ЗАПЛАКАЛ НИ Е ЕЛИТЪТ ВСЕ ЗА СРЕДНАТА КЛАСА

0
178

Доцент по история на класическата и съвременната философия в СУ "Св. Климент Охридски", основни интереси в областта на философията на Новото време, логика и теория на идеологията. Публикации на немски, руски, английски и френски. Преводач и редактор на основни трудове на Им. Кант, г. Хегел, В. Бенямин, Фр. Ницше, М. Хайдегер, Х.-Г. Гадамер. Напоследък се занимава с изследвания по теория на съвременното общество – медии, политическа идентификация, теория на политиката.

В България отдавна се носи ревът за липса на средна класа. Особено силен е той в партийни програми, "честни частници" и "частни социолози". Исото най-здраво се крепи в последните програмни документи на СДС, които се въртят около "самонаетия труд" и свободата, солидарността и справедливостта. С това "християндемокрацията по света и у нас" надали се отличава от "социалдемокрацията" (пак по тези места). Средната класа е номиналната мечта на сегашното управление, мечтата на управляващата номиналност или управлението на мечтаното име – разбирайте каквото си искате. Като мечта и име средната класа не е нещо ново за т.нар. "политически елит".
По време на т. нар. "български преход", който вече, както чуваме, завършил, надали е имало нещо, тъй много желано, призовавано, програмно определяно, както и надали е имало нещо по-ефимерно. Затова е и въпросният рев, който се засилва на фона на бедността и мизерията. Очевидно те го обезсмислят дори пред идеала, който е недостижим за голяма част от българския народ – телевизионно шоу, шише ракия и домати под 60 стотинки насред лято. И все пак си струва да бъдат напомнени няколко основни неща.
Средната класа у нас се мисли в интуитивни сравнения със западноевропейски образци, което е достатъчно симптоматично за общо взето потребителските обществени нагласи. Така се пропуска възможността за осмисляне на негативен политически и обществен опит.
Темата "средна класа" ("средно съсловие", "средна ръка") преди всичко налага съсредоточаване в самостойността и самонаетостта. Средната класа предполага:

липса на крайности и предпазливост към нововъведения;
центриране на личността около очевидности и саморазбираемости;
твърди устои на обществена дейност;
политическа устойчивост най-вече чрез упражняване на политическите права и задължения в малки – локални и познати – общности.
От всичко това произтича един характерен консерватизъм, който като че ли се движи според класическото определение за световен ход – "само трайното се променя". В тази усредненост обаче има нещо, което характеризира всички човешки общности – отношението към себе си. При средната класа това отношение е най-отчетливо представено като стремеж за самозапазване, а не толкова като промяна на социалното положение. Тъкмо затова тя обикновено се обявява за еснафска, контрареволюционна, консервативна и т.н. С оглед на обществената стабилност обаче тези определения са по-скоро положителни. Не са такива обаче при обществена размитост, която кара цялото общество да желае промени.
Тази усреднена положителност, идва от основното, което отличава това съсловие или класа, по отношение на труда – самонаемането.
Освен това средната класа е класата на самонаетия труд. В този смисъл среднокласови нагласи могат да имат всички обществени прослойки. Дори при риска от укорите в стил "изкуството за изкуството", средната класа може да се определи откъм труда като класата, упражняваща труд за самия него. В това личи преди всичко така необходимият за всяко общество волеви аскетизъм, отказ от непосредствена полза, отказа от екзалтирано преследвана цел извън предмета на дейността. Това е условие да се избегне и от един опасен икономически детерминизъм, който води до обществена безотговорност с натрапваното убеждение, че всеки труд може да е наемен. За средната класа има видове трудови отношения, в които тя никога не би влязла най-вече заради достойнството си. Тя загива, умира, но не се разлага. Дотолкова ревът е оправдан и безнадежден. Средната класа надали ще възкръсне, камо ли да се роди наново. Ако има нещо подобно, то няма да е средна класа, а средно консумиране на усреднени блага.
Основна причина за това е липсата на непрекъснат жизнен опит на няколко поколения в измеренията на средната класа, т.е. на самонаетия и волево упражняван труд. Ако си представим нашите дядовци и баби, "средната ръка хора", раждани в началото на ХХ век, не е трудно да видим, че само в тяхното детство докъм 1912 и в тяхната млада зрялост между 1925-1939 те са били извън онези набези от страна на държавата и историята, които са ги мобилизирали за свърхпостижения и са ги разтваряли в големи общности и национални идеали. Още по крайни стават нещата след 1946 година, когато партията-държава провежда съзнателна политика за лишаване на възможности за самонает труд върху самопридобита или наследена в малки (семейни общности) собственост. Никак не е случайно, че прословутият член 1 за ръководната роля на партията се наложи в началото на седемдесетте години. Тогава, "статистически казано", физически измряха хората с опит като средна класа; тази смърт съвпадна с политическото Ј убийство в конституционните норми на "развития социализъм".
Социализмът завеща и на прехода илюзията за средна класа в потребителски "маркери" като апартамент, кола и вила, но не остави възможността за тяхна поддръжка със самонает труд, доколкото всички условия за справяне със собствеността бяха и все още са силно държавно ограничени и зависещи от тежък безличен монопол. Неговата безогледност – все едно дали е под държавен лиценз или под офшорна маска – постоянно амортизира собствеността, изпразва я от стойност. Затова днес имаме формална собственост, която няма реална цена. Поддръжката отнема усилията на всеки труд, а налаганите образци именно на нетрудов по рождение или дейност успех изтеглят старата жизнена мотивация.
В това обезценяване на собствеността най-тежките последствия се стоварват върху основната недвижимост – земята. За четиридесет години тя все струва колкото два трамвайни билета и един вестник. Нейната обезценка – 0,10 лв. кв.м. през 1974, когато ставаха големите отчуждения в името на държавен интерес, е видна и днес, когато струва 1,30 лв., но вече за два кв.м. обработваема земя почти навсякъде в България.
Ето защо ако спазваме тези определения и видим късия исторически опит, ще разберем защо средна класа няма дори и като метафора. От това произтичат няколко чисто политически задачи, с които трябва да се съобразява и левицата:

устойчивост на обозрими политически цели в локален смисъл със следствие социална децентрализация около малки общности, подлежащи на самоорганизация, т.е. – свобода;
устойчиви мрежи за връзка между отделни професионални общности, основани на взаимен социален интерес, отказ от професионален егоизъм – солидарност;
програмна устойчивост, основана на разбираемост и изпълнимост на политически цели –политика на малки стъпки, т.е. умереност.
Съвсем съзнателно на мястото на справедливостта поставям умереност. Веднъж справедливостта предполага съдник, втори път – нека оставим тъкмо желанието за съдене на друг тип политически нагласи, които тъй много искат да натрапват норми за другите. Средната класа е нормата на самата себе си, но докато обществото ни се движи в крайностите на безогледното забогатяване на малцина и безогледното лумпенизиране на мнозинството български граждани, средната класа ще си остане пожелание в партийни програми и все по-чезнещ спомен в семейните истории. А ревът ще се носи както оня на гората за Индже войвода. Както се знае, той датира от кърджалийското време.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук