Йордан Костурков е белетрист, преводач и университетски преподавател по английска и американска литература в ПУ „Паисий Хилендарски”. Автор е на шест сборника с разкази и новели („Малка е Троя”, „Без условности”, „На другия бряг”, „Откриването на сезона”, „Носталгия. Разкази, т. ІV, „Добри момчета, лоши момичета”), два сборника с литературни портрети „Новини от миналия век” и „Тайният живот на великите английски писатели”, както и „Настолна книга за писатели и читатели”. Превел е романи на Гор Видал, Норман Мейлър, Синтия Озик, Лорънс Стърн, Джером К. Джером, Ричард Хюз, Оливия Манинг, Мюриъл Спарк и др. Член е на български и международни академични, творчески и професионални организации, стипендиант е на Комисия „Фулбрайт” и член на Колегиума на Залцбургския международен семинар.
Сънувах, че сме станали странстващи рицари. Нямахме свои оръженосци, но определено бяхме от добрите рицари, някои им викат „бели“, други – кавалери, още повече че бяхме и на коне, и затова имахме и врагове – главно „черните“ рицари, тевтонци, маджарските витязи от ордена на Свети Георги. Това бяха някакви други рицари, но ще можете да научите нещо повече за тях малко по-късно. Те просто бяха лоши хора и вършеха какви ли не гадории, без някаква ясна причина, така се бяха родили, лоши. Просто, като навсякъде, има такива кланове. Освен това има и зелени рицари, но не знам много за тях. Така или иначе обаче, рицарите са си рицари, и това си е така.
Всъщност сънувах, по-точно, че се налага да се дуелираме с тези лоши рицари. Не на някакъв турнир. Ние бяхме трима странстващи рицари, заедно ходехме, имахме поставена някаква важна задача, трябваше да направим пак нещо добро. Tria iuncta in uno, може да се каже и за нас, „три в едно“. Онези обаче, с които се наложи да се дуелираме, бяха много по-опитни от нас. Помня, че преди да почне дуелът, се простихме. После се и прекръстихме. Май вървеше натам, че повече нямаше да се видим.
Ето как започна всичко. Яздехме си ние, тримата странстващи рицари, на конете си, добри коне, издръжливи, послушни, също като нас. Нашият предводител ни беше предупредил, че е възможно да се срещнем с лошите. И досега ми е трудно да ги опиша точно какви бяха – нещо като черкези ли, като татари ли, като казаци ли.
– Ще се опитаме да ги избегнем – каза нашият предводител, истинско въплащение на вярата, на предаността, на храбростта и на честта, същински палатин, пример за всички. Самият Артър или Карл Велики, от които започва нашето рицарство, както знаем, щяха да се гордеят с него. – Много са опитни, а ние още нямаме нужната подготовка, за да влезем в бой с тях. Нямаме и хъс – каза той една така любима сред народа днес изконна родна дума. – По-добре е да започнем с някоя по-лека задача.
Той, най-опитният от нас, обаче също имаше вина за това, което стана. Накрая се оказа, че не беше ги видял навреме, не беше добре проучил къде точно са, та ни се направо изпречиха на пътя. Той току все пак се отбиваше нанякъде, нещо правеше, оглед ли, рекогносцировка ли, и пак се връщаше. Та след една такава вилазка, се връща и вика:
– Не можем да ги избегнем. Идват насам. Дори да не знаят, че ние сме насреща им, нищо не може да се направи. Я виж какви са урви отвсякъде, къде да се денем.
И наистина нямаше къде. Щяхме да се бием. Предводителят ни ги познаваше и пак повтори, че били много добри, много опитни.
Опитахме се все пак да направим нещо, залакатушихме из гората, излизахме на полянки, пак се мушвахме сред дърветата.
Освен предводителя ни, и третият от нас беше по-опитен от мен. Така че бяхме – един истински герой, един боец с някакъв опит и моя милост – пълен аджамия, едва-що получил аколада и посветен с обред. Да ми се чуди човек на акъла.
Решихме да се поприготвим малко за боя, дано с това нещо си помогнем. Разделихме се кой с кого ще се бие. На мен този, който ми се падна, нещо не ми хареса. Друг си бях избрал, но така се реши. Така или иначе, нахъсихме се, каквото и да означава това. То изобщо нищо не можеше да се каже предварително.
Забравих да кажа, че междувременно бяхме застанали в единия край на полянката, а те се бяха наредили от другия. Добре се виждахме и имахме малко време за разбор. Те какво са правели, не мога да кажа. Съмнявам се дали много-много са ни подбирали.
Поради всичките тези причини на мен ми се падна да се бия с един доста добър, да не кажа най-добрия. Но пък, както обясних, нито имаше голям избор, нито алтернатива.
Тъкмо да почваме, бяхме слезли от конете, на това място не ставаше да се бием на кон, а и за мен още по-добре, че на кон не само че не знаех как да се бия, но и трудно го яздех и ако не беше такова добро, опитно и послушно животно, не знам какво щях да правя, та тъкмо да почваме, чувам някъде вдясно от мен, че рицарят, който щеше да се бие с предводителя ни, го пита нещо, така, по-спокойно. Заслушах се, защото ми се стори, че ме засяга. И наистина, питаше го вярно ли е, че леля Тинче била много болна.
Откъде знаеше за леля Тинче не мога да ви кажа, но съм сигурен, че тя никаква представа си нямаше за него, нито за това, което ви разказвам.
Леля Тинче рицарски романи не чете, по-скоро любовни, макар че общо взето е всеядна. За нея не беше проблем и по няколко пъти да прочете един роман. Също като баба ми. Това поколение вярваше в книгата и не знаеше нищо, нито за каноните, нито за класациите и прочее, така популярни в наше време.
Сега обаче бяхме в малко друго време – в Средновековието, по-късното, макар че нямам представа как щеше да свърши, та да започне модерността.
Тоя срещу мен, той също се поспря и се заслуша в разговора им. Странен човек беше, уж татарин, уж черкезин, уж казак, а пък съвсем рус. Никога няма да го забравя как изглеждаше, и без да затворя очи, пак го виждам.
И все пак по друга работа бяхме тук, та започнахме да се бием, така, по-леко в началото, опознавахме се, един вид. Заразмахвахме сабите си. В интерес на истината аз хич не можех да улуча неговата сабя ли беше, меч ли, кой ти отбира в такъв сюбличен момент, все в празното пространство разсичах, но той, макар и леко за начало, доста звънливо си дрънкаше меча в моя. Не му виждах лицето под наличника, но ми се струва, че нещо се смееше, смешно му беше.
Така или иначе, не знам даже какво точно стана, но аз му настъпих сабята с крак.
– О, прощавайте, сър – зафъфлих изпод цепката на моя наличник. – Нямам представа дали така може. Да се стъпва върху сабята.
– Колко души, сър? – попита в отговор той.
– В смисъл?… А-а, не, само аз.
– О, няма проблем, сър – каза той. За такъв страшен, грозен тиранин, този рицар се държеше доста любезно, всъщност, съвсем по рицарски, може да се каже.
И докато продължавахме да се бием, взе и той да ме разпитва за леля Тинче. Вярно ли било, че била много болна.
– Не, няма такова нещо – заобяснявах аз. – Тя наистина е доста възрастна жена, но се държи за годините си. Да можехме и ние като нея… Не, не е така. Е, тя, че е болна, по принцип, болна е…
– Защото, ако е толкова болна – каза рицарят, – чухте какво казва нашият предводител, ние няма да се бием.
Наистина го беше казал – техният на нашия предводител. Само че нашият предводител не знаеше коя е леля Тинче, единствено аз знаех всичко за нея, и затова и той, нашият предводител, се бе затруднил какво да отговори.
– Нищо й няма – продължих аз, – можем да се бием.
Това беше и нашата философия: да защитаваме слабите, беззащитните и да се бием за доброто на всички. Не само да ходим на лов и да си яздим така. Това беше нашият рицарски кодекс, да бъдем вежливи, честни и почтени. И техният вероятно беше същият, но зависи как се тълкуват нещата. Защото сме чували и че за жестоките японски рицари – самураите такиви и други правила уж важат.
Сега се сещам, че сабите ли, мечовете ли ни, и нашите, и техните, вероятно такава е била модата, бяха доста особени. Не се срещат такива из повечето музеи за средновековна история. Много големи бяха, дълги-предълги, но и с широки лезвиета. Сега, не знам от какво бяха направени, но бяха лъскави и на цвят като златни, дори съм почти сигурен че бяха златни, ако не позлатени. Иначе не бяха много дебели лезвиетата им, защото се огъваха, още докато ги размахвахме във въздуха, както се огъва тънка тенекия. Точно такива бяха техните мечове, и нашите също. На тях и броните им пак бяха май от същия материал. Нашите – по-скоро не, по-тъмни някак и по-стоманени на цвят.
Сега се сещам, на кого ми приличаха тези казаци ли, черкези ли, татари ли – нищо чудно да бяха и мамелюци или еничари. На тримата руски рицари от прочутата картина на Васнецов „Богатири“, в средата – самият Иля Муромец. А покрай него са Добриня Никитич и Альоша Попович. Тръгнали са да трепят Соловей-Разбойник.
Дали не бяха пък те? Защото ако това бе така, ужасна грешка ставаше. И те ли ни бяха взели за някого другиго, и ние тях ли – нима щеше да стане онова, дето му се вика „приятелски огън“?
Затова аз си се връщам на приказката.
– Тя, леля Тинче, вярно, е възрастна жена, но си пие лекарствата и затова е сравнително доста добре със здравето. Ако всички си пият лекарствата като нея, целият народ ще бъде добре, в добро здраве и няма да се разболява. Вярно, по едно време, и тя, като всички, беше спряла да ги пие редовно, но ние й направихме забележка и тя се поправи. Така е. Ето тези дни и аз ходих до джипито…
– Какво е – вика той доста свирепо, та се сепнах, – това джипи? Аз не го знам. Не знам такива неща. Аз знам само джипси, но напосбедък им викаме роми.
– Общопрактикуващ лекар – превеждам му аз. – Защото ние преминахме към здравносигурителна система, имаме си здравноосигурителна каса и така нататък. И ромите сме ги включили, хич да не мислите, сър.
Общо взето, доста го ядосах и стана тя една. От страх и ужас ли, кой знае, в мен се обади един глас и изрецитира:
– „Алькоголики мои, цветики степные…“ – безсмъртното стихче на младия Толстой, роднината на Тургенев и на Лев Николаевич, а също и на Татяна Толстая. – Не ми се умира, брат – прочувствено извиках, а като на прощаване се сетих да се поправя: – Не, не беше така, а „Колокольчики мои, цветики степные“! – О как щеше да ми се зарадва моята учителка по руски Людмила, нали тя ни учеше тези поезии!
И тогава богатирът – черкезин ли, татарин ли, казак ли, все едно, взе, че и той извика:
– Ах, брат, и ти си ми една поетична душа, но аз ще трябва да те усмъртя, няма как! Но не бой се, може пък и да те взема в плен, за да получа откуп. Ще ти запазя живота, но и аз трябва да си получа своето.
Ето в това се различавахме ние с тях! Ние не бихме го казали по такъв начин – друг е въпросът какво щяхме да направим. Така ни бяха учили в нашата партия.
Затова и стремглаво се втурнах, и с другите, с другарите ми и техните противници, се навързахме в едно меле с много шум и трясък, всеки сам се биеше с другия – и със себе си някъде. Точно тогава ми се наложи да изляза от този странен сън.
