Професор, доктор на науките, философ, антрополог, поет, публицист, политик, общественик, член на БКП, обявил се против нейната политика преди 10 ноември 1989, изключен от партията. Съучредител на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, съосновател на АСО и по-късно на АСП. Председател на АСП. Депутат в 36-то обикновено НС, вицепремиер и министър на науката и образованието в първото правителство на СДС. Автор е на десетки книги и стотици статии и стихотворения.
1. От битие към небитие
Процесът на фалшифициране, масовизиране и закономерно следващо девалвиране на стойности, определящи до голяма степен мястото на всеки от нас в условната социална йерархия, би могъл да бъде предмет на сериозно обсъждане. Би могъл, но фактически бива много рядко засяган и още по-рядко дискутиран в публичното пространство. Става дума за болезнено деликатен проблем – не само поради спорните моменти на поименно илюстриране, но и поради възможността за привиждане на прекалено лични страсти (ревнива отбрана, примерно, на индивидуално завоювани “територии”) зад принципната защита на автентична ценностна система.
Историята на човешката цивилизация е освен всичко друго и история на благородното “съревнование” между амбициозните членове на съответните социални общности за овладяване на по-изгодни професионални и житейски позиции, история на нестихващата конкуренция за стабилизирането и възвисяването на собственото име чрез обрастването му с колкото е възможно повече на брой и внушаващи колкото е възможно по-голям респект звания, титли, степени, награди, характеристики.
Моралната стойност и публично признатият авторитет на подобни “рейтингови определители”, за съжаление, спада обратно пропорционално на напълно закономерното им бурно количествено нарастване. С развитието на недоразвитата демокрация се сподобяваме с откритията, че в определени случаи свободата на словото закономерно прераства в свобода на словоблудството, че фриволното жонглиране с понятия променя до неузнаваемост съдържанието им, а безотговорното раздаване на високи оценки лишава от смисъл самия процес на оценяване.
Обяснението на този феномен, колкото и да е сложно, тръгва от равнището на неочакваните асоциации. Тук вероятно се сблъскваме с недооценен вариант на някои от принципите на Питър или с девиантна актуализация на предпоследния закон на Паркинсън. Всяко престижно звание (титла, характеристика и пр.) има свойството да се масовизира до почти пълното си отрицание; рано или късно то задължително надскача границите на собственото си битие, като съвсем естествено го трансформира в небитие.
Не би могло да бъде другояче и у нас при безхаберното (а всъщност достатъчно хаберно и целенасочено самовъзвисяващо) масовизиране на престижните титли, звания, квалификации, характеристики – събитие напълно разбираемо, доколкото мераклиите за тях далеч надхвърлят обоснованите от реалното положение на нещата незадоволителни “квоти”.
2. Всички сме дисиденти
След 10 ноември 1989 г., например, неудържимо множество налетя на респектиращото “звание” дисидент. Хиляди, маса, народ, дето го е писал Гео Милев, се затупаха в храбрите дисидентски гърди и действителните стойности на саможертвата замержеляха свенливо иззад вдигнатата в резултат от това безстрашно тупане пушилка.
Дисиденти се писаха доста легионери от БДФ (очевидно отъждествили “натуралния” и ненуждаещ се от теоретически доказателства антикомунизъм на наследените идеологически различия с осъзнатото противодействие срещу режима от страна на първоначално вписали се в него личности). Старата политическа опозиция (николапетковистите на Милан Дренчев и Дертлиевите социалдемократи) също посегна към славата на дисидентството. Дисиденти се изкараха разноцветни емигранти – нищо, че бяха демонстрирали своето несъгласие с тоталитаризма не по време на живота си в родината, ами едва след укриването в топли задгранични хралупи, отдалеч, от безопасна дистанция и “на патерици”, както се казва при подобни ситуации.
По-нататък стана смешно. Трагедията се превърна във фарс. Оказа се, че отечеството е бъкало от дисиденти (точно както хилядите антифашисти преди 9 септември 1944 г. бяха отчетени от статистиката след 9 септември 1944 г. като милиони). Заваляха автобиографични “молби” за присъждане на все още неопетненото “звание” от потомствени мижитурки, професионални неудачници, партийни сектанти, партийни секретари, превратаджии-реформатори, други представители на висшата партийна номенклатура, от кой ли не. Когато за първи “дисиденти” бяха определени Иван Славков, Людмила Живкова (посмъртно), Георги Атанасов, дори самият Тодор Живков, дисидент стана мръсна дума и най-накрая престана да привлича вниманието и да изостря апетитите.
3. Всички сме професори
Едновременно с мечтата по посвещаването в дисидентски “сан” растеше и афинитетът към научните степени и звания. Всекиму би станало хубаво да го нарекат “професор”. Или да драснат едно “доктор” пред великото му име. Човещинка, в края на краищата. Която, ако не достига на това небла-годарно общество, бива успешно компенсирана от автохуманизма на страдащите от въпросния афинитет.
Начините да се възвисиш в научната йерархия са няколко. Единият е свързан с индустриализираното производство на учени, с масовото раздаване на степени и звания от страна на десетки нововъзникнали регионални или частни образователни институции. Прокарваш в Народното събрание решение за легитимирането на частен университет, ангажирал предварително твоята и на твоите близки колеги и приятели жизнена енергия и осигурил на всички вас, неговите създатели, добър бъдещ доход. После благодарният университет те избира за професор, без да е особено претенциозен към необходимото количество и качество научни разработки. Така постъпи веднага след началото на промяната видна партийна предводителка, чието име няма да спомена, за да не ме наклевети пак, че съм бил алкохолик.
Сега действащото законодателство също предлага някакви странни и необясними от която си искате гледна точка правила за научно издигане. Достатъчно е да си дългогодишен преподавател в някое от “нестандартните” висши училища (театрални, художествени, спортни и пр.), за да претендираш за званието “професор”. Звание, което по всички меридиани и паралели е научно-преподавателско, т. е. бива присъждано само след представянето и съответната висока оценка на поне две книги и десетки студии и статии, публикувани в сериозни наши и чуждестранни издания.
Шашмата може би идва от неясното определяне на “професорстването” едновременно като “звание” и като заемана щатна “длъжност”. Така или иначе, факт е, че нашите колеги от научноизследователските структури към БАН имат необходимата научна продукция, но поради отсъствието на преподавателска практика нямат правото да бъдат професори и се задоволяват да живеят според указанията на тромавата постсоциалистическа терминология като старши научни сътрудници първа степен. Не знам по силата на каква логика неизпълнението на едната половина от изискването те лишава от званието “професор”, докато неизпълнението на другата половина не носи никакъв ограничаващ смисъл.
Преподавател не е равно на професор. Утвърждаването на обратното обезсмисля незаслужено усилията и постиженията на действителните български професори, съчетавали цял живот задълбочената изследователска дейност и богатата педагогическа практика. Обстоятелството, че е водил класове в съответната академия (без да е написал един теоретичен ред) съвсем не превръща Хачо Бояджиев , примерно, в професор. Да не говорим за присъденото от Нов български университет “почетно професорство” на авторката на нула монографии и още по нула студии и статии Цветана Манева. Или пък за грандиозното нахалство на Иван Славков, получил въпросното звание (с абсолютно липсващи основания, освен ако е било по линията на приятелските “помени” с чужди пити) от неизвестен украински университет, но – презрял задължителната легитимация от страна на Висшата атестационна комисия – гордо подписващ се “професор”.
4. Всички сме министри
Дискредитирането на научните звания, впрочем, върви и по друга линия – по линията на кадровото принизяване и компрометиране на високите постове в системата на образованието и науката. Според налаганата от най-големите държавни началници практика, както преди 10 ноември 1989 г. (да си спомним само Дража Вълчева и Начо Папазов!), така и след тази историческа дата министър на просветата може да бъде едва ли не всеки – стига да се е завъртял в полезрението на върховния кадровик, т. е. на лишения от каквито и да било кадрови умения министър-председател и да е демонстрирал стандартния обем партийна и лична лоялност.
На този пост се редуваха различни персони – авторитетни или подигравани от научната общност учени, мъдри или недотам мъдри лица, академици или доценти (дори асистенти като Веселин Методиев и Владимир Атанасов). Разбира се, че престижното научно звание невинаги гарантира умствената достатъчност и организационните умения на своя носител. Но просветният министър трябва задължително да бъде най-малко професор. Или крупна духовна фигура от ранга на Валери Петров или Антон Дончев.
5. Всички сме с гражданска позиция
Заемането и отстояването на гражданска позиция също стана модерно и престижно занятие. Реакцията можеше лесно да бъде предвидена. Всички изведнъж станаха вчерашни защитници на граждански позиции, днешни защитници на граждански позиции и утрешни защитници на граждански позиции. Но не спорадично, в определени моменти, както се получава в реалния живот, а непрекъснато, винаги – както се получава в рекламата на дъвка “Орбит” – навсякъде и по всяко време.
“Той винаги е бил сред хората, които защитаваха демократични и граждански позиции” – така рекламира пък бившият президент Желю Желев своя кандидат за “достоен омбудсман” Петър-Емил Митев (“Труд”, 2004, бр. 278). Вечният защитник на граждански позиции е търпян от тогавашните власти (по пределно ясни съображения) вечен директор на центрове и институти, вечен активен подмазвач на управляващите, вечен изпълнител на партийни поръчки за удобни на властта резултати от емпиричните социологически проучвания. И, както може да се очаква, днешен трубадур на великите достойнства на НДСВ и неговия царствен лидер. С което напълно заслужава своята номинация, но едва ли – възторжените състудентски (Желеви) характеристики.
В официалното поздравление на президента Георги Първанов до навършващия 65 години Марко Семов пише: “За 40 години вие създадохте 45 книги – тритомната “Българска народопсихология”, публицистика, романи, разкази, есета, сценарии – творби с широк тематичен обхват, но винаги белязани със знака на активна гражданска позиция” (“Сега”, 2004, бр. 160). И отново “винаги”, Боже! Не понякога, не от време навреме – винаги! Като за покойник – или само добро, или нищо?
Има обаче една малка подробност, неотчетена от съветниците на г-н Първанов. Умерената похвала по отношение на “гражданската доблест” би била значително по-адекватна. Това “винаги” изобщо не отива на идеологическия екзекутор от телевизията, оставил горчиви спомени у мислещите творци, на агресивния разобличител на всички вражески буржоазности и капиталистичности в официоза “Работническо дело”, на “твореца”, плакал искрено при смъртта на Брежнев (която всички ние посрещнахме, да ни прости Господ, с бурна радост) в трогателно есе по националното радио.
Петър Митев и Марко Семов са умни, способни, имат своите несъмнени достойнства, имат своите постижения в областта на науката и публицистиката. Но е напълно излишно, неотговарящо на истината и смешно да бъдат кичени с качества, реално непритежавани изобщо или поне в същата степен, за която става дума, от тях. Активна гражданска позиция по времето на тоталитаризма защитаваха други хора. Нека не ги обиждаме с масовизирането и съответно обезценяването на тяхната жертва!
6. Един се прави на Дон Кихот
Точно тук бих добавил в скоба смехотворните актьорски деформации. Напълно обясними, впрочем, като особена разновидност на отдавна анализирания в социологическите и психологическите изследвания процес на самоидентификация (но не на зрителите със съответния филмов или литературен герой, а на преките изпълнители със собствената роля), с отчитане на влиянието на искейпистката настройка (но като бягство не от опразнената от смисъл житейска действителност, а от пустотата в самия себе си).
Актьорите обикновено се вживяват в съдбата на интерпретирани-те от тях образи, вписват се постепенно в контурите им, неминуемо преиграват, грейват с отразеното величие, идентифицират се с изигра-ните персонажи. Нещо повече, липсата на автономна духовна евристика бива успешно компенсирана с надуто автоматизирано цитиране на оригинално-литературни или сценарно-адаптирани фрагменти. Така завършва трансформацията им от изпълнители (репродуктори) към съавтори на авторите на сценариите и репликите им.
Като правило тази трансформация бива реализирана първоначално в масовото съзнание и едва по-късно екстраполирана върху територията на нормалното човешко самочувствие на обекта на трансформацията, превръщащ се едновременно с това в неин субект. Не липсват и изключения, при които инициатор и катализатор на процеса е самият актьор (обстоятелство, което говори както за неговото автентично интелектуално равнище, така и за някои явления от компетенцията на психоаналитиците).
Не знам към кой от двата варианта да отнеса Григор Вачков, но той до края на живота си остана симпатягата Митко Бомбата; Стефан Данаилов от доста години развява винтягата на Серго или пелерината на майор Деянов; маса български граждани отъждествяват Васил Михайлов с Петко войвода.
Странна самоинициатива издига (илюзорно, разбира се) депутат-стващият монархист Коста Цонев до обективно непостижимото за него равнище на превъртелия от четене на рицарски романи, но почтен и наивен идеалист Дон Кихот. Поразяват въображението и са обида за морала безнадеждните опити на безспорния артистичен талант и спорния (меко казано) човешки характер да се натъпче в кожата на един от най-светлите образи в световната литература единствено въз основа на обстоятелството, че някога е изиграл – много убедително, наистина! – ролята на обеднелия идалго.
Селективният подход към “идентификационния потенциал” проличава ясно. Коста Цонев подозрително се разсейва по отношение на множеството други негови сценични превъплъщения, включително и по отношение на блестящо изиграната някога роля на кон. Или по отношение на внушителната театрална интерпретация на крокодил. Не, не, не. Никакъв кон! Никакъв крокодил! Представете си евентуалната му автобиография да бъде озаглавена “Аз и крокодилът”. Или “Жребецът от Горна Баня”. Със съответните портретни илюстрации на корицата! Гнусно!
Съвсем другояче звучи “Аз и Дон Кихот”. Другояче звучи и “Аз като Дон Кихот”. Абе, направо “Аз, Дон Кихот”. С великолепно изрисувани изображения. Вдясно – Аз, т. е. Дон Кихот; вляво – Дон Кихот, т. е. Аз. Или обратно. Зависи от гледния ъгъл. Точно така е илюстрирана реално публикуваната му от Изд. “Труд” през 2001 г. автобиографична книга. И почти така е озаглавена – “Дон Кихот от Горна Баня”. Тук самоидентификацията е надхвърлила хоризонта на възможната квазишизофрения. Сливането е пълно и безостатъчно (разбира се, единствено във въображението на сливащия).
Към отсъстващи от собственото си битие лица е безнадеждно да се отправят каквито и да било призиви за разумно и здравословно отношение към любимите жалони от творческата биография.
Да опитам все пак:
Уважаеми изпълнители на създадените от хората на перото персонажи, уважаеми артикулатори на чужди мисли, сливането с роли и образи от световната литературна класика трябва да има определени граници и да се извършва в условията на малко по-реалистична самооценка!
Бомбата – бива.
Кон – става.
Крокодил – да.
А Дон Кихот оставете на мира!
Той и подобните нему са голяма лъжица за малката ви устица.
7. Всички сме интелектуалци
Погрешната употреба на понятието (понякога – себелюбиво целенасочена, друг път – резултат от недоразбиране) съвсем закономерно довежда до неговото досадно и дори опасно за духовната атмосфера масовизиране, а неговото масовизиране – до закономерното му обезценяване, до девалвацията на важни за духовния ни уют стойности. Като, например, девалвацията на понятието “интелектуалец”.
Набъбват цунами интелектуалци; медиите преливат от подписки за това, подкрепа за онова. 100 интелектуалци канят Симеон да се върне и да спаси България. 300 интелектуалци искат забрана на филма “На всеки километър” или поне прекратяване на излъчването му точно в градинката на о бозе разрушения мавзолей. 500 интелектуалци подкрепят стачкуващото национално радио. 250 интелектуалци не подкрепят стачкуващото национално радио и т. н.
И се точат безкрайните чаршафи с имената на Стефка Костадинова, Богдана Карадочева, Людмила Филипова (май беше съпругата на бившия министър-председател Георги Атанасов), Цветана Манева, Чочо и Лили Иванова, Ася (предполагам, от отдавна спряното телевизионно шоу “Невада”?), Невена Коканова и дъщеря й, Коста Цонев, Милена, Юлия Берберян, Дони и Момчил, Васил Найденов, Цветко Барчовски, Стефка Берова и стотици други.
Които може да са прекрасни актьори и актриси, обичани естрадни певци и певици, популярни обществени фигури, талантливи и свестни хора. Възможно е. Но със сигурност не са интелектуалци.
8. Имената на истинските неща
Да свикнем да наричаме нещата със собствените им имена и да употребяваме думичките в съответствие с действителното им значение сигурно ще отнеме доста време и ще изисква много усилия.
Но това време ще бъде възмездено. И усилието без съмнение си струва. Защото, ако продължаваме по този път, девалвацията ще обхване не само престижните понятия, но и най-скъпите на сърцето ни думи – любов, човещина, майка, родина.
А тогава как ще се разбираме помежду си!
