ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ 1944 ГОДИНА И ТИПЪТ НА ОБЩЕСТВОТО СЛЕД 1989Г

0
151


Девети септември 1944г. днес придобива особена важност. Той обаче не се оценява еднозначно. За едни е черен ден, за други – светъл, десните го анатемосват, левите не дотам го защитават. Нашата историография няма единомислие по отношение на него. Научната добросъвестност се подтиска, дава се път на идеологията. Историческите факти обаче, не бива да се пренебрегват. Въпросът се поставя така: всичко сътворено от 9-ти септември насам лошо ли е, и всичко съградено по време на “новата демокрация”, най-хубаво ли е?

Девети септември трябва внимателно да се изучава и препрочита от онези, които искат да го разберат, а не да го извращават и фалшифицират. Историята трябва да се разглежда като “критическа история” (Хегел), истината да се основава на достоверността на фактите и събитията. Субективната оценка да е в унисон с обективните критерии. “Философията на историята не е нещо друго освен нейното мислещо разглеждане”. Пак по този повод: “Но историята трябва само да обхване онова, което е и е било, събитията и действията, и тя е толкова по-близо до истината, колкото повече се придържа към фактите”1. Това важи и за оценката за 9-ти септември. Историческите факти обаче се извращават и омаловажават, дава се път на всевъзможни измислици, които нямат нищо общо с истината.

Девети септември – знаменито събитие в най-новата история на България

Колкото повече се отдалечаваме от него, толкова повече ще се връщаме към това събитие. И това е обяснимо. Девети септември е връхна точка на революционната освободителна борба срещу фашизма, започнала през 1923 г., преминала през различни етапи и увенчана с успех на 9 септември 1944 г.

В тази борба участваха хиляди знайни и незнайни борци, пред които днес скланяме глава и почитаме тяхното свещено дело.

Девети септември 1944 г. е повод за размисли за изминат път и взор в бъдещето. И все пак, какво се случи на 9 септември?

На Девети септември нашият народ, сплотен от Отечествения фронт, извърши въоръжено въстание срещу фашизма. Девети септември ознаменува прехода от една епоха към друга. Той откри пътя на социално-икономическите преобразувания, пътя на социалистическата революция. Затова днес той много се атакува и отрича.

С известна тъга и болка днес констатираме, че реалният социализъм не даде резултати. Но това не значи крах на социалистическата идея. Каквито и грешки да има той, социализмът даде много на хората. Хората ще си спомнят с добро за него. Някои люде ни обвиняват, че не бива да проявяваме носталгия към миналото, а към какво?

Много често ще се налага да се връщаме към него, към миналото, но не за да утвърждаваме извращенията му, а за да извлечем поука от тях, или доколкото се връщаме към това старо, то трябва да бъде мяра на новото и дълбочина на конкретното.

Пример за това ни дават Китай и Виетнам. Без да скъсват с миналото, като само осмислиха и извлякоха поуки от него, те предлагат модел, съобразен с тяхната специфика. И този модел дава резултати.

Причините за краха на реалния социализъм са най-различни и противоречиви. Социалното познание е бедно от анализ към този въпрос. Западът обяснява този крах едностранно, с недостатъците на социалната организация на системата, вследствие на което хората стигнали до необходимостта да се разруши „комунизма“. Подобно схващане съществува и у нас, но то е твърде пресилено и преждевременно. Историята занапред ще отреди по-точно правотата на една или друга теза.

Причините за краха на комунизма следва да се търсят в две направления: вътрешни и външни. Вътрешни – недостатъци на социалната организация на системата и формите на упражняване на контрол върху властта. Партийно-държавната номенклатура се възползва от тези недостатъци. Тя си извоюва редица привилегии и възможности в разпределение на доходите в своя полза, участваше в сенчестата икономика. Това ставаше не по някакви писани правила, а бе плод на социалното битие на системата, затова трябваше да се узакони, привилегиите и социалното неравенство да се укрепят, да се превърнат в атрибут на съвременния начин на живот. Но това не можеше да стане без да се ликвидира старата система. Появи се криза, тя обаче не изискваше смяна на обществения строй, брожения и движения срещу него нямаше. Дори дисидентите, критикуващи системата не издигаха лозунги за нейното премахване.

Общественият строй бе ликвидиран в резултат на предателството на висшето ръководство на КПСС, начело с М. Горбачов. Разгромът й стана под неговото ръководство, а Б. Елцин подписа указ за нейната забрана.

Западът също има заслуги за краха на комунизма. Той видя че „горещата война“ не можеше да предизвика този крах. Комунизмът можеше да бъде унищожен от вътре, „отгоре“, като се разруши неговата държавност и партийния му апарат. М. Горбачов и други бяха олицетворение на това разрушаване.

У нас тези процеси се отразиха зле на обществото. Надеждите за демократични промени след 10 ноември 1989 г. бяха попарени. Висшето държавно и партийно ръководство не се оказа на висотата да оглави тези промени. То отправи призив за т. н. „демократичен капитализъм“ (програмата Рън), довчерашните марксисти и комунисти изведнъж станаха радетели на капитализма.

Българската социалистическа партия не даде отговор на поставения въпрос от историята: От къде идваме, накъде отиваме и към какво се стремим? Под прикрита форма на преход към пазарна икономика се установяваше властта на капитала. БСП бе съпричастна към това установяване, по това тя не се отличаваше от другите политически сили, следователно съществуваше консенсус по крайните стратегически цели на развитие на обществото.

Хората се нуждаят не от мъгляви, а от ясно изразени цели на близкото и далечно бъдеще. Движението, основано на принципа -„проба – грешка“ не може да бъде отправна точка на социалния прогрес. То ни праща в бушуващо море, от което не знаем как да се спасим. Икономическото движение не бива да тръгне по този път.

Ако искаме промени, трябва да имаме яснота за целите на движението. Реставрацията на дивия, варварски капитализъм не ще реши проблемите на бъдещето на България през XXI век. Историческата динамика следва да се замени с нелинейност и многопосочност, с алтернативност, но не от този род – „Ние можем всичко!“ , „Времето е наше!“ и пр.

У нас се следват чужди образци и схеми на прехода. Политиците обаче не осъзнават тяхната погрешност. Смята се, че пътят е правилен, посоката вярна, грешката е плод на недостатъчната последователност на провеждане на икономическата.реформа, а не в нейните изходни постулати.

Реформата се налага отгоре, натрапва се от управляващите и затова няма социална опора. Философията й се основава на т. н. индивидуална, егоистична цел, за която още А. Смит говореше. Държавата и политическия елит във властта също преследват такава цел, реализират икономическа рента с политически средства. Връх взема мафиотския и спекулативния капитал, държавата се сраства с него, става слуга на икономическите групировки.

В страната се избра най-неудачния модел на прехода – либерално-монетаристкия. Но може ли той да бъде една единствена теоретична база на обяснение? Очевидно, не.

Никоя теоретична доктрина, приложена към описание на действителността не може да се задържи дълго, ако не съответства на реалността. Хипотезата, както е известно, се отхвърля ако нейните постулати не се оправдават.

Подобно нещо става и днес. Не бива каноните на дадена теория да се приемат без оглед на времето и обстоятелствата, при които възниква. Знаем как беше това в близкото минало, защо тогава, една грешка трябва да се повтаря с друга, която историята преди отхвърли?

Преходът, според тази теория, трябва да се осъществи на основата на спонтанното и самопроизволно развитие на пазара, превръщането на частната собственост във всеобща икономическа определеност на системата, отдръпване на държавата в икономиката, орязване на социалните разходи и пр.

■ Социалната насоченост на реформата се разглежда не като двигател на трансформационните процеси, а като бреме за нейното провеждане, не средство за формиране на ценности, основани на принципите на справедливостта и цивилизованата идентичност, а нещо второстепенно и ненужно. Правителството, което не може да нахрани хората е обречено на провал. Стихията на гладуващия народ ще го помете.

Това, обаче, като че ли не се вижда. Отпадането на слабите от социума се смята за благо за обществото (социалния дарвинизъм). В ход е т. н. теория за просмукване на богатството – богатите стават по-богати, с което богатството им се просмуква и на тази основа бедните стават по-богати. Световната статистика опровергава това.

Оттук и извода: намаляването на социалните разходи не трябва да се третира като „грешка на управляващия елит“, нито е плод на недоглеждане, а фундаментален принцип на радикалния капитализъм. Всички правителства след 10 ноември следваха този принцип. Обявените по-ниски данъци в „по-ново време“ облагодетелстват крупния капитал, бедните не получават никакво облекчение. Икономическата система преразпределя имуществото в полза на богатите.

Социалната енергия, която в преходни периоди би трябвало да е най-голяма, днес е притъпена, социалното недоволство се засилва, връх взема деструкцията, напрежението, социалният взрив може да избие и да се прояви в различни форми на неофашизъм.

Икономическата реформа днес се развива в съответствие с политическите решения на дадена група. Проблемите се решават на чисто политическа основа. Частната собственост, например, се насажда с чисто политико-идеологически средства, а не с икономически средства. На нея се гледа не като на икономическа целесъобразност, а като политическа мяра за смяна на една политическа система с друга, която се ръководи от користни интереси. Ако се придържаме към това, икономическата реформа е претекст да се закрепят едни или други икономически интереси, а не средство за утвърждаване на демокрацията.

Частната собственост трябва да се постави в служба на обществения прогрес. Ако в миналото е била „свещена и неприкосновена“ , днес престава да има такъв ярко изразен характер, поставя се в ограничени рамки, засилват се нейните социални функции. Тази й роля е закрепена конституционно в много страни. В ирландската конституция (1937 г.) се съдържа текст: „правото на собственост (става дума за частната собственост) трябва да се регулира в съответствие принципите на социалната справедливост, тя може да се отчуждава и национализира.“ Подобно нещо съществува в Португалия (1976 г.) , Испания (1978 г.) , Бразилия (1988 г.) , Франция и пр. Такова нещо не се забелязва в страната ни.

У нас реформата по начало не тръгна, както трябва. Икономиката се движи от лошо към по-лошо. Една реформа има смисъл да се провежда, ако тя създава, а не разрушава. По своята най-дълбока същност тя е извратена, свежда се не до преход към пазарна икономика, а до разграбване и продажба на безценица на собствеността, до криминализация на икономиката и непазарно присвояване на доходите. Там, където отсъстват ясни правила, там цари рекет, шантаж, корупция, злоупотреба с властта, от които не може да се очаква нищо добро, в т. ч . и успех в реформата.

Вместо да се изгради общество със социалноориентирана пазарна икономика, което да превъзмогне деформациите на предишната система, като съедини нейните положителни страни с тези на пазарната икономика и засили държавното регулиране за предотвратяване недостатъците на пазара, разруши се всичко ценно от предишната система. Даде се път на либерализма, монетаризма, които при неразвитата пазарна структура не са много ефективни.

И така, формиращата се икономическа система не се явява надеждно средства за разрешаване на социалните проблеми и затова не може да бъде образец на подражаване. Демокрацията е само в начален стадий, налице са само някои нейни елементи, в много случаи е лъжовна. Независимо от това не бива да се връщаме към политическия режим на старата система, но трябва да извличаме поуки от него.

Това обаче за съжаление не става. Управниците, държавниците и народите, посочва Хегел, често биват съветвани да си вземат поука от опита на историята. Но опитът и историята ни учат, че народите и правителствата никога нищо не са научили от историята и не са действали съгласно поуките, които биха могли да бъдат извлечени от нея.

Преходът – крачка напред, или крачка назад в историческото развитие

Всяка величава епоха е трагична, но трагичността днес е в липсата на величие. Всичко се руши, няма съзидание, няма идеали, има разруха, духовна деградация и разлагащо се общество. Предишните добродетели, днес се смятат за грехове, а предишните грехове – добродетели. Но какво да се прави, въпреки всичко, животът върви напред, ходът на историята е неумолим. Ние сме в превратностите на събитията, те трябва не само да се изучават, но и да се управляват и предвиждат.

Това важи и за прехода: на пръв поглед той се оказа лесен за изучаване и в същото време трудно уловим, неочаквано тайнствен и мистериозен. Най-трудно се оценява онова, на което си съвременник, онова което не е кристализирало и не е достигнало своята зряла форма. И това е обяснимо. Незрелите икономически форми не се поддават на точни теоретични отражения. Преживели сме възход и падение, но днешното като че ли е най-голямо.

Трудността и сложността на проблема се подсилва и от това, че по отношение на капитализма не съществува избистрена концепция: едни смятат, че е в криза, други търсят негови алтернативни форми, трети – нов стадий в неговото развитие.

Това, че проблемът е сложен и противоречив не отменя значимостта на неговата разработка. Нужно е БСП да направи оценка на изминалия път; да даде ясен и недвусмислен отговор за типа на обществото; преходът крачка напред ли е или крачка назад в историческото развитие; да формулира целите и задачите на своето бъдеще и това на обществото; да изрази позиция по глобализиращия се свят и мястото на България в този свят. Хората искат да знаят нашата цел – близка и далечна, не само това, но и нейната социално-икономическа определеност. Ако няма яснота в изходните принципи, няма яснота и в позициите.

Преходният период, дали е крачка напред, или не, това изцяло зависи от целите на обществото, а също и от критериите за оценка на обществения прогрес. По този въпрос в икономическата теория няма единомислие. Едни считат, че прогресът трябва да се оценява от гледище от типа на производствените отношения и равнището на производителните сили; други, от степента на модернизация на страната, въвеждането на нова технология; трети, от постигането на социално благополучие и висок жизнен стандарт; четвърти, от съгласуваността на общите индивидуални интереси; пети, от равнището на производителността на труда; шести, преход от “царството на необходимостта” към “царството на свободата”, лежащ от другата страна на материалното производство (развитие на духовната сфера и на творческия труд, равноправен диалог на човека с природата1.

Този въпрос има и обратна страна – регрес, представляващ връщане на по-ниско равнище на икономически форми на организация на обществото и на по-ниска степен от социално-икономическо и културно-историческо развитие.

Как преходът се вписва в тези две постановки, прогрес, или регрес в историята е той?

Ако се изхожда от типа на системата, т. е. от социално-икономическия строй и степента на прогреса на производителните сили, като висш и обективен критерий, по отношение на който всички други критерии са второстепенни и субективни, преходният период в исторически план е крачка назад, защото ни връща към остаряла икономическа система. Основание за това ни дават следните обстоятелства: п ъ р в о, една реформа има смисъл да се провежда, ако тя съзидава, а не разрушава; в т о р о, разруха в земеделието и деиндустриализация на икономиката, провеждане на структурни промени във вреда на хората; т р е т о, засилваща се бедност, увеличаване пропастта между бедни и богати; ч е т в ъ р- т о, социална и духовна деградация на нацията; п е т о, снижени показатели на индекса на човешкото развитие. С други думи икономическата реформа има разрушителен характер. Оценена от тази страна, тя е крачка назад в историческото развитие. Разбира се, за други тя е крачка напред, тъй като от нея някои хора реализираха несметни богатства.

У нас се приложи погрешен модел на прехода. Той следва чужди образци, схеми, шаблони, придава еднопосочност на движението, а то е многопосочно. Съществува многовариантност и нелинейност на историческата динамика, следователно и алтернативност.

Трябва да се погледне с по-друго око на мястото на човека в обществото. Смитовската концепция за т. нар. икономически човек, за който са характерни егоизмът и користта, не може да бъде ръководещ принцип. У човека трябва да се търси не само егоистът, но и творецът, който се ръководи не само от своите интереси, но и от тези на обществото, социалната група, класата към която принадлежи.

Свободата на човека е в избора на поведение, то не може да се ограничи само в рамките на “икономическия човек”. Хората имат и други интереси, поставят ги в определена йерархия и в зависимост от социалното пространство и потребности, гледат да ги удовлетворят.

Обикновено под свобода се разбира свобода на движение на стоки, на хора, на товари, на капитали. Но защо се пренебрегва другата свобода – свобода от пороци. На този въпрос либерализмът не дава отговор.

В момента БСП разработва своя програма. В печата вече се появиха материали. Програмата обаче следва да се опълчи срещу ширещата се догматика – частната собственост като всеобща определеност на икономическата система. Тя трябва да се насажда не с политически средства, а да изхожда от икономическата целесъобразност. Частната собственост е социална отговорност, това я прави и легитимна. Не самоцелна приватизация, а смесената икономика трябва да бъде наша цел. Либерализмът, като доктрина е изчерпал своите исторически възможности. БСП не бива строго да се придържа към него. Той не може да реши проблемите на съвременния свят. “Невидимата ръка” се оказва твърде мръсна и жестока. Тя трябва да се съчетае с т. нар. “видима ръка” – държавно регулиране.

Програмата по всяка вероятност ще се произнесе и за социализма. Иначе не може да бъде. Но социализмът, като понятие е многопластово, той не е запазена марка. За кой социализъм става дума? Има различни видове социализъм: марксистки, социализмът на О. Ланге (съчетаният план – пазар) социалдемократически, китайски социализъм. Хората поставят въпроса, защо Китай, Виетнам и Индия за малко повече от десетилетия удвоиха и утроиха БВП, а ние не можем да достигнем равнище на 1989г.

В предишната програма имаше текст за т. нар. “демократически социализъм”, но той като съдържание беше неясен и неопределен, повече бе лозунг, отколкото трезва оценка на реалността. Програмата би трябвало да очертае място на България в глобализиращия се свят, каква роля ни се отрежда в ЕС?

На пръв поглед равностоен партньор, но в действителност – страничен наблюдател, колониален придатък на метрополиите, на центъра. Ние няма да бъдем ядро на системата, а ще бъдем в периферията, връзките с другите страни ще се стеснят, контролът на крупните корпорации и международните финансови институции ще се засили, суверенитетът – крайно ограничен, армията ще се сведе до изпълнение на жандармерийски функции, за смазване евентуални бунтове на населението и отчасти в международни мисии, националната култура ще се лиши от идентичност, като се даде предимство на западната псевдокултура. За да не се допусне това, България трябва да има ясна стратегия за отстояване на своите национални интереси. Тя, обаче все още няма такава. Внушава ни се, че трябва да развиваме инфраструктура, земеделие, туризъм и те да са водещи приоритетни отрасли и сърцевина на икономиката, с една дума – неин влекач. Доколко това е целесъобразно?

Ако моделът се натрапва на несвойствена система, това значи да се поставят цели, противоречащи на нейната същност. Траекторията се променя, системата се разрушава, подчинява се на чужди образци, за които тя не е пригодна. Кризата се поражда не от трансформацията на системата, а от неадекватните мерки на нейното разрушаване и утвърждаване на новата система.

Това налага критична оценка не само на трансформацията, но и на теориите и подходите, които я обясняват, които правят истината рационална. Кризата е сигнал, че има нещо нереално в теориите и алтернативите.

Ако България иска да излезе на широкия друм към социално благополучие, тя трябва да смени своята теоретическа парадигма, да разработи стратегия в съответствие със своите национални интереси.

Целта на прехода е да установи демократично общество и пазарна икономика. Поне така се прокламира. Пазарът и демокрацията са дълбоко свързани, макар че не се покриват. В името на тази цел трябва да се възпроизвеждат не остарели икономически системи и сляпо да се копират недъзите и слабостите на пазарната икономика, а да се осъществи преход към такава икономическа система, която въз основа на съвременните обективни икономически процеси да предотвратява и тушира слабостите на предишното социално-икономическо развитие и осигури социално-икономическо благополучие на нацията. Следователно, главната цел на преходния период е да създаде такава икономика, която има способността да се самоорганизира, да постига равновесие и в най-кратки срокове да излиза от икономическа криза. За съжаление тази задача не е постигната.

Какво общество се формира у нас?

Този въпрос не е на почит, с малки изключения, той въобще не се разглежда, но що за партия и общество е онова, което не дава отговор за типа на системата и за своя обществен икономически строй. БСП трябва да има ясна позиция по този въпрос. Понятията, като свободно пазарно стопанство, обществено-социално икономическо благополучие, демократично общество, информационно общество, глобално общество не могат да определят типа на обществото. Те дават едностранчива оценка на неговия характер и затова не могат да определят неговата природа. Нужни са други подходи: формационен и цивилизационен, да се интегрират до степен, способни да решат насъщните задачи, стоящи пред обществото.

Формационният подход представя историята не като хаос от факти, а като система, подчинена на свои закони. Преценена от тази гледна точка в страната се формира такъв тип общество, което носи белезите на 19-то столетие: див варварски капитализъм, спекулативен, мафиотски капитал, продажна олигархия, компрадорска буржоазия, сенчеста икономика, обрулена и ограбена държава. Този факт не бива да се подценява.

Реставрациите, както показа историята, всякога са временни, възстановяващи рецидивите на миналото и никога не са създавали нещо ново, трайно и конструктивно. Подобно нещо става и у нас. Промените в България не придвижиха обществения напредък. Те ни върнаха на равнище преди 1939г., задълбочиха противоречията и отчуждиха хората един от друг.

Отчуждение и деградация

Има или няма отчуждение. Този въпрос не е еднозначен, смята се, че в много случаи няма. В повседневното съзнание се прокарва мнение: капиталът и наемният труд са партньори, намират се в хармония, взаимно си оказват услуги. С една дума всеки е в прегръдките на другия. Това напомня далечното минало1.

Оттук и извода: отчуждение няма, експлоатация също.

Проблемът за отчуждението не е на особена почит в нашата обществена мисъл и особено сред политическата класа. Да се признае, че съществува, значи да се разкрие взаимната връзка: отчуждение – експлоатация; отчуждение – частна собственост; отчуждение – трудова теория за стойността. Присъщи ли са те на “новата демокрация”, или са фикция от старото минало. Преди обаче да продължим, малко история.

Теорията за отчуждението възникна в епохата на просвещението2. Във “Феноменология на духа” Хегел, за разлика от своите предшественици, създава една стройна система за отчуждението. Отчуждението се разглежда диалектически: развиващият се дух преминава през няколко степени, всяка от които отчуждава себе си и прераства в друга. Абсолютният дух по пътя на своето самодвижение и отчуждение създава природата и човека, опредметява себе си в материалната действителност, т.е. придобива недуховна форма, която по-късно чрез човешкия дух се опредметява в собствената си дейност. Духът се отдалечава от себе си, въплътен обаче в природата и човека, той отново се връща към себе си и към своята духовна същност. И това е така: природата преминава през ред стадии, от неорганична към органична форма на движеща се материя и накрая социална, стига до човека и поражда съзнание. Или казано накратко, духовното преминава в материално, а то от своя страна отново преминава в духовно. То е един дълъг и сложен процес.

Маркс високо ценеше хегеловото наследство за отчуждението. Той обаче го освободи от неговата религиозна обвивка. Отчуждението не е свързано с някакви мистични външни сили, а е плод на социално-икономическите условия на живот. Разделението на труда, стоковата форма на продукта, нейната отчужденост посредством парите, частната собственост и други са едни от причините за възникването на отчуждението. Маркс в своите “Икономическо-философски ръкописи” от 1844г. не само разкри същността на отчуждението, но посочи и неговите форми: икономическо, политическо, социално, религиозно отчуждение, а също и предпоставките за неговото изменение1.

Отчуждението е стъпка, логическа предпоставка за разкриване на същността на експлоатация. Работникът работи за друг. Той не се разпорежда с труда и продукта. Фактът, че работи за друг, означава, че трудовата дейност се отчуждава от трудовия човек. Извършва се дейност, противоположна на човешките желания и удоволствия, предметите преминават в друг, стават чужда сила, която има власт над работника.

“Отчуждеността на труда за работника се проявява в това, че трудът не е негова собственост, а на друг, че не му принадлежи, че в труда той не принадлежи на самия себе си, а на някой друг”2. И още по този повод: “Трудът произвежда чудесни неща за богатите, но произвежда оголяване за работника. Строи палати, но и коптори за работника. Създава красота, но и осакатява работника. Замества ръчния труд с машини, но и отхвърля част от работниците назад към варварския труд, а останалата част превръща в машина. Той произвежда ум, но произвежда и тъпоумие, кретенизъм за работника”1.

Как стоят нещата у нас?

Дали казаното дотук важи за страната ни. Вероятно ще се възрази, че то се отнася за миналото. Логиката е такава: тогава капитализмът е бил див, сега очовечен и културен, следователно теорията за отчуждението отпада за нашето съвремие; икономическата теория не бива да се занимава с тези неща, тъй като нейният предмет е: ограниченост на ресурсите и безграничност на потребностите, това което се разглежда излиза извън нейния обсег.

Тези разсъждения не могат да бъдат приети по следните съображения: п ъ р в о, предметът на икономическата наука не съвпада с този на икономикса, първият по-широк, вторият – по-ограничен; в т о р о, икономическата наука трябва да има социална насоченост, а не да бъде сведена до рамките на теорията на избора; т р е т о, политиката не е откъсната от икономиката, последната определя първата. Разбира се, това не следва да се абсолютизира, политиката има своя автономност, въпреки че се определя от икономиката, тя не е нейно огледално отражение.

А сега да следваме своята пътека

1. У нас се установи див варварски капитализъм, присъщ на минали столетия; мафиотският капитал взема връх; частната собственост се превърна във всеобща определеност на системата; неолибералният модел вкара страната в задънена улица; структурните промени в икономиката облагодетелстват едни, а други се лишават от тях; приватизацията се извършва по един безогледен и безскрупулен начин; моделът на преход към пазарна икономика се оказа грешен; пряко копира чуждите образци, без да се съобразява с нашата специфика.

Всичко това задълбочи противоречията в страната, теорията за отчуждение се оказа, че не само не е остаряла, но на фона на българската действителност тя намира пряко потвърждение.

Това, че частната собственост стана доминираща структура в икономическата система, означава засилване и задълбочаване на отчуждението, самото то е рожба на частната собственост. Отчуждението поражда частна собственост, но и самата частна собственост – отчуждение.

2. У нас се засили социалното разслоение, появиха се много бедни и малко значително богати. Пропастта между тях се увеличи. Отчуждението прераства в самоотчуждение на човека. То не само разруши човека, но го обезличи и като личност, човек загубва своята “родова същност”, превръща се в животно (скот) с ниски животински страсти – оскотяване и озверяване на човека – деградация на човешката личност. Примерите в това отношение са потресаващи, пресата ги изнася на бял свят: петричките шивачки, заключвани, работят по 18 – 20 часа, без да им се дава възможност да удовлетворяват дори свои физиологически нужди. Не по-добро е положението на работещите в Тервел, “Шише джам” – Търговище.

Отчуждението е отчуждение на самата човешка същност, или както се казва, човек се превръща от човек в животно и звяр. Осиротелият и обезличен човек се връща в лоното на животинското: ниско потребление, невъзможност биологически да оцелее; притъпени потребности, сведени до чисто животинско равнище. Дори животното има по-голям простор – свобода, въздух, светлина, с една дума, настъпва т. нар. дехуманизация на човешкия живот, част от населението е подложено на геноцид.

3. Трудът се изразходва против волята и желанието на човека, за да не умре от глад той е съгласен на каквато и да е работа. Човек не може да разкрие своята същност, не снема своята едностранчивост и не прераства в нещо по-богато, духовно деградира, връща се към предишното състояние, няма развитие, има упадък. Човек се отчуждава не само от себе си, но и от другите хора, настъпва обезверяване, психически разстройства, самоубийства и пр.

4. Много дейци на духовната сфера се простиха със своя творчески труд, станаха амбулантни търговци и всякакви други, но не и такива, за каквито имат призвание. Мярата за оценка за духовната сфера се извършва не от гледище на обществената полезност на нейните резултати, а от гледище на икономическата изгода – парата. Затова има много чалга, шоумени, конкурс за красиви и грозни жени. Свободното време на хората се превръща в капитал на тези, които го използват да трупат печалби.

5. Ако искаме див капитализъм, утвърждаването на частната собственост в нейния архаичен вид от миналото столетие е необходимост. И обратно, ако желаем цивилизован път на развитие, утвърждаването на смесената икономика трябва да бъде на дневен ред. Ние трябва да се ориентираме към такава икономическа система, която дава възможност всички форми да се съревновават и развиват. Частната собственост, следователно и капиталът, могат да се поставят в служба на социалния прогрес.

6. Силата на капитала се определя от силата на парите, превръщането им във всеобща основа на обществото задълбочава неравенството между бедни и богати. Старите привилегии се заменят с тези на парите. Неравенството между бедни и богати се превръща в “Равенство пред закона”, равенство в условията на неравенство.

Капиталът е сляп и глух към социалните потребности. Ако той, както подчертава А. Солженицин, не се поставя под обществен надзор, от него ще израснат хора – зверове, хора на борсата, които няма да искат да знаят за някакви задръжки в желанията и кръвожадността си. Защо тогава се ориентираме към общество, което е атрофирало морално? Нима това е целта на прехода?

7. Ние избрахме погрешен модел на прехода, не потърсихме алтернативни пътища. Обществото, както и преди, се вкарва в определени схеми и шаблони на развитие. А това противоречи на неговата обективна логика. Социално-икономическата необходимост се реализира не по един и същ начин, а в многообразни форми. Нашите цели трябва да бъдат адекватни на тях, да достигат по-голям ефект и желан резултат, тогава и отчуждението ще бъде по-притъпено. Действията ни обаче в много случаи са произволни. Не се основават на познанието на тази необходимост, а на принципа “проба-грешка”. Грешката може би е плод на разбирането за еднолинейността на движението, резултат от липсата на яснота за прехода. Познанието трябва да установи друг род движение, да промени неговите аналогични параметри, съобразно волята на познаващия субект. Преходът би трябвало да бъде по-лек, по-плавен и социално приемлив.

8. Икономическото отчуждение породи социално-политическо, религиозно и всякакво друго отчуждение. Политиката е вторична структура на обществото, икономиката – първична. Отчуждението при последната рефлектира върху другите форми на отчуждение. Хората са отчуждени от политиката, тъй като тя не им носи нищо добро. Според теорията за “Обществения избор” политиците мислят повече за себе си, отколкото за народа. С политически средства (закони, лобита и пр.) реазлизират икономическа рента, доход. Хората са отчуждени не само от политиката, но и от самите себе си. Те като че ли се примириха съдбата си, изчезнаха непосредствените човешки отношения, превърнаха се в парични, общуването се прдопределя от парата и икономическата изгода. Индивидуалистичното общество, основано на стоковата размяна обезличи човешките отношения, сведе ги до чисти имуществени отношения. Дори любовните отношения станаха предмет на материална спекулация, парата отчужди хората, тя отне святите им чувства.

И така, какво да се прави?

1. Нужно е да се отхвърли неолибералния модел на социално-икономическо развитие. Западните рецепти трябва да се приемат критично, те не отразяват спецификата на нашето развитие, важат повече за развита пазарна икономика, дори и там не са действени.

2. Пазарът не бива да бъде цел, а средство за решаване на глобалните цели на обществото. В плен сме на догмата, че той и само той може да повиши ефективността на икономиката. Проблемът не е в прякото копиране на чужди образци, а в това че не са пригодни към спецификата на ефективното функциониране на икономиката. Това изисква нови модели, а не онези, които историята отхвърли.

3. Либералният модел засилва диференциацията в доходите. „Нищета сред изобилия” – такъв е неговият императив. Хората не могат да посрещат текущите си нужди, обречени са на мизерия, отчуждеността се засилва, отчуждение от самата „родова същност” и превръщането им в добитък. Това е повелята на либералния модел, неприемлив и пагубен за страната.

4. Нужна е социализация на производството и на икономиката като цяло, но как това може да стане когато всичко се приватизира, държавата се лишава от своята икономическа база, превръща се в играчка, в оръдие и слуга на частния капитал, защитава по всякакъв начин неговите интереси, дори те да противоречат на националните

5. У нас социалната държава е провъзгласена конституционно. Практиката обаче е друга. Икономиката се основава на методологически индивидуализъм и егоизъм, а това противоречи на същността на социалната пазарна икономика.

6. Не са определени приоритетните страни. Земеделието, туризма, инфраструктурата, колкото и да са важни, не могат да бъдат влекач на икономиката. Нужна е структурна и технологична модернизация на икономиката. Да се ориентираме към ония дейности, които съставляват скелета на т.н. „неоикономиката”, ново течение във всеобщото течение.

7. Не бива да се изпада на позицията: щом дадена теория е доминираща в търсенето на научното знание, каквато е неокласическата теория, значи тя е безпогрешна в научно отношение. Движението трябва да се основава на синтез от теории. Иначе има опасност преклонението пред дадена теория, преди марксистката, днес неолибералното, да ни откъсне от реалността, от своята обективна основа и да се превърне в мистика.

Икономическата система трябва да се насочи към разрешаване социалните проблеми на обществото. За жалост това не става.

В заключение: девети септември 1944г. е знаменито събитие в нашата история. Неговите критици и фалшификатори не могат да го заличат. Предполагам, че идните поколения по-добре ще го оценят от нас. Може би те ще предпочетат един нов Девети септември, очистен от грешките и наслоенията на миналото.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук