FOOD FOR THOUGHT: КУЛТУРА НА ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА

0
231

Култура е да прочетеш, а не да купиш книга.
Prelude 1
Семантично има стотици дефиниции за култура и нейни разновидности като попкултура, елитна култура, западна и източна култура, американска култура, субкултура. Всяка от тях зависи от критериите за оценяване на човешкото поведение, знание и морал от гледна точка на културология, социална антропология, философия, етнология, археология, еволюционна психология или биосоциология.

На латински cultura означава оплождам, отглеждам. Да родиш и да отгледаш какво? Йерархия на ценности, поведение, обноски, ритуали, символи, обличане (събличане), обобщено – стил на живот (lifestyle), начин на мислене (frame of mind), религия (от латински religare, привързвам се), морал, цивилизация – придобити от човек, като член на дадено общество. И всичко това предавано от поколение на поколение – социална генетика, в която кодовете на образованието и науката имат sui generis съществена роля.

Ето определението на ЮНЕСКО (UNESCO – United Nations Educational Scientific and Cultural Organization), представено през 2002 г.: „…културата би трябвало да се определя като група от различни духовни, материални, интелектуални и емоционални характеристики на обществото или дадена социална група, в допълнение на изкуство и литература, стил на живот, начин да живеем заедно и система на ценности, традиции и вяра.“

От широкия спектър за дискусия с ключови думи „култура“, „образование“ и „наука“ аз ще пиша в тази статия за култура на българското висше образование и наука (защото проф. Иван Маразов вече изнесе лекцията „Виното като култура“ в програмата на Биомедицински форум в Медицински университет-Варна).

Prelude 2
Тези дни с философа Александър Стойчев научихме от наша студентка по медицина в Париж повече полезни неща за образованието и науката, отколкото от МОН. Този разговор нямаше да ме впечатли, ако не бях работил сравнително често в западни и японски университети.

Food for thought: трибология и университет
В рубриката „Food for thought“ (храна за размисъл) на списанието Biomedical Reviews има статия, озаглавена „From life in the trees to university benches“ (От живот по дърветата до университетските банки). Авторът проф. Луиджи Фиоре пише за интерактивност на образованието и науката и за същественото значение на университета за реализиране на общочовешките ценности, като свобода, справедливост, любов, съпричастност, съвместен живот (togetherness).

През 1999 г. в Болоня министрите на образованието подписват декларация, с която започва т. нар. болонски процес в университетското и колежанското образование. Процесът прокламира трибологичeн модел на университетската дейност (от гръцки tribo – плъзгане; трибология – наука за взаимодействия) – онази интерактивност, за която пише проф. Фиоре.

Последващи действия на Европейския съюз (ЕС) са в същата йерархична скала на трибологията. Например конференцията в Лисабон предложи стратегията на „триъгълника на знанието“, формиран от науката, образованието и иновациите. Знанието според Лисабон ще осигури икономическия растеж на Европа и подобряване на качеството на живота на хората. И така Европа ще бъде конкурентоспособна на САЩ, Япония и Китай в този – за съжаление – конкуриращ се повече, отколкото колабориращ се глобален свят.

През декември 2006 г. в Брюксел Европейската комисия одобри програмата „Обучение през целия живот“ – lifelong learning program (LLP) (http://eacea.ec.europe.eu). Тя е за седем години (2007-2013) и е базирана на програмите „Сократ“, „Леонардо да Винчи“ и „Еразъм“.

Дано и в България се осъществяват проектите на Болоня, Лисабон, Брюксел и Дъблин, където правителството на Ирландия на 23 януари представи новия си Национален план за развитие (2007-2013). В него са вложени 183.7 млрд. евро за икономическата, социалната и образователната инфраструктура на страната (от тях за наука – 20 млрд., за образование – 25.8 млрд.). Програмата е наречена „Да трансформираме Ирландия – по-добър живот за всички“. Когато политиката е съпричастна с човешкия живот, се ражда келтски (икономически) тигър.

Трябва да умеем да прощаваме на хората техния талант
Тази сакрална мисъл принадлежи на големия руски математик Андрей Колмогоров (1903-1987). Дарование и подаване (да ти се подава да направиш нещо хубаво) са най-сполучливите преводи на „талант“ (от гръцки talanton – древногръцка монета, мярка за тегло). В нашата богата на таланти страна умеем ли да прощаваме този човешки „грях“? В интерперсоналните отношения? Държавата стимулира ли реализацията на талантливите хора? Имат ли предвид политиците, че именно реализацията на личността повече, отколкото нивото на заплащане, е сред големите кризи на съвременния човек? И защо при наличието на доста таланти, имаме много недостатъци в образованието и науката?
През 1997 г. писах във вестник „Капитал“, че един американски професор не трябва да струва 1795 български професори (обявените от БНБ валутни курсове тогава показваха, че един щатски долар е 1795 лева). Сега доларът е около 1.5 лева, но това не означава, че сме напреднали в науката толкова, че един американски или професор от Западна Европа вече да струва около двама български. Един от големите проблеми на българския университет днес е как да се промени това съотношение, така че образование и наука да са конвертируеми с тези в напредналите страни, т.е. как университетът да стане knowledge factory (фабрика за знания).

Платон ми е мил, но истината ми е по-мила
Казал Аристотел на учителя си Платон, докато се разхождали в „Академията“. В нашия случай: културата на университета, адресирана към обучението на студентите и възможностите за научни изследвания, са ми много по-мили, отколкото некачествените министри и преподаватели. Тук, за да се предоставят стойностни образователно-научни продукти, са големите проблеми на българския университет. Те, в приоритета им, не са геронтологични, т.е. не са резултат от възрастта на преподавателите, както неотдавна обяви новата си (квази)инициатива министър Даниел Вълчев. Вярно е, че в България има малко доценти и професори на възраст 35-45 г. За това обаче не са виновни преподавателите на възраст 60-65 г., а необективната оценъчна система за хабилитиране и като цяло ретроградната йерархия на ценности в политиката на образованието и науката, съответно – на самите политиците, които не (искат да) разбират, че български принос в науката е значително по-обективен критерий, отколкото принос в българската наука. И че наукометрията е съвременен метод, който измерва приноса на даден учен и университет: публикациите и тяхното цитиране в качествени международни списания, т.е. такива с по-висок импакт фактор.

Публикуваш или загиваш
Съответно рublish or perish (публикуваш или загиваш) е добре известна максима в университетите на напредналите страни. Никоя фондация няма да ти даде пари за научен проект, ако имаш (много на брой, но) ниско-импактни и малко цитирани публикации. Така както не можеш да участваш на олимпийски игри, ако скачаш примерно по-малко от 8 метра на дълъг скок за мъже, така и с импакт-фактор по-нисък от 10 не би трябвало да кандидатстваш за доцент, а с по-нисък от 20 – за професор (поне в биомедицинските науки). Тук няма да говоря, че има главни асистенти, доценти и професори с нищожни импакт- фактори и индекси на цитиране. Няма такива феномени в Западния ЕС (ЗЕС), САЩ, Япония, където не действат съветските култови критерии на защитени дисертации (с локални, маргинални публикации). Дано по-скоро стане така и в Източния ЕС (ИЕС). Да, но докато в парламента и МОН се боричкат за приемането на проекти за закона за научните звания и степени, много талантливи български мозъци изтекоха в университетите на ЗЕС, САЩ, Канада и Япония. И ще изтичат, докато продължава да действа формулата „звания без знания“ – както в химическата структура на мъжките и женските полови хормони има много малка външна, но съществено голяма разлика, определяща кой е мъж и кой – жена, така и знанието трябва да определя кой заслужава званието доцент и професор.

Преди време в Бон германският министър на образованието и науката каза, че „седмата рамкова програма (FP7) отваря нова глава в европейската изследователска и иновационна политика“. За 2007-2013 г. тази програма има бюджет от 54.4 млрд. евро за научни проекти и повишаване мобилността на учените. В тях трябва да израства ново поколение учени, правещи знания и иновации, а не звания и репродукции.
Накратко, за подобряване културата на българското образование и наука са необходими социално, а не личностно облагоденстващи закони, които да укротят организираната посредственост (термин на проф. Александър Балабанов), която продължава да травматизира университетския живот. „Уви! Всичко е погълнала у нас партизанщината, партията и партийните сдружения във всяка област, дори и в литературата, дори и в науките“ – пише професорът във вестник „Мир“, 6 август 1928 г.

Другите обяснения са за оправдание на професионално (и министерско) безсилие и инверсна йерархия на ценности. Завист и анатемосване на таланти! И липса на обективно оценяване на труда на преподавателите и учените, а оттук и нисша култура на висшето образование и наука в България. Както казват Луиджи Фиоре, Андрей Колмогоров и Аристотел, господа министри и депутати.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук