Най-старата и силна лява партия във Великобритания е Лейбъристката (Работническа) партия (Labour Party). Тя е основана през 1900 г., първоначално като събирателно сдружение на различни социалистически и работнически партии и леви профсъюзи под общото име Комитет за работническо представителство (Labour Representation Comitee – LRC). Основните организации, участвали в нейното учредяване, са: Конгресът на профсъюзите (Trade Union Congres); интелектуалното сдружение „Fabian Society“; Шотландската работническа партия (Scottish Labour Party); учредената през 1884 г. Социалдемократическа федерация (Social Democratic Federation), която се саморазпуска през 1911 г. и основаната през 1893 г. Независима работническа партия (Independent Labour Party).
Познатото и запазило се и до днес име Лейбъристка партия (Labour Party) е прието на конгреса на LRC през 1906 г. Особеност на началния период от нейното съществуване е, че до 1918 г. в нея не могат да членуват и гласуват отделни физически лица. Поради това броят на избирателите й до края на Първата световна война е скромен и тя остава партия с ограничено влияние, привличайки на избори под 8% (до половин милион избиратели).
През 1903 г., т.е. само 3 години след образуването на Комитета за работническо представителство, в знак на протест срещу очертаващата се още тогава тенденция към реформаторство и ревизионизъм лявата част на Социалдемократическата федерация, която е една от организациите-учредителки на LRC, се отцепва и създава Социалистическата работническа партия (Socialist Labour Party – SLP), която е със значително по-социална насоченост.
В началото на Първата световна война в Лейбъристката партия се водят остри дебати „за“ или „против“ участието на Великобритания във военните действия. Пацифистите около Джеймс Рамзи Макдоналд категорично заемат антимилитаристична позиция и с това се противопоставят на провоенното крило около Артър Хендерсън. Въпреки диаметрално различните възгледи на двете групи, не се стига до разцепване на лейбъристите.
След края на войната и под влияние на Октомврийската революция и създалата се обща революционна обстановка в цяла Европа като ляво-марксическа алтернатива на лейбъристите се учредява Комунистическата партия на Великобритания.
През 1918 г. Лейбъристката партия разработва своята програма, която в основни линии остава валидна до средата на 90-те години. Най-същественото в нея е „четвъртата й клауза“, която изрично набляга на необходимостта от обществена собственост върху средствата за производство. С новата си програма Лейбъристката партия се отваря също за членство и участие в изборите и на отделни физически лица, вследствие на което броят на избиратели й скокообразно нараства на 21,5% през 1918 г. и на 30% 4 години по-късно.
По това време ръководството на лейбъристите около Хендерсън преследва курс на постепенно намаляване на влиянието на профсъюзите и изтласкването им от управлението, както и на обединение на партията с отцепилото се лявоцентристко крило на либералите. Тази политика представлява по същество първия съществен завой надясно на Лейбъристката партия.
На изборите през 1923 г. лейбъристите начело с Джеймс Макдоналд печелят близо 31% от гласовете и за първи път съставят правителство на Англия, подкрепяни от либералите. Но само 9 месеца по-късно тази коалиция се разпада и още през 1924 г. се стига до нов вот, на който лейбъристите получават дори 33%. Въпреки че победители пак са консерваторите, от този момент нататък Лейбъристката партия с подкрепата на 5 млн. избиратели се утвърждава като една от водещите сили в политическия ландшафт на Великобритания.
През следващите десетилетия лейбъристите съставят общо девет правителства. През 1929 г. те печелят изборите с 37% (над 8 млн. гласа) и окончателно се налагат като най-силната партия на Острова. Но и това второ правителство на Макдоналд не успява да реализира целия си мандат. Вследствие на разразилата се тежка световна икономическа криза безработицата в Англия се удвоява и надхвърля 2,5 милиона души, а лейбъристкото правителство не успява да предложи ефективни мерки срещу всеобщия стопански упадък. Затова през лятото на 1931 г. екипът им подава оставка и предлага на консерваторите и либералите да съставят тройна коалиция на Националното единство. Това намерение предизвиква брожение в партията и принуждава привържениците на Националното правителство около Макдоналд да се отделят и формират т. нар. Национална лейбъристка партия. След изборите през есента на същата година тази част от партията се включва в управлението, а останалите лейбъристи остават в опозиция. С това вътрешнопартийните противоречия не свършват и през 1932 г. от партията се отделя една от основните й организации – Независимата лейбъристка партия (Independent Labour Party), която остава да съществува като самостоятелна политическа сила до 1975 г.
На изборите през 1935 г. лейбъристите постигат много добър резултат от 38%, но пак не могат да съставят правителство. Едва през 1940 г., след началото на Втората световна война и тежките първоначални загуби на Англия, новият министър-председател Уинстън Чърчил съставя т.нар. Военновременен кабинет, в който включва и лейбъристи.
В края на войната, през 1944 г., в Обединеното кралство се учредява и ултралявата Революционна комунистическа партия – РКП (Revolutionary Communist Party – RCP), която обаче бързо се разпада. През 1950 г. от нея се отцепва интелектуалният кръг около Тони Клиф и създава троцкисткoто движението Socialist Review Group, което през 1962 г. се преименува в Интернационални социалисти (International Socialists – IS). През 60-те години то тясно си сътрудничи с „Младите социалисти“ в Лейбъристката партия и двете организации предприемат общи действия в рамките на Кампанията за ядрено разоръжаване (Campaign for Nuclear Disarmament). През 1977 г., след редица предхождащи разцепления, остатъците от неотроцкистката IS се преименува в Социалистическа работническа партия (Socialist Workers Party – SWP). Най-известният неин активист е професорът по европейски науки от Кралския колеж в Лондон и автор на Антикапиталистическия манифест – Александър Калиникос. Днес SWP, заедно с основаната от нейни активисти през 1998 г. регионална Шотландска социалистическа партия (Scottish Socialist Party – SSP) представляват двете най-леви политически формации на Острова. Те имат известни изборни успехи на локално ниво, особено SSP в Шотландия. Двете дъщерни партии се борят против капитализма, за социализъм и за мир в глобален мащаб и са ангажирани в новите световни социални движения и в Европейската антикапиталистическа левица.
От 1935 г. до 1955 г. Лейбъристката партия се ръководи от левия реформатор Клемънт Атли, който заема позиция на принципен защитник на интересите на трудещите се. В съответствие с партийната програма се обявява за политика на одържавяване и социализация на редица индустриални и снабдителни стопански сектори. На първите следвоенни избори през 1945 г. лейбъристите постигат най-добрия си резултат от близо 50%, а на проведените избори през 1950 г. за тях гласуват дори над 13 млн. души. Под влияние на компартията и на „Фракцията за прилагане на „четвъртата клауза“ следвоенното правителство на Атли разгръща най-широкомащабната социалистическа политика в историята на Англия (1945- 1952 г.). За първи път се национализират част от банките, публичният транспорт (железници, корабоплаване, градския и междуградския пътнически превоз), въгле- и стоманодобива, електро- и газоснабдяването, телекомуникациите и други ключови отрасли в икономиката. Въвеждат се и редица социални програми, както и безплатно медицинско обслужване, запазило се и до днес. Освен това правителството на Атли дава независимост и на най-важните британски колонии в Азия – Индия, Пакистан, Бирма и Шри Ланка. Тази политика привлича допълнително ляво мислещи избиратели в негова подкрепа, но в същото време предизвиква и силна поляризация в консервативното английско общество. Затова на изборите през 1951 г., въпреки че за лейбъристите гласуват както никога дотогава близо 14 млн. души (49%), Атли не успява да състави правителство. На върха на държавата отново се изкачват консерваторите. Основните причини за минималната им победа, освен проведените от лейбъристите фундаментални социални реформи, са тежкото икономическо състояние на страната, в което тя изпада след независимостта на азиатските колонии, както и огромните разходи за широкомащабната военна програма, включително и таен проект за ядрено въоръжаване, които поглъщат над 14% от БВП на Великобритания.
В периода от 1951 до 1963 г. следва 12-годишно управление на консерваторите под ръководството на известния политик Харолд Макмилън. След 1964 г. на власт отново идват лейбъристите. Редуват се общо 4 кабинета начело с Харолд Уилсън (1964 -1970 и 1974 -1976) и с Джеймс Галахан (1976-1979), макар и при постоянно намаляващи изборни резултати – от 48% през 1966 г. до 37% през 1974 г. През 1973 г. избухва първата световна петролна криза и предизвиканата от нея глобална рецесия за дълго време оказва негативно влияние върху все по-неконкурентоспособната икономика на разпадащата се Британска империя. В средата на седемдесетте години инфлацията на Острова достига рекордните за една западна индустриална държава 27%. Лейбъристкото правителство не успява да овладее кризата, въпреки че провежда строго рестриктивна икономическа политика, като значително намалява държавните разходи и замразява компенсацията на заплатите с индекса на инфлация. През този период започва и новото одесняване на Лейбъристката партия, която се опитва да излезе от кризата и да оздрави бюджета на страната с икономически мерки за сметка на трудещите се. Това води до тежка конфронтация с профсъюзите. Навсякъде в страната работници излизат на улицата и протестират срещу антисоциалната политика на управляващите. Недоволството им не остава без последствия – лейбъристите губят изборите през 1979 г. с 37% и не успяват да съставят правителство.
Така в края на 70-те години властта във Великобритания отново се поема от Консервативната партия, този път начело с Желязната лейди Маргърет Тачър. Заедно с президента на САЩ Роналд Рейгън (1980-1988 г.), поставят началото на глобалната англосаксонска неолиберална икономическа контрареволюция.
След изборния неуспех на лейбъристите с нова сила избухва дългогодишната борба между лявото и дясното крило. През 1980 г. временно надделява лявата фракция, която излъчва за председател на партията Майкъл Фуут, а през 1981 г. част от дясното й крило се отцепва и учредява центристката Социалдемократическа партия (Social Democratic Party), която влиза в съюз с либералите.
През следващите години новото правителство на консерваторите прави безуспешни опити да се справи с икономическата криза и с високото ниво на безработица и инфлация. В началото на 80-те години Маргърет Тачър е изключително непопулярна, но въпреки това успява да спечели изборите през 1983 г. Победата й осигурява огромният дивидент от победата на Англия над Аржентина във военния конфликт през 1982 г. за Фолклендските острови. Представяйки пред британския народ тази агресия на английския експедиционен корпус на хиляди мили от Лондон, пред бреговете на Южна Америка, като акт на висш патриотизъм, донесъл на Империята единствената военна победа в конфликтите за бивша колония, консерваторите печелят изборите. А лейбъристите, които не подкрепят войната, се сриват до 27,6%, което е най-лошият им резултат след 1922 г.
Управлението на консерваторите през този период ще остане в историята на Англия с проведените неолиберални икономически реформи. Национализираните от лейбъристкото правителство на Атли стопански отрасли остават близо 40 години под контрола на държавата. Едва при лейди Тачър, т.е. при петото консервативно правителство след Втората световна война, консерваторите се осмеляват да стартират с тотална дерегулация и приватизация на публичната собственост. Въпреки силната съпротива на профсъюзите, достигаща на моменти мащабите на работнически бунтове, Желязната лейди провежда радикално раздържавяване на всички икономически отрасли и ликвидира задлъжнелите предприятия. Този процес е съпроводен с ограничаване на жизнения стандарт за населението. Независимо от антисоциалната политика, насочена срещу обикновените граждани и въпреки тежката икономическа ситуация, която продължава до средата на 90-те години, консерваторите съумяват от 1979 г. до 1997 г. да съставят общо четири последователни правителства, три от които начело с Тачър, която успява да манипулира обществото с внушението за безалтернативността на своята политика. В това отношение широка известност добива нейното сугестивно клише „ТINA“ (There is no alternative! – Няма алтернатива!).
През периода на 18-годишното управление на консерваторите в Лейбъристката партия тече остро противоборство между отделните й фракции. В крайна сметка в средата на 80-те години надделява либералното крило начело с Нейл Кинък, който след края на Студената война насочва партията към политическия център. Това води до прокапиталистическа преориентация на лейбъристите и до все по-силното им отдалечаване от интересите на трудещите се и на социално слабите слоеве. Въпреки 18-годишното управление на консерваторите, постоянна икономическа и няколко финансови кризи, при които британската лира губи голяма част от стойността си, на изборите през 1992 г. лейбъристите отново не успяват да се наложат, независимо че получават над 34% от гласовете. На власт остават консерваторите начело с новия лидер Джон Мейджър, възпитаник на лейди Тачър.
Пълзящото одесняване на лейбъристите достига своята кулминация след 1994 г., при председателството на Тони Блеър. През 1997 г. експресивният им лидер печели изборите с 43% и след 18 години опозиция те отново идват на власт. Изправен пред сериозната задача да реформира английската икономика и да реши натрупалите се социални проблеми, Тони Блеър посяга към доминиращия неолиберален икономически инструментариум и се самоопределя за „реформатор“ на Лейбъристката партия.
Неговата философия, известна като концепцията на Третия път, представлява замяна на ценностите на класическата социалдемокрация с идеите на социаллиберализма. В нея Блеър приема, че главните движещи сили на прехода от постиндустриалната към икономиката на знанието са предприемачите, финансистите и акционерите и те трябва да бъдат подкрепяни приоритетно от държавата с насърчителна данъчна политика и благосклонно трудово законодателство. А тежестите на прехода, както винаги, се прехвърлят върху обикновените хора, за които всекидневието става все по-трудно, въпреки че лейбъристите още при първото управление на Блеър въвеждат минимално гарантирано заплащане, което обаче остава за британските ценови нива сравнително ниско.
Основният проблем на прехода към икономика на знанието се състои в това, че съвременната високотехнологична, компютъризирана и роботизирана промишленост повишава производителността, но в същото време намалява използването на работна ръка. Брутният национален продукт при нея расте, но намалява делът на приходите от труд. В резултат на тази особеност печалбата на собствениците на средствата за производство се увеличава, а трудещите се масово са изхвърляни на улицата, обедняват и се превръщат в „излишни“ хора. За тях няма работа, няма и препитание. Човекът от цел постепенно се трансформира в придатък на икономиката, която работи не за него и за обществото, а за печалбата на своите собственици.
Аутсайдерите отдавна представляват основен проблем за страните на иначе богатия Запад. Философията на „Третия път“ на Блеър все повече дезангажира социално-пазарната държава от задълженията й към тях и драстично орязва създадената в миналото социална мрежа. Вместо реална помощ, на „излишните“ хора сега се предлага преквалификация, работа на повикване, временна или частична трудова заетост и други подобни алтернативи за „еластична заетост“, които по същество представляват по-скоро подкрепа на бизнеса в стремежа му за минимизиране на разходите за труд, за увеличение на конкурентоспособността и в крайна сметка на печалбата. По такъв начин концепцията на „Третия път“ прехвърля последиците от кризата от собствениците на икономиката върху пострадалите от нея и им вменява като вина за социалното пропадане липсата на лична предприемчивост и адаптивност. Още Рейгън навремето си бе позволил да назидава обществото, че няма по-справедливо наказание за неинициативните от бедността.
Но противно на твърдението на неолибералните апологети, персоналното преуспяване в съвременния капиталистически свят съвсем не е резултат само на лична амбиция и активност. Обществото е пълно със способни и активни хора, които въпреки своите качества не са успели, а и никога няма да успеят да станат капиталисти, просто защото не това е пътят към забогатяването и защото все пак някой трябва да създава благата, които след това ще бъдат присвоени от по-„предприемчивите“.
В тон с провежданата генерална реидеологизация на партията Тони Блеър промени (макар и неофициално) името й на „Нови лейбъристи“ („New Labour“) и подмени части от близо 80-годишната й програма с десния проект от 1995 г.: „Ню лейбър: Ново бъдеще за Великобритания“. От програмата е изключено всякакво колективистично или социалистическо начало. Заличено е съществуващото до момента, макар и плахо противопоставяне на капитализма, както и специално заложената в „четвъртата клауза“ фундаментална цел за обобществяване на ресурсите и средствата за производство като предпоставка за по-справедливо устройство на обществото. Новите лейбъристи вместо да продължат заедно с профсъюзите традиционната за всяка лява партия борба за по-високо заплащане и за по-добри условия на труд, максимално се пригаждат към политиката на предшестващите ги консерватори. Отказват се от социалдемократическата данъчна политика като средство за по-справедливо преразпределение на изработения от обществото продукт. Вместо това продължават тоталното комерсиализиране на обществото и превръщане на екзистенциалните му нужди във възможност за извличане на максимална печалба от бизнеса. В дистанцирането си от типичния за класическата социалдемокрация умерен марксизъм новите лейбъристи на „Третия път“ стигат дотам, че се отказват и от стогодишната си традиция да откриват конгресите си с Интернационала. И въпреки че в практическата си дейност отиват пo надясно дори и от „реформираните“ социалдемократи на континента, идеологически те продължават да манипулират обществото с псевдосоциалните концепции на „Третия път“. Така например широко се прокламира тезата за справедливостта на равния шанс за всеки гражданин на страната. Грижливо, обаче, се премълчава суровата истина, че в общество на диктатура на парите, притчата за равният шанс при неравностойни съперници е пропагандна демагогия.
В международен план „New Labour“ плътно застава зад САЩ във войните им в Югославия, Афганистан и Ирак, поради което Тони Блеър заслужено получи прозвището Пудела на Буш. С тази политика старата лейбъристка партия постепенно метаморфозира в неолиберална формация, за която не икономиката съществува за хората, а хората за икономиката и нейните собственици. Подобно схващане граничи със социален канибализъм.
Отказът от традиционните ценности на една класическа работническа партия не може да остане без последствия за нея. През 1997 г., след трийсетгодишна вътрешнопартийна борба от силно одеснялата Лейбъристка партия се отцепва лявото й крило, формирало се още през 1964 г. под името „Мilitant tendency“ (Тенденция за съпротива) и се учредява в Социалистическа партия на Англия и Уелс (Socialist party of England and Wales). Тази нова партия е с категорична антикапиталистическа насоченост и се бори за правата на трудещите се, подкрепя профсъюзите в борбата им за по-високо възнаграждение, за запазване на работните места, за подобряване на условията на труд, за гарантирано социално осигуряване и в крайна сметка за преодоляване на матрицата на пазарния фундаментализъм.
Освен отделянето на лявото крило се наблюдава и прогресиращо отдръпване на избирателите от Лейбъристката партия. И докато през 1997 г. „Новите лейбъристи“ на Блеър бяха избрани с 43% от 13,5 млн. души, през 2005 г. при ниска активност те са припознати само от 9,5 милиона, т.е. от малко над 35%, което е най-слабото им представяне от 1983 г. и четвъртият най-лош резултат от 75 години насам. Освен спада в избирателната подкрепа, намалява и броят на партийните членове: към момента той е трайно под 200 000. Но независимо от очебийния отлив, благодарение на още по-лошото представяне на неговите конкуренти, Блеър успя и през 2005 г. да спечели на изборите и да състави третото поред лейбъристко правителство.
Но на комуналните избори през май 2008 г. „Новите лейбъристи“ (от юни 2007 г. вече с нов председател – Гордън Браун) преживяха направо съкрушителен срив с 24% подкрепа и деградираха до нивото на треторазредна сила в политическия спектър на Обединеното кралство. Дори и малкото все още останали в партията леви дисиденти, като бившия кмет на Лондон – Кенет Ливингстоун, известен като Червения Кен, не успяха да съберат достатъчно гласове. Неуспехът им се дължи на факта, че се кандидатираха от листата на възприеманата от обществото вече като амортизирана от властта Лейбъристка партия, независимо че публично се дистанцираха от актуалната й политика.
Негативната тенденция за Лейбъристите се засили още повече в началото на годината, когато избухна и аферата с незаконните разходи най-вече на нейни парламентаристи, довела до оставката на редица министри от кабинета на Г. Браун. Кулминацията от всички тези негативи доведе до най-слабия резултат за британските социалдемократи от далечната 1910 г. насам (под 16% подкрепа на европейските избори от юни 2009 г.).
Този най-лош резултат от близо един век насам на най-голямата бивша работническа партия на Великобритания не бива да буди учудване, щом като на изборите тя се отправи на лов за гласове в политическия център, пренебрегвайки милионите си традиционни привърженици вляво. А и немалка част от тях се въздържаха да гласуват за нея, щом тя излъчва такова политическо безчувствие към важни социални проблеми и оставя впечатление, че не само не може, но и не желае да търси решение за тях. Подобно развитие не вещае нищо добро на Лейбъристката партия за предстоящите парламентарни избори. Особено в рамките на днешната върлуваща по целия свят глобална финансова криза, която силно засегна и Великобритания .
Историята за пореден път потвърждава факта, че когато леви (или бивши такива) формации прегърнат неолибералната догма и в реалната политика се опитат да надминат отдясно дори своите консервативни опоненти, тогава електоратът или ги бойкотира, или вместо за „лявата“ имитация на дясна политика гласува направо за десния оригинал. Тази тенденция ясно се прояви на последните избори в Германия и в Италия, а сега и във Великобритания, и категорично потвърждава извода, че европейското общество постепенно се отдръпва от „реформираните“, „модерни“, псевдолеви партии и все повече не вярва в тяхната социална мисия.
Използваната в статията и в допълнителните бележки към нея информация е от версията на немски и английски език на интернет-енциклопедията „Wikipedia“ по следните подрубрики: „Geschichte Grossbritaniens“ („История на Великобритания“); „Labour Party“, „Fabian Society“, „Socialist Labour Party“, „Socialist Party ot England und Wales“, „Communist Party of Great Britain“, „Socialist Workers Party“, „Scottish Socialist Party“; Clement Attlees, Margaret Thatcher, Tony Blair, Gordon Brown, Kenneth Livingstone.
