Театрален и кинорежисьор, писател. Завършил ВИТИЗ при професор Боян Дановски. Специализирал режисура в Московския художествен театър – МХАТ. Поставял в повечето български театри, както и в чужбина – Букурещ, Чехословакия, Москва, Скопие. Изцяло е поставил почти всички български класици, с особен акцент при Петко Тодоров, а при постановките на пиесите на Шекспир акцентът е върху трагедиите му и хрониките. Написал е следните книги: „Сребърната паяжина“, съдържаща творческия път на българския театър за период от 40 години, „Театърът на Уйлям Шекспир в живописта на 18 и 19 век“, „Еднооките“ – проза, „Сбърканият“ – повест и разкази, „Седемте небеса“ – роман и пиеса. Под печат е „Горящият ангел“ – роман и пиеса. Член на СБП, САБ, СФД. Депутат от Великото народно събрание.
Няма нови идеи, има само нови правителства. Далече сме от истински бунтове на разума и волята. Времето е заредено само с вестникарска претрупаност. Сега медии са властниците – там, където някога властваха Вазов, Страшимиров, Петко Тодоров, Кирил Христов, Славейков, Яворов… Книжарите твърдят, че в последните две години никой вече не купува български книги. Е, разбира се, беднотия, но от беднотията се раждат други бледи създания. Бледи духовно. Ако се изкачи човек на връх с над седем хиляди метра, той е вече сам, става така немощен, че никой не може да му помогне, и той не може да помогне на никого. Така вече по върха на беднотията никой не мисли за другия, не мисли за книги, за музика, за изобразителност, за духовна широта. Той е сам, сам в битката на насъщния. И пропада в пропастта на лумпенизацията, където за изкуство се приемат само смехориите, показвани по телевизията.
И така отслабените хора ги атакуват всякакви жрици по сините екрани, театри, естради и стадиони. Цинизмът като мироглед се насажда безнаказано поради безсилие на общество и държава. Важна е печалбата и няма сила, която да спре дивата експлоатация на низките страсти у хората. Философията на бруталното завоюване на живота, подхвърлена като максима на новото време, завладява все нови и нови хора. Който го може, успява, който го не може, тъне в бедност и безпросветност. Вече младежта се отегчава при всеки опит да бъде върната към идеи на хуманизма, към по-душевно мислене. Младежите не могат дори да си представят, че биха отишли на опера.
Всяко изкуство, което изисква схващане сложната система на произведението, е недостъпна за тях. За тях музикалните предавания бълват клипове, в които няма нищо повече от това, което се показва на преден план. Губи се всяко естетическо чувство, което може да въведе младежа в много взаимовръзки между героите на едно класическо произведение, отсъства чувството за цяло. Още по-лошо е, че като се отхвърлят някои консервативни норми на морала, процесът продължава така, че се стига до пълна разруха. Манията за особеност, за неповторимост, за уникалност се афишира от много младежи, но всъщност се наблюдава на последна сметка скучно еднообразие. Ето дойде лятото и всички момичета (да не би някой да не помни тази дума, момичета на български значи тийнейджърки) показват пъпа и коремите си. Ама с талия или без талия, няма значение – такава е последната мода. И всички с пъпа напред, пък били различни! Да си спомним колко моди се изредиха в побръсването около устата! С обици или без обици, а всички отвътре еднакви. Пълна капитулация на църквата, дори вече и сектите не важат.
В същото време агресивност, манифестации по улиците, в които се вика не щем матура, като че това е все едно да не щат пости. Ако ги послушат (нищо чудно да се появят такива реформи) след време ще искат и да не ги изпитват. Стига се до войнствено невежество в обществените оценки. Разбира се, това, което пиша по-горе, е донякъде преувеличена картина на действителността, но става дума за процесите, за тяхното възприемане, в това не се забелязват никакви наченки, не се очертават обществени сили, които биха имали авторитета и силата да променят тяхната посока. Излишно е да се питаме кой е лошият: обществото или индивида, кой предизвиква тези процеси. Достатъчно е обаче да вземем предвид примерите на толерантност и морал в политиката, които не се появиха. Поколенията от последните 20 години (социализъм и демокрация) се нагледаха на непрекъсната търговия с някогашните морални ценности на нацията. Може би би имало по-голяма надежда за просветление, ако тези процеси не бяха изобщо в сферата на християнската култура. Но все пак в уредените културно страни всичко е на етажи – от по-низка култура към по-прецизна. Има критерий и всеки вид култура си знае етажа. За съжаление у нас всичко е накуп, крещи и воюва за своето право, и, разбира се, успява най-кресливото.
И все пак ако няма реални етажи, където всеки да си знае мястото, струва ми се, има пластове на народното съзнание. И ако отгоре сега са замърсени пластовете, то има надежда да се покажат истинските. Нека обърнем внимание как твърдо народното изкуство пази своите позиции и бди за своята чистота. Още по-радостно е, че там се получават успешни хибриди в нови модерни хармонизации, било в музиката, в песента или в танца. Кръвта вода не става. Освен там, където няма кръв, а само вода.