За един човек тази година трябва да бъде добра и хубава. Година, която да носи радост от постигнатото, чувство за изживяното и мисъл за бъдното. Един осмислен живот – откъдето и да го погледнеш. Дали ще бъде като обществена активност и позиция, като интелектуална вглъбеност, като семейна радост или просто радостта от това, че „още ме има”, че още съм тук и сега, че имам куража и волята да се провиквам: „Vivos Voco”(„Зова живите!”) от всеки брой на сп. „Понеделник”.
Няма да пиша политическа, научна или каквато и да е друга биография на Александър Лилов. Това не ми е по силите. Защото казано е още в Светото Писание: „С какъвто аршин мерите, с такъв ще ви се отмери.”
Познавам Александър Лилов толкова, че да имам достатъчно материал за размисъл и недостатъчен за цялостно осмисляне. Но не това е главното. Защото не аз ще осмислям Лилов. Той отдавна има щастието да бъде обречен на едно друго осмисляне – много по-властно, категорично и същевременно студено дистанцирано, отколкото моето. Има привилегията да бъде отмислян и премислян в лоното на самата история, прегърнат (понякога тези прегръдки са особено болезнени) от самата Клио – неумолимата и своенравна богиня.
Александър Лилов дава един прост, ала истински съвършен – както съвършено може да бъде само нещо толкова изчистено от изкуствени придатъци – пример. Това е пример не просто на духовен полет, на „опит за летене” и сполучливо приземяване, не просто някакъв биографичен път, пък колкото и значим конкретно-исторически погледнато да е той. Тук става дума за нещо повече. В това „повече”, както обикновено, се крие всичко. Тук „в повече” е тази особеност на Лиловия случай, че той тръгва без „нещо повече”. Или другояче казано: Лилов тръгва от себе си, от непосредствената младост, от пълната с възможности и недействителна (според някои „лековерна”, „неопитна”, „с жълто около устата”) младост, в която той е сам със себе си, с единствената привилегия да бъде (един възможен) Александър Лилов. Той няма друга привилегия, освен че е роден в онова време, във времето на социализма. В едно обикновено, отдръпнато от центъра, отдалечено от големия град, северозападно село. Тръгва без привилегия. Освен тази да бъде с огнеструйно желание за развитие, с туптеж, който живее в пулса на един все още непознат, но предварително предположен път. Никой не знае за какви дела е бил орисан. Лилов не е пророк. Но той е знаел най-важното – за да успееш, за да се преобразиш и да се изградиш, трябва първо да го желаеш. Силно, изгарящо, неистово желание за летене. Без патос нищо голямо не се случва. Като че някой древен римлянин наистина е посял семето на големите цели точно там, в селото на Лилов, на десетки километри от центъра. И без да подозира е оставил след себе си едно поколение, от което векове по-късно ще се роди онзи, който ще открие своя предтеча. Способността да излезнеш извън тази непосредственост на дребната, умилителна, наивна, но и неразвита селска действителност, е удивителна. Лилов доказва, че го може. Че е способен на това да направи крачката – макар и мъчително трудна – от периферията към центъра, отвън – навътре. Това вече е много, ала то още не е съвсем изолиран случай. И макар и успех сам по себе си, това не е безпрецедентно.
Това излизане отвъд собствените възможности, отвъд наложената рамка, която „по естествени причини” ти връзва ръцете, може да бъде работа само на духа, на един не просто неспокоен, на един не само неудовлетворен от status quo-то дух. Но – което е по-важно – на един целеустремен дух. На един дух, който по необходимост встъпва в по-висока степен, предусещайки своето предназначение.
Конкретно-биографично това изглежда така: Университет, специализация в Москва, Комсомол. Първо у нас, после в чужбина, сетне пак у нас.
Ражда се неговата първа любов – към изкуството и естетиката, която не ще изчезне до ден-днешен.
Но Александър Лилов нямаше да бъде този човек, който е, ако останем дотук. Следват едни колкото интересни сами по себе си, толкова и случайни по отношение на голямата история, събития. Политбюро, върховната действителност на онова време, (почти) безкрайни възможности, като че напълно съвпадащи по своята широта и безпределност със самата действителност. Второто място в държавата, след Първия, а понякога и преди него. Връзки с цвета на художествено-творческата интелигенция – политик, който е част не просто от своя елит, от политическия елит, но който е превърнал себе си същевременно в мост между различни обществени сфери, между различни социални групи, между политика и култура, между прагматика и изкуство, между власт и интелигенция, между най-високата точка в държавата и най-високата на духа.
С това Лилов вече е започнал своето, може би, не напълно осъзнато завръщане към онова непосредствено начало, от което е тръгнал. Пълното му примиряване с изходното лоно, с точката от която е започнал неговият собствен път, е под формата на удар. Същата тази партия, която веднъж е насърчила, подпомогнала, направила възможен и обезпечила неговия полет, която сама е открила един свободен хоризонт, една чиста възможност, сега покосява вече реализиралия се човек. С едно решение на Първия, правилно разбрал, че започва да става Втори. Ударът е силен, лично тежък, но не неочакван – не и за желязната необходимост, която не може по друг начин. Ако за отделни хора или за самия пострадал, той е тежък и жесток, може би, дори несправедлив, признак на злото и лошите нрави, на фалшивото безсърдечие на властта, то за историята на полета той е нещо „обикновено”, нещо жизнено необходимо. Няма как – духът се завръща в своето начало – преобразен, обогатен, определен. Но то вече не е онова наивно-непосредствено детство на пълния с надежди юноша, не е село Граничак, Видинско, не е вече пълно с възможности. Но явно не е все още и празно откъм действителност. Напротив. Натрупванията трябва да продължат, но на нова степен, опитът на съзнанието е вече друг. То е било веднъж в колизия с властта.
И опитът наистина продължава. Това вече е научен опит, потапяне в теорията и езика, в съвременната политологическа, социологическа, културологическа и пр. социална теория. Александър Лилов става директор на Институт за съвременни социални теории към ЦК на БКП. Римската кръв – този път в друг свой модус, този на знанието, а не на похода към властта – е отново разпалена. И така, до онзи момент, в който събитията не решават всичко.
За няколко седмици примиреният, върнал се при себе си, отново е на върха, този път вече е наистина Първи – както по съдържание, така и по форма. Лилов става председател на Българската социалистическа партия. Грижата за заплашеното от разпад цяло го води до решението да оглави партията. Условията са на бурни, неконтролируеми, качествени промени. Изисква се мъдрост, опит, такт, знания, ерудиция, реактивност и добро желание. Налице са всички. В един човек. И той трябва да го покаже. И го показва.
Формално: БКП е преименувана в БСП. Реално: приет е Манифест за демократичен социализъм в България, избрано е Велико народно събрание, събира се Национлна кръгла маса, опозиционната СДС е политически фактор. Резултатът на последователните, адекватни и отговорни действия на Лилов са ясни: победа и пълно мнозинство за БСП в първите избори след 10 ноември 1989 г. Партията е спасена. Без кръв, мирно, ненасилствено. Цялото е грижливо опазено. Разбира се, Лилов не е единственият фактор за това, но той е необходимият фактор, който в определени моменти има решаваща роля. Злото не е изчезнало от сцената на историята – то просто е приело други форми.
Тези усилия за него значат много – премерени както като успех, така и като изразходван личностен потенциал и енергия. Той е не просто на върха. Той е отговорен за най-голямата партия, която в определен смисъл все още е идентична със самото общество. Той е отговорен за обществото. Той току-що се е завърнал от европейски Лондон и знае както това, което ни предстои, така и онова, което е било. Разбира добре, че само градивният компромис може да спаси положението. Той не разчита на чудеса. Знае, че това, което е било няма да бъде. Поне не в същите рамки и при същите условия. Но прави това, което може, за да стане това, което трябва. Преходът започва не само като преобразувание на една обществена формация в друга. Той начева като реален преход в живота на един човек. Човек, който е бил на върха, свален е от него и после пак се е възкачил.
Този наглед социално отворен, чувствителен за всичко, което го заобикаля човек, е всъщност парадоксално интровертен. Нещо, което обяснява твърде много от несполуките му, но и което доказва дълбинната му същност.
Разбирайки, че е изпълнил своята роля в текущата оперативна политика, знаейки че практическата политика оттук насетне ще бъде важна, но и отегчителна за една свободна от детайли мисъл, Лилов преминава в стратегическо „отсъпление”. Започва работа по нова програма на БСП. След дълъг труд на голям колектив от прецизно селектирани учени и партийни дейци, се появява програмата „Нови времена, нова България, нова БСП”, с която българските социалисти ще бъдат управляващи на два пъти. Която предугажда с едно десетилетие и половина програмните търсения на най-големите европейски леви партии.
След като е дал своето в развитието на принципите, той не може да обърне гръб на политиката. Лилов вече е на третия етап от своя път. Той е в житейска есен, което не е равнозначно на политически или още по-малко на интелектуален заник. Напротив, напротив. Отдавна е осмислил най-голямата колизия в живота си. Това не е колизията с властта. Това е минало – наистина тежко, понякога тъжно, драматично, но минало. Най-голямата колизия е тази на духа със самия себе си. Колизията със себе си, приела формата на неразрешимо в краткия път на този живот противоречие. Противоречието между Политика и Учения. Онова противоречие, което Лилов не може да избегне и което сам си признава. Което е колкото градивно, толкова и изгарящо; колкото плодоносно, толкова и тежко като един житейски кръст, който не може да бъде изоставен. От колизията със себе си – твърди Хегел ,– духът може да излезне или като нещастно съзнание, или като пречистено, разумно, примирено в себе си и за себе си знание. Изходът на Александър Лилов може да бъде само второто. Защото само то подобава на един осмислен и плодоносен живот, който има още много какво да даде: на своето семейство, на своята партия, на своето Отечество.
На многая и благая лета, Професоре!
Александър Смочевски