БОРИСЛАВ ЦЕНОВ е роден на 7 септември 1938 г. в с. Горна Лука, Михайловградско. Завършил е маркшайдерство и геодезия в Пернишкия минен техникум и българска филология във Великотърновския университет „Св. Кирил и Методий“.
Работил е като землемер в родния си край и като журналист във в. „Септемврийско слово“ – Михайловград, във в. „Народна младеж“, БНТ и в. „Земя“. Сега е отговорен секретар на вестниците „Жарава“ и „Моята вяра“.
Автор е на 5 книги за деца и една с лирика.
Член е на Съюза на българските писатели.
Завърши писмото, пъхна го в плика и облиза триъгълника за запечатване. Облизването можеше да се приеме и като целувка за получателя, макар че писмото завършваше с целувка.
По разписание скоро няма да минава влак и дотогава времето бе на грамофона. Пусна си плочата, подпря се с лакът на масата и се унесе: „Тумбала-тумбала-тумбалалайка, циганка стара пуши с лула…“ Когато я слуша, обича и да си пийне чашка ракийка, от домашната. Вари я от трите джанки край кантона, тайно. Чашката е от черно стъкло – преди години я видя на един панаир, очите му изтекоха в нея. Изпи сълзите и я купи. Още тогава оцени нейното непреходно значение – няма да се вижда колко си сипва, макар че тук, в кантона, никой няма да го види.
Всяка есен доливаше в едно буренце новата ракийка, да си сръбне след работа. Буренцето държеше на тайно място, където никакви проверки в кантона няма да го намерят.
В това затънтено дефиле телевизия не стига, а транзисторчето неприлично заеква. Затова разнообразяваше скуката с грамофона, а след неговите мелодии прегръщаше мандолинката. Свири на себе си, но е сигурен, че го слушат и орлите горе, и реката – тук, в ниското. Часът на грамофона и на мандолинката бе неотменен ритуал всяка вечер след последния за деня влак, както бяха неотменни и задълженията му като кантонер. Но с тях той скоро ще се сбогува – излизаше в пенсия…
И този ден дойде!
– Колега, аз съм новият! – така младият мъж се представи, след като почука на вратата на кантона. Отговор не последва, той не го и очакваше, защото, както му беше обяснено при назначаването, по това време кантонерът обхожда участъка си.
Седна на пейката, която в полукръг обикаля масичката, също като нея самодейно скована. Тук, под черешата, недалеч от ръждивата помпа, е хубаво, дори приказно, намери за необходимо да отбележи той на първо време.
Така е тук, под черешата. А над нея – канари. Той вдигна очи към тях и въздъхна. Макар че докато идваше насам, имаше възможност – крачка по крачка, да опознае района, в който от днес ще живее и работи. Но сега, приседнал пред новия си дом, в очакване отнякъде да се появи мъжът, когото бе дошъл да смени, започна постепенно да разбира къде е и какво го очаква.
По обяд откъм техния прорез на клисурата се зададе мъж с каскет; той вървеше по утъпканата край железопътната линия пътека, утъпкана само от него и кучето му, което подтичваше с изплезен език и артистично люлееща се рунтава опашка. Такива са ирландските сетери. Преди години самотата го принуди да си вземе куче за другарче. Намери си едно мило сетерче, което назова Гай, по името на Гай Юлий Цезар, за когото като ученик беше чел в една книжка. Със своя верен император си живееха добре – заедно обхождаха района, вечер се прибираха в кантона и нощуваха като най-близки душици.
Вървеше човекът и от време на време се взираше в скалите. Сбогуваше се старият кантонер с тези зъбери, сребърни от светлина. Между тези зъбери той доста години поживя. За него те не бяха обикновени каменни грамади, а картини с изумителни очертания – през деня разперени като криле на птица, през нощта – като ками, насочени към звездите, които все не можеха да достигнат и да покорят.
Когато колегата му дойде по-близо, видя, че има прошарени мустачки, завити някак дяволски, като въдици. След време навярно и той ще има такива въдици – като въдиците, които ще мята в реката край железопътната линия.
– Здрасти! – поздрави мъжът, свали каскета; отблизо вече личаха шарените му ромбчета и лъскавото копче на върха. Подаде ръка: – Чакам те!
Кучето завъртя опашка, отиде при него, близна ръката му, дори вдигна лапа – поиска да се запознаят.
– Как е тук? – беше отговорът на поздрава. – Романтика!?
– Ще свикнеш. Сам ли си?
Новият не отговори; извади кутия с хубави цигари и му предложи.
– Не пуша, тук нямаше и кой да ме научи.
Влязоха в кантона – нищо особено: маса, на нея книжа, пред масата – стол, зад стола – инструменти. В другата стая – легло, малка масичка, на нея някакви картонени кутийки. Без да го питат, старият кантонер сложи ръка на най-горната:
– Нищо особено, лични вещи. Като си ги взема, ще се отвори място за твоите… Но да пообиколим района. Местата тук са красиви, бог сякаш ги е създал повече да радват окото, отколкото човек да си вади хляба по тях…
Върнаха се привечер, когато сянката отдавна бе легнала в скута на пролома. Тук между изгрева и залеза има само някакви си пет-шест часа, според сезона. Останалото време е дълго развиделяване, кратко смрачаване и безкрайна нощ.
Седнаха пак край масичката. Старият кантонер изнесе шише ракийка, наряза домати и краставички – всичко собствено производство, това личеше по грижливо обработваната градинка на малкото равно местенце около кантона. Новият реши да не остане по-назад – и той извади нещо от сака си. Разговорът потръгна – за това кой откъде е, за работата, за близките гари и кантони. Дори за сетера Гай стана дума; той като чу името си, стана от плочките под масата, завъртя опашка и сложи лапа на коляното на непознатия.
– Сам сте, казвате… – погледна го някак странно старият.
– А вие сам ли живяхте в тази пустош?
Като помълча, загледан в призрачните вече скали, старият изведнъж се оживи:
– Трудно е сам в тази джунгла, много трудно. Все ще измислиш и ти нещо срещу скуката и самотата…
– Дано. Но аз идвам уж за малко, за няколко месеца. Наказан съм, преди работех като локомотивен машинист. По тази линия не съм пътувал, все към морето. Надявам се скоро да дойде и моето момиче. Момичето ми е барманка в едно градче. Хубаво гадже! Ако някой ден ти домъчнее и дойдеш на гости, ще го видиш. Готина е, така казват и други момчета…
На сутринта старият кантонер напълни едно мукавено куфарче с най-необходимото засега, върза на Гай каишката и двамата заминаха до близката гара, от която отпътуваха към родния край. Но след три дни се върна да прибере и останалите си неща.
– Как е? – попита той новия стопанин на кантона.
Новият кантонер не му отговори, само погледна към зъберите, запали цигара и седна на пейката.
– Върна се при жената и децата. Разбра колко много са те чакали. Сега си като младоженец!
„Младоженецът“ не отговори, а като него се загледа в чукарите. Свали бавно каскета. Доколкото си спомни новият, преди три дни колегата му беше с друг каскет – поовехтял и избелял от ветровете и слънцето, той сякаш повече му отиваше. С новия беше друг човек, друг мъж, някакъв непознат, пътник през дефилето. Явно, жена му беше решила да го промени.
– Дааа, върнах се – отрони той бавно. – Имам добра жена. Дойдох да си я прибера…
Новият нищо не разбра от тези думи, дори се направи, че не ги е чул. Старият май нещо се шегува… Само го погледна и тръгна след него.
Като върза с канапче кутийките, той пак, както преди три дни, сложи ръка на вързопчето:
– Лични работи…
– Имането на някой хайдутин от околността? Или скъпоценни камъни от скалите?
– И така може да се каже, макар че скъпоценното тук е друго. Знаете ли, човек без тайна е скучен, саможив. Ако това продължи дълго, може да го разболее. Моята тайна е тук. – Този път той почука по вързопчето.
Завърна се старият кантонер в родното си село, ширнало се нейде из Златията – под едно огромно небе, където денят е безкраен като полет на птица, а нощта е кратка като въздишка на дете…
Ден-два картонените кутийки останаха недокоснати, дори непогледнати, но на третия вечерта отвори една. Както в нея, така и в останалите бяха подредени писма – по дати, месеци, години. Попрехвърли няколко, после отвори едно, но не се зачете – знаеше какво пише. Както в него, така и в останалите. Седна пред масата, затвори плика. Затваряйки плика, той сякаш отвори врата, през която влезе една лятна вечер…
…От завоя се зададе пътнически влак и като змия се измъкваше от пролома. Кантонерът застана с флагчето, както винаги, когато преминава влак. И както винаги, знаеше, че от някое спуснато прозорче ще му помахат; той ще се усмихне, изпращайки с усмивката си и влака, и поздрава. Ще гледа дълго след тях, докато се изгубят в далечината двете светлинки на последния вагон.
Тази вечер му помахаха две ръце – с двете си ръце го поздрави жена. Коя е тя, той никога няма да узнае. Но тези две женски ръце му се сториха по-различни от всички други, които го поздравяваха и отминаваха безвъзвратно… Отмина и този влак, отмина и прозорчето с двете женски ръце. А ето – той продължава да ги вижда като красиво видение; дори си позволи със свободната ръка да помаха след тях. И за първи път прояви ревност – тези женски ръце са помахали и ще помахат и на други мъже по дългия път…
Поседя на пейката, прибра се в кантона и извади шишенцето с ракийка, която си отсипваше от буренцето. Сръбна си – пийваше си по малко, преди да се завърти грамофонната плоча. По-точно, колкото да има нещо в ръцете си – преди да вземе мандолинката. И без да се съблече, си легна. И друг път си лягаше без да се съблече, нямаше за кого.
Сутринта тръгна на обиколка малко необичайно – по посоката на отминалия влак. Сякаш искаше да догони някого, може би жената от прозорчето на вагона… Привечер се върна, седна на масата, извади празен кариран лист, повъртя химикалката и написа: „Миличка…“ По-нататък в писмото, явно пишеше писмо, разказа какво се е случило през деня – все хубави и мили думи.
Измисли си жена. Тази жена дали беше жената с пухкавите ръце от прозорчето, такива му се видяха те. Или те му напомниха за едно момиче – момичето от прогимназията, в което беше влюбен тайно. А кой няма тайна любов? Която винаги е измислена и най-красива!
Всяка сряда и неделя пишеше на Нея. Писмата пускаше в пощенската кутия на най-близката гара, отляво на кантона. В тази посока онази вечер отмина влака… От същата гара след няколко дни си го получаваше; на плика изрично отбелязваше „До поискване“. Месец по-късно прозря, че писмата трябва да имат и отговор – започна да пише и до себе си. На Нея пишеше с обикновения си почерк – същият, с който попълваше служебните документи, а отговорите от Нея – с печатни букви. Така няма да има съмнение, че ги пише едно и също лице, ако попаднат случайно пред любопитни очи. Отговорите получаваше от най-близката гара, отдясно на кантона. От тази посока Тя дойде онази вечер. Човек отива някъде, но един ден се завръща…
Пишеше й късно вечер, така искаше да бъде по-близо до самотната нощ – когато един мъж и една жена споделят взаимно самотата на душата си, когато без думи се сливат в едно. А той има само думи и с тях иска да сподели самотата си с Нея. И колкото е по-близо до нощта, толкова по-близо е до Нея. Тогава той е с Нея… А през вечерите, когато не й пишеше, той със своите думи разговаряше с Нея. Разговаряше дълго в тъмното, дълго – докато заспи. И заспиваше с най-хубавите думи, които в сряда и неделя пускаше в плика…
Писмата ставаха все повече, събираше ги в кутийки, от бонбони най-вече. Тези бонбони той купуваше – пак за Нея, с тях искаше да я посрещне, ако една вечер тя затвори прозорчето и слезе на кантона…
Тези кутийки сега той гледаше с някакво странно чувство. Отдавна, още в началото, осъзна, че онова, което в кантона е смисъл на живота му, или част от този живот, макар и лъжовен, е много по-добро от самотата в дефилето. Лъжа, но по-красива от лъжовната истина. Сега е далеч от тази самота, с която живя години. Но от днес на кого да пише, освен пак на себе си.
Отвори последното писмо: „…тия дни чакам новия кантонер и веднага се прибирам, завинаги…“ Сложи го на масата и дописа: „…И ще те заведа на едно вълшебно място, на бар! При момичето на новия колега. Била готина, казва той. А така казвали и други момчета…“
Изведнъж луд смях го разтърси. И се уплаши. Толкова години през дълбоките зимни нощи вълчи глутници виеха край него, на чиито вой дори се радваше, но никога не изпита страх. А сега от собствения си смях изтръпна, и то в бащиния дом… Постепенно се поуспокои, ала това спокойствие бе тъжно, необяснимо, с влажни мъжки очи. Избърса с ръкав сълзите, сякаш ги изпи, както навремето изпи сълзите от черната стъклена чашка, която си купи на един панаир.
Отвори пак писмото и добави: „…Това ще бъде безкрайна нощ, една от ония нощи между човека и звездите. Този път между нас и звездите.“
Отиде при буренцето, което си донесе от кантона. Загледа се в него, сякаш го милваше, но го помилва и с ръка – може би му благодареше за верността, която споделяха там, сред канарите. Буренцето бе съвсем олекнало – изпито бе всичко в живота…
Сетерът Гай, към когото в последните години се обръщаше с „бай Гай“, и който единствен в дефилето имаше име, лежеше в краката му под масата, както винаги, и при всяко движение на стопанина потупваше тихо с опашка. Разбираха се без думи.
Сега бай Гай дали разбра стария си стопанин?
