Историята не прощава на този, който не се учи от уроците й.
На пръв поглед за поведението на Русия наистина няма разумно обяснение. Нейните действия често са противоречиви сами по себе си или в пълно противоречие с логиката; тя сякаш мисли бавно, страхливо, погрешно. Това дава кураж на големи и малки държави и народи да се държат с нея назидателно, агресивно и дори ругателски. Големите често я пренебрегват, решават вместо нея или без нея. А тя въпреки всичко мълчи, търпи, понася.
Но това впечатление идва от недостатъчното познаване на Русия, на нейната политическа логика, стремежи, амбиции, стратегия. Великите държави и техните народи имат друга логика, друго битие и друг начин на мислене, който е непостижим за малките. Затова за великите държави, сред които е Русия, не бива да се говори изобщо, изхождайки от опита и традициите на другите, от съображения, които не са адекватни за нея.
Държавите и народите са като човека: притежават характер, мислят по своему и следват своята предопределеност. И дори когато са в невъзможност да проявят силата и съобразителността си, когато са притиснати от обстоятелствата и са принудени да се подчиняват и унижават, за да оцелеят, те пак следват тази предопределеност. Затова и в историята има логика, проявяваща се преди всичко в тенденциите, в глобалните подходи, а не в отделните конкретни факти.
Настъпилите в края на 80-те и през 90-те години политически промени, отбелязали рухването на социалистическата система, дадоха основание да се мисли, че е настъпила нова, коренно различна от предишната, епоха, в която вече действат други закони, защото друго е разположението на силите и тенденциите в развитието на света. Заговори се за нов световен ред, който се установява от САЩ и в който те са главния действащ и ръководен субект, от когото зависи абсолютно всичко. САЩ пренаредиха геополитическото пространство и създадоха впечатлението, че са наложили и друга йерархия в статута на великите сили, а малките народи са групирани според верността им към върховния световен вожд. Довчерашните сателити на СССР се превърнаха в яростни противници, че дори и врагове на Русия. Сред тях се насажда убеждението, че Русия не е по-различна от СССР, че е умален негов вариант, чието могъщество е напълно унищожено.
***
Модерната буржоазна епоха конструира нова парадигма на световното разположение на силите. Очерта се един кръг от държави, които първи навлязоха в буржоазно-капиталистическата социално-икономическа система и завладяха напълно световните пазари и технологии в индустриалното, а по-късно и в постиндустриалното производство. Тези държави основателно бяха наречени „велики сили”, защото движат политическите процеси и определят кой колко да получи от произвежданите в света блага. Този кръг леко се променяше под въздействието на обективните исторически процеси, ала кръгът нито се разширяваше, нито се стесняваше. ХХ век определи нов лидер – САЩ, който наложи друга скорост на процеса и друг темп, с който се извършваха революционните изменения в технологиите и средствата за производство. Този лидер доминира не само с икономическата и военната си сила, но и със своя „американски” тип „масова култура”, която поразява съзнанието на нациите и вторично ги подчинява на един господар. Иначе непроменени остават механизмите във взаимоотношенията вътре в този кръг, в неговия морал, закони и навици в общуването. Мирът може да бъде нарушен и да започнат кръвопролитни войни, но след войните отново настъпва мир и сякаш нищо не е било. Когато великите сили се карат, страдат техните сателити, съюзниците и приятелите им.
Още с формирането на кръга от „велики сили” светът се разделя на „зони на влияние” на всяка отделна велика държава. Там тя има своите неприкосновени права – включително да сваля и поставя правителства, да се намесва във вътрешните работи на малките държави със сила или с икономически средства, да ги поощрява или наказва, да регулира отношенията им с други съседни или по-отдалечени страни и народи. Когато започват войни, малките държави се нареждат в лагера на своя покровител и заедно с него участват в кръвопролитията и разрушенията.
Тези „зони на влияние” са негласно очертани и разпределени между субектите, наречени „велики сили”, и както показва историята, не подлежат на изменение.
Разбира се, по силата на различните икономически и политически интереси вътре в кръга съществуват остри противоречия и постоянни напрежения. Желанието за надмощие и пренареждане не утихва никога. Това е причината за многобройните войни, в това число и на „студените”. Винаги има някакво условие или обстоятелство, което налага преразглеждане на статуквото или навлизане в „чужда” зона на влияние. „Великите сили” също се развиват неравномерно и в един определен момент сякаш се забелязва такова пренареждане – могъщата някога, вече е далеч по-слаба от преди. Тогава и започват попълзновения в чуждите зони на влияние, за да се използват за собствена изгода техните блага. Тези пренареждания обаче не дават съществено отражение върху цялостното статукво и върху принципа на разделението на света – макар да изглежда, че промяната е факт. При „великите сили” видимата страна на истинските взаимоотношения и йерархии почти винаги е лъжовна.
“Великите сили” могат да воюват помежду си, могат и да се съюзяват в големи и дългосрочни военно-икономически и политически организации; между тях може да има дори остри териториални спорове и претенции една към друга, но те запазват противостоянието си на строго определено разстояние, не го нарушават никога. Това е безусловно съблюдаван геополитически закон на модерната епоха.
Малките народи и държави, чиято съдба е да бъдат нечии сателити и под сянката на своите покровители да оцеляват в сложната и трудна икономическа и политическа обстановка, оценяват предимно видимостите и почти никога не отчитат законите и правилата на геополитиката. За тях много често желаното е реална действителност, поради което допускат сериозни грешки. Понеже трудно могат да изграждат някаква стратегия на съществуване, те се увличат по тактическите ходове и забравят, че времето все пак тече бързо и малките смущения в системата на великите сили не дават съществени отражения върху геополитиката. Но най-важното е, че малките народи се лъжат, че настъпва промяна и преразпределение на „зоните на влияние”.
Може би защото най-често допуска прецеденти в отношенията към себе си, Русия често е пренебрегвана и смятана за аутсайдер.
***
Русия винаги е осъзнавала своята месианска роля и последователно и настъпателно е осъществявала геополитическите си намерения. Макар рядко да е била оглавявана от велики владетели и ръководители, а нейната дипломация (да не говорим за пропагандата й) да е била посредствена и допускаща множество елементарни грешки, тя следва Божия промисъл и никога не се е отклонявала от него и не го е поставяла под съмнение. Русия има стратегия за укрепване на своето положение в геополитическото пространство и за усилване на мощта си. Тази стратегия разпределя целите и задачите в големи времеви отрязъци, защото самите цели и задачи са огромни по мащаба на изпълнението и значението за цялата световна общност. Те могат да бъдат наричани и „имперски” и навярно са имперски, защото какви могат да бъдат целите на една световна сила от ранга на Русия. Но все едно е как ще бъдат наричани, по-важното е да бъдат отчитани и оценявани в пълния им смисъл, а не да бъдат сатанизирани и в крайна сметка да не се съобразяваме с тях. Защото всяка политическа оценка е израз на собствена сила или слабост, а не точен израз на реалното състояние. От височината, която има, и с мерките, с които съди, малкият трудно вижда и обхваща целия обем на големите… И рядко предусеща действията им…
Кой би могъл да попречи на тези цели и задачи, дори и да са свързани с инвазия върху нови територии или с промяна на статуквото в определени държави? Засегнатите от тази политика народи и държави, понеже не познават историята или не искат да повярват в нейните железни правила, се надяват, че другите велики сили са в състояние да възпрепятстват подобни процеси и да спрат евентуалната инвазия. И че изобщо може да се промени логиката на историята.
Такива примери има и в нашата история. Но за тях по-късно. В една малко позната у нас книга на руския генерал и министър на отбраната от началото на ХХ век А. Н. Куропаткин, издадена през 1917 г. под заглавие „Руската балканска политика”, откровено се очертават основните параметри на руската военно-политическа стратегия. Куропаткин е ярка фигура в руската военна история. С неговото име е свързано оформянето на руската военно-политическа доктрина от края на ХІХ и началото на ХХ век. В книгата си той прави преглед на развитието на тази доктрина от създаването на руската държава, като подчертава забележителната последователност в нейното осъществяване и налагане. Споменавам тази книга, защото генералът наистина доста откровено и пряко излага руските геополитически планове и етапите в тяхното осъществяване – така може да пише само военен; политиците и писателите биха се изразили по-деликатно и с повече подтекст. Ето един красноречив цитат: „Наследените задачи от ХVІІІ век, които се паднаха на руската военна сила едновременно със създаването на постоянна редовна войска, се състояха в следното: 1. На северозапад – продължаване делото на царете Йоан ІІІ и Йоан ІV, т.е.отнемане Балтийското крайбрежие от Швеция и преместване границата до естествения морски синор; 2. На запад – продължаване борбата на царя Алексей Михайлович и възвръщане завзетите от Полша области Белорусия и Малорусия (т.е. Украйна – б.м.); 3. На юг – следване пътя, посочен от великите князе Светослав и Олег, преместване към Черноморското крайбрежие, разклащане на Турция и подготвяне почвата за по-нататъшни удари; 4. На югоизток продължаване трудовете на цар Феодор Йоановича и Бориса Годунова, обръщане Каспийско море във вътрешно езеро и стъпване здраво на Кавказкия планински гребен; 5. и 6. В Азия – разширяване пределите в две посоки: към Средна Азия за обезпечаване руските области от чергарските набези и към източния океан, представляващ естествен излаз за Сибир.”
Тези главни геостратегически и политически цели в основни линии са изпълнени. Това са или вече руски територии, или територии, които влизат в зоните на влияние на Русия. Такива зони имат и другите „традиционно” велики държави: САЩ, Англия, Франция, Германия. Допустимото присъствие в такава една зона на някоя друга велика държава се определя негласно, но то в никакъв случай не може да достигне до степен, че да измести „титуляра”. Има случаи, когато „титулярът” по редица причини е слаб и грижите му са насочени към вътрешно укрепване на държавата, до разрешаване на вътрешните проблеми и поради това отдава по-малко внимание на това какво става в „неговите” региони. Дори се създава впечатлението, че се извършва едва ли не преразпределение на зоните на влияния, че на старото място вече е стъпил нов стопанин. Тогава именно политиците на малките държави допускат фатални грешки и обричат народите си на катастрофа. Самоизлъгали се, че е наложен нов световен ред, те се предлагат на новия си господар и хулят предишния. „Новият господар” подхранва илюзията им, че е извършено такова преразпределение и че е установен наистина нов световен ред. Ала когато периодът на вътрешно укрепване у великата сила приключи, тя се завръща на старото си място и възстановява установената от нея „справедливост”. Случва се да има съпротива, но съпротивата е смазвана жестоко пред очите на другите велики сили. Тяхната намеса, естествено, се ограничава до „дипломатическа помощ” или до медийна пропаганда. И толкова. Случаят с Грузия и Украйна в последно време е повече от убедителен. Но в нашата история също има такива трагични случаи, които за жалост постоянно забравяме, заблуждавайки се, че те не са резултат от историческите закономерности, а за проява на момента, случайни са и няма да се повторят. Става дума за Първата световна война, също и за Втората световна война, както и за времето след 1989 г., та до днес.
***
„Зоните на влияние”, за които тук стана дума, не са просто понятие от геополитиката в епохата на империализма. Това са преди всичко зони на културно влияние, на групиране на нациите по цивилизационен признак. Те са определяни не от волята на владетелите и не са описвани в никакви международни договори, а са възниквали естествено, в резултат на вековни традиции, родство по кръв и дух или по съдбовен избор от необходимост. В тях, разбира се, има подчинение на малкия и слабия пред големия и силния, източване на богатства, лишаване от права, пренебрегване на интереси. Уви, световното устройство не се основава на равенство и справедливост, а на господството на едни над други. Уверенията на Просвещението са призрачни илюзии, в които само наивниците вярват, че са истина.
Законът за неравномерното историческо развитие на нациите през модерната епоха се проявява в тяхното икономическо и политическо разделяне на „велики сили” и останал свят. „Останалият свят” вторично „се преразпределя” към всяка от тези „велики сили” и попада в обсега на пълна или частична подчиненост. Най-важните решения за съдбата на света се взимат от ръководителите на великите сили. Останалите участват единствено в обсъждания, предложения, разговори и потвърждаване на тези решения.
Видяна по този начин, картината на световната политика изглежда доста елементарна, но много логична и вярна. Има, разбира се, нещо жестоко в разделянето в този мащаб на държавите и народите; още по-жестоко е тяхното ръководено от други поведение. Но това е истината и няма защо да се заблуждаваме, че е възможно да бъде друго. Още по-тежко е, че народите и държавите, които не са сред великите сили, са като крепостни – те нямат право сами да се отцепват и преминават без разрешение в друго „владение”.
***
Русия наистина е особен субект в геополитиката. Колкото и имперска да е нейната позиция по отношение на света (съгласихме се, че тя не би могла да бъде друга), тя е надарена с огромно благородство и състрадание. Поради това е готова да жертва от себе си, за да спаси друг народ, да го избави от тежко иго, да му помогне да се въздигне, ако е изтърпял някакво страдание или премеждие. Но дори и да помага, Русия не решава бързо. Тя все чака нещата да се изяснят, да се очертаят ясно обстоятелствата, пресмята възможностите си, оглежда партньорите и противниците си и само при явна необходимост тръгва да изпълнява мисията си. Същото важи и когато трябва да отстоява интересите си, да се защитава и да отвръща на коварни удари. Тя наистина понякога прилича на спяща мечка – толкова бавни са реакциите й. Според мене причината е в традиционно слабата й дипломация, която трудно събира сведения за реалното състояние и мудно прави анализите и оценките си. Предпазливостта й е по-скоро придобита по необходимост, отколкото вродена.
Но когато се събуди и се реши да действа; когато чашата й прелее и й стане нетърпимо; когато гневът й е достигнал връхната си точка, тогава Русия тръгва. И тежко на предизвикалия гнева й, когото тя тръгва да накаже!
Събитията в Грузия показват, че Русия вече се е събудила и започва операцията по възстановяване на статуквото в „зоните й на влияние”. В това не бива да се съмняваме. Няма никакво значение кой и по каква причина е започнал конфликта, защото „правото на по-силния е винаги по-право”. Колкото и грузинските политици, историци, философи, политолози, мислители да твърдят, че водят „отечествена война” и че е заплашена целостта на тяхната държава, главната причина за конфликта е нарушаване от страна на Грузия на основните правила на геополитиката и несъобразяване с установения от историята и от „правото на по-силния” ред в региона. Не бе възможно Русия да не постъпи решително и дори жестоко. Пострада Грузия, но на нейно място би могла да бъде друга държава, която си е въобразила, че участва в пренареждането на света и може да смени покровителите си и да извлече полза от това.
И ако трябва все пак да извлечем някаква глобална поука от конфликта между Русия и Грузия, той е: няма такова преразпределение;
– великите сили въпреки всичките спорове и противоречия, които имат помежду си, породени от различните интереси, са лоялни една спрямо друга и не се карат заради някой дръзнал да наруши реда;
– в споровете между великите сили страдат малките и бедните народи и държави.
Очевидно е, че факторът „Русия” в днешната геополитика придобива друг акцент, който налага не само промяна във фразеологията за нея, но и в политиката спрямо нея. Това е толкова по-очевидно и наложително за нас българите, за нашата държава, обществото и политическите партии. Членството ни в НАТО не ни дава основание да си въобразяваме, че сме придобили силова позиция и че ни е позволено да се държим като равен с равен. Ако не вярваме на историята, нека поне внимателно да се вглеждаме в ставащото и да си вадим своевременно поуки.
