ПОЗИЦИЯТА НА БЪЛГАРИЯ ОТНОСНО РАЗВИТИЕТО НА ОБЩАТА СЕЛСКОСТОПАНСКА ПОЛИТИКА

0
44

Д-р по икономика, старши научен сътрудник в Института по аграрна икономика. Завършил е специалността “Планиране на народното стопанство” във Висшия икономически институт “Карл Маркс”. Защитава докторска дисертация през 1989 г. Хабилитиран през 1996 г. Има над 60 научни публикации в наши и чужди научни издания. Специализирал е в ИК през 1995 и 2000 г. Работи в областта на интегрирането на селското стопанство в Европейския съюз и икономика на труда.

“Разширението представлява историческа повратна точка за Европа, възможност, от която тя трябва да извлече полза за нейната сигурност, нейната икономика, нейната култура и нейния статус в света” /”Програма 2000”, Страсбург/Брюксел, 16.07.1997/. Казаното от тогавашния председател на Комисията на Европейския съюз Сантер важи изцяло и за бъдещите членове на ЕС от Централна и Източна Европа /ЦИЕ/.

Но трябва да се подчертае: приемането в Съюза съвсем не означава автоматично реализиране на открилите се възможности. Напротив, тяхното осъществяване за всяка отделна страна ще зависи от постигнатото на масата за преговори. В още по-голяма степен това важи за земеделието. Защото успешното развитие на този сектор ще се определя не само от способността му да се адаптира към условията на европейския пазар, но и от изменението на Общата селскостопанска политика /ОСП/ на ЕС. За България проблемът е още по-важен предвид мястото на селското стопанство в националната икономика.

Целта на статията е на основата на анализ на резултатите от приложението и очакваното развитие на ОСП на ЕС , както и на аграрния потенциал на присъединяващите се страни, първо, да се очертаят възможностите за повишаване ефективността на европейското земеделие след разширението на Изток, и второ, да се дадат предложения относно позицията на България на преговорите за присъединяване в областта на селското стопанство и за промените в европейската селскостопанска политика.

Общата селскостопанска политика на Европейския съюз

Общата селскостопанска политика на Европейския съюз е основана както на икономически, така и на социални съображения. Първите определят цели като повишаване на ефективността, пазарна стабилност и пр., докато вторите целят постигането на справедлив стандарт на живот за заетите в земеделието, т.е. жизнено равнище, сравнимо с това на другите социални групи, както и запазването на семейните ферми и изобщо на селските общности.

Така формулираните цели на ОСП се постигат преди всичко чрез поддържането на цените на земеделските продукти в ЕС над нивото им на международните пазари. Отговорът на земеделските производители на благоприятните и стабилни ценови условия е впечатляващ – от хроничен недостиг на хранителни продукти в средата на 50-те години, ЕС се изправи пред нарастващи излишъци в средата на 80-те. ЕС постигна самоосигуряване с хранителни продукти /очевидно доминиращата политическа цел в тази област, въпреки че за нея почти не се споменава/ и се превърна в един от основните износители на земеделски стоки. Тези успехи обаче имат висока икономическа цена.

На първо място, сметката за подкрепата се плаща от потребителите и данъкоплатците. Въпреки, че разходите за храна в страните от ЕС заемат сравнително малък дял от общите потребителски разходи и че с времето този дял намалява, от макроикономическа гледна точка това означава най-общо чисти икономически загуби и забавяне на икономическия растеж. Второ, възникването на огромни излишъци изисква тяхната реализация на международните пазари чрез използване на големи експортни субсидии.

Подобна практика подтиска цените и засилва нестабилността на световния пазар, с което блокира възможностите за развитие на земеделието на развиващите се страни и уврежда интересите на традиционните страни-износители. Излишъците направиха неизбежно налагането на количествени ограничения върху производството и като последица големи административни разходи за тяхното поддържане.

Трето, анализът показва, че високите вътрешни цени са абсорбирани от производствените разходи чрез капитализирането им в цената на земята. И четвърто, политиката на поддържане на цените прави едрите ферми още по-конкурентноспособни, което засилва тенденцията на концентрация на производството.

Натрупващите се проблеми изискват промяна на ОСП. След 1992 г. се извършва преход от пряка пазарна подкрепа към система с по-голяма роля на директните субсидии /компенсации/. Тези промени се считат от страните-членки за успешни, като се подчертава необходимостта от тяхното развитие /Мадрид, 1995, Европейски съюз/.

Концептуалното виждане на ЕС за целите на ОСП в началото на 21 век е изложено в документа “Програма 2000”/Европейска комисия, Брюксел, 1997/ по следния начин:
– нарастваща вътрешна и външна конкурентноспособност, която да позволи на европейските производители да се възползват от положителното развитие на световните пазари;
– хранителна сигурност и качество като фундаментални задължения към консуматорите;
– осигуряване на справедлив стандарт на живот на земеделските общности и на стабилност на фермерските доходи;
– интегриране на целите на екологичната политика в ОСП;
– подпомагане на устойчивото земеделие;
– създаване на алтернативни възможности за работа и доходи на фермерите и техните семейства;
– опростяване на съюзното законодателство.

В така формулираните цели доминират социалните проблеми и тези, свързани с околната среда. Но няма съмнение, че основата на земеделската политика на Съюза ще остане непроменена – запазване на постигната продоволствена сигурност чрез значителна подкрепа на земеделските производители. Промените засягат средствата и механизмите на тази подкрепа и са предизвикани от необходимостта да се преодолеят на натрупаните вътрешни противоречия и да се изпълнят на поетите ангажименти по линия на Световната търговска организация, както и да се посрещнат предизвикателствата на разширението на Европейския съюз на Изток.

Противно на разпространеното мнение, че земеделието в ЕС трябва да стане по-пазарно ориентирано, т.е. предлагането и търсенето да се освободят от прекомерната държавна намеса,според мнозина коментатори този сектор ще стане още по-регулиран. Определянето на ценовите равнища и на количеството на произведената продукция ще се осъществява под формата на постигане на социални и екологични цели.

Разширението на ЕС и развитието на ОСП

Преговорите за членство в ЕС на страните-кандидати се очертават като особено тежки и продължителни в областта на земеделието. Причините за това са известни – сложната, скъпа и често противоречива ОСП на Съюза; големият относителен дял на земеделието в икономиката на кандидатите от гледна точка на БВП и в заетостта; голямата политическа тежест на земеделското лоби в 15-те настоящи члена на Съюза. Закономерно проблемът е привлякъл вниманието на изследователите – съществуват множество изследвания, но тяхната обща черта е, че се основават на твърде умерени предвиждания за изменението на действащата ОСП. Липсва анализ на новите възможности, които разширението на Изток създава за развитието на европейското земеделие. Възможности, които са напълно съвместими с постигането на целите на политиката, формулирани в “Програма 2000”.

Когато изразяват своята позиция по отношение предизвикателствата пред ОСП вследствие разширяването, авторите от ЕС приемат като нещо неподлежащо на съмнение, че:
– либерализацията на световната търговия със селскостопански стоки в средносрочен план ще бъде умерена;
– в настоящите страни-членки липсват политически условия за реформиране на ОСП;
– актуалната ОСП на ЕС е неприкосновена в обозримо бъдеще;
– тежестта от възникващите проблеми ще се поеме неизбежно от настоящите страни-членки;
– успешното адаптиране на страните-кандидати към установените правила зависи преди всичко от техните собствени усилия.

Логично не се поставя въпросът какво печели Съюзът от разширението на Изток? И все пак има ли такава потенциална печалба и може ли тя да се реализира?
На първо място това, което е вярно за икономиката като цяло, е вярно и за земеделието – в дългосрочен план разширението е несъмнено икономически изгодно за Съюза вследствие създаването на общо икономическо пространство с почти 500 млн.потребители. При либерализирането на пазарите на стоки и производствени фактори общите правила за стопанска дейност и общата валута ще позволят по-рационално разпределение на ресурсите, реализация на икономията от мащаба и засилване на конкуренцията /”Програма 2000”, част втора/. Разкрива се възможност за нова кооперация на производството на базата на сравнителните преимущества на отделните страни.

На второ място разширението ще създаде икономическите предпоставки за преодоляване на неоправданите различия в интензификацията на селскостопанското производство. То ще позволи на страните от Западна Европа да намалят натоварването на земеделската земя с торове, препарати, механизация и др. и да преминат към по-подходящи, съобразени с техните природни условия и икономически реалности, сеитбооборот и продуктова структура. По този начин разширението на Изток ще допринесе по един естествен начин за реализацията на прокламирания от ЕС стремеж към развитие на екологосъобразно земеделие.

На трето място, най-сериозно опасение в сегашните страни-членки предизвиква значителният размер и ниската цена на работната сила в страните-кандидати. Това се счита едва ли не за “социален дъмпинг” на страните от Централна и Източна Европа.

Ако въпросът се разглежда от гледна точка на потребителите, т.е. на голямото мнозинство граждани на ЕС, евтината работна сила е предимство, тъй като ще усили ефективността и конкурентноспособността на европейското земеделие, особено при трудоемките подсектори. При това източно-европейските земеделци ще произвеждат в собствената си страна, т.е. това би било фактор за предотвратяване на масовата емиграция на Запад, каквито опасения се ширят сега.

За страните от Централна и Източна Европа пълноценното използване на трудовия им потенциал в селското стопанство би позволило по-безболезнена адаптация и запазване на традиционния начин на живот и култура в селските райони.
Четвърто, капиталовата осигуреност на земеделието в страните от ЦИЕ е значително по-ниска от тази в ЕС. Стабилните икономически условия и по-ефективното производство ще позволят увеличаване на инвестициите както в производствения сектор, така и за развитието на селските райони. Това ще разкрие нови възможности пред кооперирането на производството, развитието на стокообмена и инвеститорите.

Пето, трудно е да се прогнозира какво ще е влиянието на разширението върху производствената структура на земеделието в страните от Централна и Източна Европа. Бавният и често мъчителен процес на окрупняване на стопанствата изглежда неизбежен за Полша, но това съвсем не е общовалидният случай. В други страни едрото производство на базата главно на капиталови дружества ще запази важното си значение. Същественото е, че новата производствена структура се формира единствено под въздействието на пазарните сили. Именно това е факторът, който определя дуалистичната структура на земеделие в някои страни от Централна и Източна Европа, състояща се от сектор от едри стопанства, специализирани в производството на зърнени и индустриални култури, което може да е конкурентноспособно на големи, компактни площи, и сектор от дребни стопанства, специализирани в производството на животновъдни и трудоемки растениевъдни продукти на основата на семейна организация на труда. Цялостното преструктуриране на земеделието с оглед формиране на подавляващ сектор от жизнени фамилни стопанства ще изисква огромни инвестиции и от гледна точка на постигнатия резултат би било самоцелно. От друга страна развитието на предприемачеството в селското стопанство би допринесло за повишаване ефективността на европейското земеделие, като по този начин ще подпомогне посрещането на предизвикателствата на неизбежната в средносрочен план либерализация на световната търговия със земеделски продукти.

Шесто, хранително-вкусовата промишленост в страните от Централна и Източна Европа, в различна степен, е сравнително неконкурентноспособна. Това се дължи главно на слабости в качествените характеристики, спазването на санитарно-хигиенните норми, опаковките и маркетинга. Въпреки това може да се очаква, че на базата на качествените суровини, евтината работна сила, инвестиции и новите пазарни възможности този бранш ще се развива успешно. Следователно той ще генерира устойчиво търсене на капитал – нужда, която ще се покрива главно от страните от ЕС-15. Същото, може би в още по-голяма степен, може да се твърди за инфраструктурата в земеделието – транспорт, съобщения, складове, пазари, тържища, борси, напояване, механизация и др. услуги, т.е. открива се още един инвестиционен пазар.

В момента балансът на търговията със селскостопански стоки между ЕС и страните-кандидати е положителен за Съюза. Въпреки асиметричните концесии предимството в производството, инфраструктурата, маркетинга и държавната подкрепа в страните от ЕС превалират над по-евтината продукция на страните от Централна и Източна Европа. Това е особено изразено при търговията с преработени селскостопански продукти.

Това състояние едва ли ще се окаже трайно. Разбира се, обръщането на тенденцията е възможно само при условие, че няма бариери между старите и новите членове. Това вероятно ще засегне интересите на производителите от настоящите страни-членки, но в същото време ще спечелят огромното мнозинство потребители, т.е. разширението би донесло чиста икономическа полза за Съюза.

Влиянието върху земеделския износ е трудно да се предвиди, но все пак може да се очаква, че страните от Централна и Източна Европа, при равни други условия, ще имат сравнителни предимства по отношение експорта на главния външен пазар – този на Русия и другите страни от бившия СССР. Търсенето на този пазар се задоволява преди всичко от ЕС с неговото скъпо, силно субсидирано производство. Страните от ЦИЕ могат да поемат по-голямата част от този износ поради своята по-евтина продукция и по-ниски транспортни разходи.

В крайна сметка разширението на ЕС на Изток ще създаде предпоставки за засилване конкурентните позиции на европейското земеделие, стабилизиране на страните от Централна и Източна Европа и нарастване благосъстоянието в рамките на целия Съюз. Реализацията на тези благоприятни възможности изисква преоценка на ОСП. Нейното реформиране трябва да изключва издигането на нови бариери между старите и новите членове, както и дискриминация по отношение подкрепата на земеделските производители. Само тогава тя би била действително обща.

Преговорите за членство в ЕС и позицията на България

През цялата история на България земеделието е в основата на стопанския й живот. През годините след възстановяването на българската държавност то не само е задоволявало нуждите на страната, но я е утвърдило като един от главните износители в Европа. През 2001г. в земеделието е произведен 14% от БВП и е осигурена 25% от заетостта.

След 1990 г. земеделието е в дълбока икономическа и структурна криза. Причините за това са цялостната икономическа дестабилизация на страната, бавната и непоследователна реформа в сектора и най-вече загубата на пазари вследствие свиването на вътрешния и новите условия на традиционните български външни пазари – тези на бившия СИВ.

За състоянието на земеделието е показателен индексът на селскостопанската продукция – при база 1989-1991=100 той е 75,7. За сравнение същият показател за Румъния е 88,9; Унгария – 70,2; Полша – 85,6; САЩ – 125,6; Бразилия – 137,5; Иран- 151,0; Турция – 111,1 /Стат. год., 2001, с.579/.

Докато обемът на селскостопанското производство е 75% от средногодишното за 1989-1991 година, положителното салдо от търговията със селскостопански стоки се стопи от 1,1 – 1,4 млрд. долара през 80-те години до скромните 150 млн. долара през 2000 година. Средногодишният темп на изменение на производството през целия период е -1,45%, като за 1990 – 1995 г. той е -1,55%, а за 1995 – 2000 – 1,35% /България, социално-икономическо развитие, С, 2001, НСИ, с. 149/.

Докато задълбочаващата се криза през годините до 1997 се дължи главно на бързата загуба на външни пазари, макроикономическата нестабилност, последиците от реформата и търговската либерализация, то застоят и частичният упадък през периода 1997-2000 година /особено през 2000 г. и при износа на преработени селскостопански продукти/ е свидетелство за устойчивостта на кризисните явления. Брутната добавена стойност в сектора пада от 4008 млн. лв. през 1997 г. до 3363 млн.лв. през 1999 г и 3196 млн. лв. през 2000 г. /Стат. справ., 2001 г., с. 185/. Индексите на физическия обем на БДС за годините 1997 – 2000 са съответно 137,1; 101,2; 100,7 и 89,8 /Стат. справ., 2001 г., с. 188/.

Статутът на асоциирана към ЕС страна подпомогна преструктурирането на сектора, но не доведе до положителни последици за селскостопанския ни експорт в Съюза. Парадоксално на пръв поглед, но от една страна ЕС сключи споразумения за асиметрични концесии за търговията със селскостопански стоки със страните от Централна и Източна Европа, а от друга прилага несправедлива търговска практика, чрез която увеличи дела си на вътрешните и ги изтласква от традиционните им външни пазари. Поетите ангажименти по линия на СТО отвориха пазарите на тези страни, но все още не са наложени сериозни ограничения върху субсидирането на производството и експорта, нито са унифицирани нетарифните ограничения. Резултатите от следваната търговска политика са особено неблагоприятни за България, която поради бюджетната си слабост не е в състояние да подкрепи своите производители и износители и по този начин да изравни условията на търговия.

При съществуващите обстоятелства България обективно е заинтересована от либерализация на търговията със селскостопански стоки. Такова развитие обаче не може да се очаква през близките години – новият кръг от преговори в рамките на СТО напредва бавно, като техният изход е неясен. Освен това на тези преговори, по понятни причини, България трябва да съобрази своята позиция с тази на ЕС. Твърденията, че България подкрепя запазването на субсидиите, защото след време ще може да ги използва, е лишено от икономическа логика.

Поканата за започване на преговори за членство в ЕС сама по себе си не променя наложилите се неблагоприятни условия за българското земеделие. Предвид важността на сектора за българската икономика постигнатото на тези разговори ще има голямо значение за цялостното стабилизиране и напредък на страната. От момента на присъединяване възможностите за развитие на българското земеделие ще се определят от характера на ОСП, която ще се прилага в Съюза.
Визията на Европейската комисия за развитието на ОСП, изложени в “Програма 2000”, предвиждаща повишаване конкурентноспособността на европейското земеделие и интегрирането на социални и екологични цели в земеделската политика, е твърде неясна.

На първо място, няма отговор на въпроса дали новите страни ще се ползват в пълен обем от подкрепата на земеделските производители. Например по въпроса за директните помощи /компенсациите/ Комисията е на мнение, че в новоприетите страни те биха представлявали необичайни доходи, които ще предизвикат социално напрежение. Ще отбележа, че не такова бе становището на Комисията при приемането на Австрия, Швеция и Финландия. Очевидно подобна позиция е предпоставка за налагане на несправедлива конкуренция вътре в ЕС.

Второ, още по-голяма преграда пред развитието на конкурентен пазар представляват все по-ожесточаващите се изисквания относно стандартизацията, сертификацията, фитосанитарните и ветеринарните характеристики на земеделските стоки. България следва да изпълни безусловно задълженията си към хранителната сигурност на европейските потребители. В същото време тези изисквания би трябвало да имат относително стабилен характер, а секторът да получи необходимата му подкрепа, за да се приспособи към нормативната уредба на ЕС.

Трето, от решаващо значение е начинът на финансиране на политиката, целяща постигането на екологични и социални цели. Ако това става чрез националните бюджети, а такива предложения има, то би означавало на практика поставяне в неравностойно положение на страните с по-слаб бюджет и би минирало общата политика в замеделието.

Четвърто, българските земеделски производители, както и огромното мнозинство от европейските потребители, са заинтересовани от създаването на условия за развитие на конкурентно селскостопанско производство. Но това е невъзможно без постепенно намаляване и премахване на съществуващите производствени квоти, както и обвързването на подкрепата с ограничения върху ползването на земеделската земя и увеличаването на селскостопанските животни. Освен, че е несъвместимо с формирането на конкурентен пазар, подобна политика би обрекла земеделието на България на застой поради ниското му изходно ниво. Отделно възниква тежкият проблем за администрирането на такава система в България с нейното силно раздробено земеделско производство.

Изводът, който може да се направи е, че стремежът на ЕС за създаване на по-конкурентно земеделие съвпада с интересите на България. Това само по себе си е основа за убедително представяне на нашите виждания за развитието на ОСП (ако има такива), а следователно и за бъдещето на българското земеделие. Институционална основа за това съществува – България е със статут на наблюдател в Комитета по селско стопанство на ЕС. Въпросът има и важно вътрешнополитическо значение. Аргументите в полза на откритото обсъждане на българската позиция са неоспорими както от гледна точка на отговорното представяне и отстояване на интересите на земеделските производители, така и от гледна точка на приемането на задълженията и последиците от присъединяването. Без съмнение за обществеността представлява интерес как ще бъдат защитени интересите на българските производители по отношение на ползването на земеделските субсидии, достъпа до единния вътрешен пазар на Съюза, подкрепата на сектора на съюзно и национално ниво и бъдещето развитие на ОСП.

Позицията на България на преговорите за членство и за развитието на ОСП следва да имат следните основни приоритети:
– разширяване на достъпа на българските земеделски продукти до пазарите на ЕС, включително и в периода преди присъединяването;
– подкрепа от ЕС за преструктуриране и адаптиране на българския земеделския сектор;
– създаване на интегрирано европейско земеделие с равностойно положение на българските земеделски производители.

Литература:
1. Аграрен доклад 2000, МЗГ, С, 2000
2. Статистически годишник на Република България, НСИ, С, 2002
3. Analysis of the Impact on Agricultural Markets and Incomes of EU Enlargement to the CEECs, European Commission,
http://europa.eu.int/comm
4. The Official Journal of the European Communities, various issues
5. Agricultural Situation in the Candidate Countries, country Report on Bulgaria, European Commission, 2002,
http://www.seeurope.net/en
6. European Commission (1997) Agenda 2000, Volume I, “Communication: for a Stronger and Wider Union”, Strasbourg
7. Buckwell A., Davidova S., Courboin V. (1994) Feasibility of an Agricultural Strategy to Prepare the Countries of Central and Eastern Europe for EU Accession, Final report to the European Commission
8. Mahe, L_P, (1994) L’agriculture et l’elargissement de l’Union Europeenne aux pays de l’Europe central et orientale: transition en vue de l’integration ou l’integration pour la transition?, Rapport final pour la Commission Europeenne
9.Tangeman Stefan and Timoty Josling, (1994) Pre-accession agricultural policies for Central Europe and the European Union, Final Report to the European Commission
10.Tarditi, S., Senior-Nello S. and Marsh J., (1994), Agricultural Strategies for the Enlargement of the European Union to Central and Eastern European Countries, Report to DGI, European Commission
11.Towards a Common Agricultural and Rural Policy for Europe, Report, http://europa.eu.int/comm

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук