ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ЕЗИК НА ГЕОРГИ КИРКОВ И НАШЕТО СЪВРЕМИЕ*

0
166

Максим Мизов е доцент, доктор, завършил философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на етиката, политологията, етно-логията и религиологията. Автор и съавтор на 11 монографии и книги, както и на повече от 180 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
Живеем във време, за което настойчиво говорят и натрапчиво пишат, че било „ерата на езиците“ – естествените и изкуствените. Живеем във време, в което философстващи глави убедено казват, че всичко било конструкция или деконструкция на „езикови игри“; че всичко се свежда до езикови кодове и речници. Живеем във време, в което убедително пишат, че потайностите на миналото, пулсът на настоящето и ембрионите на бъдещето се спотайват в езиковия контекст на времето, историята, социума или на доминиращите вербални техники.

Живеем във време, в което някои твърдят, че борбата за исто-рията, обществото и властта е, ако не преди всичко, безпощадна борба между езиците. Сега учени и политици ни убеждават, че завладяването на умовете и сърцата на гражданите минава през овладяването на езиците; през изработването или обработването на езици, които да съблазняват и подчиняват; през превръщането на езика в инструмент и огромна власт. Измеренията на времето се оказват пленници на езиковите техники и семантичните логики, заложници на развилнялата се контекстуалност или на инструменталността на „новия, пореден прочит“ на жизнените светове, на всекидневието и историчността на социалните субекти. Непрестанно ни уверяват, че обитаваме време и реалности, в които неопровержим е само статусът на абсолютизма на настоящето. Миналото или бъдещето се оказва изобретение на събудената памет или на развилнялата се фантазия в настоящето. Ако нещо трябва да има валенции и гаранции (в настоящето, а и още повече в исторически бъдното), то следва да притежава неоспорими права, властови ресурс и публично възприет репертоар в езиковите пространства и йерархии.

Живеем във време, в което съвременната политика и политиците изглеждат по-добре тогава, когато могат да кажат нещо ново, интересно, впечатляващо и обсебващо, пък дори и те да не свършат нещо или нищо. Политиката все повече се превръща в странен театър или шоу, в които говореното става по-интересно и сякаш по-значимо и от самите действия. Никога преди не е имало толкова много политическо говорене и толкова малко политическо казване от повелителите и претендентите за властта. Никога преди не е имало и толкова малко слушане на политиците, но и толкова много чуване, дочуване или причуване на това, което те са искали, могли са или е трябвало да кажат на обществото или отделните хора.

Езиците (естествени или изкуствени) се оказват важни творци, но и безмилостни ликвидатори на случващото се във всекидневния жизнен свят и в пъстроликите социални практики на човешките об-щности. Днес е привично да се счита, че събитийността реално съ-ществува само ако е влязла в обсега на капризното внимание на медиите, във фокуса на техните интерпретации. Ако за конкретно, историческо и обществено събитие не съществува езиков корелат, все едно то не се е състояло. А там господства и публично е валиден някакъв контекст. Той вече както прикрива претекста, така и експлоатира по някакъв начин текста.

Живеем във време, в което думите са възможно по-значими или по-въздействащи, колкото повече образи пораждат. Никога досега в историята хората и обществата не са били толкова ненаситно гладни за различни образи или техните тълкувания. Никога досега образът не е бил по-важен в сравнение с отразеното. Иконореята придобива същността и размерите на истинска пандемия. Реалното е притеснявано, изблъсквано от виртуалното. Последното става страст и мода в доста сфери на живота. Повече съдим за нещата и събитията по това как ни ги представят, а не по тяхната действителна или истинска същност и специфика.

Казват, че това е време на неоспоримото господство на символното. Не само не секва, а по-вече се разраства рекламата за това, че символната икономика е по-важна или по-перспективна от всяка друга икономика. Пипалата на символизацията проникват и обвиват всички сфери. Гладът за символи, тяхната употреба или злоупотреба придобиват небивали мащаби и резонанси. Казват ни, че символните аналитици са „солта на живота“ във висшите сфери на рационалността, управлението, технологиите и във формите на практиката. Иносказателността сякаш става неотменна, властваща сила във всичко. Дори и в съвсем семпли и прозрачно ясни послания логично започват да се търсят и да се откриват някакви прикрити кодове и пароли.

С повече или по-малко притеснения, вдъхновения или угризения, това време се нарича постмодерност, епоха на постмодерното мислене, чувстване и действие. В него безцеремонната хегемония на езиците сякаш е естествено валидна и неоспорима. А тази хегемония има изумителни странности, интимни логики, техники и практики. Непрекъснато ни казват, че тази епоха няма много общо, ако не е и противоположна на онова, което е присъщо, характерно за предшественицата й – епохата на Модерността.
Ако трябва да оценим някого от дълбините на историята, обществото или политическите реалии, то следва да се упътим към неговия език. Трябва да изучим какъв е талантът, дарбата, несъмненото му умение вещо да борави с думите и с техните образи, за да разберем кой и какъв е. Защото умението и способността чрез езика да се правят рентгенови снимки, ни представят неговите епикризи, диагнози и прогнози за логиката и тъканта на историческото време, за обществената събитийност, за ролята или за мисията на човешкото и личностното му присъствие в живота.
Днес, когато говорим и пишем за парещата нужда от нов прочит на историята, се налага да се съобразяваме с всичко това. За да потърсим кои са онези политически фигури в историята, които отговарят и на тези общовалидни или доминиращи сега критерии. За да можем да прозрем и да осмислим, да оценим и легитимираме онези исторически и политически личности, които се оказват значими не само за своята епоха, но които са актуални за съвременното, динамично общество и исторически преломно време. Потребно ни е да се постараем да открием такива персонажи и факти, които са предходници или скрити протообрази на настоящето. Защото езикът не само отразява, а и носи чрез себе си духа, белезите на историята и обществото. Той притежава и своя собствена история, собствено „общество“, които невинаги са огледално копие или пък паралелно, симетрично вървящи с хода, с ритъма на историята, където се ражда и функционира. Езикът може да изостава, но понякога може и да избързва спрямо посоката, темповете, характера и особеностите на историята или на своето общество.

Днес ние живеем в историческо време и обществено-културни реалности, в които езикът (взет само като реч и текст), словото (пи-сано и говоримо) имат различни и силни конкуренти или противници в сферата на вербалните техники и практики. Сега Словото (като реч) и Текстът не се радват на неоспорими прерогативи, както в миналото. Те отдавна нямат предишния властови монопол. Образът и хипертекстът вече са придобили изключително разпространение, роля и значение в цялостния обществен и персонален човешки живот. Тези драматични и драстични промени в статута на езиците ка-рат постмодерни мозъци дори да създават любопитни теории, които удостоверяват, че е настъпила ерата на „смъртта на езиците“. Сега, в новите условия на глобализация и на интеркултурни връзки, доброто владеене на един език вече не е достатъчно. Употребата на два или три езика се превръща от лукс в необходимост.

Г. Кирков – Майстора е такъв народен трибун и парламентарен оратор, който е неповторим и недостижим в своите качества и прояви, рожба и съвременник на друга историческа епоха. В нея Словото, взето в качеството на реч и текст, има огромно значение в обществения, духовно-културния и всекидневния живот на хората. То има огромен властови или символен ресурс. По онова време малцина знаят добре родния си литературен език, да не говорим за познанието и на други чужди езици. Онези, които притежават власт над езика, над говоримото и писменото слово, обикновено са класово, социално-стратификационно по-високопоставени от другите човешки маси и общности. Дори да не променят класовата си обвързаност и идентичност, такива личности притежават по-значими възможности, знания и умения за ориентация в логиката или в динамиката на историческата, обществената и културната действителност. Те се оказват и по-способни да оказват влияние и контрол върху зараждащите се, протичащите разнообразни процеси, явления и събития.

Ако се обърнем назад, към историческото миналото, ще съзрем, че първооснователите на социалистическото движение у нас са високо образовани, ерудирани и интелигентни хора. Всички те са завършили престижни университети в Европа, владеят по няколко чужди езика. Всички са на „ти“ с последните новости в науката, с културните достижения и практическите въплъщения на най-модните идеи в по-развитите държави, общества и културите им в Европейския континент. Някои от тях са първокласни или доста популярни оратори. Почти всички те са творци, способни и изтъкнати за времето си журналисти, редактори, издатели, участници в културния живот на току-що освободилата се от петвековно иго България. Доста от тях и професионално са ангажирани с езика – в качеството им на даскали, преподаватели в различни градове и села. Словото (като реч и текст) е тяхна житейска съдба, за да осигурят поминъка си. То е и орис в тяхната гражданска или обществена проява. Тогава е великото историческо време на словото (като реч и текст).
В онази историческа епоха, в нейните обществени или културни реалности езикът се оказва изключително значим фактор за социалните позиции, ролята или за приноса на неговия притежател в обществения, гражданския и всекидневния живот. По езиковия капацитет на даден човек съдим за неговите възможности и качества, за потенциала му да провокира и да прокарва промени или преобразувания в обществото, а и в културните хоризонти на неговите съвременници. Езикът, Словото (в качеството му на говорима реч и писан текст) в онези времена и обстоятелства стават особен лакмус, по който можем да разберем какъв човек и творец се крие зад тях.

Няма друг такъв политически деятел в историята на родното ляво движение, който толкова пълнокръвно или неоспоримо да отговаря на всички съвременни потребности и критерии, както това прави по великолепен начин Георги Кирков – Майстора. Няма политически деец в следосвобожденската ни (национална и държавническа) история, който да има такава ярка, неоспорима власт над езика и словото; който да е останал така забележимо и неопровержимо в публичния ни обществен живот – тъкмо заради своя изключителен талант да владее и да борави с езика.

Ако днес направим един виртуален експеримент и наредим един до друг всички първооснователи на социалистическото движение у нас, за да преценим кой от тях (не само частично, по отделни проблеми) може да ни е съвременник; кой от тях е биепохален или поне трансепохален като тоталност, тогава, естествено и логично, трябва да стигнем до един извод. Тогава можем да споделим, че само Майстора се оказва биепохален или трансепохален като цяло. Само той се вписва изцяло в духа на днешната политическа рационалност и битийност, а не принадлежи само на историческото си време и общество. Животът, делото, идеите, ценностите и мисията, на които той всеотдайно се е врекъл и обрекъл, по категоричен начин се проявяват, те пулсират в уникалния му, неповторим и недостижим от никого другиго, език. Това е феноменален език, който блестящо и простичко описва и анализира цяла епоха. Език, който изрича историческа присъда за безперспективността на онази епоха, на нейното общество и мислене, на ценностите и нормите, принципите и илюзиите им. Език, който изказва (по убедителен и смислен, атрактивен и приемлив начин) историческа присъда за перспективността на една бъдна епоха и на друго общество, което трябва да се гради върху фундамента на социални и хуманни ценности. Това е език, който не говори абстрактно или отвлечено и неразбираемо (за обикновения човек) за миналото и бъдещето. Той е прикрепен (уж изцяло) и посветен на настоящето, но неволно и съвсем не произволно. Това е чуден език, който като магично огледало отразява настоящото, пулсиращото ежедневие на уж с нищо наглед, незабележими люде. Но зад изображенията на техните странни премеждия, размишления, раздумки и интересни крамоли неизбежно, ехидно надзъртат миналото или бъдещето. Бълнуванията, бленуванията, мечтанията и интимните изповеди под юргана, в чертозите на съня на колоритните му герои не отлитат към някакво далечно бъдеще. Те си остават привързани към настоящето, подчинени са на неговите неизкореними предразсъдъци.
Майстора ни въвежда в причините на болестите, които поразяват неговото общество, а оттам се пренасят в царството на биту-ващите в него политически езици. Той ни предлага лечебните тера-пии, чрез които да възвърнем здравето на обществото и човешката природа, част от които са и съответни езикови техники и практики. Защото политическият език може както да оперира, така и да предизвиква специфично „перде“ за зрението и оценяване на истинската същност на нещата от действителността.

Г. Кирков е този, който блестящо демонстрира, че политическият език е способен да бъде микроскоп, но може да бъде и телескоп. Микроскоп, понеже чрез него се надниква в клетъчното ниво, в най-фината тъкан и в незримата природа на функциониращия живот на обществения или на класовия организъм. Няма такива фибри или няма потайни ъгълчета в мисленето и битието (на буржоазната или на пролетарската класа), до които да не достига, да не прониква, да не ги вижда и да не ги разтълкува микроскопичният анализ на Майстора. Телескоп, понеже чрез него се обхващат и се прониква в мъглявините на историческия Космос, във вселената на човешката еволюция, в революциите на „големите взривове“ или в ужаса на „черните дупки“ в историческия, или в обществения ход на конкретни човешки общности.

Г. Кирков ни предлага един проницателен, дори пророчески език. Този език няма нищо общо с историческата и с обществената астрология, с мистичните, метафизичните измишльотини за потайностите на обществото и човека, за укритите кодове на непредотв-ратимата им съдба, които само „посветени“ могат да разкрият в своя транс. Този език е плод и оръдие на една, построена на научни и хуманни основи, „астрономия“ на огромната история на обществото и човека. Тази астрономия е опознала и овладяла логиката на законите на обществото, също тези на човешките (исторически обусловени и конкретизирани) общностни или персонални орбити в него.

Майстора по великолепен начин показва, че словото и политическият език не са „фасулска работа“; не са нещо произволно и безотговорно. Той ни доказа, че езикът е способен да ни опише и разкрие дълбинните пластове на човешките и на обществените характери, пренаселеността или изоставеността им от добродетелите или пороците на неговия субект.

Г. Кирков е неповторим и недостижим в таланта си да разкрие цялата сила, красота, истинност и благородство на езика – този чо-вешки, могъщ инструмент за ориентация и власт над живота. Защо-то това е езикът на възхода и триумфа на Човека и Човешкото. На онзи човек, на онази личност, която не само е продукт на истори-ята, но и свободно променя, създава и узаконява друг тип логика и феноменология на тази история. Майстора е способен и на обрат-ното: чрез езика на своите опоненти, противници и врагове да ни покаже тяхната историческа обреченост; да разобличи истинската им същност и природа; да вкара чрез техния език драмата и траги-комедията на техния живот в тогавашното общество.

Езикът може да е не само творец, но и съдия
Не единствено прокурор, а и адвокат на различни обществено-исторически потребности и интереси, ценности, норми и принципи или на социални (класови) типове, които са органично свързани с тях.

За да бъде истински човешки, очовечен и очовечаващ един език, той трябва да бъде ясен, разбираем и общовалидно приемлив за дадена социална общност. Той следва да носи в себе си, в своята смислова, семиотична, лексикална утроба, а също и във всекидневната си употреба историческа перспектива, да е мобилизиращ инструмент със и чрез нея. Затова и Майстора се подиграва на онези политици, политикани или на техните пажове и клакьори (учени, журналисти, експерти и службаши), които плямпат на някакъв език, от който да ти се развие пъпът, ако започнеш да го четеш или се опитваш да го проумяваш. И затуй пролетарската класа, нейната идеология и партия говорят, пишат на разбираем език, та пролетариите хиляди пъти по-добре от професорите да знаят накъде отиват – в бъдещето или в историята(1).

Това, което отличава Г. Кирков от известните тогава парламентарни оратори и политически трибуни, е уникалността на неговия стил и маниер на говорене. За разлика от тяхната тежка и мътна речовитост или от тяхната лека, но бедна на смисъл или блестящ стил вербалност, той притежава и демонстрира невероятно смислен и брилянтно композиран по стил език.

Майстора говори ясно и разбираемо – простичко, но не просто-вато; просто, но не и просташки. Всичко в неговото слово е, както той обича да казва, на мегдан, видимо и прозрачно. В същото време, това, което той изразява и споделя с аудиторията, не остава без нуждата от още по-дълбоко внимание, от по-значимо и многостран-но тълкувание. То е заредено с незрими смислови енергии, натоварено е с развиващи се едно след друго нива на многозначност.

От такъв смислен и колоритен език не лъха отчаяние, не извира безнадежност, не струи мрачно усещане за пагубност. Той винаги разкрива огромен енергетичен потенциал, свързан не само с настоящето, с онова, което изказва или разказва, но далеч повече с идното, с бъдещето, с онова, което трябва да дойде. Всичките му игри с ретроспективите или актуалното са ярко осветени, изящно пречупени през призмата на потребностите и интересите на перспективата. Тази неизменна изобилност с исторически оптимизъм, но също и с най-трезв социално-политически реализъм, гарнирани с чудно и ко-лоритно слово, правят политическия език на Майстора несравним, незабравим и стилистично неповторим.
Няма друга политическа фигура в нашата история, която, като Г. Кирков да умее в най-мрачни обществено-исторически реалности да влее светлина, бодрост, жизненост, вяра и целеустременост към нови хоризонти на историческия, социалния и очовечения живот. И, разбира се, да постигне това предимно или благодарение на своя неподражаем и могъщ език, на своето пламенно, но и истинно политическо слово.

Няма друг такъв политически деец в националната ни биография, който като Майстора да е талантливо способен да говори и да пише за неща, които са толкова (привидно) далечни и чужди, отчуждени или студени за обикновения човешки разсъдък, но да ги прави чрез своето блестящо слово интимно близки и съдбовни, парещи, разбираеми или практически нужни и полезни за всеки един нормален човешки разум.

Майстора е съвършеният образец, живото доказателство за най-естественото и най-пълнокръвното съвпадение между думи и дела. За него съществува един неотменен и велик закон, който не може да се подмине, да се пренебрегне, да се отстрани или премълчи: истинският политик, още повече истинският държавник трябва да са наясно, че казаното, обещаното от тях може/следва да им носи не само дивиденти, но и опасности. Особено, ако публично споделеното или поетото като ангажимент се различават от онова, което управниците правят в практическа си дейност.

Майстора от собствения си богат опит е разбрал правотата на сентенцията, че един народ можеш веднъж, най-много няколко пъти да излъжеш, но не можеш постоянно или винаги да го лъжеш. Тоест, че политическият език е твърде важна рамка, а понякога даже и фа-тален инструмент на гражданската перцепция, рефлексия, верифи-кация за истинските качества и за възможности на даден политически субект.

Г. Кирков е висш законодател в сферата на политическото слово

Той не се съобразява с нормите и клишетата, които неговите идейни и политически опоненти, противници и врагове му предлагат/налагат. За разлика от тях, които още вървят по утъпканите следи на политическата словесност, Майстора е творец, който въвежда и узаконява нови пътища и средства в политическата конфронтация. Той, със своето слово, полемичен талант и ораторско съвършенство, налага закони, определя граници в политическата или в политизираната комуникация в парламентарното пространство. Всички се съобразяват с неговото явно умение да дискутира, респектират се от удивителните и неподражаемите му дарби и мощ. Всички очакват с тревога и трепет какво, как, кога и спрямо кого той ще каже нещо, притежаващо съдбовния знак на фатална присъда. Всички се впечатляват, по някакъв начин се съобразяват с онова, което той, неговият език предлагат, повеляват или налагат като оценка. Той е онзи, който разкрива истинската логика и граматика на езика на политическите закони на исторически обречените противници.

Той е онзи, който публично дезавуира, демаскира и дискредитира езика на властта, на класата, която е обречена, но е и език на нейната брутална или перфидна антихуманност, на антиобществен или консервативен и реакционен дух.

Само с две-три думи или с една сбита, концентрирана по смисъл и емоционален заряд фраза, Майстора е способен да промени радикално посоката, ритъма, логиката на водения парламентарен дебат; да взриви до неузнаваемост и да парализира окончателно своите политически опоненти и идеологически противници, да разведри или да сгъсти мрачните тонове в душевността на народните представители. Няма друг като него, който така елегантно да налага своята логика, да кара враговете си да признаят неговото интелектуално надмощие и несравним ораторски чар.

За Г. Кирков езикът, политическото слово са не свобода, а още по-малко слободия. Те са и отговорност, която е обременена с евентуални вини или възмездия, с признания и награди – в зависимост от размерите на направеното по конкретни въпроси в полза или във вреда на обществото. И затова той подчертава, че в ситуации, когато стане сгъстена политическата атмосфера, когато рязко се нажежат страстите в парламента, когато обвиненията срещу властта се сипят като мътен порой, то (тъкмо в такава наелектризирана обстановка) се вижда и чува, че укорите и обвиненията, които се хвърлят по повод или без повод, при това право и безстрашно в лицето на управниците, са горчив урок за българските господстващи буржоазни партии. Те могат и трябва да означават не друго, а единствено изискването тези партии „да си държат езика по-дълбоко в устата и да знаят какво обещават; да не дават обещания, които не могат да изпълняват; да знаят, че трябва да обещават неща, които трябва да изпълняват“ (2).

Това е завет, който не е валиден само за онова общество или за онези управленски логики, техники и практики на общуване с гражданството. Днес също неговите образи и рецидиви (в условията на преход към демокрация) навестяват публичното ни пространство. Те се превръщат в банален щрих от портрета, в одиозен аксесоар за поведението на немалко управлявали политически партии или коалиции.

Това, присъщо на българските политици и управници, лековато отношение към отговорностите им да говорят и обещават неща, които е възможно или които те са способни на дело да осъществят, обаче често е свързано и с нещо друго. Иде реч за тривиалното качество на доста политици, когато поемат кормилото на властта и управлението в страната, всякак да омаловажат, да пренебрегнат, да премълчат или да изопачат онова, което предшествениците им са извършили. Така политическият език се превръща в инструмент за разправа със политическия опонент, противник и враг, или поне в оръжие този конкурент да бъде дезавуиран, дискредитиран, орезилен и осквернен в публичното пространство. Като не могат да убедят народа си в своите качества и достойнства по друг начин, за такава порода политици и управници единственото им спасение е да омаскарят противниците си. Когато не могат, не искат да признаят вините си, такъв чешит (казано по Кирковски) политици/управници не правят друго освен да обвиняват за собствените си несполуки, неспособности, некадърност, прегрешения или престъпления единствено и само своите предходници или онези, които искат да ги наследят.

Такъв стил на отношение и проява към политическите опонен-ти, противници и врагове не е далновиден и обществено-полезен. Той само временно, ситуативно, конюнктурно или утилитарно, меркантилно и аморално може да донесе някакви спорадични, но не трайни ефекти. И това е така, понеже, рано или късно за него трябва да се заплаща.

Майстора неведнъж дебело подчертава, че подобен манталитет и маниер на отношение и проява към политическите съперници е порочен; че не е полезен, а опасен и вреден; че неговото превръщане в рецидив отвежда към тежка или смъртна присъда на онзи, който безогледно и нечестно го използва. Той посочва, че манипулацията на общественото мнение, спекулацията с властовите механизми може да има само временно „лечебно“, политико-терапевтично действие – за „своите“ или спрямо „чуждите“.

Майстора нееднократно ни показва, че политическото слово на даден партиен деец или държавен служител може да помага или вреди на неговия публичен авторитет или репутация; да покачва или да срива неговия обществен, класов или морален престиж; да ерозира или да стабилизира гражданското одобрение, реномето му в съответни среди. За политика е важно не само какво и как той казва, но и доколко това, което той казва, съответства на онова, което той реално върши. В огромната си парламентарна изява Г. Кирков ни убеждава в своето съвършенство защо, кому, как, кога, къде да отговори по такъв начин, който да не остави шансове на етикирания чрез думите му субект. Всеки трябва да си знае силите и мястото, ако и когато реши да се противопостави на силата, логиката и ораторския талант на Майстора. Кирков ще го „постави на място“, което такъв противник едва ли очаква, или едва ли желае да заеме. И то по начин, който ще го развенчае и ще превърне в посмешище неговите опити.

Правото на свобода на словото е основополагащо и свещено право за демокрацията. То трябва да се спазва, отстоява и гарантира. Само формалното постулиране, съпроводено с практическо ограничаване и препятстване на това естествено и неотменно право за демократичното общество, не дава нужните предпоставки и условия за нормална проява на гражданския патос и етос, за добро развитие на гражданското общество. Характерът и мащабите на свободата на словото не са само симптоми за здравето или за заболяванията на едно общество, на неговите граждани и членове. Те са също така симптоми, но и най-стабилни инструменти за възможностите и условията на гражданското участие, за приноса им в самоуправлението на това общество, на отделни негови важни сфери и на живота изобщо.
В речта си на 11.III.1916 г. Майстора отново (по повод на цензурата) споделя, че социалдемократите смятат, че свободата на словото, свободата на критиката е една необходимост, както всяка една свобода за един народ е необходимост. Те искат не слободия, искат свобода не само затуй, че тъй им се ще, а защото туй е необходимост; защото чрез свободата се убиват всички бактерии, както от слънцето умират всички миазми. В тези важни думи на пролетарския трибун и неподражаем парламентарен оратор виждаме поне две, много съществени, неща.

Най-напред, акцентирането върху катарзисния ефект на свободата като висша и фундаментална социална ценност за обществото и човека. Този ефект не е изкуствено създаден и инструментално оползотворен. Той е израз на историческата необходимост, понеже свободата е (марксистки изречено) осъзната необходимост; тя е някаква форма на проява на закономерността, поради което не е спорадичен, спонтанен или случаен и хаотичен акт или знак. Тъкмо обратното, свободата е израз на съответна логична подреденост на битието и духа, на социалното пространство и социалното време на разните субекти.

Второто, което косвено съзираме, се състои в доброто познаване на основоположниците на марксизма от Г. Кирков. Известно е, че на няколко места във фундаментални трудове К. Маркс използва добре метафората за релациите „свобода – слънце“, „свобода – светлина“ и пр. Той има специално посветени редове на свободата, на нейната съдбовна роля в живота на обществото и човека. В тях той ползва различни алегории и метафори, част от които са включени и в художествения арсенал и интерпретативните репертоари на Майстора. Мавъра (Маркс) специално и образно разисква темата за отношенията между различните видове свобода, за отграничението или за противопоставянето й на слободията, хаоса, анархията. Той пледира, че не е естествено един вид свобода да се подменя или да се основава на постоянното и безогледното ограничение или ликвидация на друг вид свобода, че между различните видове свободи има взаимовръзка и пр.

Г. Кирков неведнъж в свои речи, дуплики и реплики използва подобни стилистични похвати. Например, в своя реплика от 30.3.1913 г. той е пределно ясен и категоричен:
„всяка една свобода, която отива да нарушава
друга свобода, вече не е свобода, а тя е една свободия“
Майстора и на други места, по други поводи употребява подобни опозиции между свободата и свободията. Това става в някои от речите, репликите, дупликите или интерпретациите му по конкретни поводи. За пример можем да приведем репликата му от 16.01.1915г., когато той ярко, категорично парира и обезличава пледоариите в защита на свободната търговия, която е в разрез с коренните интереси на народа. Срещу перфидните опити на буржоазните народни представители да узаконят подобна търговия, пролетарският трибун само с едно иронично изречение е способен да разобличи до корен отстояваната от ненаситните в облагодетелстването си управници теза:
„Свободна търговия сега значи свободна гладория“

Г. Кирков е критичен и разобличителен спрямо всевъзможните маньоври на буржоазни правителства, партии, политици или на тех-ните претенденти за властта, които утвърждават и умножават бруталното или перфидното потъпкване и ограничение на това право, манипулират с него.

За Майстора, свободата на словото, правота на свободен изказ по животрептящите проблеми и дилеми, колизии и драми на обществото са винаги съдбовен, Архимедов лост и гарант за възможностите или за способностите на обществото и гражданите му да се самоуправляват.

Г. Кирков сочи, че важен е въпросът не само как правителството изказва желанието си, че иска да гарантира правдините, не само че иска да пречупи известни желания по-високи да отнемат известно оръжие у тези, които се стремят да подкрепят народните свободи, но най-важното е да създадеш оръжие, да дадеш ново оръжие в ръцете на тия, които имат интерес да защитават своите политически свободи и самоуправление (3).

За онзи политик, който иска да бъде не само в настоящето, а и в бъдещето от фатално значение, според Майстора, е да казва нещата такива, каквото те са, без преувеличения или смаляване, без изопачение и фалшификация, без злоупотреба с езика, с неговите символни или властови потенции и арсенали. Кирков подчертава, че е необходимо и задължително за уважаващите себе се политици или управници да говорят с езика на действителността, а не да си съчиняват разни басни. И не заради друго, а даже само и затова, че правителството винаги се оказва на прокрустовото ложе на някакво (право или криво създадено) обществено мнение, съответни публични и социални вкусове и нагласи, които известно време, понякога и доста дълго са били хранени, поддържани от партиите или групировките в правителството (4).

За Майстора е очевадно, че реалността, реализмът в езика на една политическа партия са забележими, зависими от езика на реалностите, с които тя се съобразява, с езика на реалностите, които тя публично изговаря или претворява чрез своите съзнателни или практически дела. Само такава политика на партията (в опозиция или на власт), която изговаря истините за действителността (такава, каквато тя е), може в бъдеще и да променя, да преобразува тази действителност. Това е органично свързано с потенциала на тази партия да схваща логиката, духа и пулса на историческото или на социалното време. И не само да ги схваща, но и да ги употребява за своите предначертания и планове. Колкото един политически език и да е изкусителен, да е атрактивен и въздействен, ако той не отразява или не използва логиката на историческите и обществените закономерности и тенденции, ако е чужд и спекулативен към случилото се или случващото се и онова, което може или следва да се случи, такъв език се оказва недоразумение в исторически аспект. Партия, която иска да остави дълбока и трайна следа в историята, която е вярна на социалните и хуманни ценности и принципи, не може да си позволи неблагоразумието, своеволието и глупостта да разчита на коварните услуги на такъв език.

Според политическите идеи и идеологическите разбирания на Г. Кирков всички български правителства (по онова време), които се опират или умишлено злоупотребяват с такъв езиков маньовър, са неизбежно недоразумение, с което една исторически перспективна партия (каквато е неговата) не може да си позволи да работи, нито да им дава своето сътрудничество и подкрепа. Ние, казва ясно Майстора, не можем да си позволим да работим с едно недоразумение, защото политиката на правителството в нейната цялост е недоразумение (5). Тук вече смисълът и функционалността на подкрепа, взаимодействие и сътрудничество с политически различния или идеологически чуждия субект се обвързват с логиката на политическия му език, с неговата социално-класова природа и с обществените ангажименти, изразени и прокарани чрез тях. Език, който е недоразумение в исторически-перспективен аспект, който ще бъде поправен (в своите граматически грешки от бъдещата редакция на обществените събития, процеси и тенденции), не заслужава правото или ценността да се съобразяват с него като с нещо съдбовно или определящо хода на нещата. Вместо него, хората трябва да съсредоточат вниманието и усилията си към изучаването на онзи език, който е лишен от недоразумения; в който логиката на историята блика в цялата си сила и красота; в който обществото открива, изразява и оповестява своето бъдещо развитие.

Г. Кирков често дава поучителни примери, чрез които
разобличава грабителската същност на буржоазната класа
манталитета, маниерите й да властва като експлоатира (спекулативни и фалшифициращи истинските й намерения) езикови оръжия или техники. Това не е присъща единствено на неговата епоха, на неговото общество характеристика или особеност на политическото говорене. Тя е неотменна част в огромните анали на цялата история на човечеството, в биографията на различни управляващи малцинства – не само минала, не само настояща, но вероятно и в бъдещата история. Той подчертава, че зад хубавата и добре излъскана фразеология се крият реални грабителски попълзновения; че всичко това, което се казва, натрапва или прикрива, трябва внимателно да се изследва и оценява от политиците и съзнателните граждани. То следва да се изнесе на мегдан (тоест, да бъде публично видимо, гласно, чуваемо и тълкуваемо) и да послужи за урок именно на ония, които искат да обновяват България не на думи, а които искрено и фактически искат да я възродят и преобразят по един общественополезен начин (6).

Майстора поставя и темата за границите на езика и политическото слово. Лимитът на времето, което следва да се отреди и посвети на политически теми е от съществено, понякога съдбовно значение за тяхното оптимално или безсмислено пропиляно третиране във и извън парламента. Кирков неведнъж пряко и косвено засяга тази тема.

Примерно, когато в парламентарната си реч „Пред великата отговорност“, произнесена на 7.ХI.1914 г. на заседание на ХVII ОНС, която е посветена на въведеното положение и на наложената цензура, той специално подчертава, че не бива да се позволява на политиците и управниците да претупват нещата, да ги прикриват или съвсем формално, накратко, „за парлама“ да поставят, на бегом да говорят по важни или по съдбоносни за България и за нейния народ въпроси и теми. Такива въпроси и теми трябва да са гарантирани с достатъчно време, с широка публичност за тяхното поставяне и третиране, с ясно обозначаване на смисъла, който се влага в тях или на позициите, отстоявани чрез тях. По такива злободневни въпроси и теми политиците трябва да се произнасят, да говорят ясно и открито, разбираемо за всички, като предоставят пълна свобода на всички (или на всякакви) разумни критики, съвети и предложения (7).

Лимитът на отреденото или инструменталното експлоатиране на парламентарното, на политическото време от дадени властници е особен показател за тревожни и стимулатор на опасни процеси или тенденции в гражданския, обществения и всекидневния живот. Този лимит съвсем не бива да е прерогатив, привилегия само на управляващите. Той следва да е достояние и на цялото общество, на членовете му, на възможностите им да се произнасят по такива теми.

Свободата на словото не бива никога да е ограничавана, канализирана и контролирана в определени, изгодни на властта форми или мащаби. Истинската демокрация не търпи (тя се бори срещу) парцелиране, отстъпване и позволение, сервиране на „порции“ на свободата – едни свободи да се позволяват, а други да се елиминират. Тя не бива да допуска корумпиране на свободата – едни свободи да се подменят или заплащат с цената на други свободи, винаги в интерес на властта. Свободата на словото засяга съдбовно всички граждани на обществото. И както безкомпромисно казва Майстора: „Ние не можем да се съгласим, че това трябва да бъде работа само на десет души в министерството. Това е въпрос на нацията, това е въпрос на самия народ и той трябва да има свобода да се изкаже и да посочи къде той иска да върви“ (8). Иначе демокрацията е сериозно поставена под въпрос или вече е и в процес на драстично ограничение, даже може и да е вече убита.

Парламентаризмът, вместо в стожер, така се превръща в палач на истинския демократизъм, на гражданските ценности и на устоите на обществото. Затова и Г. Кирков изисква: „Българският парламент трябва да даде всичката възможност на българския народ да види партиите в този парламент да се изкажат ясно, конкретно, точно, без общи фрази и да се приближат към въпросите, които нас занимават“ (9).

Майстора изтъква, че съществува тенденция, която се превръща в закономерност, в буржоазните правителства по онова време в думите, в еуфорията на фразеологията си да изказват, винаги да показват голямо желание, демонстративно стремление да запазят, да гарантират политическите свободи и самоуправлението на народа. Обаче фактически, в законите постоянно се прокарва идеята или, по-вярно, прокарват се мерки, които са насочени все повече и повече да орязват тази нужна автономия на самоуправляващите се тела и по този начин да пренасят контрола, инициативата в ръцете на централната власт(10).

Нещо повече, буржоазните правителства съвсем целенасочено, спекулативно и инструментално, масово експлоатират такива вербални техники и утвърждават политико-езикови образци и практики, чрез които става умишлено и меркантилно подменяне, размиване и злоупотреба с потребностите и интересите на българския народ. Дори самата перманентна употреба или още по-точно злоупотреба с термина „народ“, както сочи Майстора, е изцяло подчинена на службогонските и властолюбивите цели и планове на българската буржоазия, на нейните представители във и чрез обслужващите я политически партии. В същото време такова правителство се мами и самозалъгва, то се обрича на предстоящи неизбежни поражения, тежки загуби, смъртна присъда. Както се изразява Г. Кирков в парламентарната си реч, посветена на „Осигуряване народоуправлението и народните свободи“: „Щом едно правителство апелира към конгломерата, апелира към отвлеченото понятие народ, винаги то ще бъде излъгано. И в действителността, и в историята е ставало така. Едно правителство е толкова по-ясно в своите действия, колкото по-определено, колкото към по-определени елементи от един народ то се е отнасяло, колкото повече ефикасна, толкова повече плодотворна е била неговата деятелност. Инак такива правителства, които апелират към всички, които искат всички да ги подкрепят, такива правителства обикновено са свършвали с една политика колебающа се, с резултати твърде малки, с резултати твърде нищожни“(11). Когато искаш всички да спечелиш, може да се случи и получи тъкмо обратното, нежеланото, при което и всички да загубиш.

Тук Майстора поставя много съществения проблем за това какви са, докъде се простират границите, очертанията, рамките на онзи електорален масив, на социалните слоеве, на които разчита една политическа партия (в конкретни предизборни, изборни и следизборни ситуации и обществени реалности)? И още по-точно, как чрез езика на тази политическа партия трябва да се изразяват, отстояват или прокарват конкретни социални потребности и интереси, ценности или принципи? Но най-важното, най-дълбокото тук е именно акцентирането върху модуса и възможността за корумпиране на политическия език, за неговата обслужваща функция – не в полза на прогреса и обществото, а само в изгода на отделни негови класови представители, на техните интереси и ценности, цели и замисли, които са противоположни на народните.

Корупцията чрез политическия език на дадена класа може да има разнолики профили и въплъщения. Те могат да засягат корумпирането на смисъла, но и да се отнасят до корумпиране на формата, стила, технологията на говорене. Всички те винаги опират до „кокала на властта“, до привилегиите и облагите от нея. Меркантилните стремежи към тези привилегии и облаги си намират удобни смисли и стилистични шаблони, в които съответните класови или групови нужди, интереси, цели и ценности се прокарват, легализират и легитимират добре в публичното пространство.

Г. Кирков подчертава, че всички речи, които депутатите имат честта да изслушат и миналата, и по-миналата година, и днес, и вчера, и завчера, все се въртят около този въпрос, все около кокала. Разбира се, казва той, мене това не ми прави впечатление, че един говори с голямо възмущение за кражбите, че друг един с голямо сърцеболие констатира голямата корупция, която царува. Това всичко е много хубаво, всичко е прекрасно, всички речи на възмущение, всички речи на борба против корупцията, обаче в края на краищата те остават само празни речи и не попълват стомаха нито на българската войска, нито на българския селянин, нито на българския работник (12). То е едно нескончаемо и отблъскващо политическо или политиканско говорене, на което трябва да се сложи присъда и край.

Кирков демонстрира, че всеядността, безогледността към употребата и злоупотребата с „езиковата обработка“ на различни социални общности, класи и прослойки на обществото могат винаги единствено да обременят или даже да обречат такава партия на скорошни или на бъдни загуби.
Сега все повече се говори/пише за кратологическите потенции на езика, за неговите властови ресурси и за символизациите на властта чрез неговите инструменти, техники и практики в живота. А и днес няма разумни или благоразумни люде, които да отричат нахалос възможността и реалността да се властва чрез езика. Езикът днес е от най-драгоценните, най-скъпоструващите стоки и оръжия на властта, на нейните правоимащи или на незаконно присвоилите си я субекти, а и на опонентите, които са пожелали да я превземат. Неслучайно медиите се оприличават на четвърта власт, а в ежедневието често диктуват какво да се прави от другите власти. А главното оръжие на медиите са езикът и неговите употреби. И защото езикът дава най-големите символни богатства и предимства на онзи, който умело и оптимално го използва за своя интерес или цел.

Г. Кирков ползва и предлага невероятно богат в това отношение език. Само с две-три думи, с някоя лаконична фраза той ни представя и разкрива, разобличава или тънко, иронично се надсмива над властовите претенции и трескавите очаквания на своите симпатични герои. Няма негов разказ или фейлетон, в който да е изоставена или забравена целта на Майстора – да бъдат разобличени истинските лица на властниците, на политиците, които дерибействат и мародерстват над собствения си народ. Истинската им аморална физиономия, политически облик трябва да бъдат разкрити; да се избърше от тях огромният пласт от спекулативен и популистки грим, който буржоазните управници и политически партии всекидневно и безогледно си притурят.

Когато силите са неравни, когато шансовете за победа са малки, не бива да се изпада в униние или отказ от целта и правотата на борбата. За Майстора тогава дори публичното разобличение е достатъчно. При едно крехко или липсващо представителство в общините, да не говорим за парламента, Г. Кирков смята, че главната задача е да се използва участието на представителите на неговата партия за широка агитация сред работническата класа, за пропаганда на ценностите и принципите на марксизма, за повдигане съзнанието и изграждане организацията на работниците, за увеличение революционната сила на пролетарската класа. Направо е илюзия да се мисли, казва той, че при подобно положение, каквото е сегашното, може да се върши особено широка практическа работа в общината, а още по-малко в парламента в защита на интересите на пролетариата (13). Това не снема значимостта и актуалността на великата историческа, политико-практическа работа, която социалдемократическата работническа партия трябва да осъществи при такава неблагоприятна ситуация, с такива ограничени ресурси. И единственото, на което тя може в този сложен момент да се осланя, това е умението да използва (за своята кауза) силата на езика, дарбата на нейните дейци и ръководители да общуват по начин с трудовия народ, който (чрез езика) да им дава преимущество, да печели умовете и сърцата на изстрадалите хора, да им вдъхва светли надежди.

Г. Кирков омайно разказва и разобличава очевидните, но сякаш упорито премълчавани факти и истини, че властовите „исполини“ само привидно изглеждат като някакви непристъпни и приказни истукани. В действителност те не са морални исполини, великани на духа, титани на мисълта, гиганти на емоцията, гъливеровци на волята. Реално те са едни изкуствено и лъжовно напомпани морални джуджета, политически пигмеи, интелектуални лилипути. Нерядко в живота се случва тъй, щото апетитите към властта да се гарнират и сервират с изкривена оптика за същността и особеностите не само на другите, но и за природата и спецификата на субекта, който лудо се е вторачил във властта, неудържимо и безгранично се е отдал на мечтания или примитивни деяния за нейното придобиване и ползване. Та нали службогонците или властолюбците гледат на света със съвсем други очи и виждат света по един особен, неприсъщ за другите, начин.

Г. Кирков ни представя по най-колоритен начин тези метамор-фози, премеждия и преображения на човека, ориентиран или заслепен от блясъка и многообещаващите знаци на бъдната власт. Той ни повежда и превежда през лабиринта на странни обиталища за духа на службогонците, през трънливите и трагикомични пространства на властолюбието.

За да ни представи и разясни, че ценността на властта изглежда трагикомична, ако е лишена от властта на истинските, социално ориентирани и ангажирани ценности, норми или принципи. Така става още по-ясно, че илюзиите за властта не са органично чужди също и на властта на кухите илюзии за реалността и за човешката природа. Който се е поддал на изкушенията и съблазните на властта, той трябва да е готов да го сполетят всякакви пришествия от всевъзможни произшествия, които да открият и други негови лица, да разкрият и разобличат умело прикривани от него черти и качества. И това е така, понеже, както показва майсторското разказваческо слово на Г. Кирков, Властта не само дава, но тя и отнема. Тя не само прикрива, но и разкрива незабележими свойства, добродетели или пороци в социалните или в индивидуалните характери на поклонниците й.

Езикът, живописното слово на Майстора се оказват невероятно способни, дори само в две-три думи, в някаква уж делнично позната и банална фраза, да ни представят цялото ослепително великолепие, небивалото пиршество на трагикомичното сгромолясване и падение на човека, унижението на личностното му достойнство, крушението и гибелта на човешката му чест, съвест и публичен облик – заради мерака му да докопа и да схруска дори и само трохите или огризките на лелеяната от него власт.

Днес Ницше е фундаментален за постмодерната рационалност. Идеите му за Волята за власт и Свръхчовека имат нови тълкувания. По времето на Майстора този философ също, макар и не толкова, колкото е в нашето съвремие, е популярен и дискутиран в интелектуалните кръгове. Идеята му за Свръхчовека е мащабно интерпретирана в миналото, а и днес.Г. Кирков предлага пъстра колекция от колоритни „свръхчовеци“, от личности, обсебени от манията или фикцията да станат по-велители и лакоми консуматори на Властта или на облагите от нея.

Нашето време на динамично-радикален и драматичен преход към демокрация, неговите условия и нрави не само не ни лишават от лукса или опасността да се срещнем с проявите и въплъщенията на волята за власт, с възкръснали стари, модифицирани или новосъздадени образи, прототипи, мутанти и клонинги на свръхчовека, на човека във властта или на възползващия се меркантилно, себично и утилитарно от нейните ресурси, услуги и облаги. В това време въдворените или недосегаемите във и чрез властта субекти имат доста нови обществени, политически, идеологически и морални физиономии, практически маниери и прояви. Обществено-политическият живот в преходното ни общество се превръща в уникална, но също и в реална сцена, върху която вече новите свръхчовеци, новите кандидати за властта и славата, новите началници, службаши или други подобни на тях, колоритни политикански особи неистово разиграват поредните сценографии, сюжети и репертоари на вечната тема и драма за Властта.

Независимо от новите типажи и визии, тези хора на властта или хора, облажващи се пък покрай нея, притежават невероятно много прилики със забавните герои от чудната политическа сатира на Майстора. Това ни предизвиква и задължава да се обърнем назад към миналото, към художествените описания и тълкувания на Кирков за хората, устремени към властта, за техните странни помисли и изпитания, за премеждията на духа им и покушенията на човешкото в личността им. И тъкмо тук, повече от който да е друг политически мислител, Кирков може да ни е от невероятно голяма полза със своите разкази или поуки.
Няма и друг ляв политически деец в родната ни история, който така вълнуващо, но и пълнокръвно, с оръжията на своя изумителен език, удивителен разказвачески талант, да обрисува толкова лако-нично, но и живописно, проникновено и безпогрешно всички социални характери и политически типажи на своето време/общество. Социални характери или политически типажи, които, кой знае защо, и днес ни се струват някак прекалено познати – сякаш дори са рожба на всекидневието ни, толкова далечно и различно от времето на Майстора.

Г. Кирков не прикрива класовите си пристрастия, социалните си антипатии или симпатии към представителите на онези, които са обречени от „Нейно величество Историята“ да си отидат, или ще дойдат след време, за да се възкачат на трона.

Той е пламенен и искрен марксист

Затова е агитатор или пропагандатор на пролетарските класови ценности и принципи. Но го прави не резоньорски, не отблъскващо, не елементарно или банално, а по оригинален, хумористичен и продуктивен маниер. Той знае добре, че често „сериозното говорене не хваща декиш“, че, обратното, в „майтапа истината често кипи и се вижда“ по-бързо, по-лесно и по-цялостно, в сравнение с претенциозното и усуканото слово. Хуморът и сатирата, особено политически ангажираните, не са бягство от реалността. Те всъщност влизат твърде надълбоко в логиката и тъканта на тази реалност, разчовъркват я, обръщат я с хастара нагоре, за да подскажат не само причините за болестта, но и лековете за преодоляването й, нужните терапии за изцелението на покосения обществен или личностен организъм. Майстора блестящо ни демонстрира и двете – както целия спектър от причини за боледуването на обществото по негово време, така и средствата, които ще го спасят в бъдеще.

В нашето, наричано постмодерно време, все повече и несъмнено политическата проблематика и тематика, самата политическа материя изобщо „върви“, „търгува“ се по-лесно, по-бързо и по-печелившо, ако е облечена в интригуваща и приемлива за мнозинствата публицистична форма, ако е представена или написана на разбираем от всички език. В наше време е доста осезаемо предпочитанието към фаворизация на кратките литературни форми, на дисциплинирането на общуването в лаконични вербални стилове и техники. Днес се избягват тромавите (разбираеми предимно от езотерични интелектуални общности) стилистични форми, прекалено обемните или академично усуканите, доста слабо понятните за обикновените граждани вербални техники на проблематизации, аргументации и тълкувания.

В това отношение Г. Кирков е изпреварил днешните реалности, техните критерии и изисквания. Защото неговата публицистика отдавна се е превърнала в неоспорим връх в политическата публицистика. Тя е станала явно и съвсем заслужено еталон за поколения политически публицисти.
В политическата езиковост, във всички нови, многолики теории и технологии на вербална обработка или манипулация на общественото или груповото съзнание компонентът на хумора бележи несъмнен възход на присъствие и на оптимална експлоатация. От доста години вече рекламните клипове, които са най-харесвани от публиката и дори са най-предпочитани от предприемачите на стоки или услуги, са из-градени върху основата на комични мотиви или сюжети. Не само политическият маркетинг, мениджмънт или консултинг, но и политическата (подобно на всяка друга) реклама, а и политическият РR все по-мащабно разчитат и внедряват в своите арсенали елементите на хумора и сатирата, на иронията и „развинтеното“ въображение.

Далеч назад в историческото време, в едно изостанало българско общество, което не познава нуждата или реалностите от употребата на политически маркетинг, Майстора ни предлага огромните възможности на хумора – в качеството му на твърде мощен инструмент за политическа комуникация, за сравнимост и доминация между политическите сили.

Днес рекламирани постмодерни умове мощно диктуват модата на оценката на историята и обществено-политическите събития и фигури. Те вече са наложили трафарета, че историята не е една- единствена, че има много и различни, малки или по-големи истории; че разказите за тях съвсем не бива да са подчинени на някаква универсална парадигма. Плурализацията на наративите е фундаментално изискване на постмодерната рационалност, на нейната интерпретативна технология. Понеже многообразието е най-важното, а всяка универсализация е път, ако не и средство, символ на тоталитаризъм, фундаментализъм и пр. За тази, развилняла се безмерно и безпрепятствено, постмодерна логика е валидно положението, че всичко е крайно относително; че нищо не е окончателно; че няма последни фундаменти и крайни основания за каквото и да е в житейската или в историческата действителност, а и в мисленето за тях.
Г. Кирков удивително леко и бързо се вписва и в това отношение. В своите великолепни разкази и фейлетони, с оригиналния си език той чудно ни описва не някаква монотонна, тътрузеща се и нескончаема всеобща история, не някакво натрапчиво унифицирано и отегчително, мудно развиващо се обществено битие. Майстора не издевателства с читателското внимание и усърдие, тъй щото да му сервира постоянно някакви постни, блудкави нравоучения и дидактично морализаторство. Той ни предлага изумителен калейдоскоп от дребни, къси и динамични историйки, принадлежащи на доста различни социални типажи. Това са феноменални, в семантичното си богатство, миниатюризирани разкази за премеждията и изстъпленията на осакатената човешка природа или за онези социални характери, които са открили и поели по правия друм към истината за смисъла и предназначението на човешкия/гражданския живот. Това са мили, родни картинки от политическата ни история и самобитност, които сякаш не са заспали още вечния си сън. Сега, като четем фейлетоните и разказите на Г. Кирков, мигом се улавяме, че правим алюзии, преоткриваме техните изображения или въплъщения и в нашия живот. По един деликатен и завоалиран начин в тези наративи, чрез тези странни и комични социални характери, чрез сатирата си, Кирков неуморно прокарва една универсалистки подчинена и ангажирана идея – тази за одиозната, обезчовечаваща природа, за историческата обреченост на онази епоха и обществото й, за нейните отрицатели, критици и борци срещу нея, дори и комично пресъздадени.

Днес постоянно ни натякват, че вече имаме правото да четем по собствен, необременен от каквито и да е предразсъдъци и идеологеми, начин историята или по-точно историите на обществото и индивида. И че правото ни на нов прочит, прередактиране, дори на пренаписване на историята или на историите е също така и фундаментален дълг за всеки съвременно мислещ човек, който дори не бива да се подценява или пренебрегва. Майстора отдавна е възприел подобен подход към описанието и оценката на историята, защото той не предлага разкази и фейлетони, в които да липсва субективната, нито дори комично или трагикомично субективистично изразената и защитена гледна точка. Всички негови колоритни герои, по същество дават собствен, уникален прочит на обществената история. Прочит, който е осъществен през призмата на собствените им биографични драми и всекидневно-битови колизии. В тази удивителна индивидуализация на генералните значения или послания на историята, на обществените реалности и държавността е прокарало свои пъртини, пътечки или магистрали всичко онова, което, всъщност е духът и природата на историчното, но чрез персоналното.

Историята е такава, каквато я чувстваме, каквато я виждаме или ни се иска да я виждаме. Тя може да ни говори и показва много неща, но ние сме в правото си да чуваме и виждаме толкова, колкото нашите интереси, нужди, ценностни ориентации, социални вкусове и нагласи, стереотипи и трафарети ни позволяват или ситуативно насърчават. Може естествено, да се случат неприятни неща и ситуации, когато субективните ни образи или преценки са в сблъсък, в дисонанс с обективно случващото се и незримо ставащото за нас. Това е парадоксална симбиоза, паралелно и едновременно съществуващи светове на монархия и анархия на контекста. Монархия, защото контекстът става властелин, който е неоспорим във властта си. Анархия, понеже всеки е свободен да търси, открива и легитимира правотата и ценността на предпочитан и фаворизиран от него контекст.

Всъщност, подобни, паралелно съществуващи, светове на монархията и анархията на контекста са неразривно свързани. Те дори са иманентна част от характера и от особеностите на постмодерна-та рационалност и чувствителност, от естеството на декора и динамиката на техните практически въплъщения. Г. Кирков е марксист. Като такъв той е диалектик и исторически материалист, а оттук и последователен детерминист. За него всичко е и не може да не е взаимосвързано и взаимозависимо. Всяко конкретно равнище на социалната материя, както и развиващите се чрез него процеси или явления, тенденции или профили на действащите актьори (на съот-ветни исторически, обществени фабули и драми) са обусловени. От подобна теоретико-методологическа и практическа гледна точка ви-наги съществува или непременно трябва да имаме предвид поре-дица от взаимосвързани, производни и зависими едни от други со-циални контексти.

Днес непрестанно ни убеждават, че трябва да търсим диалог или някакъв консенсус, че противоречията, конфликтите и дисенсусите не са най-доброто и полезното нещо в живота изобщо, а и в частност и още повече в политиката, в управленската или опозиционната култура. Постмодерната рационалност и стилистика са луднали по диалогичното начало, по диалогичните стилове, форми и техники. А къде повече (от диалога) може да се усети истинският пулс, ускорената динамика на времето, ритъмът на промените или размяната на идеите, позициите, на техните властови импликации или експликации, на символните им ресурси, триумфи или поражения? Къде повече (от диалога) можем да усетим наследствеността, приемствеността, трансферът на миналото (като начин на мислене, изказ и поведение) в настоящето; опитите на бъдещето да пробие още сега, още тук, в съвременността, течащата ситуация и общуването?
В цялото си творчество и дело, в своята политическа сатира, а и в политическите си речи Майстора се оказва явен предвестник на такива потребности, изисквания, критерии, зависимости. Ако се взрем в неговите сатирични разкази или фейлетони, в неговите парламентарни слова, реплики и дуплики, непременно ще се убедим в тяхната несъмнена диалогична същност и форма, стилистика и изказ. И никъде няма да открием заинатеното присъствие на мо-нологичното. Дори и в автокомуникацията на колоритните му герои (когато те остават насаме със своите мечтания, съновидения, прозрения или тревоги) винаги на преден план излиза, остава усещането за някакъв задъхан диалог.

Откъде идва верността и предаността на Майстора към диалога? Може би, преди всичко оттам, че той е тънък познавач на човешката душа, невероятен сърцевед, изкусен гравьор в обработката на масовата и социалната психика. Г. Кирков отлично знае, че хората изпитват известни (съзнателни или неосъзнати) притеснения, предубеждения, а и съмнения и недоверие тогава, когато се говори за нещо или за някого в трето лице. Той е проникнал в дълбините на човешката душа, опознал е тайнствата и резултати на доверителното общуване, на диалоговите форми, на по-високия коефициент на шанс да се депозират, дешифрират и оползотворят продуктите на диалога. Той е убеден, че само общуването и разговорът „лице в лице“ придава далеч повече истинност или ефективност при човешката комуникация. Това е най-естественото и за живота на обикновения човек (прякото, непосредственото, живото или нормалното общуване). Затова и Майстора, без да ни обяснява причините за своя избор, ни предлага кратката форма на фейлетонни, разказни картини за битови или битовизирани диалози. В тях историчното, политическото, гражданското, социалното се представят по забавен, поучителен начин.

Онова, което толкова силно ни впечатлява у Майстора е неговата диалогичност, умението му да предизвиква диалог и да се възползва от шанса, който диалогът му предлага. В своята богата парламентарна биография Г. Кирков по блестящ маниер демонстрира, че перфектно умее да влиза и оползотворява течащи диспути, развихрили се диалози.

Неговите пледоарии, особено пък неговите реплики или дуплики са се превърнали отдавна, още по негово време, в недостижим връх на парламентарното ораторско майсторство, в еталон за политическото полемизиране. Той не само се вплита по органичен начин в тъканта на такива протичащи дискусии, диалози и дебати. Нещо повече, той е съвършеният парламентарист и политик, който умее да ги предизвика, да генерира и направлява такива диалози, в които той и опонентите му да разкрият своите лица напълно. Но най-важното, че е изумително способен да завършва по триумфален начин всеки диалог, в който той се е включил или който сам е предизвикал. При Майстора няма да открием диалог, който не е финализиран по начин, който да удостоверява явно безспорното му предимство. Защото Кирков дълбоко е прозрял и осмислил, че диалогът открива невероятни и богати възможности за легитимация, разобличение или утвърждаване на позициите на участващите в него.

Диалогът не само предоставя отваряне към света на другите. Той предлага отваряне на собствения свят, като предпоставка и стимулатор срещу незапознатостта, предразсъдъчното отношение към този духовно-културен или идейно-политически свят. Никой в родната ни политическа и парламентарна история не е съумял повече от Майстора да се възползва от диалога и полемиката, от техните средства и форми, техники или функции, за да може публично да утвърди и да развие собствени си възгледи, представи, идеи, тези, позиции.

Не е нужно натрапчиво да притиска някого, да се насилва всячески, за да бъде изваден от собствената му кожа, за да бъде принуден да каже „майчиното си мляко“ за своята същност и природа. Достатъчно е да бъде вкаран в такъв полемичен режим, да го провокират да се превърне (неусетно за самия него) в част от някаква диалогова логика. Логика, която обаче твърде неочаквано или даже несъзнателно за него самия, да го разкрие, да извади на показ най-скритите му черти, слабости или пороци. Така триумфът на азовата и падението на чуждата политическа идентичност могат да придобият далеч по-впечатляващи и запомнящи се измерения.

Г. Кирков ни дава блестящи примери, че сполучливото и оптималното използване на ресурсите на полемиката в политиката дават огромни възможности да представим и популяризираме идеите на хората, както и нашите собствени. Той художествено показва, че диалогът предлага неочаквани предимства за онзи, който го владее; че полемиката предпоставя непредвидими, но удобни и гарантирани пътища за победата или поражението на идеи, ценности, принципи и идеали, които са публично далеч по-приемливи. Диалогът позволява много повече общочовешкото да се прокара, да се позволи по-голяма дълбочина на социалните или на политическите и моралните възгледи и стереотипи на хората в сравнение с онези форми на насилствени взаимоотношения между тях.

Г. Кирков знае, че да се изтръгват силом от човек признания за неговите пропуски, слабости, недостатъци или пороци едва ли е най-добрият път за надмощие над него. Затова тъкмо диалогът се оказва по-доброто решение за отстояване на политическите каузи. Това дори е особено наложително и полезно, когато силите са явно неравни, когато властовият ст

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук