РАВНИС ПО… ГЕНЕРАЛИТЕ

0
244

Христо Христов е роден на 3 август 1956 година в град Елхово. Завършил е специалността „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“, работил е последователно във вестниците „Марица – изток“, „Септември“, „Днес“, „Домино“, Континент“, „Стандарт“, „Земя“, „Сега“, „Дума“ и „Република“. В момента е кореспондент на вестник „Пари“ за Старозагорска област. Автор на документално-публицистичната книга „Стъпала към хоризонта“ и сборника „Рогати работи-бивалици от настоящето“. Член на СБЖ.
Някъде четох, че по времето на застоя, в тогавашната славна Червена армия, имало най-много генерали на глава от населението. Стигнали дори дотам, че лампазлия размахвал диригентската палка пред офицерския духов оркестър. Не за друго, а защото било неподходящо с по-нисък чин да стои гърбешката през тогавашния генерален секретар. Дали прочетеното е достоверно, не мога да се закълна. По простата причина, че архивите от онези години все още се съхраняват в папки с гриф „Строго секретно. В един екземпляр!“.

Със сигурност обаче тазгодишните местни избори ще бият рекорда, така както е тръгнало генерали да рият с копита и да пръхтят месец преди старта на надпреварата. Поне в три от големите градове: София, Варна и Русе доскорошни носители на алени лампази и сърмени околожки ще щурмуват кметските кабинети. Един срещу друг в столицата вече застанаха бившият главен секретар на МВР и шеф на НРС Бойко Борисов и Бриго Аспарухов, в Русе загрява доскорошният антимафиот Владо Танев, а в крайморската ни столнина мощно замахва с греблата експосланикът в Унгария и още по ексразведчик Димо Гяуров.

В добавка за районен кмет в София се е засилил и някогашният и последен май командващ на славната Трудова повинност Радослав Пешлеевски. Докато този текст види бял свят, нищо чудно броят на генералите – мераклии да набъбне до размера на една хунта от латиносериал.
Лошо няма, казват, че един град по нищо не се отличава от армията. Има си фронтовете, има си тила, има си авангард и ариегард , има си обоза, има си и съответно назначените на котлова храна хранени люде. Дето който и да е начело, все ще бъркат с черпака в дълбокото, за да отмъкнат мръвката от кетеринга, предназначен за редовия състав. За тях обаче друг път и по друг повод. Сега речта е за хапещите юздечката преди стартовия сигнал генерали от резерва и запаса.

С едно изключение, това на Радослав Пешлеевски, останалите кандидати идват от структурите на вътрешното ведомство. Което както поназнайваме, в по-далечното минало е било каращисано с Министерството на здравеопазването. По този повод шегаджии подхвърляли: „Бият, ама и се грижат да не гушнеш босилека преждевремнно!“ Както и да е, твърди се, че сегашните представители на това ведомство вече не бият. Нищо, че Бойко Борисов предпочита разговорите с него да се водят от една… ръка разстояние.

Според доста от родните наблюдатели битката в столицата била предрешена: Б.Б., още поне четири години (ако не рече да става премиер!) ще реже ленти на прясно асфалтирани отсечки по Цариградско шосе и ще одумва пред всяка срещната телевизионна камера тройната коалиция. Други обаче вече влизат в ролята на Неверния Тома и прогнозират, че като стара кримка в разузнаването опонентът му Аспарухов със сигурност на финала ще извади от ръкава на мундира си скрит за публиката коз.(Дано само не се окаже като фалшивата партийна членска книжка на Стефан Софиянски, ако още някой помни този епизод от зората на демокрацията!) Трети потриват ръце и шушнат, че докато генералите се хапят, а магаренцето Тити Пазазов отнася шутовете, някой четвърти, защо не ексбордовакът Мартин Заимов, току виж стигнал на финалната права.
Пък там вече ситуацията е от позната по-позната: ще започнат едни совалки, едно цакане и надцакване, договаряне за пред публиката и стискане на ръце в тъмното за бъдещи сделки. И всичко ще е, разбира се, на ползу роду, разбирай в полза на плащащите музиката. Щото откак градим демокрация, музиката я поръчва не този, дето пуска бюлетините, а онзи що ги печата.

Апропо, кого ли ще изберат тази есен да печата? Дали да изпиша три имена, или едно, щото другите две ще са мюрета?
Но да завърна малко от изборджийската тема, щото по нея Алеко Константинов отдавна се е произнесъл и всякакви добавки и прибавки и на сантим не излизат извън Генералната линия.

Присещам се, че предходната хроника приключих с „Бедни ми, бедни Македонски! Защо не загина при Гредетин?!!“, като се заглавичквах с възможността да внесем от Индия компютърни специалисти, поради оскъдицата от родни.

Междувременно след близо 9 години затвор и потвърдени смъртни присъди от Либийската народна арабска джамахирия се завърнаха медицинските ни сестри и палестинският лекар Ашраф. Още не стъпили, дето се казва на българска земя, още не изплакнали очите си с витошка вода и не поели роден въздух, те бяха подложени на унищожителен огън. Комай не остана писач в Интернет да не ги заплюе, че наместо да кротуват и издъхнат по примера на един Сергей Антонов в забвение, имали нахалството да питат като как ще им бъдат уредени здравните осигуровки. Така де, хем не работили, хем били почти като на курорт в Джудейда, хем заради тях опрощаваме дълга на Либия, хем и здравни осигуровки ще искат. Да си седят в апартаментите, дето от „М-тел“ им ги обещаха и да кютат.

Как да не възкликнеш пак: „Бедни ми Нася, Валя, Кристияна, Снежана, ти докторе Здравко Георгиев и докторе Ашраф, защо ли ви трябваше да вярвате, че лентичките „Не сте сами!“ са израз на съпричастие?“
Черногледо ли прозвуча?

Сигурно, но не по-черногледо от изпонаписаното както срещу мъчениците ни, така и срещу съпругата на френския президент Никола Саркози, дето ги доведе на столичната аерогара.

Що ли се сещам пак за Алеко, неговия неумиращ и вездесъщ Ганю Сомов Балкански и репликата: „Ти ли я свърши, бай Ганьо? Нейсе, запуши я!“
Така е, Щастливецо, ние я свършихме, ние ще я запушим.

Нали по друг повод, но все в същата, генералната посока, друг един герой на Илф и Петров с предългото име Остап Сюлейман Берта Мария Бендер бей го казва: „Спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се!“

Впрочем след медицинските сестри жупела на т.нар. приятелски огън опита на собствен гръб и президентът Първанов. Канонадата беше толкова яростна, че на държавния глава се наложи да отговори с картеч чак от редута в Евксиноград. Казват, че и сега, месец по късно, по средата между плажа и жълтите павета още се ръсели топли-топли осколки.

Дали от тях ще поникнат цветя на помирението, или ще прорасне отровно биле – вероятно ще разберем, ако не на 28 октомври, то седмица по-подир, за когато са насрочени балотажите.

3 септември 2007 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук