ЗА ЛЯВОТО И ДЯСНОТО (Мнения на Антоний Тодоров, Георги Стоименов, Димитър Маргинов, Юрий Борисов, Йордан Мичев, Петър Стоев, Боян Киров, Иван Митев, Мария Левакова, Наталия Калъпова, Ивайло Динев, Екатерина Ценова, Ал. Перпелиев, Миглена Иванова)

0
168


Миглена Иванова: Това е първата ни тема. Ако изхождаме от практиката в Европа, левицата олицетворява течения, партии, обществени настроения и организации, които отстояват възгледи за социална справедливост. Това е стремеж за преразпределение на създаденото обществено богатство, за да бъдат удовлетворени в по-голяма степен потребностите на тази част от населението, която е лишена от средства за произ-водство, от собственост или ги притежава в ограничени размери.
Иначе казано – става дума за корекция на чисто пазарните отношения, където всеки получава това, което спечели. За да бъдат коригирани някои преразпределителни отноше-ния, трябва някой да го извършва. Така стигаме до регулативната функция на държа-вата, на която лявата мисъл отделя важно място.
На другия край на политическия спектър са привържениците на пълната и неограничена свобода на частната инициатива, на пазара. За тях е важно да има „по-малко държава”. Разпределението според тях се извършва автоматично от пазара. Инте-ресува ги икономическият растеж – печалбата над всичко! Какво обаче е качеството на преразпределението, ценност-ните му характеристики?
Левите не са против полити-ката на икономически растеж. И е абсолютно нормално – колкото повече се произвежда, повече ще се разпределя; когато има повече за преразпределение, то ще достига до по-голям брой нуждаещи се, ще бъде по-справедливо. Това е толкова просто…
Още по-просто е твърдението на наши десни политици (Надежда Михайлова), че левите разпределят средствата, кои-то десните били акумулирали. Това е невярно и цинично. Видяхме нашите десни какво „разпределиха” и откраднаха през всичките години на прехода.
Но аз знам, че нашият лектор Антоний Тодоров ще ви каже много по-интересни неща по темата. И затова му давам думата.

Антоний Тодоров
ИМА СМИСЪЛ ПОЛИТИКАТА ДА СЕ ЧЕТЕ КАТО ЛЯВА И ДЯСНА

За мен е чест да бъда поканен на първата сбирка на този дискусионен клуб. Това поставя пред мен трудна задача, защото очакванията са по-големи. Първа сбирка, първата избрана тема, която ме интересува от много време. Занимавал съм се с нея по всякакви начини, включително в курсовете, които преподавам в Департамента по политически науки на НБУ, много често я третирам и в разни текстове. Същевременно си давам сметка, че темата може да изглежда твърде абстрактна. Има хора, които казват,че вече няма значение разделението между левите и десните. Днес хората мислят за други, много по-прагматични неща.

Американският философ Френсис Фукояма преди няколко години публикува статия, после книга и поредица от книги. В тази статия, озаглавена”Краят на историята”, всъщност казваше нещо подобно, че няма място вече за големи дебати за обществото. Всички би трябвало вече да са съгласни след толкова перипетии и революции, граждански сблъсъци и войни, че най-добрата форма на обществено устройство е либералната демокрация. И ако всички са съгласни, няма какво повече да спорим за това какво общество искаме, как искаме да го променим и изобщо дали трябва да променяме дълбоко обществото.

Този текст се появи в началото на 90-те години след поредица от събития, които доведоха до съществени и дълбоки промени в страните от Централна и Източна Европа, както и в държавите, възникнали в бившия Съветски съюз. Една поредица от промени, които преобразиха света, преобразиха политическия дебат и спора за това що е ляво и що е дясно. И изглеждаше, че Фукояма има право.

Мой френски приятел някога, преди 15 години, каза:”Знаеш ли, рухването на комунизма ще завлече в гроба въобще идеята за социален прогрес и обществена промяна.” И мислейки върху това негово твърдение, а той самият се причислява към левите несъмнено, си казвам, дали не живеем в труден момент, в който да говориш за социална промяна, за обществени проекти, веднага ще те квалифицира като говорещ за нещо старо и отминало, от което вече никой няма полза и към което няма защо да се връщаме. Задавайки си тези въпроси, се замислих какво да говоря по темата “Ляво и дясно”.

Ще се опитам да ви убедя първо, че има смисъл от това да се чете политиката като лява или като дясна. Има смисъл политическият живот, гражданският дебат да се самоопределят като ляв или десен. Също така ще се опитам да обясня моето разбиране за това и да ви кажа, че няма твърди критерии, за да прецените – левите са тези, а десните са тези. Ще започна с произхода и същността на тези понятия, които ни позволяват донякъде да се ориентираме в политиката. Ще разкажа

една стара история

Преди повече от 200 години по времето на Френската революция имало дебат в тогавашния конвент на тема: “Трябва ли кралят да бъде привлечен под съдебна отговорност поради това, че разбунтувалият се народ намерил в кралските покои в един железен сандък кореспонденцията му с австрийския император във време, в което френското кралство е във война с Австрия”. Едните казват, че кралят е извършил национално предателство, заговорничейки с враговете на Франция. Другите казват, да, но той е крал, водил е преписка с тъста си, защото императорът е баща на неговата съпруга – френската кралица, и съвсем не става дума за национално предателство. Председателят на събранието предлага да гласуват с мнозинство за вземане на решение – тези, които смятат, че кралят може да бъде съден, да застанат от лявата му страна, а тези които смятат, че той не трябва да бъде съден, защото е крал, да застанат от дясната. Депутатите, които били отляво, били повече от тези, които били отдясно, и френският крал бил осъден.

На 23 януари левите във Франция редовно сервират едно блюдо – пълнена телешка глава. Но това е политически акт, защото на 23 януари 1793 г. френският крал бил осъден на смърт за национално предателство и обезглавен.

Казвам това, за да разберете как 200 години по-късно този акт продължава някак си да разделя френското общество. Някои ще отидат на 23 януари на гроба на краля в Париж, други не. Но нима тези хора са разделени по същия въпрос, по който някога са били разделени тогавашните французи. Съвсем не. Въпреки това разделението се оказало доста трайно. В цялата френска политическа история тогавашните леви и десни нямат общо с днешните леви и десни във Франция. Не само че има 200 и няколко години отстояние, но и идеите, които изповядват, не са същите. Тогавашните леви не са били непременно републиканци, тогавашните десни може би са като днешните десни, но не всички днешни десни са католици.

Онзи дебат е разделил политическата общност по отношение на един важен въпрос – откъде произтича властта и къде са нейните опори. Тези, които са искали кралят да бъде съден, са смятали, че кралската власт в крайна сметка произтича от обществото. Кралят е най-важният от всички, но и той е един от човеците. Властта е тук, на земята, и хората решават какво ще правят с нея и как ще се случва. Другите са смятали, че кралят произлиза от някакъв стар род, чиято история е свързана с кралството, винаги е бил закрилник на кралството или властта му произтича от Бога, от друг източник, който е не по-малко важен. Ето две гледни точки, които са се сблъскали.

Оттогава лявото и дясното са претърпели много трансформации. В края на ХIХ век, когато се появяват първите социалдемократически партии, или в средата на ХIХ в., когато се появяват първите социалистически движения и социалистически идеи, те са били много пъстри и разнородни – от анархистите, каквито са били в многобройните френски революции през ХIХ в. Луи Блан, Пиер Прудон, до марксистите като Карл Маркс и Фридрих Енгелс в Първия интернационал. При тях не е имало толкова съществени различия, колкото сега. Социалистите са били пъстра група от хора, с много политически идеи и ценности, но тогава става трансформация на лявото, което започва да се свързва със социалистите.

Пак казвам, че не във всички култури и истории да си ляв, значи да си социалист. Защото днес, като кажем, че си ляв, в българския политически контекст означава да си социалист. В Европа е по-скоро така. Но има държави и общества, където това не е толкова очевидно. Кои са левите в САЩ днес? Имаше интервю по нашата телевизия с писателя Гор Видал. Той застъпи тези, които определено са леви. Но в Америка няма социалистическа партия и Гор Видал вероятно по-често гласува за демократите и почти никога за републиканците. Примерът е за да видим това разделение в САЩ, където се води дебат по много въпроси – войната в Ирак, оръжейните програми на Буш. Част от неговите противници можем да квалифицираме като леви, въпреки че те не са по европейски леви. Например днешната Китайска народна република. Сигурно има леви и десни и дебат, който не стига до нашите уши. Да си ляв и да си десен не значи едно и също в различните общества.

Преди година имах възможността заедно със Сергей Станишев да присъствам на форум в Лондон, организиран от тогавашния депутат лейбърист и сегашен европейски комисар Питър Манделсон. Беше поканил лидери от цял свят под наслова “Прогресистко управление”. На форума се оказаха такива лидери като Тони Блеър, бившия италиански премиер Масимо Далема (преди да стане премиер, през 80-те години беше един от лидерите на тогавашната италианска комунистическа партия), Квашневски, Бил Клинтън, настоящият бразилски президент Игнасио Лула Да Силва – един крайно ляв президент.

За да отделим левите и десните, трябва да имаме някакъв твърд световен критерий. Изборът да си ляв или десен в конкретните общества е избор по-скоро политически, отколкото по някакви критерии. За леви партии гласуват както работникът, както по-бедният, така и по-богатият. За десни партии също гласува работникът, както и по-богатият. През 60-те години, когато са правили такива социологически изследвания, са забелязали,че работниците по-охотно гласуват за левите, отколкото за десните. По-заможните по-охотно гласуват за десните, отколкото за левите. Но повече от това не можем да кажем.

В средата на ХIХ в. в Европа левите стават много повече социалисти и поради това много повече свързани с работническата страна на този конфликт със съвременния капитализъм, отколкото страната на работодателите и собствениците. Левите и десните все пак можем да ги различаваме.И дебатът не е загубил своя смисъл.

Втората част на моето изложение съм озаглавил

“Демокрацията и пазарът”

В нашия преход през последните 15 години, и особено в началото на прехода, имаше един постоянно натрапващ се лозунг, който гласеше, че ние преживяваме преход към демокрация и пазарна икономика. Така демокрацията и пазарната икономика се представяха непременно вървящи ръка за ръка. И казваха – няма демокрация без пазарна икономика.Обратното обаче се натъкваше на исторически прецеденти, които някак си не се вписваха в тази схема. Имаше ли пазарна икономика без демократи? Да. Нацистка Германия, фашистка Италия. Даваха ни за пример режима на Пиночет в Чили като успешен режим, защото той модернизирал Чили, развил чилийската икономика като много конкурентна. Но в този дебат вървяха винаги заедно пазарът и демокрацията.

Това заявление обаче не е безобидно, то има политическа програма. Няма засега измислен по-ефикасен механизъм на икономическо взаимодействие. Но това не значи непременно, че пазарът ражда демокрация. Пазарът и демокрацията са съвършено самостоятелни логики и двете съществуват от античността.

Отношението към тази връзка непременно разделя левите от десните. Не че левите заемат една от двете страни или че десните са непременно антидемократични. Има демократични десни партии, които застъпват нуждата от многопартийна демокрация, избори, допитване до народа и т.н . Но ако в тази двойка възникне нужда да се избере кое е първо, кое второ, десните систематично застават на страната на пазара. Защото да кажеш, че си десен, означава да изповядаш ценности, които те карат да мислиш, че в обществото има някакви естествени механизми на саморегулация, както в природата. Човек е егоист по природа и в обществото оцелява, ако е приспособим, лесно усвоява новото. Тези, които не успяват, са изтласквани. И прогресът се основава на тази конкуренция в обществото.

Да се вземе лява гледна точка, означава да не се приеме тази естественост на обществото. Естествената конкуренция в обществото показва, че оцеляват онези, които в този момент контролират повече ресурси, имат повече власт, повече икономическо влияние. Което значи, че се поддържа тезата за естественост за конкуренцията. Това, че някой бил изхвърлен в тази конкуренция, не означава че е по-слабо приспособим, по-глупав, че се е оказал в това общество с по-малко ресурси, с по-малко стратегически възможности да влияе върху ситуацията.

В някакъв смисъл левицата исторически винаги е защитавала нуждата от това пазарът да не бъде безконтролен. Всъщност никога не е имало пазарна икономика, оставена сама на себе си. Образно казано, пазарът е винаги оградено пространство, за което се знае, че сделките в него са законни, а извън него са незаконни. Но левицата винаги е застъпвала тезата, че обществото не може да се остави във вихъра на една свободна пазарна конкуренция. И причината не е, че левицата е винаги антипазарна, а че левицата винаги е стояла на страната на социалното т.е.на обществото,че човекът е социално същество, живее в общество.
Ето го парадоксът, свързан с прехода у нас. Когато започна преходът в България, беше крайно непрестижно да си ляв.Тъкмо обратното, което виждаме в страни от ЕС в западната му половина, където много по-охотно левите казват че са леви, отколкото десните, че са десни.

Как да разберем разграничаването на тези позиции в едно българско общество в началото на 90-те години? Тези, които бяха леви или охотно го твърдяха в публичното пространство, често се мислеха като хора със социалистически убеждения, често свързани с БКП, а от другата страна ония, които казваха, че са десни, изпълваха площадите, правеха бунт срещу статуквото и искаха промяна. И това е парадокс. Левите са били винаги бунтарите, онези, които не са приемали статуквото, които са искали промяна. Десните са стояли на страната на непромяната, на статуквото.

Наблюдавайки този парадокс, го свързвам с някои събития. Става дума за колегата политолог Евгений Дайнов. В началото на 90-те години в неправителствената организация Центъра за изследване на демокрацията пристига един британски лорд от Консервативната партия заедно с още двама души и искат да се свържат с български консерватори и политолози. Канят Дайнов, който пристига с коса, вързана на опашка, хевиметълски дрънкулки, очите на лорда се разширили. Той очаква да види по-скоро един млад, късо подстриган с костюм и вратовръзка преуспяващ човек. А вижда човек, който в неговата страна би бил представител на крайно левите. Изпаднал в шок.

По същия начин учудване предизвика изказването на мой приятел белгиец, който работи със социалистическата партия на франкофонска Белгия, посетил два поредни конгреса на БСП. Той каза, че БСП не е достатъчно лява. В някаква класификация подрежда левите по една скала от крайно ляво до крайно дясно – комунисти, социалисти, социалдемократи, либерали, центристи, християндемократи, консерваторите и крайнодесни.

Тази скала е валидна за малко на брой общества в Западна Европа. Валидна ли е тя за България от 90-те години? Едно време тази скала е разделила републиканците от монархистите, после бунтарите от времето на Парижката комуна от Партията на реда. Партията на реда през 90-те година е бившата БКП. Сега БСП значи е Партията на реда. Идеологически тя не може да бъде дясна, но като функция и политическа роля е там. От другата страна десните размахват лозунги за приватизация, реституция, антикомунизъм. В тази бъркотия не може човек лесно да се ориентира. Особено тези партньори, идващи от западноевропейски страни, които искат да намерят своите аналози. Никой от социалдемократите не искаше да говори с БСП тогава. Търсеха партньори от левия спектър на СДС, което нямаше общо със сегашното. Там бяха Дертлиев, Дренчев, и пр.

Десет години по-късно нещата не изглеждаха така. Западните социалдемократи разпознаха своя аналог в БСП. През тези години в политиката у нас се случи нещо, което донякъде размени ролите.

Не трябва да се мисли,че БКП, превръщайки се в БСП и социалдемократизирайки се, всъщност минава от крайно ляво по към центъра, т.е. надясно. Нищо подобно. Старата БКП е Партията на реда. Едно общество, организирано около йерархията, което не иска много да се променя. За 10-15 години зае място на една лява партия, която защитава социалната справедливост, бори се срещу налагащите се социални йерархии на пазара и която не само идеологически започва да мисли като своите европейски аналози.

Странна беше и съдбата на СДС. Преди да се превърне в партия, СДС беше напуснат от своите крила. Пръв напусна Дертлиев,после Дренчев, либералите, Луджев, Петко Симеонов. Отляво надясно се лющеше СДС. Все повече бяха разпознаваеми от западните консерватори или от западните християндемократи като техни аналози тук. Тъкмо тогава СДС беше приета в Европейската народна партия.

Червените и сините се развиха така,че създадоха истинска ляво-дясна палитра. БСП беше много различна от такива партии във Франция, Италия, като поведение, умения и практика. Лявата политическа култура винаги е била протест за всяко нещо, срещу малки неща. Това, че някого уволнили, набили или обидили, може например във Франция да предизвика бърза мобилизация на левицата. Тук все още не може да мобилизира левицата. Ще завърша с фразата на моя белгийски приятел, който казва – не сте достатъчно леви.

Георги Стоименов, член на РС на БСП, общински съветник :
ВЪПРОСЪТ ЗА РАВЕНСТВОТО Е ФУНДАМЕНТАЛЕН

Обратно на Антоний Тодоров смятам, че има нещо, което още от самото начало отличава левите от десните. Всъщност той постоянно го споменаваше. Това е въпросът за равенството. Ние смятаме, че хората са по-скоро равни отколкото неравни. Други мислят обратното. И в този нюанс се крият политическите последици. Смятаме дори, че неравенствата са социални и затова сме социалисти. Десните смятат, че са природни и неслучайно на някои езици това е природно. Това ние не приемаме или ако приемаме неравенства, трябва да приемаме само справедливите неравенства. Спорът в конвента е бил хората имат ли равни права, задължения и отговорности. За мен въпросът за равенството е фундаментален. Вярно е, че конкретните проявления на левицата и десницата се променят много. Има различни леви в рамките на лявото. Казваме, че има социалистическа идея, но по-вярно е да се каже, че има различни идеи за социализма.

Европейската интеграция и появата на нови икономически свръх сили – Китай, Индия, Бразилия, за ЕС е много важна тема. Проповядва се, че европейската ни интеграция е дясна, и е вбесяващо, когато десни политици го твърдят, а шефовете на БСП мълчат по най-различни причини. Какво означава една социална държава в ЕС? Очевидно, че трябва да има промени, но на европейско или на национално ниво да бъдат те в социалната политика. Голямо предизвикателство пред социалистическата партия у нас е как да реформира социалната държава в обстановка на интеграция на България към ЕС.

Няколко думи за социалдемокрацията. Не се разбира за съжаление какво е социалдемокрацията. Ключовите думи са компромис и умереност. Това е така, но не всяко умерено управление е социалдемократическо. За социалдемокрацията най-важно е, че се отказваме от нещо, но срещу нещо. Отказваме се от одържавяването на средствата за производства като ответен ангажимент на господарите да спазват законите, трудовото законодателство, трудовите договори, да инвестират, да отделят средства за обучение. И това е големият риск за БСП. Да не се окажем реформисти, но без реформи. Да, ние признаваме пазара, за момента няма друга форма на регулиране на производствените отношения, но какво печелят трудещите се от това. И засега няма отговор. Социалдемокрацията в тесния смисъл на думата е и една организационна форма, два блока лице в лице, добре организирани. От едната страна са социалистическият блок, партията и синдикатите, от другата е т.нар. в скандинавските страни несоциалистически блок. И на тази база се провеждат конкретните политики. За съжаление у нас няма такова структуриране на обществото и как да се провежда една социалреформистка политика.

Димитър Маргинов, секретар на 238 ОПО: По време на изборите БСП излезе с лява програма и леви обещания. След като се създаде коалиция, отстъпи от редица леви послания и започна да шикалкави. Лявото и дясното ме подтикна да се замисля за стихотворението на Христо Смирненски за принцовете и просяците по рождение. БСП е лява партия и защитава интересите на левите, но не и на тези, които правят варварски капитализъм. Хората питат защо БСП отстъпва от позициите си и се замислят дали ще гласуват за БСП.

Йордан Мичев, член на РС на БСП, журналист от в.”Земя”: Говоря от гледната точка на един независим журналист за нещата, които стават в БСП. Смятам, че БСП не е достатъчно лява партия. Има система “Дакси”, където могат да се прочетат имената на депутатите и министрите от БСП, участващи във фирми, неправителствени организации и т.н. Казвам го, защото БСП е партията на едрия капитал в България. Пуснете името на Спас Панчев, който е председател на БЗНС ”Ал. Стамболийски”, наш коалиционен партньор, и е зам.-министър на отбраната. Ще излезе участието му поне в 12 фирми – военния завод ”Аркос” – Лясковец, Винпром – Лясковец, и пр. Участва и в две масонски ложи.

Другото е, че ние първо трябва да си подредим къщата. Ако не го направим, партии като “Атака” ще излизат с леви послания, облечени във формата на национализма, и ще продължават да крадат от нашите гласове и да ни изместват постепенно.

По темата за демографския срив. Държавата да бъде лява, да привлече нашите сънародници в Украйна и Молдова да живеят в България, да им предостави добри условия на живот тук, да им предостави земи за обработване, да им даде данъчни облекчения. Това е лява политика, облечена в национална рамка. Според мен на лявото у нас му липсва национализъм. Това е драмата на БСП, защото не е достатъчно национално ангажирана партия.

Петър Стоев, секретар на РС на БСП: Трябва по-ясно да различаваме критериите на пазара, на равенството и социалната справедливост. Питахме кандидата за кмет на София Стоян Александров за лявото и дясното, а той отговори , че няма ляв и десен транспорт за столицата. Ние обаче можем да му опонираме, без да навлизам в подробности. Социалната политика прави колкото се може повече добро за повече хора. Не е вярно, че няма критерии за ляво и дясно. Голямата заплаха идва не от националистическите групи и движения, а от неолиберализма, обсебил всички ниши.

Боян Киров, работи в БАН: Беше даден пример за десницата, че говори за конкуренцията като за естествен процес при животинските видове. Доказано е, че симбиозата е много по-икономичен начин на съществуване, по-ефективен и води до по-добри резултати. С по-малък разход на енергия се решават по-лесно въпросите за оцеляване на видовете. Нека се замислим за периода, за който говори Антоний Тодоров. Тогава са се решавали проблемите на революцията, зад формалния дебат за смъртта на краля стои въпросът за продължаване на революцията. Съгласен съм с оценката, дадена за 90-те години за ролята на БКП/БСП, че това беше партията на статуквото. Левицата поставя човека в центъра и когато е отстъпвала от това, е губела. Докато десницата поставя в центъра икономиката.

Вижте какво става в сферата на здравеопазването. Събират се пари за сложни операции. Какъв е проблемът? Имаме екип от лекари, които могат да извършат операцията, има болница, защо търсим парите? Западните социалдемокрации не са толкова леви или те са леви само в рамките на статуквото.

Питам се дали не ни принуждават да бъдем толкова десни отвън? Но не Европа ни натиска да имаме пенсионна система с латино-американски характер. Не Европа е виновна за ограничения брой направления от нашите джипита или за високата смъртност и заболеваемост. Има неща, които могат, но не се правят. Тези, които трябва да решат проблемите, са далече от тях. Но щем не щем, отивайки в Европа, ще станем по-социални.

Юрий Борисов, гл. редактор на сп.”Ново време”:
ЛЕВИТЕ БИТКИ В ТЕСНИ НАЦИОНАЛНИ РАМКИ СА ОБРЕЧЕНИ НА НЕУСПЕХ

Допреди 20 години имаше ясна конструкция. Тези, които са срещу класите, които са за равенство, срещу експлоатацията, така както я разбирахме, тези, които са за силна намеса на държавата в разпределителния процес, бяха леви. А тези които отричаха това, бяха десни. За да се ориентираме, трябва да анализираме отделни простички факти от емпиричното и дребното, да търсим това, което обединява и обяснява теоретичната конструкция.

За съжаление нашето медийно пространство не дава възможност и среда, за да се обсъждат въпросите за лявото и дясното. Имам чувството, че у нас най-важните въпроси са кадровите. Кой ще бъде десният президент, защо този е станал главен прокурор, защо е паднал онзи генерал и т.н. . Обърнете внимание, че 90 на сто от това внушение не е за национални проблеми, а за конкретни кадрови проблеми.

Ето няколко примера. В миналогодишния икономически доклад за президента Георги Първанов пише, че средната работна заплата в България е два пъти по-ниска, отколкото в Босна и Херцеговина, въпреки че там брутният вътрешен продукт на глава на населението е с 2000 долара по-малко. Как е възможно двойно по-висока заплата при по-малко производство? Нямам отговор на този въпрос. Не го намирам в нашето идейно пространство, не го намирам.

Детската смъртност у нас е 14 на хиляда. В съседна Македония е 8 на хиляда. Каква е причината? Смъртността при майките е 10 на 100 000, а средната за Европа е 5 на 100 000. Защо фактите у нас се различават?

Преди няколко години левицата в Европа се пребори за 35-часова работна седмица. Миналата година “Сименс” реши, че тяхната работна седмица (в телекомуникациите) ще бъде 38 часа. Работещите възразиха, че имат закон и той не може да бъде нарушаван. Тогава работодателите от “Сименс” заявиха, че отиват в Унгария. След което профсъюзите подписаха споразумение, че са съгласни с новите условия. Този пример показва, че лявото и дясното много трудно можем да разграничим в национални рамки. Ако не издигнем разсъжденията си на интернационално равнище, няма да можем да си обясним лявото и дясно.

Политиката на МВФ се практикува в много страни. От нас се иска 3% бюджетен излишък, което е над милиард и двеста милиона лева. Споразуменията от Маастрихт допускат 3% бюджетен дефицит, което е още 1 млрд. 200 млн. лв. Представяте ли си, ако заложим в бюджета 3% бюджетен дефицит, ще имаме на разположение 2 млрд. и половина лева за социална и всякаква дейност. А ние се гърчехме за 90 млн. лв. , поискани за увеличение на учителските заплати.

Ние не можем сами да водим лява битка срещу МВФ и като българи да я спечелим. Отвратителните от лява гледна точка правила, защитавани от акционерите, които идват да инвестират, без да се интересуват, че хора умират от глад – тази битка може да бъде на друго равнище. Ако няма световна битка срещу правилата на световната търговска организация, нищо не може да се постигне. При детската смъртност, фармацията, офшорните зони, които ни обграждат. Защото парите текат не от богатите към бедните, а от бедните към богатите. Ние финансираме Люксембург, а не обратното. Ние финансираме САЩ, включително и с интелект, а не те нас. Нека да се опитаме да разберем, че разбирането на лявото в тесни национални рамки е обречено на неуспех.

Иван Митев: Българската действителност през последните 15 години е изпълнена с много парадокси и това се отнася до проблематиката с лявото и дясното. Например синдикатите традиционно се движат с левите партии, подкрепят тяхната политика. У нас има парадокс. Всяка водеща партия си има синдикат, който го подкрепя. ДПС определят себе си като дясна партия, а електоратът им е от отрудени хора на наемния труд. Как тази партия ще провежда дясна политика с ляв електорат? Последните години са изпълнени с парадокси. Всички десни партии печелят места в парламента благодарение на леви идеи. Повод за размисъл е казаното от Антоний Тодоров. За левите гласуват повече трудещи се, от бедните слоеве и определена част от богатите. Тогава интересите на богатите не влизат ли в противоречие с левите идеи, за които те гласуват?

Боян Киров: Когато левите в Италия са на власт, десните нямат проблеми. Защото профсъюзите стоят зад левите.Тогава “спокойствието” на едрия капитал идва от това, че на власт е квазилевицата.

Мария Левакова, член на РС на БСП: В България нищо не е добре. Левият ни електорат е объркан. Има оформени антипрезидентски и антиправителствени центрове. Телевизия”Скат” е пример за това. Пенсията ми е 80 лв. Питам, докога ще бъде така? С образование, титли и знания хората мизеруват. Интересите опират до това какво да ядат и как ще си плащат сметките. Кой да обясни на хората? Крайно време е БСП да разбере, че имаме нужда от телевизия и от собствено издание.
Опроверга ли някой Велизар Енчев? Говори ли той неверни неща?

Наталия Калъпова, преподавател: Най-голямата заслуга на социализма е, че направи капитализма социален. Мисля, че БСП направи необмислени неща и не се поучи от грешките. Защо трябваше да се говори, че ще увеличават пенсиите с 20%? За БСП гласуваха дъщеря ми и синът ми. Сега ме подпитват какво става. Грешки винаги има.

Ивайло Динев, млад социалист: БСП е партията на статуквото. Не бива да отъждествяваме електоралната маса с ръководството или с членската маса. Тези , които основаха и гласуваха за СДС, бяха хора с леви убеждения от гледна точка на социалната справедливост. Какво е Тренчев – генерал без армия. Той няма членска маса. Работил съм в Италия и мога да кажа, че тя е по-социална държава от България. Там има ред и правила, които се спазват. Лявото и дясното са загубили чистата си стойност. Народът гласува за този, който му предлага да живее по-добре.

Проф. Екатерина Ценова: Очаквах, че Антоний Тодоров ще ни даде някакви критерий за лявото и дясното. В хода на дискусията стана ясно, че такива разграничителни линии няма. Според философията и историята един от елементите на лявото е социалното. Ние социална държава ли сме? Да. А нашите приоми и действия дали са социални? Не! Не са. Не можем да решим демографския проблем, а искаме младите хора да раждат. Това е изключително важен въпрос. Защото ние се топим. Държави като САЩ и Швейцария например са много по-социални от нашата страна по отношение на децата, тяхното отглеждане и образование. БСП е социалистическа, но ние изграждаме капитализъм. Провеждаме икономическа политика, която се основава на пазара.Той става регулатор на нашата икономика. Все още трябва да изясним своята идентичност – социализъм, социалдемокрация, либерализъм.

Александър Перпелиев, зам.-гл. редактор на в.”Дума”: Искам да ви кажа един виц и да ви задам един въпрос. „Маркс написал „Капиталът”, а капитал Маркс нямал. Капитал имал Енгелс. Енгелс написал за „Децата и семейството”, а деца и семейство нямал. Деца и семейство имал Маркс. Фабрикантът Енгелс станал един от теоретиците на левицата. Като философ е по-добър от Маркс.”Колко от хората в тази зала имат повече от две деца? Проблемът не е само в това дали държавата се грижи за хората. Едно време като беше безплатно раждането, защо нямаше висока раждаемост. Причината е, че се е променила психологията на човека. Това е въпрос на застаряващите нации.

Миглена Иванова: Тройната коалиция е обвързана с доста сложна политика. Не може в името на влизането на България в ЕС да няма компромиси. Въпреки хуманните намерения, БСП ще носи кръста си и ще отговаря за поетите ангажименти. Вярвам в здравите сили в БСП. Разчитаме на здравите сили и на интелекта на нашите хора в управлението.

*****
Миглена Иванова,
ръководител на дискусионния клуб

ЗАЩО ТРЯБВАШЕ ДА СЪЗДАДЕМ КЛУБА?

За мен лично началото на дейността на нашия дискусионен клуб е радостно събитие. След близо година успяхме да осъществим първата си среща. Да си призная, най-настоятелна бях аз. Знаех, че това е важно и толкова необходимо за хората! От всички нас зависи дискусионният клуб да запълни нещо, което ни липсва, да направи партийно-организационния ни живот по-интересен, да обогати политическите ни идеи и възгледи. А предизвикателства и проблеми – дал Бог! Ще спомена само няколко, които, ще призная, открито ме вълнуват: политико-философските проблеми на лявата идентичност. Не е тайна, че най-големите и влиятелни европейски леви партии продължават да спорят върху идентичността си. Между възгледите на Блеър и на Френската социалистическа партия разликите са значителни.
При нас също има проблеми, има много повече въпроси, отколкото отговори. Къде е пролетариатът? Къде са мощните профсъюзи? Каква е алтернативата на реалния социализъм, която само с присъствието си водеше до друга социална политика, до отстъпки и реформи. А информационната ера, а американският хегемонизъм, а Китайското чудо и т. н., и т.н. Да не забравяме и че нашата партия е управляваща. Вярно, не е сама, с коалиционни партньори управлява, но е на власт!
Една власт е успешна, ако се упражнява в интерес на хората, за тяхно благо, ако се вслушва в мненията и препоръките им, черпи от идеите и предложенията им във всяка сфера на обществено-политическия живот. Не е необходимо само да говорим за ролята на идеите, а трябва и да ги обсъждаме. И не само да ги обсъждаме, да убеждаваме хората в правилността, в справедливостта, в хуманността на това, в което вярваме. Да отстояваме идеите си. За това ни е нужен нашият дискусионен клуб. Да знаем, да вървим напред, без да завиваме надясно. Бъдещето на социализма е социализмът на бъдещето.
Без нас няма да стане!
Целта на клуба ни е да обсъждаме идеи и предложения, които да достигнат до ръководството на БСП, до местната администрация, до СОС, до Народното събрание. Всичко това ще бъде полезно за хората, за решаването на проблемите им от най-различно естество.
В работата на клуба могат да вземат участие социалисти, симпатизанти на лявата идея, представители на гражданското общество и на идейните ни опоненти.
Името на дискусионния клуб ще изберем всички заедно. Седалището е РС на БСП “Слатина”.
Ядрото на клуба е динамично, с участието на интелектуалци от различни области.
Предвиждаме обсъждането по темите да бъде поне веднъж месечно. Ще направим необходимото, така че определени теми от дискусиите да бъдат публикувани в специализирани издания, което ще допринесе за популярността на клуба. Например, сп.”Понеделник”, сп. „Ново време“, Софийски бюлетин, в.”Дума” и др.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук