоцентрали, чиито негативни ефекти при замърсяване на околната среда лесно се разкриват. За експлоатация на откритите въглищни мини румънските власти изпращат част от населението, което дотогава активно работи в селското стопанство. В друга една област Банката подкрепя политиката на планиране на ражданията, за да увеличи ръста на раждаемостта.
През 1992 г., когато в международен план избухва кризата за дълга, румънският режим налага на населението шокова терапия. Румъния намалява силно вноса си, за да освободи излишъка от валута и по този начин да върне външния дълг с ускорен темп. Както посочват авторите на книгата, командировани от Банката, за да се отбележи нейният първи половин век съществуване: “Румъния в известен смисъл беше пример на длъжник, поне от гледна точка на кредиторите”11 .
5. Заключение
Противно на раздел 10 на член IV от хартата на Банката, тя и МВФ системно са отпускали заеми на държави, за да влияят на политиката им. Примерите, посочени в изследването, показват, че политическите и стратегическите интереси на големите капиталистически сили са определящи при този избор. Режимите, поддържани от големите капиталистически сили, са подпомагани финансово, въпреки че икономическата им политика не е отговаряла на официалните критерии на международните финансови ситуации и въпреки неспазването на човешките права. Напротив, режимите, които са смятани като враждебни на интересите на големите сили, са лишавани от заемите на МФИ под претекст, че не спазват икономическите критерии, определени от тях. Тази политика на институциите на Бритън Уудс не е изоставена в края на студената война, тя продължава до наши дни: заеми за Русия на Елцин, за Индонезия на Сухарто до падането му през 1998 г., за Чад на Идрис Деби, за народен Китай, за Ирак под чужда окупация.
Библиография:
Kapur, Devesh, Lewis, John P., Webb, Richard. 1997. The World Bank, Its First Half Century, Volume 2: Perspectives, Brooxings Institution Pres, Washington, D. C., с. 766.
PNUD. 1994. Rapport mondial sur le developpement humain, Economica, Paris, с. 239.
Rich, Bruce. 1994. Mortgaging the earth, Earthscan, London, с. 376.
Toussaint, Eric. 2004. La Finance contre les peuples. La Bourse ou la Vie, CADIM-Bruxelles\CETIM-Geneve\Syllepse-Paris, с. 640.
Toussaint, Eric, “Soixantieme anniversaire de Breton Woods: une Banque sou infiuence”, diffuse sur Internet le 16 juillet 2004, 13 с.
Van de Laar, Aart. 1980. The World Bank and the Poor, Martinus Nijhoff Publishing, Boston\The Hague\London, 269 с.
Бележки:
1 Конференцията в Бандунг през 1955 г. е била свикана от индонезийския президент Сукарно. Тя е отправна точка на Движението на необвързаните страни от Третия свят, които водят политика на неутралитет по отношение на двата антагонистични блока – западния и комунистическия по време на студената война. Сукарно, Тито и Неру бяха ръководителите, които изразяваха надеждата на Третия свят пред лицето на бившата колониална система на господство. Ето откъс от речта на Сукарно при откриване на конференцията: “Фактът, че лидерите на азиатските и африканските народи могат да се срещат в някоя от техните собствени страни, за да дискутират и да обсъждат техни общи проблеми, представлява ново начало в историята (…). Нито един народ не може да се смята свободен, докато която и да е партия в неговата родина не е свободна. Както мирът, така и свободата са неделими (…) Често ни казват, че колониализмът е мъртъв. Да не позволяваме да ни заблуждават или дори да ни приспиват с тази лъжлива формула. Уверявам ви, че капитализмът все още е жив. Как може да се твърди противното, когато обширни региони от Азия и Африка не са свободни? (…) Модерният колониализъм се представя също и под формата на икономически контрол, интелектуален контрол и физически контрол, упражняван от чуждестранната общност вътре в нацията. Това е ловък и решителен враг, който се проявява под различни лица; той не изоставя лесно плячката си. Без значение къде, без значение кога и под каква форма се проявява, колониализмът е зло, което трябва да се премахне от лицето на света”. (“Льо Монд дипломатик”, “Целите на конференцията в Бандунг”, май 1955 г., с. 1).
2 Брус Рич цитира като примери агенциите, основани благодарение на Световната банка (в Тайланд – Industrial finance Corporatio of Thailand (IFCT), Thai Board of Investment (BOI), the National Economic and Social Development Board (NESDB) u Electrical Generating Authory of Thailand (EGAT); в Индия: National Thermal Power Corporation (NPTC), Northern Coal Limited (NCL)… Вж Брус Рич, с. 13 и 41.
3 Рич, Б. оп. цит., с. 76. Вж също така: Stern Nicholas u Ferreira Francisco. 1977. The World Bank as intellectual actor in Kapur, Devesh, Lewis, John P., Webb, Richard. 1997. The World Bank, Its First Half, Volume 2, с. 583-585.
4 Вж. Ерик Тусен, Шестдесетата годишнина на Бритън Уудс: банка под влияние, юли 2004 г.
5 Това съвпада с периода на студената война.
6 PNUD, 1994 г., с. 81.
7 Анализ на резюмираните тук факти се намира в: Payer, Cheryl. 1974. The Debt Trap: The International Monetary Fund and the Third World, Monthly Review Press, New York and London, с. 143-165.
8 През 1965 г. Бразилия подписва стенд-бай споразумение с МВФ, получава нови кредити и външният й дълг е преструктуриран от САЩ, много страни кредиторки от Европа и Япония. След военния преврат заемите от нула достигат до средно 73 милиона долара годишно за останалите години на 60-те и достигат до почти половин милиард долара годишно в средата на 70-те години. Източник: Световна банка, СД-РОМ GDF 2004 г.
9 Вж Ерик Тусен. Шестдесетата годишнина на Бритън Уудс: банка под влияние, юли 2004 г.
10 Ван де Лаар, Аарт. 1980. The World Bank and the Poor, Martinus Nijhoff Publishing, Boston (The Hafue) London, с. 40.
11 “Romania was, in a sense, a “model” debtor, at least from the creditors point of view” Kapur, Devesh, Lewis, John P., Webb, Richard. 1997. The World Bank, Its First Half Century, Volume 1, History, Brookings Institution Press, Washington, D. I.с. 1061.
