Майкъл Албърт, американският автор на политическия бестселър „Парикон – животът след капитализма“ (Michael Albert – „Parecon/ Participatory Economics – Life After Capitalismе“, New York) e съосновател на реномираното списание „Z Magazine“, на прогресивното издателство „South End Press“, а по-късно и на международно признатия ляв информационен интернет-портал „Znet“ (www.zmag.org), на който е и администратор. Албърт започва своята политическа дейност през 1967г. и оттогава се занимава с активна организационна дейност. Публикувал е също и редица социално-критични статии, третиращи развитието и проблемите на съвременната икономика, трансформациите в обществата, глобализацията, както и проблемите на войната и мира днес. Написал е и над дузина книги, често в съавторство с Робин Ханел. По-новите сред тях са: Thinking Forward и Thought Dreams, Looking Forward: Participatory Economics in the 21st Century и Political Economy of Participatory Economics (и двете с Робин Ханел като съавтор), The Killing Train и др.
––
Една възможна алтернатива на системата
„Капитализмът не е успешен. Той не е нито интелигентен, нито справедлив, няма и добродетели, а освен всичко и не функционира добре. Казано накратко, ние не го обичаме, дори започваме да го мразим. Но замислим ли се с какво бихме желали да го заменим, се оказва, че въобще нямаме представа за това.“
Джон М. Кейнс„
В този свой анализ („Парикон – животът след капитализма“ „Parecon/ Participatory Economics – Life After Capitalismе“) М. Албърт не само подлага на радикална критика съвременния капитализъм, но разработва подробно и темата за алтернативна, посткапиталистическа икономическа система и за нов обществен модел на бъдещето, встрани от внушенията на пазарните фундаменталисти и от модела на проваленото централизирано планово стопанство. С този свой труд авторът спомага да се преодолее ширещият се повсеместен идеологически вакуум, констатиран още преди повече от половин век от известния британски икономист Дж. Кейнс и за липсата на идеи за ново, социално и екологически устойчиво общество на утрешния ден. Защото днешната вулгарна и тотално комерсиализирана система не може да е краят на историята, за което мечтаят неолибералните апологети.
За тази силно нашумяла на Запад книга, от която представяме уводната част, американският лингвист и емблематичен активист на новите международни социални движения – проф. Ноам Чомски коментира: „Творбата на Майкъл Албърт… скицира детайлно програмата на една радикална трансформация. Той ни представя една визия, която се основава на традициите, идеите и практиката на свободолюбивата левица и на социалните движения, към които прибавя нови критични анализи, прецизни концепции и предлага формите за тяхната реализация. Парикон заслужава голямо внимание …“
Иван Аладжов
––
Британският либерален философ Джон С. Мил (1806-1873) казва: „Ние не одобряваме идеала на тези, които искат да ни накарат да вярваме, че нормалното състояние на хората е постоянната борба за успех, и че това газене, мачкане, настъпване и блъскане на другите, което днес характеризира обществото, може да бъде желаната съдба за човечеството.“
А американският социален критик Ноам Чомски допълва: „…бих искал да вярвам, че хората имат инстинкт за свобода… и че те не искат да бъдат блъскани, командвани и потискани… Те желаят да им се даде възможност да вършат разумни, конструктивни неща, които сами могат да контролират…“
Но щом това газене, мачкане, настъпване и блъскане не е желаната съдба за човечеството, коя е тя тогава? След като задушаващото се вече мнозинство от човечеството не иска да бъде предвождано от едно самовлюбено елитарно малцинство – към какво тогава се стремим? След като желаем да научим повече за този инстинкт на хората и не искаме повече да ни „блъскат, командват и потискат“, а да вършим „конструктивни неща, които сами да контролираме“, как да започнем?
В САЩ живеят само около 3% от населението на Земята, които са отговорни за приблизително половината от потреблението на света. А от населението в САЩ само горните 2% от обществото притежават 60% от цялото състояние в страната. Но и в другите развити държави социалното неравенство е достигнало подобно ниво. Дори и в по-слабо развитите страни цари подобно положение, с тази разлика само, че богатите в тези страни не са чак толкова богати, а бедните са значително по-бедни.
И въпреки че никой сериозно не отрича, че капитализмът в целия свят е съпроводен от унижения, отчуждение и глад, много от неговите критици се страхуват, че без него би било още по-зле. Почти никой не знае как би могла да изглежда алтернативата… За британския писател-хуманист Уилям Морис (1834-1896 г.) обществото трябва да е организирано така, че в него „да няма нито богати, нито бедни, нито господари, нито слуги, нито излишни, нито изнурени от труд хора…; а условията на живот да са еднакви за всички, за да могат хората да решават проблемите си сами, без излишно напрежение, съзнавайки, че това, което причинява болка на един, вреди на всички, т. е. обществото трябва да е една общност в истинския смисъл на думата.“
Но как да организираме икономиката, за да може описаната от Морис „общност“ да се превърне в реалност? Как да придадем на труда достойнство и признание? Как да осъществим удовлетворяващо и справедливо потребление? Как да постигнем ефективно и справедливо разпределение на създадените блага? Възможно ли е въобще едновременно да се реализират ефективност, справедливост, демократичност и съпричастност? На тези въпроси се опитваме да дадем отговор в настоящата книга.
Книгата е разделена на четири части:
Първата представя ценностите и институциите на икономиката.
Във втората част се описва партиципативната, т.е. съпричастната за всички членове на обществото икономика – както я наричаме Парикон, и нейните предимства (в сферата на собствеността, управлението, на организацията на труда, на заплащането и разпределението – бел. прев.).
В третата част се описват примери от ежедневието на едно такова хипотетично общество (трудов живот, потребление и разпределение).
Последната част се занимава с критиките и антиаргументите, отправени срещу системата на Парикон.
Парикон и глобализацията
Противниците на комерсиалната глобализация на концерните не са противници на глобализираните взаимоотношения по принцип. Отношенията, за които те се застъпват, според тях трябва да се основават на взаимното разбирателство и да са в полза на всички участници в световния икономически процес; да се основават на справедливостта, солидарността, разнообразието и самоопределянето. В глобален мащаб трябва да властва справедливостта вместо мизерията, солидарността вместо алчността, разнообразието вместо конформизма, демокрацията вместо подчинеността, стабилността вместо хищническите взаимоотношения. От това произтичат два основни въпроса:
• Коя е причината тези, които преследват такива идеали, да са против глобализацията на концерните?
• Какъв инструментариум предлагат критиците на комерсиалната глобализация, за да се подобри ситуацията?
Против капиталистическата глобализация
Днешният световен пазар е от полза предимно на тези, които поначало разполагат с повече финансови средства. Нека разгледаме една търговска сделка между щатски мегаконцерн и местно предприятие, например от Мексико, Нигерия или Тайланд. Тази търговия никога не е равностойна. По-голямата печалба от нея реализира винаги по-силната страна, с което нейното надмощие допълнително нараства.
Въпреки твърденията на опортюнистките апологети на свободния пазар, при капиталистическата, комерсиална глобализация потокът от ресурси, стоки и капитали, както и от вредни странични продукти, е винаги в такава посока, че за сметка на слабите и бедните силните стават все по-силни, а богатите още по-богати. Това обяснява и факта, че в навечерието на ХХI век от 100-те най-големи икономически субекта в света 50 не са държави, а ориентирани към печалба частни компании.
Освен това, действащата на пазарите постоянна борба за ресурси, приходи и хора най-често е игра без победители. Понеже всички са подвластни на логиката „първи да съм аз“, всяко тяхно действие е подчинено на егоистичните им интереси и се извършва за сметка на другите, а това поражда вражда и руши солидарността между хората. Всички са подвластни на тази динамика – от отделния индивид през предприятията и цели браншове до отделните държави. Внимание се отдава на това, което се консумира частно, а колективно използваните блага като паркове, училища, болници и социални учреждения все повече губят значение. И докато предприятия и някои държави правят все по-големи печалби, слабите реализират тежки загуби. Добруването на всички хора, което всъщност би трябвало да ръководи световните процеси, се жертва в името на частната печалба само за някои личности, а солидарността, която би трябвало да определя живота на всички нас, едва оцелява, принудена да прави постоянни отстъпления.
Културните обществени ценности също все по-рядко привличат вниманието върху себе си, защото са заглушени от мегафоните на други комерсиални структури. И докато капиталистическата глобализация с огромното си количество смазва качеството, тя същевременно унищожава и разнообразието от култури. Навсякъде само „Мак Доналдс“ и „Старбъкс“, всичко е вече Холивуд и Медисън Авеню. От това страда всичко некомерсиално, всичко регионално, което представлява и разнообразието на този свят.
Същевременно в мозъчните тръстове на концерните, където глобализаторите творят своите стратегии, се разпорежда само елитът от политиката и бизнеса. За тях дори представата, че широката маса работници, селяни, потребители, бедни и въобще всички онези, чието мнение никога не е искано, могат някога да участват равнопоставено в процесите на вземане на решения, буди презрителна усмивка. Капиталистическата глобализация преследва единствената цел – да изземе правата на цели народи в полза на политическото и комерсиалното господство на Запада.
Този род глобализация поражда разпространяване на йерархични структури не само в стопанския живот, но и в политиката, което от своя страна съдейства за появата на авторитарни държави. Все повече се стеснява кръгът на онези, които имат възможността да участват във вземане на решения в общността, в която живеят, а това важи вече и за цели народи. И докато финансовите отдели на концерните мислят само как да разширят мощта на своите акционери и без да се съобразяват с екологичните последици за оцеляване на видовете в природата и дори на човечеството, безпардонно преравят земята и асфалтират планетата под краката ни. За тях единствено от значение са печалбата и властта.
Казано кратко и ясно: капиталистическата глобализация поражда бедност, болести и екологични катастрофи. Тя скъсява живота на хората и влошава неговото качество. По агресивен начин руши справедливостта, разнообразието, солидарността, самоопределянето между хората в обществото, както и екологичното равновесие – а това са всички онези ценности, без които не може да се изгради един друг, по-добър свят. И именно поради това срещу капиталистическата глобализация се борят истинските интернационалисти – критиците на нейния комерсиален вариант.
Борбата за глобална справедливост
Не е достатъчно човек да е само срещу капиталистическата глобализация. От съществено значение е какви трябва да бъдат търговските взаимоотношения и институциите, които я ръководят, за да се подобри ситуацията. А също и какви са алтернативите, които предлагат критиците на глобализацията, за да се заместят Международният валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО) с нови институции?
МВФ и СБ бяха създадени след Втората световна война. Идеята бе МВФ да предотвратява финансовите кризи, от които страдаха международните икономически взаимоотношения по онова време. Чрез преговори, съчетани с натиск, той стабилизираше световните валути и с това помагаше на международната търговия и на много страни да се противопоставят на финансовите спекулативни авантюри, които разтърсваха икономиките им.
СБ от своя страна трябваше да стимулира дългосрочните инвестиции в развиващите се страни, с което да подкрепя стопанското им развитие. С широкомащабни, евтини инвестиционни заеми тя трябваше да им помогне да преодолеят липсата на национален капитал. Така както се развиваше икономиката по онова време, тези ограничени мероприятия имаха определен положителен ефект. Но с течение на времето двете институции се промениха – най-осезаемо през 80-те години на миналия век. Вместо да стабилизира валутните курсове и да подкрепя страните в борбата им срещу спекулативния трансфер на капиталите, МВФ възприе вече като своя основна задача да разгроми съпротивата срещу свободното движение на стоки и капитали и срещу неограниченото максимизиране на печалбата, т.е. той започна да върши точно обратното на това, което бе замисълът на неговото първоначално създаване.
Световната банка също се промени в подкрепа на същата тази политика и се превърна в инструмент на МВФ; тя удостояваше с кредити само онези страни, които послушно се отваряха за свободен достъп на международния финансов капитал, и ги отказваше на всички, които не се съгласяваха да сторят това. Проектите, които тя финансираше, обслужваха не интересите на страните-кредитополучателки, а преди всичко стремежа на гигантските транснационални концерни за реализиране на максимална печалба от чуждестранните им инвестиции.
Световната търговска организация (СТО), идеята за която се роди след Втората световна война, започна да се формира едва през средата на 90-те години на миналия век. Нейната действителна задача бе да прокарва чрез организиране на световната търговия интересите на богатите и развитите индустриални държави. Още по това време слабите и подкупни управляващи режими на страните от Третия свят лесно се поддаваха на натиска на МВФ и на Световната банка да намаляват заплатите на работниците си и да снижават изискванията на националните екологичните стандарти. Тогава се роди и идеята – след като бе възможно да се отслаби съпротивата на страни от Третия свят за защита на своите работници, потребители и природа, защо това да не бъде възможно и в други страни по света? Защо да не се премахнат всички търговски ограничения, които са установени над националните пазари, издигнати по екологични, социални, културни и други съображения за защита на развитието на изостаналите и бедните страни и да се осигури пълна свобода за тези, които искат да правят максимално големи и бързи печалби? Защо, ако някъде национален закон или разпоредба за защита на природата, за здравеопазването или за работното време пречи на „свободната“ търговия, да не е възможно Световната търговска организация да обяви своите несъмнено пристрастни съдебни решения и така да осигури победа на печалбата над интересите на правителства и народи?
Не сме в състояние в рамките на книгата да проследим в подробности историята на тези три най-важни глобални институции на световния капитал. Но и от тези кратки бележки могат лесно да се формулират някои идеи за подобряване на положението.
Преди всичко те, трите, биха могли да бъдат заменени от една международна финансова служба, глобална служба за подкрепа на инвестициите и от една глобална търговска служба, чиито задачи биха могли да се определят най-общо като грижа за подкрепа на справедливостта, солидарността, разнообразието, самоопределението и за опазване на световното екологично равновесие при осъществяване на международните финансови, търговски и културни взаимоотношения. Те би трябвало да се грижат търговските и инвестиционните предимства да са в полза на по-слабите и бедни държави, вместо на силните и богатите. Би трябвало да поставят националните цели, културната идентичност на народите и справедливите икономически връзки над комерсиалните интереси на транснационалните концерни. Тези институции трябва да се застъпват за запазване на националните закони за защита на труда, на интересите на потребителите, на природната среда, на здравеопазването, на сигурността, на човешките права, на правата на животните и на други начинания в името на общата полза и да поощряват страните, които в това отношение постигат най-големи успехи. И най-накрая те би трябвало да допринасят за развитие на демократичната идея, като осигуряват на проявяващите се в това отношение правителства по-голяма свобода на действие и същевременно да обуздават користните претенции на транснационалния капитал и на водещите икономически държави в интерес на оцеляването и развитието на по-малките и слаби страни.
Естествено тези нови институции трябва да се въздържат от форсиране на световната търговия за сметка на локалните и регионалните икономически зони и да не притискат страните от Третия свят да вдигат защитните си бариери за своята неукрепнала промишленост и да отворят пазарите си за могъщите мултинационални концерни. Вместо да допускат под призива за „хармонизиране надолу“ занижаване на международните стандарти – например за здравеопазване и екология – те би трябвало да се застъпят за тяхното подобрение чрез „приравняване нагоре“. Новите институции трябва да разрешат на правителствата от Третия свят да влагат финансови средства за подобрения в сферата на човешките права, на трудовата дейност, за защита на природната среда и за други некомерсиални цели, вместо да създават за това препятствия, както това става днес. Те трябва да дават съвети, как да се предотвратяват експлоатацията и малтретирането на деца в производството, как да се избегне излагането на работниците на въздействието на отровни вещества и как да се предпазват от изчезване животински и растителни видове.
В тези нови институции няма да има банкери и бюрократи, които да провеждат политиката на управителните съвети на мегаконцерните, чиито решения влияят върху живота на милиони хора, без да им оставят дори илюзията, че при вземане на подобни решения, те ще имат право на глас.
Споменатите международни служби ще бъдат прозрачно и партиципативно (съпричастно) устроени и на локално равнище, т.е. отдолу нагоре ще бъдат задължени да се отчитат демократично на обществеността за своята дейност. Те би трябвало да организират стремежа на хората, или най-малкото да го подкрепят така, че чрез международно взаимодействие да се обуздават действията на транснационалните концерни, на капитала и на пазарите и хората да добият възможност сами да вземат решения за своите локални проблеми. Формите на търговия, които новите институции ще стимулират, ще се осъществяват без хиперактивно движение на капитали; те ще подкрепят демократичните инициативи на всички равнища, ще се съобразяват с универсалните човешки права, ще следят за спазване на екологичната устойчивост и ще подпомагат най-силно потисканите и експлоатирани общности за постигане на здравословно икономическо развитие.
Новите глобални институции трябва да се застъпват пред развитите индустриални държави за провеждане на координирана икономическа политика, така че колебанията във валутните курсове и краткотрайните финансови потоци да обслужват преди всичко обществения интерес, а не частната печалба. Те трябва да разработят правила за поведение на финансовите институти, за да пренасочат техните средства от спекулативни печалби в екологично устойчиви продуктивни дейности. Валутните трансакции трябва да бъдат обложени с данъка „Тобин“, за да се възпрепятстват краткосрочните спекулативни валутни трансфери, да се акумулират по този начин средства в международен фонд за подкрепа на финансово слабите страни и региони при реализиране на мащабни екологично и социално устойчиви проекти и за повишаване на глобалното пазарно търсене.
Тези институции трябва да опростят дълговете на бедните страни и да изработят механизъм за преодоляване на неплатежоспособността на силно задлъжнелите държави, да организират и осъществяват контрола на международната общност върху транснационалните концерни, за предотвратяване нарушения и заобикаляне на закони и разпоредби от тяхна страна, което те безпрепятствено вършат сега по целия свят.
Критиците на комерсиалната глобализация няма да се ограничат само със замяната на МВФ, СБ и СТО с нови служби, но ще се ангажират и с идеята, отношенията между народите да не са резултат на централно планирани отгоре действия, а на възникнали отдолу инициативи. Ще се създадат нови институции, които ще градят своя статус и авторитет от непосредствения си контакт с хората на локално, регионално и национално равнище. И тези структури за решаване на политически въпроси на ниско ниво трябва да бъдат изградени на принципите на прозрачността и партиципативността и да са свързани с ценностите на справедливостта, солидарността, разнообразието, самоопределението и на устойчивото екологично равновесие.
Идеята е твърде проста. Проблемът не се корени само в международните отношения. Критиците на глобализацията са убедени интернационалисти. Въпросът е свързан най-вече с капиталистическата комерсиализация на процеса на глобализацията, на наложения модел на неолиберален световен икономически ред за свободен трансфер на стоки и капитали от могъщите и богатите индустриални държави към пазарите на слабите и бедни страни. В международен аспект тази идея се заключава в установяване на глобална справедливост на мястото на капиталистическата глобализация, но как това ще се съчетае със съществуващия в повечето страни модел на капиталистическо устройство на обществото? Анализът на това противоречиво взаимодействие на алтерглобализма с капитализма представлява основната тема на настоящата книга.
Икономическата визия и движението на антиглобалистите
Споменахме вече какви институции, с какви функции трябва да заменят МВФ, СБ и СТО. Но както загатнахме по-горе, това виждане се натъква на един сериозен проблем. Той се изразява в обстоятелството, че не само тези международни институции упражняват влияние и контрол върху отделните страни, но и обратно: установеният в страните икономически ред и техните правителствените учреждения указват от своя страна обратен натиск върху политиката на международните институции. И ако МВФ, СБ и СТО налагат на страните пазарна икономика и международно разделение на труда, то в същото време концерните на водещите страни стимулират процеса на глобализация и определят посоката на неговото развитие в своя полза.
Изразеното дотук виждане за международен ред в интерес на човечеството и демокрацията на първо време се конкретизираше в идеята за създаване на три нови световни институции на мястото на МВФ, СБ и СТО. Но по този начин тези добри сами по себе си нови институции ще бъдат само прикрепени към националните капиталистически системи за устройство на обществото в отделните страни. Дори и да успеем в тези свои начинания, докато концерните и мултимилионерите са на власт в тези страни, не може да се очаква, че те сериозно ще подкрепят новите световни организации. Напротив, ще се стремят по всякакъв начин да върнат в международните отношения предишните хищнически порядки. Това интуитивно се усеща и от хората… Какво тогава трябва да се случи, за да може международното развитие да се отклони в желаната насока и антиглобалистките движения да не се изродят в безплодни зрелищни сблъсъци със силите на стария ред?
Защото, както с право може да се очаква, капитализмът на власт ще упражнява неимоверен натиск срещу антикапиталистическия интернационализъм в полза на неолибералната глобализация. Голяма част от предлаганите проекти за международни или локални промени са много добри и след невероятни усилия може дори да бъдат реализирани. Но няма ли те да бъдат унищожени от съществуващите в страните стари обществено политически отношения?
Капиталистическа глобализация означава господство в световен мащаб на пазарния фундаментализъм, на концерните и на класовото разслоение. Ако желаем окончателно да я преодолеем, а не само временно да притъпяваме нейното въздействие и да спрем нейното разпространение – не трябва ли тогава да отстраним целия капитализъм? И ако се задоволим да осъществим само по-добри международни отношения посредством новите институции – не рискуваме ли да станем жертва на контраофанзива от силите на стария ред? Новите структури няма ли да оцелеят само ако се превърнат в част от един по-пълен проект за тотално премахване на всеобхватната мрежа от капиталистически структури? И ако нашата визия не се разпростре върху по-генералния проект, предлагащ алтернатива на пазарната икономика и на хегемонията на концерните, би ли могло това, което ще постигнем, да бъде трайно?
„Защо тогава, биха казали мнозина, ще трябва да изразходваме време и сили за една борба, която пропагандирате, когато дори и да успеем да извоюваме всичко, което желаем, в крайна сметка то ще бъде рано или късно унищожено от капиталистическата динамика? Самите вие подчертавате силата на капитализма и неговата вездесъщност. И ние напълно ви вярваме. Или вашата борба ще завърши с напълно нов икономически строй, или всичко ще се срине обратно в стария шаблон…“
Това схващане се подсилва от реакционното твърдение „Комерсиалната глобализация няма алтернатива“. Срещу това схващане критиците на капиталистическата глобализация могат да възразят само ако освен алтернативата за справедливи международни икономически отношения предложат и алтернатива за ново обществено устройство. Хората трябва да повярват, че изтощителната борба срещу неолибералната глобализация и концерните няма да бъде само краткотрайно явление, а ще доведе до необратим успех. С други думи, на мястото на капитализма трябва да предложим нещо друго, но какво?
Партиципативната икономика (Парикон) в резюме
В центъра на капитализма са поставени частната собственост на средствата за производство, разпределението на произведените блага чрез пазара и йерархично разделение на труда. И тъй като доходите са ориентирани според притежаваната собственост, власт и – в ограничена степен – според количеството и качеството на извършената работа, то състоянието и приходите на членовете на капиталистическото общество са изключително неравномерно разпределени. От разликите в състоянието им и от достъпа им до определени висши дейности се поражда постоянно класово разделение, което се манифестира в ясно изразени различия по отношение на компетенциите при вземане на решения и в различия по отношение на качеството на живот. И докато на пазарите борбата се води между продавачи и купувачи, където всеки гледа да надхитри другия, общността страда като цяло от безогледни инвеститори, отровен индивидуализъм и екологично опустошение.
За преодоляване на капитализма някои от критиците на глобализацията предлагат с партиципативната (съпричастната) икономика – Парикон – една визия за нови институции, която се гради на споменатите вече ценности за справедливост, солидарност, разнообразие, самоопределение и екологично равновесие.
Една от характеристиките на тази визия е общата собственост върху средствата за производство. Те принадлежат в равни части на всеки гражданин, без това да е свързано с особени права или с привилегии по отношение на доходите. Бил Гейтс тогава няма да е собственик на по-голямата част от софтуерната промишленост на САЩ. Тази индустрия ще принадлежи на всички и никой няма да стане от това особено богат или по-властен. И злините, свързани с принципа „Богатство чрез експлоатация“, ще изчезнат.
Друг аргумент в подкрепа на тази визия е демократичното съучастие на всички хора при вземане на многообразните обществени решения. Тази дейност би могла да бъде изпълнявана от съвети на работниците и на потребителите, които ще дават израз на обществените желания. С подходящи процедури може да се осигури предоставянето на необходимата им информация и възможност на всеки да участва във вземането на решения в зависимост от това, доколко те го касаят. Подобни съвети ще се образуват на различни нива – от групата на работното място, респ. от домакинствата по местоживеене през предприятията, общините до цялата държава. Те ще бъдат действените органи за вземане на решения. Процедурата за гласуване в съветите не е задължително да бъде единна; възможни са прости 50%+1, 2/3 или 3/4 мнозинства или дори консенсус при вземане на решения в зависимост кое е целесъобразно. Според това решенията могат да се вземат също на различни нива; някои от тях се възлагат на отделно лице, за други трябва да решава цялото предприятие или община. Във всички случаи обаче трябва да се спазва принципът, че всеки има толкова по-голяма тежест при гласуването, колкото по-засегнат е от решението.
Следващият пункт е работната организация. Всеки работещ изпълнява определена дейност, състояща се от различни работни операции. За разлика от съществуващото днес разделение на труда, хората в бъдещото общество не би трябвало да се различават съществено по качеството на труда, характерен за всяко работно място и по правата си при вземане на решения. Това може да се постигне само чрез комбиниране на различни дейности. На всяка личност, участваща в създаването на социалния продукт, трябва да се възложи набор от различни производствени дейности. Този набор трябва да бъде така формиран, че усреднено за всеки да се получи едно и също качество на труда. Така, за разлика от днес, ще се избегне познатото разделение на хората на такива, които монополизират за себе си приятните и лесно изпълними дейности, и голяма останала част от хора, на които се пада да вършат подчинена, затъпяваща или опасна работа. Това би било не само справедливо, но същевременно ще засили демократичния, самоопределящ характер на обществото, тъй като чрез правилно формирания набор производствени дейности всички работници ще натрупат знания, опит и способности, без които не би било възможно тяхното ефективно участие във вземането на решения. Днес нещата са така устроени, че някои получават от своята трудова дейност необходимите знания и удовлетвореност, докато други се чувстват само уморени, незнаещи и демотивирани от работния процес. Това също представлява форма на класово разделение, което ще бъде отстранено от системата Парикон и нейния балансиран набор производствени дейности за всеки участник в процеса на труда.
Собствеността върху средствата за производство и свързаните с нея привилегии за консумиране на богатство и власт, както и статусът на мениджърския монопол ще бъдат премахнати. Задачите, свързани с планирането, естествено остават, но и те ще бъдат преразпределени в духа на безкласовата демокрация.
Когато работим, ние имаме право да очакваме да получим и част от онова, което сме изработили. Но колко? Според Парикон-специалистите работната заплата трябва да се определя от това колко дълго работим, колко тежка е работата и какви лишения сме поели, за да я извършваме. Повече от това, което ни се полага по тези три критерия, не трябва да получим дори ако се обосноваваме с ползването на по-производителни инструменти, с притежанието на по-голям талант или на по-добри способности, а още по-малко заради това, че притежаваме частна собственост или власт. Това, което получаваме, ще зависи само от нашето участие в производствения процес. Подобна система е както морално справедлива, така представлява и правилно избран стимул, който възнаграждава със заплата това, което ние сами вършим, а не неща, които са извън сферата на нашето влияние.
Да приемем, че Х и У работят по 8 часа с еднакво темпо в техния изравнено формиран набор от производствени дейности. Тогава те ще бъдат и еднакво заплатени, независимо къде и над какво работят и колко са надарени, за извършването на тази работа, тъй като общо погледнато, тя е еднакво напрегната и еднакво удовлетворителна за тях. Който иска да печели повече, трябва да работи съответно по-дълго и по-упорито.
Но кой съставя справедливо балансирания набор от производствени дейности и кой определя степента на участие и съответно на това решава величината на заплащането? Естествено, това правят работниците, в техните съвети. При това те използват информация, подготвена специално за тази цел, в която допълнително е отчетено още и мнението на потребителите.
Точно тук се проявява един твърде важен проблем в нашите търсения на алтернатива на капитализма: как да се съгласуват вижданията на производители и потребители? Как трябва да постигнем това състояние, при което общото количество произведени продукти да покрива индивидуалните и колективните нужди на потребителите? И как трябва отделните продукти да бъдат оценявани един спрямо друг? Колко работници, в кои предприятия колко трябва да произвеждат? Кой трябва да решава за производството на определен продукт? Как трябва да се вземат решения за инвестиране в нови технологии? На тези и много други подобни въпроси са посветени главите в тази книга за разпределение на производствените задачи и разпределението на стоки (т.нар. Allokation).
Досега производствените задачи се формираха или чрез централно планиране, както в бившия Съветски съюз, или чрез механизмите на пазарното стопанство при капитализма. В системата на централното планиране съществува бюрокрация, която събира цялата информация, изработва предложения и ги изпраща на предприятията и на търговските обекти. След това на основата на обратните съобщения тя прави промени в първоначалните проекти и ги изпраща за изпълнение като задължителни задачи на производството. При пазарното стопанство има само продавачи и купувачи. Всеки определя в свободна конкуренция цената за своята стока, ресурс или работна сила, постоянно внимаващ да получи по-голяма изгода за себе си от своя конкурент.
Проблемът е, че и двата подхода се отразяват зле на солидарността, справедливостта, многообразието и самоопределението в обществото. Така например, на всички пазари, дори там, където липсва капиталистическа собственост, възниква неравновесие между привилегированите частни интереси и ощетените обществени интереси. То развива у участниците антиобществени нагласи, които унищожават солидарността. Пазарите възнаграждават не участието, а силата и успеха. Те създават една отчуждена, послушна класа от изпълнители на досадни, рутинни дейности и една привилегирована класа изпълнители, която има право да взема решения и която получава по-високи доходи. Конкурентната борба възпира имащите право на решение да се съобразяват с екологичните последици от своята дейност. Икономиката на централното планиране, от друга страна, е несъвместима със самоуправлението, създавайки същите класи и йерархични структури както пазарното стопанство с тази разлика само, че разделителната линия тук преминава между елита на планиращите и изпълнителите на плановете и продължава и във вътрешнозаводската йерархия.
Трябва да констатираме, че и двете системи не само че не стимулират нашите ценности, но дори ги и застрашават. Как тогава изглежда алтернативата на Парикон? На мястото на йерархичното централно планиране и на движената от конкурентна борба пазарна икономика ние предлагаме като механизъм за вземане на решения по въпроса за производството и потреблението кооперативна процедура, която след като запознае участниците със съответната информация, дава на всеки от тях право на глас според степента на неговата (или тяхната) заинтересованост. Разпределението на икономическите задачи от най-високото до най-ниското ниво се отличава със структура, базираща се на обществени съвети, която работи на основата на партиципативно самоуправление, балансирано съставяне на набора от производствени задания, заплащане според участието в производството, безкласово общество и достатъчно съобразяване с екологичните и социалните последици от взетите икономически решения.
Всичко това трябва да бъде постигнато чрез партиципативно планиране, при което работниците съгласуват своите предложения с нуждите на потребителите, отчитайки при това споразумение действителното обществено съотношение според критерия „разход – полза“.
Задачата се реализира посредством просто организирана кооперативна информация за насрещните предпочитания. Инструментите, които ще подпомогнат съгласуването, са: ориентировъчни цени, помощни бюра, интерактивно събиране на информация и т.н. Всички участници в преговорите трябва да изразят и преценят своите желания и в светлината на това, което останалите искат, да стигнат най-накрая до решение, което да е в съответствие с техните етични ценности. …
На твърдението на лейди Тачър: „Няма друга алтернатива“ („There is no alternative“) ние вече знаем решаващия отговор: алтернативата ние самите трябва да осъществим… .
Парикон и други визионерни практики
Днес съществуват мощни движения, които преследват подобни визии както Парикон и които са си поставили за цел борбата за един по-добър живот за онеправданите и унижените. Някои от тях се опитват чрез натиск върху елитите да постигнат подобрения в съществуващите институции. Други създават проекти за нови структури, за „да може още днес да живеем, както утре“. Много от тях са активни на локално ниво, други покриват с действията си цели региони. Ако разгледаме по-внимателно тези проекти, ще установим в тях много неща, които се съдържат и в нашите разсъждения. Идеята за Парикон следователно не плува в празното пространство, а е резултат от прозрението и надеждите на многобройни мислещи хора. Ето само няколко примера.
Винаги, когато обикновените хора искат да поемат съдбините си в свои ръце, те се съюзяват по местоживеене или месторабота във формации на директна демокрация. Това са съвети, събрания, форуми и други подобни формирования. Общото за всички тях е желанието да се създадат институции, чрез които да могат да дадат израз, да развият, да подобрят или реализират своите индивидуални или колективни потребности. Временно успешни, много от тях за съжаление претърпяват впоследствие поражение от противодействащите им сили. Във всеки случай те са пример и стимул за нас, създателите на системата, за да поддържаме идеята на Парикон за обществените съвети и за усилията ни да създадем за тези съвети благоприятна обществена среда, в която те да функционират и да се развиват.
Във вековната борба срещу несправедливостта стремежът на хората за равни условия винаги е играл важна роля. Хората трябва да могат да се наслаждават на шансовете, които им предлага животът стига да не пречат на останалите. Дали да печелим повече или по-малко пари, трябва да решаваме ние, по наше усмотрение, а не това да ни бъде натрапвано чрез фалшиви внушения. Където и хората да са въстанали на борба и са установили самоуправление, независимо дали е било в Испанската гражданска война или преди това, при Парижката комуна, при американските стачни и освободителни борби, навсякъде предводителите в тази борба ясно са съзнавали чудовищната несправедливост, че тези, които имат решаващ глас в обществото и които изпълняват по-приятните и леки дейности, получават по-добро заплащане от онези, които вършат мръсната и тежка работа и нямат думата при вземане на засягащи ги решения. Точно по тези причини и тъй като искаме да дадем нова основа на досегашните им напразни усилия, ние се застъпваме в Парикон за заплащане според участието в труда и според несгодите, които поема участникът в трудовия процес.
При това ние си задаваме въпроса, доколко Парикон и днешните дискусии съответстват на наблюдаваните наченки за нова икономическа организация на обществото. По целия свят се извършват експерименти за колективна организация на труда, като например, учредяване на кооперации, закупуване на фабрики от персонала, когато собствениците им възнамеряват да ги затворят и дори изграждане на „зелено“ на нови предприятия. Разполагайки с лостовете за управление, работниците започват да изпробват силата на демокрацията, да търсят начини за ново разпределение на труда, за премахване на драстичните разлики в заплащането. Но след всичко това идва борбата за оцеляване на пазара, която утежнява задачата им. Този лош опит на управляваните от работници предприятия и потребителски кооперативи е подробно изследван в нашите анализи за системата Парикон. От неуспехите може да се научи също толкова много, както от успехите. Например, когато привнесените отвън схеми за разпределение на производствените дейности на дадено работно място често се използват за обосновка на ново разтваряне на ножицата в заплащането или когато пазарните механизми извън предприятието влияят отрицателно на установения дух на кооперативни взаимоотношения в него. Самите ние изпробвахме теоретичните постановки за справедливост и самоуправление в нашето новоосновано ляво издателство South End Press и оттам се роди идеята на Парикон за създаване на балансиран набор от работни дейности за всеки участник в производствения процес. На много други места по света продължават да се изграждат структури на партиципативната икономика и по този начин се помага за усъвършенстване на системата.
Особено внимание обръщаме на движението за „солидарна икономика“, което е много активно в Южна Америка (преди всичко в Бразилия) и в Европа. Неговата водеща идея е да култивира в участниците в стопанския живот на обществото колективизъм и взаимна солидарност вместо индивидуализъм и нагласа за конкурентна борба на интереси. Според идеолозите на това движение стопанските взаимоотношения не бива да бъдат просто обществено неутрални и още по-малко да настройват хората един срещу друг, а да способстват за развитието на едно все по-разширяващо се взаимно разбирателство. На тази основа представителите на солидарната икономика се обявяват за местна работническа власт и за съответни способи за алокация (разпределение на производствените задачи и разпределение на стоките). Те се убедени, че институциите трябва да работят в подкрепа на споменатите по-горе ценностни представи. Всичките тези техни идеи намират последователното си развитие докрай в системата Парикон. Тя също се стреми към солидарна икономика, но още и към икономика на разнообразието, на справедливостта и на самоуправлението – и всичко това осъществено заедно в обществото. Солидарната икономика е призната като важен изходен пункт за създаване на системата Парикон.
Друг важен експеримент беше предложен преди няколко години от профсъюзите на Австралия, които се обявиха отговорни не само за заплатите и работните условия на своите членове, но и за резултата от техният труд. Те предложиха идеята за „зеленото отлъчване“, за бойкотиране на строителни проекти по екологични или политически съображения. Работниците отидоха дори една стъпка по-далече и стартираха по своя инициатива на мястото на възложени от капиталисти частни поръчки свои проекти в полза на обществото и природата. По този начин те се превърнаха в предвестници на всеобхватната икономическа идея на Парикон за формиране на трудовата политика и за правото на глас при вземане на решения, засягащи интереси на част или на цялото общество.
Да отправим поглед към Порто Алегре и други бразилски градове или към щата Керала и други региони на Индия, където народът има демократично право на глас при вземане на решения за използването на обществените бюджети. (На тази основа общината на Порто Алегре успя да осигури средства и помещения в града за провеждане на Световния социален форум на алтерглобалистите – бел. прев.)Тази процедура се нарича в Бразилия „партиципативно бюджетно планиране“. Под това се разбира създаване на локални структури, които позволяват на гражданите да се намесват директно при вземане на решения за инвестиране на обекти и обществени услуги от всеобщо значение като здравеопазване, образование, градски транспорт, обществени паркинги и пр. Предложеното в системата Парикон партиципативно планиране преследва същите цели, но ги разширява над колективните интереси върху всички произвеждани стоки и предвижда участие в процеса на вземане на решения не само на потребителите, но и на работниците – производители.
Бихме могли да приведем още много примери за партиципативно участие на обществото в управлението на икономиката и това дава оправдана надежда за обединение на всички привърженици на партиципативната икономика в едно по-широко движение. Разликата на всички партиципативни активисти спрямо системата Парикон се състои в това, че тя представлява универсален проект за преход към нов икономически ред, който чрез нова инфраструктура и новоформирано съзнание ще ускори излизането на човешкото развитие от рамките на капитализма. И там, където нещата се уреждат според принципите на Парикон, ще се създадат възможности работниците да получат не само по-добро и балансирано разпределение на трудовите си задължения, но и съвършено нови механизми за алокация (организиране на производството и потреблението) и за начина на определяне на работната си запла. „Партиципативното планиране на бюджета“ в смисъла на Парикон ще поеме изпълнението не само на тези задачи, но и решенията за общото – а не само колективното – производство на стоки. А профсъюзите заедно с работническите съвети трябва да контролират не само условията на работа на своите членове, но и правомерността на различните изпълнявани от тях проекти, да поддържат връзка с правителствените институции и да влияят на поведението на потребителите.
В резюме: представеното в тази книга виждане за партиципативната икономика се нарежда в една редица с борбата на много хора в миналото и настоящето за по-добър живот, нещо повече, то произхожда от историята на тези борби. В това отношение системата Парикон има и по-далечна цел: да обедини със своите ценностни представи и своята логика всички тези течения и допълнително да ги развие.
Най-новите и многообещаващи феномени на глобализиращата се планета са движението на алтерглобалистите и световните социални форуми – един впечатляващ конгломерат от движения, групи, комуни, активисти и проекти от целия свят, обединени от обща готовност за експерименти, от взаимно уважение един към друг и със структура, открита за партиципативността, многообразието и демокрацията. Доминиращото чувство на движението се съдържа в неговия девиз: „Един друг свят е възможен“.
Как би трябвало да изглежда този друг свят, за първи път бе конкретизирано от 50-те хиляди участници на форума през 2002 г. Най-подчертаното единство на мненията бе изразено по отношение на отказа от пазарното стопанство за сметка на самоуправлението; на отрицанието на големите социални различия в подкрепа на справедливостта; на отхвърляне на уеднаквяващия всичко дух на меркантилността и в полза на многообразието, на заклеймяване на имперската арогантност в името на солидарността и най-накрая на осъждане на опустошението на природата и в подкрепа на устойчивото развитие. Тези виждания на Социалните форуми за бъдещето на политиката, културата, семейството и околното среда Парикон иска да допълни със своята визия за икономиката, която да е съвместима с тяхната философия и да е свързана с тях в общата борба.
Партиципативната икономика е нов икономически модел с нови институции, ръководни начала и резултати. Но тя едновременно е издънка на вековна борба за справедливост в производството и разпределението на благата за обществото, борба, която продължава и до днес и от която много може да се поучим. Какво може да добави Парикон към завещанието на тази борба, бъдещето ще покаже.
Превод: Любен Аладжов и Иван Аладжов
