СИЗИФ КАТО СОЦИАЛДЕМОКРАТ

0
214

Ричард Паркър. “Джон Кенет Гълбрайт. Неговият живот, неговата политика, неговата икономика”, Farrar, Straus & Giroux, 2005 г.
Ако имаше правда на този свят, биха класифицирали Джон Кенет Гълбрайт като най-влиятелния американски икономист на ХХ век. Той е публикувал няколко книги, които са сред най-добрите анализи на съвременната американска история, изиграл е ключова роля в опреде-лянето на държавната политика в средата на миналия век и е съветвал повече президенти и сенатори, отколкото е възможно за три човешки живота. Днес вече влиянието на Гълбрайт върху икономиката е незначително, а въздействието му върху американ-ската политика спада с годините.

В тази интересна биография, пораждаща доста размисли, Ричард Паркър си поставя за цел да разтълкува кариерата на Гълбрайт – защо е била толкова ослепителна, както и защо неговото доста продължително влияние се е оказало много по-малко значимо от очакваното. Резултатът е не само история за един интелигентен, духовит и значим човек, но също и увлекателен анализ за възхода и падението на американския либерализъм през двадесети век.

Човек на всички времена

Никой не може да отрече, че кариерата на Гълбрайт е била зашеметяваща. Професорите по американска история след Втората световна война не могат да предложат нищо по-добро на своите студенти от неговите книги Благоденстващото общество иНовата индустриална държава и да обяснят как в средата на ХХ век американската икономика става доминираща в света (и какво е трябвало да се направи, за да заработи още по-добре). Всеки, който желае да научи за началото на големия застой, би трябвало да започне с големия срив. Няма друг по-бърз и по-важен срив в историята на Фондовата борса от този през 1929 година. През Втората световна война Гълбрайт спомага за управлението на Министерството на ценовата политика, заемайки се с невъзможното – намаляване ръста на инфлацията, стимулирайки производството далеч над потенциалните икономически параметри, без да се увеличават рязко цените, което би застрашило икономическата мобилизация. След войната неговият труд Стратегическо изследване на бомбардировките на Министерството на отбраната кара Вашингтон да преосмисли отново ефикасността на своята стандартна военна политика, но не задълго.

Много от идеите в основата на съвременната американска политическа и икономическа мисъл са на Гълбрайт. Неговата работа като икономист е един разпокъсан, но изчерпателен опит да се преразгледат последиците от прехода на една нация от дребни земевладелци и занаятчии към огромни фабрики и хипермагазини. По този начин той се нагърбва с много от въпросите, засягащи новата териториална икономика на САЩ, като например доколко рекламата определя потребителското търсене. Какви са точно обективните фактори, управляващи големите фирми в свят на пасивни акционери, автономни мениджъри и инженери, на фирмени решения, резултат от вътрешно-бюрократични спорове? Как точно работи конкуренцията, когато нейните основни измерения са качеството и маркетингът, а не цената? Той разглежда с критичен поглед как учтивите граници на спора дават възможност на системата да се задържи като цяло, докато в същото време се ограничава нейната гъвкавост.

В продължения на десетилетия влиянието на Гълбрайт в политиката е несравнимо с който и да е друг икономист. Неговите най-известни становища са против “конвенционалния ум” (въздесъща фраза на Гълбрайт): стратегическото бомбардиране не е допринесло за спечелването на Втората световна война; Виетнам е стратегически ненужен батак, където САЩ нанасят повече щети отколкото ползи; “фино настроената” макроикономика е възможно да избухне в лицата на тези, които определят държавната политика; способността на бизнесхората за самозаблуждение е почти безкрайна.

Гълбрайт вижда САЩ като бъдеща социална демокрация, която се е загубила по пътя си, допускайки, че ако се премахне Декларацията за правата, ползата от едно по-голямо и по-активно правителство ще бъде очевидна за всеки. Становището на дясното крило, че най-ефикасната икономика е тази, в която вихърът от перфектна конкуренция преобразява земята, според Гълбрайт, е абсурдно. Съвременната индустриална и постиндустриална продукция е мащабен процес, който изисква планираност, а планираността, от своя страна, изисква стабилност, което пък означава, че вихърът на пазара трябва да стихне.

Този политически възглед обаче е в забвение от началото на 80-те. Никой не иска да слуша за нуждата от голямо правителство, голяма бюрокрация и голяма работническа класа. Икономическите възгледи на Гълбрайт са в сериозно затъмнение. 70-годишните икономисти (като се изключат историците по икономка), прочели Гълбрайт, смятат, че той е от голяма величина; 50-годишните знаят, че за по-възрастните той е много значим, но не знаят защо, докато 30-годишните дори не са го чели.

Ричард Паркър има относително убедително становище за упадъка на политиката на Гълбрайт. Историята, която се крие зад него, е всеизвестната раздразнителност на демократите. Според Паркър твърде много “партии”, интелектуалци и политици пият по коктейлите на Marta’s Vineyard, а твърде малко отделят време за въпросите на работниците, които се трудят на монтажните линии или обслужват автоматични маркировъчни каси от полунощ до шест часа сутринта. По този начин основата на Демократическата партия отслабва, а без тази основа политиците демократи слушат твърде много своите богати сътрудници и са се превърнали в Айзенхауърови републиканци – хора, интересуващи се преди всичко от балансирането на бюджета. Гълбрайт, който е заклет социален демократ, владеещ еднакво добре писмеността и словото, в усилията си да задържи това десетилетие – дълго дясно течение, се проваля. Съюзниците му са твърде малко, а “парти”-елитът напълно е загубил самообладание.

Р. Паркър има относително убедително обяснение и за залеза на икономическата мисъл на Гълбрайт. Историята тук е за един незрящ академичен институт, изцяло потопен във Фондацията по икономически анализи на Пол Самюълсън. Паркър вярва, че икономистите са продали своето унаследено право на порцията миш-маш от математически модели. В резултат на това те са изключително компетентни на теория, но в изключително неведение за реалността. Същите те игнорират Гълбрайт заради укорите му за това колко по-обширна и колко по-практична може да бъде икономиката.

Какво би направил Гълбрайт?

Това обяснение съвсем не е пълно. Американската икономика от края на ХХ век се съсредоточава върху използването на математически модели, за да достигне до два извода: че пазарът вече върви добре или че някоя несъвършенност е причина за “пазарния срив” и коригирането или противовеса на тази грешка ще подобрят положението.

Има нови класически макроикономисти, които вярват, че пазарът работи добре и че такива пазарни “депресии” са задължителни и неизбежни. Има монетаристи, които вярват, че рецесиите са резултат от фалити в банковата система, които могат да са коригират с осигуряване на стабилен ръст на паричния резерв; има нови кейнсианци, които не са по-различни от монетаристите с изключение на тяхната теория за пазарния срив на трудовата борса или на капиталовложенията на фирмите. От всички тези случаи става ясно какво трябва да направи един икономист за принадлежността си към съответен институт: първо, да започне от видните неща, след което да направи няколко крачки в правилната посока, описвайки пазарния фалит, и накрая да започне да търси причините и ключа към проблема. Новите класически макроикономисти владеят отговора на “общите модели за равновесие”. Монетаристите анализират детайлите на финансовата система в усилията си да наложат неутрална монетарна политика. Новите кейнсианци поддържат идеята за фино разделение на труда и голям срив на пазара. Какво точно би направил един икономист, последовател на Гълбрайт, обаче е неизвестно. Според Гълбрайт не съществува единичен пазарен срив. При такава мащабна конкуренция “змията в рая не може да бъде една”. Той работи последователно отдолу нагоре – какви са главните движещи сили и институции в дадена икономика и как те си взаимодействат. Квалифицираният студент не бива да бъде обучен да следва стъпките на Гълбрайт. Единственият съвет е да бъде изключително проницателен, да пише добре, да чете всестранно и неограничено, да овладее огромно количество институционни детайли.

Хенри Джонсън в своя изключителен, но не изцяло ясен критически отзив за монетаристите на Милтън Фрийдман, казва, че за да се осъществи интелектуална революция в икономиката, трябва да се приложи доктрина с три основни изисквания: да може да бъде обобщена в едно-единствено изречение; да обезпечи младите с извинение за пренебрежението им към работата на по-възрастните и да ги накара да осъзнаят на какво са способни, за да продължат революцията. Джон Мейнард Кейнс и Фрийдман заедно предлагат такива доктрини. Те казват, че “общото търсене определя предлагането” и че “инфлацията е винаги и навсякъде паричен феномен”. Те отричат своите предшественици и ангажират хиляди млади със задачата за оценка на потреблението, инвестирането и паричното потребление.

Гълбрайт не предлага толкова лесно резюмирана доктрина. Най-близко до нея можем да стигнем с това, че “светът е сложен и както дясната идеология, така и конвенционалната мъдрост, които са обликът на нашето време, са напълно грешни”. Той предлага критични статии, които изискват да се четат и разбират старите теории, а не новите, позволяващи да се отхвърли всичко предшестващо като неуместно.

Резултатът? Повечето от икономистите днес са наследници на Пол Самюелсън. Много са привържениците на Кейнс, Фрийдман, Роберт Лукас; Роберт Солоу и Джеймс Тобин имат също много последователи, а много малко са привържениците на Гълбрайт в наши дни. Дали икономиката като дисциплина би била по-силна, ако 50-годишните и 30-годишните икономисти имаха по-висока оценка за Гълбрайт? Почти със сигурност. Дали вятърът на модата в икономиката ще се промени и ще накара икономистите отново да го ценят? За да се случи това, проницателният млад икономист би трябвало да се отдаде на преосмисляне на книгите Благоденстващото общество и Новата индустриална държава – нещо неприсъщо за днешната академична среда.

Животът на Гълбрайт
представлява арка през един век, в който три гигантски шока променят американската политика. Големият срив показа, че възходът е непостоянен, че средната и работническата класа имат общи интереси и че дори на “големите въжеиграчи” правителството трябва да осигури здрава, безопасна мрежа – новите сделки на Франклин Рузвелт. Следователно самоунищожението на Републиканската партия веднага след нейния възход с Бари Голдуотър довежда до десетилетие на демократическо господство, което ражда Голямото общество на Линдън Джонсън. И най-накрая, с появата на “южната стратегия” на Ричард Никсън основата на севернодемократическата партия се отклонява наляво и довежда, от своя страна, до период, в който южни консервативни демократи гласуват северни демократични либерали да управляват Конгреса. Това е епоха на силното влияние на Гълбрайт – години, през които САЩ изглеждаха, че се доближават до неговата представа за добро общество.

Но всички тези шокови периоди се оказват временни. Средната класа вече не се страхува от обедняване по време на друг голям срив, както е станало през 1905 година и не е толкова сигурно, че още споделя общи интереси с работническата класа. Републиканските законодатели все още могат да почувстват, че екстремизмът при защитата на свободата не е порок, но са достатъчно разумни да не го показват. Фактът, че демократичният юг се е превърнал в републикански юг, би накарал Абрахам Линкълн и Уилям Сюърд да се преобърнат толкова пъти в гробовете си, че може да се създаде електричество, достатъчно да захрани цял Илинойс и Ню Йорк.

Това, което е оцеляло от американския мит за здравия индивидуализъм, се отхвърля от политическата история на Робърт Паркър. Силата на този мит, че САЩ не са и никога няма да бъдат социална демокрация от европейски тип, е в нейната същност. Америка е все още земя на възхода и възможностите, където най-честите въпроси са: “Аз успях, а ти защо не?” и “Тази социална солидарност значи ли, че аз трябва да се нагърбя с повече, отколкото мога?” По дух тя е все още нация на преуспелите имигранти, благословени с изобилие от ресурси и липса на правителствени ограничения.

Гълбрайт би казал със сарказъм, че този национален имидж е просто още една измамна конвенционална мъдрост, подхранвана от заблудени, които не могат да видят реалността, и от богати, които я разбират твърде добре, но осъзнават ясно, че такива илюзии ги правят още по-богати и по-властни. Гълбрайт би бил повече от наполовина прав, но този имидж е много силен обществен факт и това обяснява по-добре от всичко друго неговото чезнещо влияние в американската политика. Не е това, че демократичната институция е изгубила самообладание или е била прелъстена от законни фирми и лобисти, а това, че старият мит за Horatio Alger се е оказал изключително издръжлив.

В началото на ХХI век става ясно кой всъщност е Джон Кенет Гълбрайт – Сизиф, който постоянно тика камъка на социално-демократическото просвещение нагоре по хълма. Но хълмът се оказва твърде стръмен, а Гълбрайт – недостатъчно силен.

“Foreign Affairs”, май/юни 2005
Превод Галина Димкова

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук