Севелина Гьорова е доцент, доктор на изкуствознанието. Дългогодишен преподавател в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” по театрална критика и увод в театрознанието. Секретар на Съюза на артистите по проблемите на театралната критика и председател на българския център на Международната организация на театралните критици (АИКТ) – 1970-1989 г. По-важните й театрални изследвания са “Театрален триумвират” (1981), “Триединството на театъра” (1984), “Малка театрална сага” (1997 г.), “Лиляна Тодорова и чудото на детския театър” (2001), “Ловци на мигове” (2002).
Направил ми е впечатление още преди двайсет и два сезона, когато дебютира на сцената на Военния театър в “Дванадесета нощ” от Шекспир, постановка на Леон Даниел. Играеше Фесте, шута, който с удивителна наглед наивност изрича горчиви истини за живота. Той се движи някак неусетно, по-скоро се плъзга около останалите герои, подхвърля сентенциите си мимоходом, но те впечатляват с хапливостта и откровеността си. Обикновено този образ се изпълнява от актьори с певчески умения. Той приглася на любовните трели на своя господар Орсино. Но при младия актьор същественото беше драматизмът и философската съдържателност на образа. И особено силно впечатляваше неговата пластическа изява. Беше време, когато за нас същественото беше какво се изрича, а не как то се поднася на зрителя. Въпросите на художествената форма застанаха доста по-късно с цялата си безпощадност пред българските творци. За Веселин Ранков този въпрос винаги е стоял на първо място. За него психологическото съдържание на образа е безпредметно, ако то не намери изразителен пластически изказ. И тъй като сериозно се занимава с визуалната страна на героите си, притежава необичайна лекота, изящество и естественост при изпълнение и на най-сложни художествени задачи.
След шута дойде Феликс от “Тръбач на площада” от Леонид Жуховицки. Трябваше да въплъщава позитивната страна на конфликта. Но още тогава не го увличаха тези толкова разпространени положителни герои. Страхувал се от тях като дявол от тамян, защото си внушил, че ще му ги възлагат заради “комсомолската ми външност”. Затова попадне ли на такъв образ, винаги ще измисли нещо различно, свежо, впечатляващо. Вместо задъхано“ да вдъхва сили в борбата за справедливост”, той показваше удивителен наивитет, изричаше думите със съзнанието за крехката младост на своя герой, който често повтаря и заученото, без да е убеден в него. И се получаваше един наистина убедителен характер, а не рупор на някаква идея.
И дойде най-големият му успех в началните стъпки – Боян от “Прокурорът” на Георги Джагаров. Това беше паметна постановка на Красимир Спасов. След като пиесата беше играна с голям успех на сцените на много български театри, той намери необичайно решение във вътрешните драми на героите, показа не само свързаната с времето, но и дълговечна борба на човека да устои на обществения натиск, да остане верен на себе си. Боян по автор и по дотогавашните въплъщения беше завършеният мръсник, еснафа, коренно противоположен на своя брат Милко, който е приел личната саможертва, за да остане верен на идеала си. Но за Веселин Ранков Боян беше преди всичко човек със задължения към своето семейство, с чувство на дълг пред децата си, трезвомислещ, отказал да се подчини на красиви фрази и мъгляво формулирани нравствени постулати. Имаше си своя логика и твърдо я следваше:
– Най-добрата оценка беше един разговор, който чух в автобуса между две жени: “Защо толкова го обвиняват Боян? – чудеха се те – Той не е лош човек, мисли за жената и за децата си.”
Откъде идваше този актьор, за когото отрано проблемът за вътрешната мотивация и за яркото й външно въплъщение стоеше толкова отчетливо? При това, без да се натрапва каквато и да било умозрителност, а всичко да тече леко, артистично, естествено и с пределна вътрешна органичност?
Веселин Ранков е роден в Балчик. Неговият брат Красимир също е актьор. Като ученик мечтае да стане кинорежисьор. Има четири свои филмчета като любител – два документални с игрални моменти в тях и два мултипликационни. За тях има и две международни награди. Идеалът му в онези времена е Иван Андонов – и актьор, и режисьор, и мултипликатор. Но се запознава в Балчик с режисьорката и педагожката Надежда Сейкова, на която по-сетне ще стане асистент в театралната академия. Следват дълги и незабравими до днес разговори за театъра, които те водят на брега на морето. И решението е взето. Веселин Ранков кандидатства, преди да е отбил военната си служба и е приет, въпреки че ще започне следването си след две години. Това е рядка практика. Обикновено педагозите отлагат и най-талантливите кандидати с презумпцията, че ако желанието им е сериозно, те ще кандидатстват и след казармата. Кръстьо Мирски, големият наш режисьор и ерудит, явно не разсъждава по този начин. Приема Веселин Ранков. И след две години бъдещият актьор започва обучението си при Елка Михайлова. Годината е 1979-а. Много и различни роли ще играе в откъси от пиеси, но една е впечатляваща – Гамаша в “Суматоха” на Йордан Радичков, постановка на Иван Добчев. Какви по-широки възможности за богат пластически изказ от тези, които предоставя Радичков със своите невероятни герои, които разказват фантасмагорични истории и чиято метафоричност просто отприщва въображението. Създал вече творчески контакт с Иван Добчев, Ранков е поканен от него след завършване на Театралната академия в Хасковския театър. Тогава Добчев работеше в този театър и създаваше там впечатляващи постановки. На въпроса какво ще прави, отличаващият се със своята категоричност режисьор отсича:
– Ще играеш.
Добре, но винаги държащия на точността Ранков иска да знае какво точно ще играе. И Добчев му назовава цар Петър от първата пиеса на Маргарит Минков “Книга на царете”. Ролята на другия Петър, образът от народа, ще играе Христо Гърбов, негов съвипускник. Но идва разпределението и той вижда, че името му стои срещу образа на княз Боян. Ядосан е, не разговаря с Добчев. През този първи професионален сезон той има други, много интересни изяви. Там поставя младия тогава режисьор Дамян Попхристов, едно многообещаващо име за българския театър. (За жалост днес той не е в България – преподава актьорско майсторство в Ню Йорк – история, позната ни напоследък от много области на нашия живот).
Още помня Веселин Ранков в “Архангелите не играят флипер” от Дарио Фо. Играеше една несъществуваща по пиеса роля – дисководещ, който излъчваше някаква магическа, сатанинска сила да ръководи и насочва съдбите на героите. С удивителна пластика този герой се движеше почти със свръхестествена вездесъщност между останалите герои и като опитен кукловод дърпаше конците са съдбите им. Участваще и в “Период на адаптация” от Тенеси Уилямс, където сгъстеният психологизъм на неговия млад герой намираше графически изразителен рисунък. Да, всичко това е налице, но той страда за обещаната роля на цар Петър. Но ето че изпълнителят на ролята на поп Богомил в пиесата, която се състои от един монолог, не се справя. Добчев му предлага да научи монолога за една вечер и на другата сутрин да се яви на репетиция. На всичко отгоре изчезва и на него възлага да предупреди колегата си. Веско го прави, воден от правилата на театралната етика. И вместо очакваната реакция на бурно възмущение получава благодарност, загдето не е постъпил подло.
По това време той снима в два български филма и пътува през нощта от киноцентъра до Хасково, за да участва в репетициите и представленията. Умората е голяма, но младост – на всичко се издържа. И ето че на една от репетициите на “Книга на царете”, след като е дремнал в гримьорната, преди да излезе на сцената, забелязва в процеса на самата репетиция, че всички негови колеги са гримирани и влагат особено старание. Научава едва след края, че в салона гледа комисия от военния театър, дошла да избира млад актьор:
– Благодаря, колеги, че все пак ми казахте! – съкрушено отбелязва той. Но за негово голямо удивление, не предварително соченият кандидат, а именно той е избран и поканен в един от най-добрите тогава столични театри. Така хасковската одисея приключва за един сезон и контактите с Иван Добчев продължават в София, където той е режисьор в същия театър.
При разговора с Веселин Ранков ми направи впечатление неговата рядко срещана критичност и към това, което той е създал и което е получило оценката на критиката и публиката. Неудовлетворение, съмнение, желание за по-високи критерии изпълват неговите амбиции в театъра. Той схваща творческия процес като непрекъснато усъвършенстване и не си представя новата роля без ново, стойностно откритие както във вътрешното й съдържание, така и в изразните средства, с които това ще бъде изразено. Рано попада на записките на големия руски актьор и педагог Михаил Чехов, далеч преди да излезе неговият двутомник на руски език. Особено го занимават мислите за езика на тялото, за задължителния актьорски тренинг на психо-физическия апарат. И друго е много съществено – образите на Веселин Ранков се отличават със своята жизненост, органичност, но преди всичко с ярката си театралност. Тяхната лекота, гъвкавост, въздушност се оказват особено пригодни за метафорично внушение на художествената идея. Той леко хипертрофира страстите, за да им придаде изострен, ярък рисунък. А естествеността, с която го постига, допълва усещането за импровизираност, за раждане в момента както на думите, така и на поведението на героя. И това създава изострения интерес на зрителите към тези герои, дълго помнещи се както отделни жестове, така и изрязаните с графическа острота характери. Затова така му се отдават именно театралните герои, тези надарени с особена мощ и власт над другите характери, които сякаш крият някаква божествена или сатанинска сила. И досега помня неговото конферансие в “Лулу” (Кутията на Пандора) от Ведекинд. Той скачаше леко над ужасяващите събития в постановката, за да ги коментира с възможно най-тържествуващия глас, с парадна наглед показност, която съдържаше в достатъчна степен и цинизъм, и перфидност. Това беше виртуозен образ с впечатляваща актьорска психо-техника, който носеше удоволствие с артистизма, с блясъка на въплъщението.
Разбира се, когато е необходимо, Веселин Ранков може да бъде и самият той, да присъства от свое име в представлението, както беше във великолепния спектакъл на Красимир Спасов “Диктатура на съвестта” от Михаил Шатров, един смел, граждански спектакъл по версия, близка на нашата действителност. Тя все будеше подозрения у цензорите и те все изискваха съкращения и промени, докато младата публика пристрастно аплодираше представлението. И досега помня пасажа за репресиите срещу младежите, които поднасят цветя в памет на един от бийтълсите – Джон Ленън.
Истински подвиг извърши той като изпълнител на ролята на Сашко в “Подробности от пейзажа” на Станислав Стратиев, постановка на Пламен Марков. Отказа се от привилегията да бъде “положителен герой”, какво ли не измисли. По едно време даже произнасяше репликите си гърбом към зрителната зала, нещо невъзможно и недопустимо за изричане на “истини от първа инстанция”. Но затова пък се роди характер, в който нравствените стойности са просто израз на човещина, а не непременно търсени обществени добродетели. Една от най-интересните му роли от този период е Момчето от “В очакване на Годо” от Самуел Бекет, постановка на Леон Даниел. Втората част на това представление излиза след 2 години. През целия репетиционен период той си води подробни бележки. И днес е в състояние по тях да възстанови целия спектакъл.
Веселин Ранков е човек, който не обича уседналостта в изкуството. И може би тази е една от тайните на жизненото му творчество, на непомръкващия блясък в неговите роли. Той прави три последователни години “Театър на улицата”, който се играе на „Аполония” в Созопол. Преди да създаде своята блестяща роля в “Лулу”, той беше напуснал театъра, готвеше се да гостува в Италия със съставена от него програма с презумпцията да остане там. Развиваше и успешна търговска дейност и на въпроса ми какво точно е било най-успешното в нея, ми отговаря най-сериозно: “Търговията с недвижими имоти.” Но странно, този човек, на когото очевидно се отдава бизнеса, никога не търгува с изкуството си. При всички свои блестящи качества на шоумен, които показва в театъра – било в постановки, било на тържества, най-често на концертите на фондация “Аскеер”, не съм го видяла нито в безвкусна шоу-програма, нито в някакво халтурно проявление с цел печалба на пари. Средствата той може да си печели с търговия, но тя няма нищо общо с изкуството му. Просто си го може човекът.
В последния момент той изпраща на гарата своите колеги за Италия, а сам решава да остане тук. И не съжалява за това, макар да съди за нашата съвременна театрална действителност остро, безпощадно. Не се свени да твърди, че в театъра, където работи вече повече от две десетилетия няма празници, няма провокация. Затова и приема гостувания в други театри – в мюзикъла “Клетка за пеперуди” по сценарий на Жан Поаре в Музикалния театър, постановка на проф. Здравко Митков и в театралната версия на произведението в Сатиричния театър “Клетка за сестрички” от същия автор, където изпълнява ролята на Жорж. Със същия режисьор участва в “Хотел между този и онзи свят” от Ерих Емануел Шмид на сцената на Театър София в ролята на мага Раджапур. Дай му на Ранков роли на магове, на същества, надарени с особени, често необясними качества.
Пак в Театър София, на камерна сцена, си спомням една негова впечатляваща роля в документалната пиеса на Светослав Овчаров “Аморе десперато”. Играеше Боян Пенев, именитият български литературен критик. И го показваше както като ерудит, така и с неговата виталност, често брутална в отношенията му с жените, за която свидетелстват много изследвания на живота на прочутия професор. Неговата партньорка Ани Вълчанова, която, без да е виждала Дора Габе, също се превъплъти великолепно, като просто си служеше с нейни жестове. По същия начин чрез вътрешното навлизане в характера Ранков постига външни приспособления, които карат прочутия наш сатирик Радой Ралин да възкликне: “Да, Боян е бил такъв”. А на него можем да се позовем. Той познава в детайли историята на българската литература и характера на нейните творци. В тази роля Ранков замества отказалия се Руси Чанев, когото в един период толкова харесва и така следва, че даже веднъж на снимачната площадка му казва: “Демонстрирам трите ти основни хватки.” А Руси Чанев с усмивка отвръща: “Четири са.” Четвъртата вярвам Ранков впоследствие също е успял да открие.
През дългия низ на ролите, сред които в “Много шум за нищо” от Шекспир той най-сетне играе един завършен мръсник – дон Хуан, всяка впечатлява с нещо. Той е един от най-заетите актьори. Споделя с мен, че често има по двайсет представления в месец и не може да гледа театър. Но две роли непременно искам да отделя, да ги изтъкна като изразителни не само чрез езика на тялото, но и чрез богатата им психология – В “Стопър” от Теодора Димова и в “Кротката” от Достоевски на камерната сцена “Максим” във Военния театър.
В ”Стопър”, постановка на Георги Михалков, той си партнираше със Стефания Колева, една млада актриса, която привлича с артистичността си, с лекотата на въплъщението, с чувството, което създава, че у нея реакциите се раждат като импровизации, като спонтанен израз на чувствата. И заедно постигнаха толкова наситен диалог, такава артистичност на изказа, изпълнена с неочаквани обрати на взаимоотношенията, с рязка промяна на настроенията, със сгъстен, плътен драматизъм. Беше удоволствие да гледаш двубоя на двама души, разрастването на конфликта между тях така отчетлив, толкова театрално сгъстен и същевременно органичен и завладяващ.
В ”Кротката” по Достоевски, драматизация и постановка на Илия Добрев, той имаше за партньорка Лиза Шопова. И това беше много добро попадение. Нейната вглъбеност, пределна външна прибраност, тихо, ненатрапчиво присъствие отговаряха на характера на ролята. И Веселин Ранков се развихри в страстите на Достоевски. Какво ли нямаше в неговия герой, който и име не носеше, просто се казваше “Той”. И милост към страданията на човека, и неочаквана и често необяснима жестокост, и тихо, мълчаливо страдание, и бурна агресия. А зад всичко това проблясваше космоса на необятната и непозната човешка душа. В нея просветваха такива стряскащи черти, че зрителят потръпваше какво може да последва. Непредвидимост на реакциите, неочакваност на постъпките – тези толкова любими негови театрални прийоми тук добиваха истинската си плът. Ролята доказа какви големи възможности крие актьорът, който за жалост напоследък не можем да наблюдаваме в характера на ролите, които играе. Те не му предоставят такива възможности. Ако толкова енергично възразявам срещу повсеместната практика в последните години всеки режисьор да поставя навсякъде и всеки актьор да играе, където го поканят, то е именно затова, защото се заличават трупите, художествените ансамбли в театрите, където всеки актьор е доказал мястото си и за неговото развитие трябва да се мисли, според неговите възможности да се изгражда репертоарът. Все по-честа практика напоследък става да се избере репертоарното заглавие, пък сетне да се види кой ще играе в него.
Веселин Ранков не е човек, който се примирява с нещо в театъра. И аз съм убедена, че той пак ще намери изход в интересната и богата творческа задача, каквато винаги е търсел и защитавал.
От 12 години той преподава в НАТФИЗ “Кръстю Сарафов” (Национална академия за театрално и филмово изкуство). Отначало е неизменно асистент на проф. Надежда Сейкова, а сега завършва неговият първи самостоятелен актьорски клас:
– Намерих за необходимо да споделя това, което знам, нещата, които съм търсел и търся като актьор. Това е на първо място педагогическата система на Михаил Чехов и постиженията на Демидов – психиатър и психолог, с когото Станиславски си е сътрудничел дълги години, но след това пътищата им са се разделили. Заедно с режисьорката Мария Ганева разработихме приложната страна на тази система. А сега вече неговите трудове са излезли на руски език. Той разширява границите на актьорските изразни средства, работи с клоуни, акробати, самодейци и постига удивителни резултати.
Дипломният спектакъл на неговия клас е “И най-мъдрият си е малко прост” от А. Н. Островски. Винаги е обичал комедията, смята, че е и комедиен актьор. С удоволствие е играл в “Двубой” на Иван Вазов, постановка на Николай Ламбрев. Произведението предоставя възможности за постигане на психологически характери, а освен това и за смели хиперболизации, за гротеска. Но той държи да не го разбера погрешно. Неговият клас се върна от Чехия, където е имал участие в голям театрален форум. И както в постановките, така и в творческите разговори се е наложило убеждението, че театърът се връща към тоталната органика, към психологическия реализъм. Ранков смята, че посоките, които е поел българският театър, са един криворазбран авангард, който отдавна е отшумял по европейските сцени. Затова и у нас сега са на мода куклените режисьори, които владеят тази стилизация, театрална маска на образа и пр. Но подобни средства се изчерпват бързо. Клоунадата има десетина приспособления, които се повтарят. Затова и някои от тези режисьори, като Александър Морфов например, се стремят да се откъснат от това увлечение, да се заемат със сериозния репертоар, който изисква други средства. Странно е според него, че и сериозни режисьори, с постижения, от страх да не бъдат обвинени за ретрогради, се стремят да използват такива средства.
Задълбочен в работата си като педагог в театралната академия, той се вълнува от бъдещето на своите студенти. Каква ще бъде тяхната професионална реализация? Къде ще отидат, след като много театри са закрити, а в съществуващите почти няма места за млади актьори? Вълнува го и въпросът за качеството на студентите. Преди изборът се е правел между 3000 кандидати. Сега са около двеста. Трудностите в професията не привличат младите хора. Те осъзнават, че много мъчно ще могат да се реализират. А това винаги е било сериозен проблем. Випускът, към който той принадлежи, е бил един от най-многочислените 72 души. От него сега в столичните театри работят трима – той, Христо Гърбов и Бойка Велкова. Жестока е театралната професия. Филтърът в нея е не само по пригодност, но и по шанс, по съдба. Изисква се изключително силен характер, за да успееш, да се наложиш, всеки път да защитаваш завоюваното, да се развиваш. Сериозен фактор за оттласкването от професията е и кризата в българското кино. Добри или лоши, за едно десетилетие Веселин Ранков има, когато българското кино съществуваше, петнайсет филма. Цифра, достойна за цяла една филмова кариера. А сега колко рядко актьорите попадат в няколкото филма, които с усилие се заснемат?
Веселин Ранков е на 47 години, в най-творческата, най-виталната възраст. Освен всичко ценно, което е дал на българската сцена, той е и баща на четири деца. Един от тримата му синове – десетгодишният Иван, се снима в киното. Той вече има и международна награда за участието си във филма на Мариана Евстатиева – Биолчева “Принцът и просякът”. И даже има самочувствието да каже на баща си:
– Тате, ти какво правиш в тази пиеса?
– Ами нищо! – отговаря примиреният родител.
– И аз така мисля! – добавя самоувереният съдник. С благодарността за всички празници, които сме преживели с изкуството на Веселин Ранков, да вярваме в щастливото продължение и развитие на неговия необичаен, впечатляващ талант. Към оптимистичните си прогнози ще добавя и неговия характер, залог за бъдещото му развитие.
