Годфри Ходжсън е историк и политолог. Работил е като журналист за вестници, списания, радиа и телевизии в Англия и САЩ. Роден е през 1934 г., учил е история в Оксфорд и в Пенсилванския университет. Написал е много книги, повечето от които за Америка през двадесетото столетие. Тук публикуваме негов разговор с редакционната колегия на френското списание Lе Dеbаt.
Le Debat : Повече от 35 години вие внимателно наблюдавате американското общество и американския политически живот. Автор сте на поредица от книги за САЩ, първата от които бе посветена на изборите през 1968 г., а последната е озаглавена More Equal than Others. Тя представя една нова Америка, изграждана на различни плоскости от 30-ина години насам. Как да характеризираме тази нова Америка, която сте се опитал да опишете?
Годфри Ходжсън: Струва ми се, че съществената политическа промяна в САЩ е възходът на известен консерватизъм в известна десница и резултатът на тази идеологическа промяна е увеличаване на неравенството. По традиция САЩ са страна, която се гордее със своята степен на равенство. Още Токвил започва книгата си, като казва, че в Америка го е поразило именно равенството между нейните граждани. Днес обаче има множество статистически доказателства, че САЩ са най-неегалитарното от всички развити общества. Но това, което не се получи в тази страна, е класов дух, основан на финансовото неравенство. За мен най-голямата изненада е липсата на изразяване на масовото неравенство в политическата система. Има частични, но няма задоволителни обяснения на това явление. Според мен тук е големият проблем, голямата загадка. След като американското общество се разслоява на икономически и социални класи, защо толкова малко американци (като оставим настрана едно нетипично малцинство от интелектуалци) забелязват една толкова съществена трансформация? Това несъответствие заслужава по-нататъшно изследване.
Lе Dеbаt: Какви са вашите хипотези по този въпрос?
Годфри Ходжсън: Едно от предположенията е, че съзнанието в САЩ се е формирало от имиграцията. Мнозина американци искат да докажат, че самите те или някой от семейството им преди тях с основание е решил да живее в САЩ. Те се чувстват заинтересовани да оправдаят този свой, на дядо си или на баща си избор. Това определя едно неспонтанно американско гражданство. Самоволният патриотизъм ми се струва характерен за САЩ. Той липсва в други страни с голяма имиграция и, разбира се, не води към поставяне под въпрос на социалната организация в избраната страна.
Друго обяснение е, че американците още от младостта си са изложени на пропаганда, представяща САЩ като страна, в която всичко върви добре, по-добре от другаде, тъкмо защото това е страната на равенството и всички са поставени на една и съща плоскост. Силата на американската идеология сигурно има известни заслуги за това пренебрежение към социалните неравенства. То се внушава не само от училището, но и от медиите. В това отношение не бива да се заблуждаваме. Медиите са малко критични спрямо модела на американското общество и същевременно много критични спрямо неговото функциониране, скандалите, аферите. Тъкмо защото са убедени, че американското общество е пример за света, те са безпощадни спрямо институциите и индивидите, които са под равнището на модела.
Lе DеЬаt : Но тази егалитарна идеология не се ли оспорва все по-осезателно в различните измерения на “новата Америка”, която вие описвате и която американците охотно изтъкват, когато говорят за “нова дипломация”, “нов Юг” или “нова жена”? Няма ли все по-ясно изразено несъотвeтствие между постоянството на американската идеология и реалностите на новата Америка?
Годфри Ходжсън: Налице е явно противоречие, но тъкмо тук трябва да въведем в обсъждането големите изменения, станали през 70-те години на миналия век. Повърхностно погледнато, тези изменения се изразяват във възхода на десницата или, по-скоро, на няколко десници. Има една либертарна десница в икономиките, която развърза ръцете на бизнесмените и фирмите. Но има и една социална десница, родена от големия страх през 70-те години. Убеден съм, ча така се обясняват много от промените, настъпили в САЩ оттогава – страх от недостига на петрол, страх от японската и европейската конкуренция. Това – в икономическата област. Но по-дълбоко погледнато, има страх от безпорядъка, преди всичко – от расовия безпорядък. Аз принадлежа към тези, които мислят, че голяма част от корените на съвременния американски консерватизъм са в шока, предизвикан от “черните” бунтове или “черната” престъпност. Не само защото черните излязоха вън от определеното им място, а и защото същевременно изчезваха определени ценности. Американското общество изпита криза и горе, и долу – на нивото на високата политика и на нивото на всекидневните социални норми, липса на респект спрямо президентството и Конгреса, липса на респект спрямо семейните и университетските правила.
Много обикновени хора се страхуваха от това, което може да им се случи. Те усещат като посегателства и медийните съобщения. Например, студенти от университета в Уисконсин написали върху леда на замръзналото през зимата езеро думата Fusk. Това бе възприето като агресия от мнозина обикновени американци, най-вече сред тези, които не са могли да постъпят в университета. Какво правят тези студенти, облагодетелствани от възможността да получат добро образование? Защо прибягват до неприлични и инфантилни жестове? Прибавете към това усещането, че и черните вече не са там, където би трябвало да бъдат, и ще добиете впечатлението, че сте в свят, където са нарушени всички правила.
Това важи и за сферата на религията, където същите хора смятат, че традиционните протестантски вероизповедания са проникнати от леви идеи. Дори в католическата църква се намират свещеници, които защитават марксистки възгледи. У мнозина католици с традиционна чувствителност въпросът за абортите изигра огромна роля. Всичките тези потоци се сляха в голяма река, полезна за десницата. Именно тя бе облагодетелствана от шока, предизвикал толкова страхове.
В САЩ думата “либерален” е повече или по-малко евфемизъм за “ляв”. Многобройни сондажи показват, че през 60-те години повечето от половината американци се самоопределяха като “либерални”. Днес обаче това правят само 16 или 17 процента. Според мен политическата и идеологическата промяна в днешните САЩ е реакция на онова, което стана, или което хората повярваха, че е станало през 60-те години, както и на страховете, предизвикани от него.
Lе DеЬаt: Каква роля изигра в този процес краят на студената война и провалът на комунизма? Нали той сложи край на един голям страх в американското общество?
Годфри Ходжсън: Така е. Но това стана в един втори етап, в който се утвърди вече установилият се консерватизъм и се усили доверието към американската система. Отправната точка беше през 70-те години на миналия век с разпространяването на неверие в бъдещето. Социалната философия на нацията беше дълбоко белязана от мисълта, че децата й рискуват да живеят по-зле от своите родители.
Но после нещата се промениха. Дойде президентът-консерватор Роналд Рейгън, който се прояви като по-добър президент, отколкото мнозина очакваха. Той имаше няколко големи идеи и успя да премести гравитационния център на обществото в тяхната посока: вътре – срещу прекалената държавност, а навън – срещу претенциите на Съветския съюз, който бе по-слаб, отколкото смятахме. Изведнъж хората започнаха да си казват, че работите вървят по-добре от очакваното. Все по- голяма част започнаха да отхвърлят широко разпространените след Тhе Nеw Dеаl (“Новия курс” – икономическа и социална програма на Рузвелт, прилагана от 1933 г. до Втората световна война – б.р.) либерални идеи и в частност идеята, че правителството трябва да се опита да промени нещата и че е способно да ги промени.
В това отношение важна роля изигра малка група интелектуалци, първото поколение неоконсерватори. След 1950 г. често се повтаряше, че в САЩ интелектуалците нямат никакво влияние и че онова, което се говори в Ню Йорк, не е валидно за страната. Но групичка хора около няколко списания като The Public interest доказа противното. Ако някой известен интелектуалец е имал влияние в САЩ, това е Ървинг Кристол. Тръгвайки от тази групичка, някои идеи се разпространиха в цялото американско общество. Например – идеята за unintended consequences или “перверзни ефекти”, както казват на френски. Това е идеята за непредвидените последици на човешките действия, която се превърна в аргумент срещу всяка държавна намеса.
Le Debat: Какво място отделяте на религията и на религиозната десница в консервативната офанзива?
Годфри Ходжсън: Влиянието на религиозната десница е най-голямо. Но трябва да се уточни какво се разбира под религиозна десница. Трябва да се имат предвид две неща – в американското общество голяма сила са привържениците на един евангелистки, а понякога и милитаристки протестантизъм. Те образуват голям блок, концентриран на Юг и Югозапад. По време на голямата криза част от населението на Юга се премести към Калифорния, носейки със себе си и протестантски екстремизъм. Тези хора се чувстват изключени от модерната държава след The New Deal и още повече – след правителствата на Кенеди и Джонсън и особено поради расовата революция. Социалните въпроси се смесват с религиозните и нравствените.
Но не са само евангелистите от Юга и Югозапада. Има религиозна десница в католическата, както и в еврейската общност. Във всички религиозни общности се наблюдава реакция спрямо обществените промени. В това отношение едно от най-фрапиращите явления е подемът на евангелисткия протестантизъм и упадъкът на традиционни вероизповедания, които някога преобладаваха в банковото дело и политиката: презвитерианското, епископалното и т. н. В САЩ има вече ново християнство. Впрочем, днес, когато в политиката се каже “християнски”, това означава евангелистки, born again. Евангелистите си присвоиха християнското вероизповедание.
Le Debat : Изглежда, че всички нови измерения на САЩ от 30-ина години насам целят мълчаливо да отдалечат Америка от Европа – отдалечаване, което се откроява по-специално в днешната външна политика. Не скъса ли Америка напоследък и последните си културни и човешки връзки със Стария континент?
Годфри Ходжсън: Аз съм песимист по въпроса. За всички е важно Америка да не бъде много отдалечена от Европа и от останалия свят. Нужно е все пак благоразумие. Сега Америка е изключително разделена и дори поляризирана. Но след съответна политическа промяна, разстоянието между САЩ и Европа би могло да намалее.
Общо взето, американците не разбират много добре Европа. А и не мислят, че имат интерес да я разбират. Те са пълни с неверни или отрицателни образи за Европа. В САЩ е много силна ексепционалистката (от exception – изключение – б.р.) традиция, която не означава непременно, че според американците тяхната страна е най-могъща и най-богата. Те обаче са убедени, че тя има уникална духовна ценност, мисия, която е да дарят демокрацията на останалия свят. Вярното в тази традиция е, че САЩ много се различават от другите страни. Тя обаче не отчита, че и САЩ са подвластни на историческите изменения от два века насам. И те претърпяха последиците на Наполеоновите войни, намесиха се в Първата световна война; и в тях имаше огромни отражения болшевишката революция, и т. н.
Съдбата на САЩ не може да бъде отделена от съдбата на света. Фактически днес в много области САЩ са по-зависими от други страни, отколкото бяха някога. През 1940 г. те произвеждаха 63% от петрола в света, а сега – по-малко от 10%. САЩ се нуждаят от чужди капитали, особено азиатски, нуждаят се от пазари, от технологии. След 1990 г. американците си въобразиха, че работата е свършена, че са победили и могат да не се интересуват от останалия свят.
Le Debat: Мислите ли, че сегашната насоченост на американската идеология може да коригира стрелбата, като реалистично се приспособи към данните, които припомнихте, или, напротив, предстои затваряне в един вид исторически аутизъм и запазване на илюзиите?
Годфри Ходжсън: Положението е парадоксално. От една страна, аз вярвам, че американецът е твърде идеологизирано същество; американското общество, повече от другите, смята, че е уникално и има специална съдба. От друга страна, е вярно, че американците са практични и реалисти. В Европа често мислят, че американците не разбират външния свят. В САЩ обаче има много университети, от които излизат хора, изключително добре информирани за всички останали страни. Тяхната експертност е на високо ниво. Но въпросът е дали тя е способна да надвие спонтанния аутизъм. За другите, особено за европейците, е трудно да се примирят с американската самоувереност и изкушението да се отдръпнат в отбранителна, даже параноична позиция. От няколко години насам останалият свят е изморен от самоувереността на американците, че разполагат с отговорите, знаят какво става и са предопределени да господстват. Но можем да се надяваме, че такъв опит като войната в Ирак ще им послужи за урок.
Le Debat: Ако детайлизираме елементите на сегашната трансформация, какво място ще определите на “новата икономика”, която бе в буквалния смисъл успешната американска идеология от края на 90-те години?
Годфри Ходжсън: Това беше голямо недоразумение. След годините на квазистагнацията през втората половина на 90-те години настъпи голям растеж, който изглеждаше широко разпределен. От него се възползваха дори афроамериканците и нископлатените. Този “бум” съвпадна с един действително зрелищен “пик” на курсовете в борсовия пазар, както и с бързото усвояване на информатиката, в частност на Интернет. Мнозина американци, например консервативните говорители и апологетите на борсата, но не само те, направиха извода, че освобождаването на американската икономика чрез либералните идеи отприщило технологична революция. Това обещава безкрайно създаване на богатства чрез размаха на борсата. (Или, ако използваме заглавието на една книга, Dow Jones на 36 000). Изчезна икономическият цикъл. Във връзката между новите технологии и експанзията на борсата американската икономика беше открила философския камък, който превръща всичко в злато!
В тези широко разпространени вярвания всичко или почти всичко беше погрешно. Технологическата революция съвсем не бе отприщена от либерални идеи, а бе плод на класическо социално и демократическо сътрудничество между традиционни капиталистически монополи (например, Бел Лабс, Ксерокс Парк, Майкрософт и Хюлет-Пакард), частни университети и Агенцията на Пентагона за напреднали изследователски проекти. Иследванията бяха финансирани от държавния бюджет и оправдавани със студената война.
Впрочем, много изследователски пробиви бяха дело не на млади калифорнийски капиталисти, а на многобройни чуждестранни учени, европейски или други, наети от обществени лаборатории. Решаващото явление, Световната мрежа, се дължи на британски и белгийски изследователи, работещи в европейска институция, CERN. Разбира се, комерсиалното използване на технологията стана възможно чрез капиталистическите предприятия и борсата. Но това не се отнася до изследователската работа. А борсата, вместо да полети нагоре така, като че ли законът за гравитацията е отменен, падна като камък през 2000 г. И ако новата технология наистина можеше да повиши производителността, това още не беше конкретизирано.
Нобеловият лауреат по икономика Робърт Солоу с право каза, че вижда компютри “навсякъде, освен в статистиките за произво-дителността”. По принцип можеше да се приеме идеята за революция в производител-ността, подхранвана от компютрите. Но в действи-телност трябваше да си дадем ясна сметка, че тя още не е настъпила.
Струва ми се, че действителната особеност на американската икономика по-скоро е бързото и изключително нарастване на неравенството. Статистиките показаха, че растежът бе много по-бавен след Рейгъновата революция, отколкото в социалдемократическите години между 1945 и 1975 г. По отношение на заплатите, доходите и богатствата неравенството в САЩ се увеличи повече и по-бързо, отколкото в повечето други индустриални страни. Противно на очакванията на всички, които повярваха в обещанията на “американската мечта”, САЩ показаха, че в никоя друга развита страна не е така трудно да се изтръгнеш от бедността. Това е скритата истина на “новата икономика”. Въпросът, който трябва да си поставим, е кога тази ситуация ще предизвика ефективна критика на политиката, облагодетелстваща богатите и фирмите за сметка на всички останали. Това не се случи на изборите през 2004 г. Да почакаме продължението. Ако не стане нищо подобно, ще сме изправени пред истинска загадка.
Le Debat : Ако новостта на “новата икономика” се е оказала съмнителна, не е ли уместно в замяна да се говори, както вие започнахте, за “нова политика”, изработена през последната четвърт на XX в.? Какъв е нейният смисъл?
Годфри Ходжсън: Двупартийната система не е предписана от конституцията. Бащите-основатели не одобряваха дори самата идея за партия, която те оприличаваха на заговорническа фракция. На дело обаче в последните два века в самата същност на закона и на традицията се вплете ддвупартийна система. От Войната за независимостта насам става дума за демократите и републиканците.
До 60-те години на миналия век, ако се опитвахме да обясним на един чужденец какви категории граждани гласуват за демократите или за републиканците, не можехме да си послужим с европейските категории за партийна политика и класова идеология.
За да обясним разликите между двете партии, трябва да се върнем към известни събития от 1860 г.: Войната за независимост, усилието на Севера за “реконструиране” на разгромения Юг през военната окупация, реакцията срещу масовата имиграция през 1840 -1850 г. Демократите представляваха съюз между белия Юг и работниците от Севера, в частност непротестантите (ирландците, някои германци, евреите). А Републиканската партия беше убежището на белите англосаксонски протестанти (WASP) от “стария ствол”, на капиталистите, на буржоазията и на всички привързани към идеалите за личната свобода и гражданския напредък.
А по-късно, в края на XX в., партийното деление вече беше свързано не със събитията от 1860-те, а с тези от 1960-те години: движението за граждански права, за равенство на черните с белите, с “либералната” амбиция за построяване на “велико общество” чрез намесата на обществените власти, а също така със социалната промяна и, по-точно казано, с обобщената реакция срщу въпросната промяна.
Изобщо, важна черта на “новата политика” от края на XX в. беше усилването на един нов консерватизъм, в който се смесваха елементи, едновременно традиционни и “либертариански”. Традиционалистите възнамеряваха да защитават религията, семейството и патриотизма. Що се отнася до либертарианците, те бяха разделени на две течения: икономическо – от привърженици на “пазарната икономика”, ратуващи за минимална държавна намеса, за пренасяне на пълномощия от федералното правителство към щатите, за намаляване на данъците… И по-малобройно философско течение – защитник на личната свобода.
С оглед на партийната политика решаващото изменение беше преминаване на повечето южни бели консерватори от Демократическата в Републиканската партия. От Войната за независимост чак до 60-те години на ХХ век т. нар. Solid South гласуваше със съкрушително мнозинство за демократите. (Хората говореха за себе си като за “жълти демократски кучета” – “Бих гласувал и за жълто куче, ако то беше демократ”).
Законът от 1965 г. за избирателните права, прокаран от администрацията на Джонсън и отстранил и последните бариери пред участието на черните в политиката, тласна мнозина южняци в републиканския лагер. Основната причина за това премествне бяха страхът и гневът, предизвикани от промяната, на която краят на социалната сегрегация бе само един аспект. Увеличаването на разводите, на абортите, на хомосексуализма и изобщо на социалната търпимост удари жестоко южняшката евангелистка и фундаменталистка традиция, която е крайно консервативна по расовите и моралните проблеми. А Югът се променяше и икономически с експанзията на the Sun Belt и упадъка на the Rust Belt (“Слънчевия пояс” и “Ръждивия пояс” – б.р. ) от Средния Запад.
Между 1933 и 1969 г. властта във Вашингтон все още беше в ръцете на Рузвелтовата коалиция, съставена от белия Юг, северната работническа класа, непротестантските имигранти и прогресистките интелектуалци. Преминаването на белия Юг и в по-малка степен на по-консервативната работническа класа от Севера и Средния Запад към републиканците направи Демократическата партия по-либерална, с нарастващо влияние в нея на черните, испаноговорещите и жените, в ущърб на белите мъже. Същевременно Републиканската партия, в която някога умереният и дори либерален елит бе добре представен, беше проникната от консервативни идеолози и най-много от южняшки консерватори: Джеси Хелмс, Нют Гингрич, Трент Лот, Том Делеи, Дик Арми, Джордж У. Буш.
Последните трима произхождат от Тексас, в който до неотдавна печелеха демократите. Там, където някога се сблъскваха две партии, всяка от които беше идеологически смесена, вече една Републиканска партия, отъждествена с консерваторските принципи и с интересите на бизнеса и багатите, се бори, най-често – успешно, с една Демократическа партия, повече или по-малко свързана с либерална идеология и категорично отъждествявана с по-бедните.
На пръв поглед би могло да ни се стори, че новата политика от края на XX в. прилича на европейската политика, основана върху класите и идеологията. До известна степен това е така. Но поне поради три причини трансформацията беше по-ясна в Републиканската партия, отколкото при демократите.
На първо място, избирателните кампании в нарастваща степен представляват купуване с огромни средства на рекламни пространства в телевизията. Това принуждава политиците, и демократи, и републиканци, да набират големи суми пари. Но така демократите станаха по-малко крайни от републиканците, които можеха да разчитат на вноските на крайно консервативни привърженици.
На второ място, имаше редовно одесняване на електората, което политиците-демократи се смятаха длъжни да приемат. Вместо смело да обявят либералните си принципи, те често приемаха някаква смекчена версия на новите консервативни доктрини. Бил Клинтън например повтаряше като папагал максимата на Рейгън “Правителството е не решението, а част от проблема”. Това целеше да “реформира” (т.е. да ампутира) разходите за социални цели. Така двете партии придобиха тенденцията да заличават идеологическите си различия, но републиканците се проявиха като по-сигурни в своя консерватизъм, отколкото демократите в своите либерални убеждения.
На трето място, докато републиканците продължаваха да се оплакват от “либералната предубеденост” на медиите, гравитационният център на създателите на обществено мнение от всички родове по някакъв начин се хлъзна надясно. През 40-те, 50-те и 60-те години обществената философия в САЩ представляваше либерален консенсус, съставен от антикомунизъм на международната сцена и държава-провидение – на вътрешната. Занапред обаче интелектуалният живот на страната ще се доминира от консерваторите (и “неоконсерваторите”) в изследователските институти, фондациите, пресата, радиото и телевизията, редакциите, университета и катедрите. Иначе казано, републиканците по-уверено защитиха своите консервативни убеждения, отколкото демократите своите либерални принципи.
При все това, Демократическата партия не беше разгромена. Тя изгуби контрола си върху Конгреса и много щати. Но нито в Сената, нито в Камарата на представителите тя някога е отстъпвала много на републиканците. На президентските избори през 1992 и 1996 г. тя беше достатъчно силна, за да наложи избирането на Клинтън, а през 2000 г. беше съвсем близо до избирането на Ал Гор за президент. В действителност мнозина мислят, че фактически избраният беше Ал Гор. През 2004 г. изборите също бяха много оспорвани. Така че “либералният консенсус” от 1950 г. отстъпи не пред неоспоримо консервативно господство, а пред период на напрегнато равновесие, angry stasis, в което, ceteris paribus (при равни други условия – б.р.) , консерваторите имат малко предимство.
От края на реконструкцията през 1876 г. досега САЩ никога не са били толкова поляризирани. Половината от страната се придържа към силно идеологизиран нов консерватизъм. Другата половина се страхува от тази догма и я отхвърля почти с отвращение. Предимството на консерваторите се дължи отчасти на факта, че в Америка гласуването вече е тясно свързано със социалните и икономическите класи. Републиканецът-консерватор се впуска в борбата с един демократ с предимството, че може да бъде избран, без да събере много гласове от четирите долни десети в градацията по доходи.
Le Debat: От четиридесет години насам многобройна имиграция се влива в САЩ. До каква степен тази “нова имиграция” променя американското население?
Годфри Ходжсън: Погледнато в далечна перспектива, това е може би най-важното изменение от края на XX в. Изглежда, че поради сантиментално отношение към ирландските си корени и поради традиционното отъждествяване на демократите с имигрантите, Кенеди либерализира политиката спрямо имиграцията. Това имаше неочаквани и нежелани последици. След 1965 г., когато новият режим влезе в сила, над 30 милиона имигранти влязоха в САЩ. Това е малко повече от цялата имиграция между 1840 и 1920 г. (Тогава имигрирането бе ограничено и някои мексикански и руски имигранти фактически бяха репатрирани). Но докато имиграцията през XIX и началото на XX в. беше предимно с европейски произход, имигрантите през последните четиридесет години идват главно от Третия свят, по-точно, от Централна и Южна Америка, Карибите и Азиатския Югоизток.
През 2000 г. в САЩ живееха 28, 4 млн. души, родени в чужбина. Малко над половината от тях бяха с латиноамерикански произход (две трети – от Мексико; мнозина – от Централна Америка и Карибите). Точно една четвърт бяха дошли от Азия, а по-малко от една шеста – от Европа (главно от Източна Европа).
Според широко приетите предвиждания на двама изследователи: Джеймс П. Смит и Бари Едмънстън, през 2050 г. 26% от цялото население на САЩ ще са испаноговорещи, 8% – азиатци, и 14% – негри. Разбира се, мнозина испаноговорящи са изцяло или отчасти от африкански произход. Вероятно е броят на американците с изцяло или отчасти испаниски произход да нараства много по-бързо от цялото население, така че прогнозата на Смит и Едмънстън ще бъде значително надхвърлена.
Има вече признаци на съпротива срещу бързото изменение на етническия състав на нацията. Повиши се и чувствителността на политиците към тези страхове. Но изобщо САЩ се проявиха като достатъчно благоразположени и щедри към имигрантите. Идеята, че Америка оказва добър прием на сирачетата на света, е част от американското кредо. Има всички основания да се мисли, че децата на новите имигранти много по-малко ще се отличават от останалото население, отколкото се отличаваха техните родители. Това насърчава оптимистите да се радват, че Америка се превръща в “световно общество”, в което всички американци, независимо от етническия им произход, хармонично ще напредват. Ако това се потвърди, би се получил обрат в опита от последните сто години – би излязло, че т. нар. melting pot не претопява, не хомогенизира всички политически и културни традиции. Напр. мексиканските имигранти, които са най-важната група и идват от голяма съседна страна, ще прекъснат ли своите корени, както напра-виха сицилианците или полските евреи през XIX в.? Малко вероятно е.
Това, което е сигурно, е, че към средата на този век САЩ вече няма да бъдат онова, което са били досега, а именно европейска нация, стремяща се да се приспособи към живот извън Европа. Неизброими, но непременно дълбоки последици ще има тази промяна за културата и политическия живот на американците, особено за външната политика на Америка.
Le Debat: Какви са според вас другите големи проблеми, които са белязали американското общество през последната четвърт на XX век?
Годфри Ходжсън: През 60-те години две големи политически движения се стремяха да подобрят положението най-напред на черните американци, а след това на жените. Всяко от тях започна с успехи, после се сблъска със съпротива и стигна до рзочарование. Но и двте упражниха силно въздействие.
В действитeност имаше две “женски движения”. Първото беше сравнително ограничен елитарен феминистки милитантизъм (от militant – активист – б.р.). Той бе отчасти породен от движението за граждански права на черните. Жените, ангажирани с борба за права на черните американци, бяха шокирани от неизкоренения сексизъм на своите другари-мъже, които очаквали от тях да им готвят и да ги обслужват в леглото. Възмущението на тези жени породи едно радикално феминистко движение. Участничките в него бяха високообразовани (често произхождаха от първото поколение, преминало през университета). Те имаха специален интерес към теорията и езика. Това движение не успя да прокара конституционната поправка за равенството на правата, която бе приета с голямо мнозинство в Камарата и Сената, но по силата на конституцията трябваше да бъде ратифицирана от 38 щата, т. е. над три четвърти от всички. За десет години я ратифицираха тридесет и пет. После процесът беше блокиран.
В началото на 1972 г. законът за аборта във връзка с решение на Върховния съд по аферата Roe v. Wade стана първоначален триумф, последван от разочарование. Съдът смачка решението, което узаконяваше аборта, и предостави на най-консервативните щати голяма част от възможността да го приемат или отхвърлят.
Другото феминистко движение бе движението на жените на работното им място. Между 1850 – 1998 г. пропорцията на американките, които работят навън, се е повишила от 33,9% на 58,9%. А броят на омъжените жени, които имат деца и работят навън, скочи от 12% през 1940 на 40% в 1990 г. Това има дълбоки последици за жените, мъжете и особено за децата. До известна степен тази голяма промяна стана възможна поради изменените отношения и постулатите, въведени от феминистите. Но тя вероятно е още повече функция на натиска върху семейните доходи, притиснати между повишените очаквания, инфлацията и бавното увеличаване на наличните приходи.
И тук разочарованието беше налице. В свободните професии, университетите и командването, но също така върху терена на “за равен труд, равна заплата”, жените спечелиха точки. Но неравенството явно и упорито продължава. Както констатира едно изследване от 1992 г., “остава голяма необяснена разлика между заплащането на мъжете и това на жените”, дори след като се вземат предвид “учението, образованието, опитът и продължителността на труда”.
Нещо повече, въпреки усилията на феминистите много придобивки бяха анулирани поради остатъчната злоба, подбудена от напредъка на жените на работните им места. Консерваторите не се задоволиха с отхвърлянето на абортите, а гръмогласно настояваха жените да се върнат към традиционните си подчинени роли.
И черните американци имаха подобен опит, в смисъл, че началните зрелищни победи не бяха доведени докрай и че несъмнено реалният напредък стана измамен. Съвсем ограничено малцинство постигна блестящи успехи, като премина през прегради, които изглеждаха непреодолими. През втория мандат на Буш най-високият пост в Министерството на външните работи, постът държавен секретар, последователно бе предоставен на Колин Пауъл и на Кондолиза Райс – и двамата чернокожи. В спортовете черни спечелиха баснословни суми. Същото се отнася до актьори, манекени, вариететни певци, даже някои адвокати.
Но в цялост напредъкът беше още по-неравен. Американското черно общество бе разделено на две. Една черна класа се издигна и емигрира към предградията, където децата й имат достъп до добри училища. Но огромен подпролетариат остана в градските центрове, където условията на живот крайно се влошиха. Черните си остават широко свръхпредставени сред безработните и нископлатените, а също така сред социално подпомаганите, затворниците и осъдените на смърт.
Революцията за граждански права през 60-те години на миналия век и Джонсъновата администрация (1963 – 1969) успяха да премахнат законната сегрегация и дискриминация. Но те съвсем не постигнаха икономическо или социално равенство. Бялото мнозинство прояви нарастваща съпротива, безразличие или ожесточение. Но въпросът не беше чисто идеологически. По традиция консервативни институции като армията, църквите и големите предприятия до голяма степен позволиха на черните да прогресират. Но повечето от черните се насочиха към позитивна дискриминация. В нарасналата подкрепа за политическата класа и за консервативните мерки се съдържа голяма, но непризнавана досега доза расизъм.
Le Debat: В оптиката, която представихте, как тълкувате резултатите от президентските избори през 2004 г.?
Годфри Ходжсън: Преди изборите две неща изглеждаха очевидни.
На първо място, САЩ бяха разкъсани на две политически култури. Първата, предимно столична, метрополийна (или “метросексуална”, както се изрази с нарочна фройдистка грешка един от привържениците на Буш) преобладаваше в гъсто населените щати на Североизтока, индустриалния Среден Запад и Западния бряг. Втората, традиционна, религиозна и националистическа – в “червените щати” на Юга и планинския Запад, с по-малочислено, но бързо нарастващо население. (За да се увеличат недоразуменията, “червен” в американския политически жаргон означава “десен”, а “син” е равнозначно на “ляв”!).
На второ място, тези две политически култури бяха до такава степен изравнени една с друга, че резултатът от президентските избори през 2000 г. се решаваше от 535 гласа във Флорида, или, ако щете, от гласа на един от деветимата съдии, членове на Върхвния съд, който бе призован да решава.
Всички коментатори признават, че резултатите говорят за електорат, поляризиран повече от всякога. Но нещата не са съвсем балансирани. Президентът Буш изпревари сенатора Кери с три пункта, т.е три милиона и петстотин хиляди гласа. Освен това републиканците надделяха в Сената (55 места срещу 45) и в Камарата на представителите (231 места срещу 200, с няколко още неустановени). Участието беше голямо – пропорционално взето, то никога не е било толкова силно след избирането на Кенеди през 1960 г. Някои наблюдатели си въобразяваха, че това голямо участие ще доведе до победа на демократите, но то не бе достатъчно за обезсилване на други фактори. Новите избиратели бяха 11% от всички избиратели, но се разпределиха така: 53% за Кери, 46% за Буш.
Експертите, т. нар. рипditocracy, проявиха тенденцията да ек- страполират главно въз основа на такива резултати. В частност консерваторите побързаха да внушат, че под повърхността действат дълбоки културни и демографски течения, които увличат страната в консервативна посока. Но и да съществуват такива течения, изглежда, че има и други, които действат в противоположна посока – едно явно мнозинство от младите гласува за Кери.
Следващите наблюдения почиват върху сондажите, направени от CNN чрез допитване до представителен панел от избиратели на излизане от изборите. (Такива сондажи обаче често са недостатъчно надеждни – през 2004 г. те до последния момент подхранваха слуха за победа на Кери. Все пак от тях могат да бъдат направени няколко правдоподобни заключения.
1. Демократите не са се съвзели от загубата на своята, някога сигурна, база сред белия, расово и социално консервативен електорат от Юга. За Буш гласуваха 62% от белите мъже и дори 55% от жените, въпреки враждебното отношение на републиканците към аборта.
2. Демократите запазват съкрушително мнозинство сред афро- американците (88%), но Буш получи подкрепата на 44% от испано- говорещите, които са 8% от всички избиратели. Това се дължи не толкова на усилията му да произнесе няколко думи на испански, колкото на доближаването на испаноговорещите до общия профил на американския електорат.
3. Както се видя, Кери беше по-популярен от Буш сред младите избиратели (под 29 години): 54% срещу 45%.
4. Резултатите потвърждават тенденцията демократите да станат партията на бедните, а републиканците – партията на богатите. Буш получи 56% от гласовете на онези, които печелят повече от 50 000 долара на година (близо 3000 евро на месец) и които съставляват 55% от електората. А Кери събра 55% от гласовете на избирателите с доход по-малък от 50 000 долара.
Всичко това е важно. Редица американски консервативни коментатори (като например Ървинг Кристол или Майкъл Бейрони) твърдят, че американският избирател се влияе повече от “културни”, отколкото от икономически мотиви. Изводът е: САЩ са толкова богата и просперираща страна, че американците могат да пренебрегнат долнопробните икономически съображения. Но добрите резултати на Кери в старите индустриални райони от “Ръждивия пояс” (Пенсилвания, Мичиган, Уисконсин) показват, че с такива твърдения не бива да се отива много далече, дори ако може да се пледира, ча мнозина американци гласуват по културни и религиозни съображения срещу своите икономически интереси. Значителен процент – 23% – се обявяват за born again, “възродени” и 78% от тях гласуваха за Буш. При протестантите, които не претендират, че са преживели “възраждане”, силовото отношение е трима за Буш срещу двама за Кери. При католиците протестантът Буш събра 52% от гласовете, а католикът Кери – 47%.
Също така е ясно, че в големите “червени” райони имаха значително въздействие въпросите на културата и религията като абортите, хомосексуалните бракове и изследването на стволовата клетка, на които привържениците на Републиканската партия отделяха голямо внимание.
Ето две предварителни заключения:
1. Американският електорат си остава повлиян преди всичко от страхове, свързани с икономиката и културата. По всяка вероятност голяма част, даже всички гласове, дадени за Буш след 2000 г. пряко се дължат на изпълнения със страх климат, причинен от терористичния акт на 11 септември 2001 г. 19% от избирателите заявиха, че тероризмът е най-важният проблем, а от тях 80% гласуваха за Буш. Но този страх от тероризма не се изрази в подкрепа за войната в Ирак. От 15-те процента, които смятаха, че Ирак е най-важният проблем, 73% гласуваха за Кери.
2. Страната си остава разделена поравно и поне така поляризирана, както в 2000 г.
Джордж У. Буш получи нов мандат и вероятно ще го изтълкува като покана да води подобна, а може би дори по-твърда политика в сравнение с онази, която провеждаше първата му администрация. Но той е далеч от съкрушителната победа. Дори до сряда сутринта, при все че Буш вече бе събрал повече гласове, изглеждаше, че Кери, ако спечели в Охайо, може да надделее в избирателния колеж. Такъв резултат, за разлика от сценария през 2000 г., би подкопал в съзнаниато на мнозина американци доверието в избирателната система и несъмнено би се изразил в реформиране на избирателния колеж.
В последна сметка, двете партии останаха учудващо изравнени в борбата за президентството. Републиканците разполагат със значително предимство в Сената, въпреки че то не е достатъчно за преодоляване на едно вето. (Това е така отчасти поради избирателни неуредици в някои щати). Републиканците разполагат и с малка преднина в Камарата.
Ето и едно близко предвиждане. Председателят на Върховния съд Уйлям Ренкуист е тежко болен. Президентът би искал да го замени със съдия-консерватор, може би с твърде консервативния действащ съдия Антънин Скъля, който споделя възмущението на религиозната десница от абортите. Председател на съдебната комисия в Сената, която се занимава с номинациите, е Арлин Спектър, сенатор-републиканец от Пенсилвания. По въпроса за абортите той е умерен, поради което републиканци-консерватори вече маневрират, за да го отстранят. В близко бъдеще трябва да се очаква жестока битка около съдебните номинации поради дълбоките културни и религиозни различия във връзка с абортите.
Le Debat: Както показа последната избирателна кампания, мнозина европейци, дори без да са антиамериканци, т. е. без да са а ргiori враждебни спрямо всичко, идващо от Америка, са основателно или неоснователно разочаровани от онова, което виждат там. Как тълкувате това разногласие, което като че ли се задълбочава?
Годфри Ходжсън: Анатол Лийвин, британски журналист с руски произход, установил се в САЩ, така тълкува събитията от последно време: американското верую идва от европейското Просвещение (справедливост, конституция, закони, равенство и оптимизъм). Но то стана мишена на две предмодерни “антитези” – религиозен фундаментализъм и преживелици на брутални отношения, наследени от Границата, но с корени още в племенните и религиозните различия в зората на модернизирането на Европа изобщо и в частност в Ирландия между XVI и XIX в., от която бяха дошли много от първите колонисти. Без да приемам всички детайли на този анализ, и аз лично съм разочарован от развитието на американското общество след 1960 година. При все че намерих много неща за критикуване в американската либерална традиция, продължавам да виждам в нея като цяло източник на вдъхновение. Това се отнася дори до американското верую. Консервативната атака срещу него ми се струва в голяма степен ирационална, шовинистична, пошла и егоистична. Мнозина европейци основателно са изненадани от три теми в близката история на Америка.
Най-напред – от силата на национализма и на една нова политизирана религиозна вяра. Европейците смятат, че от своята история са се запознали с опасността от религиозната нетърпимост и шовинистичния национализъм. Те са смутени от това, че американците стават не по-малко, а повече религиозни и националистични.
Все по-чести са противоречията между изповядваните вярвания на американското кредо, което винаги е било националистическа религия, и реалностите на живота в САЩ. Страна, която не престава да прокламира своята привързаност към “свободата”, затваря значителна част от населението си; страна, която желае да изнася своя вид “демокрация” в света, практикува демокрация, доминирана от парите, класовите привилегии и силата на групите по интереси; общество, което винаги се е хвалило със своето равенство и с липсата на класови различия, толерира зрелищно нарастване на неравенството и изглежда, че се превръща в класово общество от онзи тип, който европейците така стартелно изкореняват.
Корените на тези противоречия трябва да се търсят в американския култ. (Докато другите страни имат идеологии, казва големият американски историк Ричард Хофтстадер, Америка е идеология). В САЩ повечето от хората вярват в “американската изключителност”. И не става дума просто за богатство или военна сила; става дума за убежде-нието, че американското общество е изключително в морален план. Изводът – еднакво формулиран и от американските либерали от уилсънс-ката традиция, и от консерваторите – е, че историческата мисия на САЩ е да разпространяват в света своята версия на демокрацията, при нужда, както казват някои, и със сила.
Накрая, през последните петнадесет години тази опасна илюзия бе усилена от триумфа и трагедията. Провалът на комунизма убеди мнозина американци, че в качеството си на последната свръхсила (фактически единствената страна, която желае да бъде свръхсила), САЩ са свободни да разпростират своите интереси по целия свят и да го обръщат в своя вяра. Междувременно тази вяра се промени чувствително. Въпреки конституционната забрана, религията се настани в кредото. А “пазарната икономика”, the free market, и прочутият “Вашингтонски консенсус”, под който трябва да разбираме дерегламентирана версия на предприемаческия капитализъм, бяха издигнати заедно със самата демокрация до съставна част от канона на американския култ, към който е редно да бъде обърнат светът.
Терористичният акт от 11 септември 2001 г. придаде нов тон, агресивен и груб, на мисионерските начинания на уилсънската демокрация. Отчайващо е да се види с каква скорост администрацията на Буш и неговите привърженици предефинираха американското кредо: законовите пътища и протекцията на Женевските конвенции се отказват на “вражеските бойци”. Новият министър на правосъдието дори окачестви Женевските конвенции като “смешно изостанали” (quaint) , Тhе Patriot Act ограничава гражданските права. Съюзниците се третират с преднамерено презрение. Онзи, който не одобрява “войната срещу тероризма” (а тя е необичаен пример за обявяване на война срещу абстракция), е против Америка. Състоянието на духа, което господства в поляризираната консервативна Америка, е в много отношения непоучително. Най-меко казано, не е достойно да се унижаваш, като, за да спечелиш избори, описваш своите противници като вълци, бродещи в гората.
В американското кредо няма разбиране как да се управляват отношенията с останалия свят. Постоянна е тенденцията чужденците да се разглеждат като противници или бъдещи имигранти. Това самохвалство може да ни разгневи. Но ние, европейците, не бива да забравяме другата страна на картината: американците неведнъж са ни спасявали. Те ни спасиха и от най-лошите ни пориви. И, както беше казал Дж. П. Морган, и както аз продължавам да вярвам, само глупак би си позволил “унижаваща спекулация” за САЩ. Днес те минават през период, който няма да бъде оценяван като най-добрия. Имали са обаче и по-лоши – при Грант, при Хардинг и при Никсън. Но са се оправяли. Убеден съм, че рано или късно ще можем да разчитаме на американските институции и на благородството на американския характер. В последна сметка, нямаме друг избор.
Le Debat, януари-февруари, 2005
Превод Добрин Спасов
