Ако на този свят днес има само един автор, който да отговаря на старомодната и вече изчезваща представа за поет, то това без съмнение е Елиас Канети. В неговите опуси на преден план е единството между слово и мисъл, между възвишена универсалност и определена творческа позиция.
Канети очарова от пръв поглед. Той е откровен и сърдечен, а погледът му е буден, любознателен. Сладкодумен е и човек остава с убеждението, че слуша разказвач на приказки от 1001 нощ: времето минава тъй неусетно! Впечатлява безусловността на неговите високи критерии и търпението, с което Канети търси път през лабиринтите на нашето време.
Елиас Канети, когото Адолф Хитлер прогонва от прекрасната Виена през 1938, изпращайки го в изгнание в мъгливата Англия, и който днес живее в бюргерския Цюрих, за дълго време беше почти непознат.
Самотен пътник във Времето, непримирим критик на господстващите лъжи, той бе извън рамките на обществото. Едва през 1963 г. новото издание на романа му “Заслепението”, един от признатите литературни шедьоври на ХХ век, му донесе слава, макар и позакъсняла, и го направи известен.
В този роман, публикуван за първи път през 1936, главен герой е известен учен, професор Кин, превърнал живота си в своеобразен интелектуален съюз между себе си и книгите срещу действителността. Но той като че ли не живее в нашия свят, съществуването му е само духовно. Кин е излъган от хазайката си – проста и лицемерна буржоазка – да се ожени за нея. Битката между двамата е безпощадна, докато накрая Кин решава да се самоунищожи: подпалва безценната си библиотека (25 000 тома!) и сам изгаря сред своите съкровища. Едно пророчество за лесно унищожимия свят, пророчество за бъдещата му съдба.
Този забалежителен писател непрестанно търси път към “потъналите в собствения си свят хора”, за да ги опознае. В техните гласове, в жестовете им, в които той ненаситно се вглежда и вслушва, Канети пресъздава истината за живота. По-ярки дори от образите на прочутите му съвременници: Георг Грос, Бертолд Брехт, Исак Бабел, Алфред Дьоблин – за щастие, животът го среща с тези хора.
Важен момент в творческата еволюция на този писател е опожаряването на Съдебната палата в австрийската столица на 15 юли 1927. “Полицията получи заповед да стреля по разбунтувалите се работници – бяха убити над 90 души!” Елиас Канети е сред демонстрантите: “Аз се превърнах в частица от масата, слях се с нея. Не се опитах да се възпротивя на нейните действия.”
От този ден загадката на Масата ще го следва през целя му живот, ще присъства и в зловещия ход на сетнешните събития: настъплението на нацизма, войната, холокоста, бобмата над Хирошима. Накрая той ще стигне до осъзнаването на общочовешката заплаха в “Масите и властта” (1960) и в “Провинцията на човека” (1972). В тях Канети дълбоко и цялостно ще разкрие характера на насилието.
Интересно е, че дълго преди да дойдат на мода актуалните теми: унищожаването на околната среда и влиянието върху психиката, Канети ще ги постави и ще ги разработи. А от всички негови позиции може би най- неразбрана и най-погрешно коментирана ще бъде ненавистта му към Танатос (смъртта). За него светът без Танатос е “живот без насилие”…
Архаична и едва ли не митична фигура в днешната европейска и световна литература, Елиас Канети е блестящ писател, своеобразен мислител и моралист.
За него хората са толкова ценни и важни, колкото е и словото. Самият той писа: “Професията “писател” е отговорност за живота, който се самоунищожава и затова не бива да се срамуваме да признаем, че тази отговорност се подхранва най-добре от Милосърдието…”
Преведе от френски Огнян Стамболиев