НАШИЯТ ДЪЛГ ПРЕД АПОКАЛИПСИСА

0
143

Сайтът www.dedefensa.org (на френски език) е създаден през 1999 г. от хора, които определят себе си като анализатори и независими журналисти. Появява се като своеобразно електронно продължение и допълнение на две печатни издания, подготвяни от същия екип с лидерството на Филип Грасе – също анализатор, независим журналист, хроникьор и писател, директор на изданията и ръководител на издателското дружество (Euredit SPRL).

Първото – La Lettre d’Analyse dedefensa, излиза на френски език на 9 септември 1985 г. като седмично, а след това като двумесечно издание. Фокусира вниманието си върху стратегически, политически и промишлени въпроси, Европа и Съединените щати, трансатлантическите отношения, стратегическите индустрии (въздухоплаване, електроника, въоръжаване), по-късно – и върху въпроси на културата и комуникациите, свързани с новите политико-технологични явления (кога технологията се превръща в пряк политически, дори философски въпрос).

През януари 1994 г. екипът създава друга версия на Lettre d’Analyse, Context, пак двумесечно издание, този път на английски език. Context се спира по-специално на развитието на стратегическата индустрия (самолетостроенето, електрониката и свързаните с тях технологии), особено на военното й приложение, като се отделя подчертано място на износа и на политическите аспекти.

Създателите на dedefensa.org се определят още като „антимодернисти“ (Вж. „Причината за нашето съществуване“) и защитават своя „философия на начина на употреба на информацията“ в условията на Интернет (Вж. „А пропо“). Разбирането си за отговорността на независимия журналист и анализатор пред задаващите се световни кризи представят в„Нашият дълг пред Апокалипсиса“.
В края на 2006 г. върху корицата на седмичника Тайм като избор на „Личност на годината“ бе написано „Ти“. Изборът се обясняваше с констатацията, че ползването на комуникационните технологии позволява на „гражданите на света“ да създадат един различен свят: „Да, ти. Ти контролираш Епохата на информацията. Ела в своя свят.“ По вестникарските будки по същото време можеше да се види Икономист – друго престижно издание, със заглавие: „Щастието – или как да го измерим.“

Не става дума за заговор. А само за това, че силите, които управляват западната цивилизация, на моменти решават, че трябва да възвърнат надеждата и доверието. Признаците на безумен оптимизъм, появили се по медиите, несъмнено представят доминиращите световни концепции в момент, когато се задават необикновени облаци и мъчителни апокалиптични тревоги. Затова те носят повече безпокойство, отколкото облекчение. Те са част от общата констатация, че системата и образът, който тя изгражда за себе си, са достигнали стадий, в който заклинанията подменят аргументите.

Случаят с Тайм и неговата находка „Личност на годината“ косвено показват пълното отсъствие в западния истаблишмент, представляван от този седмичник, на каквато и да е ярка или добродетелна личност, която да фигурира там по обичайните правила. Използването на Мрежата е описано като „значителен социален експеримент, […] възможност за изграждане на ново международно разбирателство, не между политиците или между великите мъже, а между гражданите, между хората“. И ето каква ирония се получава, далеч надхвърляща първоначалния замисъл. Несъмнено Мрежата позволява на все повече граждани да изразяват мнението си. Но тя е достъпна и за истаблишмента, за тези напълно откъснати от населението хора, които уж го представляват. Те официално изразяват радостта си, че така се изгражда нов обществен ред, чиято политическа ориентация всъщност отдавна поставя под въпрос същия този истаблишмент. (Днес онова, което не може да се изрази чрез урните за гласуване, се изкрещява по Мрежата.) Повтарянето на този оптимистичен и така съмнителен припев в момент, когато Ирак рухва, в Иран може би предстои война, глобализацията опустошава света, а кризата с климата чука на вратата, е особено показателно.

Независимият гражданин откри своята отговорност. Днес независимостта вече не е изолираност, но тя често е самота. Това схващане е едно от определенията за нейното задължение, за нейните най-големи отговорности. Днес независимостта е високоблагородно задължение, доколкото допринася за функционирането на обществото. Най-точно и най-резултатно тази независимост се изразява чрез информационната и коментаторската работа, доколкото тя прибягва до две крайни положения:

• От една страна, тя разполага с необикновено ефикасни пътища и средства, без да й е необходима особена икономическа мощ. Както го посочва Тайм, но със съвсем друга цел, „Ти контролираш информационната епоха“. Това „Ти“ е именно независимият човек. Това е първата опора за една основна отговорност. Този контрол не ни е даден, за да „изфабрикуваме“ за собствено удоволствие нашия свят, да разпростираме до безкрайност виртуалността в пресъздаването му и да задоволяваме капризите си. Нечуваната мощ, поверена на нас, независимите, съществува, за да можем да изследваме със сила и хладнокръвие какво правят с нашия общ свят.

• От друга страна, предметът на нашето изследване – „нашият свят за всички“, навлезе в зона на бури, кризи и сериозни сътресения. Поверената ни нечувана мощ е равностойна на нечуваните кризи, които ни е отредено да посочваме. Това са „апокалиптични кризи“, някои от които поставят под въпрос самото оцеляване на човешкия вид. И нека в стила на Икономист предложим следната аналогия: „Апокалипсис – или как да го измерим…“

Не смятайте това за бунт, нито за революция от страна на независимия човек. А за неизбежна съдба. Абсолютно необходима основна реакция. Тя е жизнено важна – в медицинския смисъл на понятието – пред учудващото бездействие на цивилизацията, чийто елит, т. нар. истаблишмент, категорично изостави всичките си отговорности. През последните години, когато се наблюдава необикновено ускоряване на извращаването на системата, западните елити достигнаха до непозната досега зона на психологическа поквара. Вече не би трябвало да критикуваме сенките, които ни служат за елит. Злата им участ и дълбокото им нещастие им спестяват подобна критика. Елитите ни вече не тежат, те са по-леки и от въздуха.

Ако погледнем забележителните промени през последните трийсет или четирийсет години в областта на информацията, коментара и наблюдаването на световните процеси, спокойно можем да кажем: „Нашата професия се сдоби с бързоходни ботуши“. Без да има средства, без да се ползва с престиж, независимият човек се превърна в информационен великан. На него, на независимия човек се пада задължението да следи и да говори за състоянието на света, да изпълнява ролята, която елитът – от министъра до официалния интелектуалец, отказват вече да изпълняват.

Гигантските кризи, които ни притискат, нямат нищо общо със старите класификации – войните, революциите, завоеванията. Достигнали сме до безпрецедентна неизвестност по отношение било на „енергийната“, било на „климатичната криза“. Тези катастрофални събития неминуемо напомнят за апокалипсис. Нищо не ни е подготвило за това. Не се чува нито един глас, който да разобличи измамата, да превъзмогне индивидуалната си участ и да се нагърби със заплахите над общата ни участ. Трудно е да си смел, т.е. жизнен и напорист и да преценяваш ситуация, която изглежда безнадеждна. Трудно е да продължиш да се надяваш, когато си останал без надежда. Нужни са и ярост, която възпламенява тялото, и вдъхновение, което увлича и окриля душата. Тогава и само тогава гладиаторът се усеща готов за битката.

Поначало коментаторът – този, който е решил да бъде хроникьор на времето си и наблюдател на неговите превратности, се опира на разсъдливостта и здравия разум. Огромните кризи, които се появяват, обаче са от такъв род, че предизвикват прояви на страст при рационалния анализ. Когато слушаш висш служител да говори с недомлъвки за климатичната криза като за криза, „която заплашва човечеството“, и едновременно с това си дадеш сметка, че анализът води до обвинение на системата, която сме изградили в продължение на векове в сърцевината на цивилизацията си, със сигурност попадаш в описвания случай.

Трудно се пише за неща, обсъждането на които изглежда абсурдно, защото е твърде късно или защото е недостатъчно. Това е безпрецедентно предизвикателство и за ума, и за интелекта. Човек се чувства и радикален критик на процеса, довел до толкова ужасяващи кризи, и едновременно свързан с него, защото е част от човешкото общество. Противоречието е парализиращо.

Както всеки знае, нито една криза не е преодоляна. Някои задаващи се кризи са вече факт. Така се гради една кризисна структура, която превръща света в място на необикновен кипеж. По този въпрос властите не са особено словоохотливи, било защото не си дават сметка, било защото се страхуват. Гражданинът продължава да си живее по логиката на стремежа към щастие, като се пита понякога защо пътят към щастието минава през нещо коренно противоположно, което непрекъснато се задълбочава. Но събитията ни притискат. Какви още кризи са се прибавили към нашата структура? Те са главно два вида:

• От октомври-декември 2006 г. насам климатичната криза изведнъж бе призната с най-мрачните й перспективи. „Това е криза на оцеляването на човечеството“, отбелязва един много висш международен служител от европейска организация по сигурността. Всичко – от доклада Стърн до мобилизацията по този въпрос в Европейската комисия – го потвърждава.

• Управляващите европейски кръгове вече гледат много сериозно на американистката криза, и то до такава степен, че според друг един високопоставен европейски източник „някои бюрокрации още отсега работят по въпроса: какво ще правим при нарастващата вероятност от евентуално скорошно рухване на американската система?“

Така след очертаването на двете перспективи за апокалипсис си даваме сметка с каква скорост нещата се влошават трагично. Наистина е нужен кураж за изследване на ужасните кризи в момент, когато се утвърждава системното прикриване на причините за тях; когато царува абсолютна и целенасочена воля, но също така и несъзнателна, роботизирана, проповядваща начин на живот и на възприятие за света, които непрекъснато потъпкват здравия разум и реалността; когато се проявява неустоима и непрестанно увеличаваща се склонност към най-дълбок и най-безчувствен към всякакво достойнство нихилизъм. Това е време, в което душите трябва да се калят, ако не искат да умрат. Това е време на огън и жупел.

Lettre d’Analyse de defensa & eurostratйgie
(Том 22, N8 от 10 януари 2007 г.)
Със съкращения от dedefensa.org, 12 март 2007 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук