Авторът на социално-критичния анализ „Краят на капитализма – една радикална критика на системата“ Елмар Алтфатер („Das Ende des Kapitalismus“, Еlmar Аltvater, Munster 2005) е професор по политическа икономика. Той е роден през 1938 г. в гр. Камен, Германия. До пенсионирането си през 2006 г. преподава в Свободния университет в западната част на Берлин. Години наред е главен редактор на критичното списание „ProKla“. През есента на 2001 г., след протестите в Генуа, той е сред съоснователите и емблематичен активист на немския клон на международното алтерглобалистко движение АТТАС и един от интелектуалните стратези в Научния съвет на тази организация, бореща се за „Един друг свят“. Професор Алтфатер е автор на редица критични икономически и социологически трудове като „Границите на глобализацията“ (1996 г.), „Глобализирането на несигурността“ (2003 г.) и др., както и на стотици статии в немския критичен печат.
Острата критика от председателя на Германската социалдемократическа партия Франц Мюнтеферинг, която той отправи през 2005 г. към капитализма, и сравнението на Hedge- u Equity-фондовете (високоспекулативни инвестиционни фондове – бел. пр.) на международния финансов капитал с ято лакоми скакалци, оставящи след себе си опустошена земя, бяха точно толкова изненадващи, колкото и позитивният резонанс, който неговият укор срещна в обществото. Защото критиката на капитализма от страна на представител на модерната социалдемокрация е толкова неочаквана, че човек трябва да си потърка очите, за да се убеди, че не сънува. Та тъкмо коалицията, с която социалдемократите днес управляват Германия, съвсем наскоро разчисти в нормативно отношение терена именно за тези „скакалци“, международно действащите спекулативни фондове, който те ще могат да опустошат – чрез намаление на корпоративния данък, чрез формалното допускане на хедж-фондовете или чрез освобождаване от данък на печалбите им при продажби. Тъкмо когато неговата партия в коалиция със „Зелените“ и подкрепяна от християндемократите и либералите предприе най-радикалната, направо гола сеч на социалните помощи в историята на Федералната република, и когато нарастващият ропот от това не можеше повече да бъде игнориран, тъй като започна да се отразява и на политическото съотношение на силите сред избирателите, председателят на Социалдемократическата партия се провикна „Дръжте крадеца“. Но тогава това беше само една прозрачна, тактическа предизборна маневра.
И изведнъж всички в Германия заговориха за „капитализма“, а при социологически сондажи 70% от запитаните вече се изразяват критично към капитализма, такъв какъвто го познаваме. Критиката към капитализма по много причини, някои от които ще разгледаме в настоящата книга, е необходима. Най-важните от тях са безперспективността на модерния капитализъм и илюзията, че е възможно връщане към златните години на икономическото чудо. Днес натрупването на капитала се извършва със средствата на понижение на заплатите, за по-благозвучно наричано намаление на разходите за труд.
Но какво би се случило с развитите капиталистически общества, когато свърши петролът за тях, може да се предвиди, като се наблюдава бягството на милионите хора, засегнати от ураганите Катрина и Рита в южните райони на САЩ през 2005 г. Ще избухне хаос, когато хората установят, че най-нормалното за тях нещо досега – да си закупят на достъпна цена бензин от най-близката бензиностанция – вече е невъзможно. До какви размери ще достигне този хаос, когато това снабдяване не се прекъсне само временно от урагани, а секне завинаги от цялостното изчерпване на фосилните енергоизточници?
Темата на настоящата книга е резултат от многобройни разсъждения, лекции и дискусии, проведени през последните години. Темата е трудна и крие риск да обърка мислещия човек в лабиринта от многобройните теории за краха на капитализма и той да се озове в приоблачната кула на мечтателите за подобрение на световния ред, една част от които наивно съзират края на капитализма в неговото прераждане в „постмодерно“ общество на знанието. Неолибералната интерпретация на капитализма като „край на историческото развитие“ и неговата безалтернативност като система за устройство на човешкото общество ме принудиха да се заема с темата за „края на капитализма“ и да предприема опит за радикализиране на неговата критика.
Вътрешни противоречия, външни сътресения и възможни алтернативи
Защо трябва да разсъждаваме по въпроса за възможни алтернативи на властващия в момента капитализъм? Според възгледите на господарите на света, които са всъщност и господстващите възгледи на съвремието, капитализмът на ХХI век е „успешна система“, която притежава „огромна привлекателна сила“. „Процесът на глобализация по своята същност е процес на разпрострялото се в световен мащаб подражание на западния капиталистически модел. По принцип към това се стреми болшинството от човечеството, следователно то го желае“. Така се изрази икономистът Карл фон Вайцзекер през 2003 г. в списание „Меркур“ под провокативното заглавие „Капитализъм или варварство“. Който не възприема правилата на играта на световната пазарна икономика, рискува да се озове в предмодерно варварство. При това твърдение, нетърпящо възражения, се пренебрегват обаче очевидни факти – кризите на капиталистическата глобализация, нарастващото неравенство между бедни и богати по света, уврежданията на природната среда и изчерпването на фосилните енергоносители.
Заради подобни скудоумни разсъждения през 1995 г. британският историк Ерик Хобсбаум нарече такива икономисти свещенослужители на модерното. Всичко, което противоречи на тяхната догма, те обявяват за ерес, дори за богохулство. По този повод той продължава: „Тези от нас, които бяхме свидетели на световната икономическа криза, съвсем не можем да разберем, как подобни ортодоксални пазарни фундаменталисти, които навремето се бяха дискредитирали толкова много, сега, в края на 80-те и началото на 90-те години, може отново да доминират в икономическата академична мисъл, при това отново по време на стопанска депресия, която те и този път не са в състояние нито да обяснят и още по-малко да овладеят. Този забележителен феномен трябва да ни припомни една от най-важните поуки на историята – тази за невероятно късата памет на много икономически теоретици и практици“.
Въпросът, дали е възможно целият свят да копира модела на развитие на Запада, въобще не се поставя от тези икономисти. За тях светът е преди всичко отворен пазар с равни за всички възможности и ако някое общество не успее да постигне успехи поради липсващата му конкурентоспособност, то вината за това си е само негова. Или положените от него усилия не са били достатъчни, или отварянето на пазарите му не е било напълно, а проведената там приватизация – също недостатъчна. Неокласическата икономика е превърната в херметично затворена наука, която не позволява на търсещата мисъл да се отправи отвъд границите на един тясно предначертан хоризонт.
На подобни икономически апологети, чиято теоретична основа и емпирична база са повече от съмнителни, пригласят и политолози, които превъзнасят мита за „капиталистическото миролюбие“, напр. Weede, 2005 г., според когото свободната търговия създавала мир, а капиталистическите демокрации били (както се изказал още в 1795 г. Емануел Кант) по принцип демократично настроени. „Светият капитализъм“ според тях е благословение за света. Подобни твърдения са не само наивни и инфантилни, но са и политическа трагедия, тъй като пренебрегват безспорни факти, а именно войните, които световната сила Съединени щати е водила в своя латиноамерикански заден двор, войната срещу Виетнам, срещу Югославия и Ирак. Да не говорим за актуалните конфликти в Африка и Латинска Америка, чието изброяване може с лекота да се продължи. Оценката на Forster/Clark от 2005 г. за глобализирания капитализъм и наложения от него „Нов световен ред“ като „Империя на варварството“ за съжаление е много по-вярна.
В настоящата книга аргументирано се преследва линията, зададена от френския историк Фернанд Браудел (1986 г.), който пише за рухването на капитализма: „Убеден съм, че капитализмът не може да загине от собствения си вътрешен упадък. Само външен тласък с огромна сила в съчетание с една безспорна алтернатива може да доведе до неговото загиване.“ Следователно усилията трябва да бъдат концентрирани върху научното и същевременно практическо търсене на необходимото външно сътресение и на убедителната вътрешна алтернатива, както и на тяхното съчетание, за да се създадат условия за загиването на капитализма. Това представлява проектът „колективно проучване“, който е съчетание на непрекъснат цикъл от практически опит и теоретични изследвания. Ние обаче разширяваме зададената от Браудел линия допълнително с издирването на породени в самото капиталистическо общество остри вътрешни противоречия, които също толкова ефикасно, както външните въздействия, могат да застрашат основите на капитализма. Но Браудел има право – само вътрешни кризи едва ли могат да предизвикат сриването на капиталистическата система.
Границите на капитализма са очевидни навсякъде. Въпреки неимоверното нарастване на състоянието на богатите, в световен мащаб расте и армията на бедните, независимо от „Целите на хилядолетието“, които в края на миналото хилядолетие си поставиха международните организации и държави (Wade 2005, Soederberg 2004). Фосилните енергоносители намаляват; намаляват и другите ресурси, които са необходими на капитализма, за да осигурят растеж на неговата производителност и на производството, т.е. растежа на печалбата.
Това е тема, поставена преди повече от тридесет години от Римския клуб. Тогавашните прогнози бяха пресилени и това даде основание на много учени да се отнесат скептично към него. Днес се оказа, че претоварването на планетата с отпадъци от производство и консумация на изхода на системата човек-природа е по-драматично дори от недостига на изкопаеми енергоносители, което е на входа на системата за капиталистическо производство. Тези природни ограничения са в противоречие с неограничената динамика за акумулиране на капитал от глобалния капитализъм и с нейните социални последствия.
Неолибералното незачитане на природните закони, както и на спецификата на обществото води до насилствено и в същото време легитимирано от пазарните принципи отнемане от обществото на ресурси, собственост и социални права (приватизация, закриване на работни места, орязване на социални придобивки, удължаване на работното време, пренебрегване на опасности за здравето на хората, отнемане на човешки права и пр.). А това представлява стратегическо миниране на устоите на социално-икономическата стабилност, върху която е изградено всяко общество. Паралелно на това демократичните възможности за участие на масите в управлението все повече се ограничават.
На дневен ред излиза въпросът за убедителните алтернативи на капитализма. Може ли един нов свят да бъде капиталистически и как би изглеждал този капитализъм? Има ли въобще друг капитализъм освен този, който познаваме? Има ли освен проваления през ХХ век реален социализъм, друг социализъм на ХХI век или евентуално някакъв екологичен социализъм? Какъв е характерът на днешните социални движения и кои са техните политически проекти? Каква е бъдещата роля на партиите и какво ще е отношението между парламентарната политика и извънпарламентарните движения? Какъв е потенциалът на екологичната устойчивост и обществената солидарност в една кооперативна икономика, в едно „соларно“, т.е. основаващо се на слънчевата енергия, бъдещо общество?
Който внимателно следи събитията, вижда вече на хоризонта очертанията на „другия свят“. Навсякъде, включително и в Европа, се експериментира с възобновяеми енергоизточници; и навсякъде се констатира, че те преобразяват всекидневието на хората и освен че изискват икономическа адаптация, влияят и на разпределението на силите в политическата система.
В същото време обаче се наблюдава и противодействие срещу споменатите процеси – мобилизират се силите на доставчиците на фосилни енергоносители срещу настъплението на алтернативните източници на енергия. Те намират поддръжници и сред политиците, и в обществеността. Подкрепата на прехода към широко използване на възобновяеми видове енергия, проектът за смяна на курса към едно соларно и солидарно общество представлява всъщност класова борба срещу консервативните сили, които залагат на изкопаемите енергийни източници, които са тяхната база за политическо влияние и печалби.
Борбата на новите тенденции е обречена на неуспех, ако не се извърши трансформация на властта в обществото, т.е. ако движенията не действат в тази насока. Светът не може да бъде променен, ако не се завземе политическата власт – в противен случай попадаш в ръцете на силните на деня и на техните интереси. Но и обратното не е вярно, че първо трябва да се вземе властта, за да се извършат впоследствие необходимите обществени промени, защото „другият свят“ израства в утробата на капитализма и е създаден от реалната практика на социалните движения, действащи срещу силите на статуквото.
В много страни на света, разтърсени от финансовите кризи, се родиха нови движения, възникнали за преодоляване на техните последици и преди всичко на безработицата и на бедността. Хората там се самоорганизират в кооперативи и се опитват да изградят една нова „солидарна икономика“. От една страна, това за тях са спасителни острови в океана на капиталистическата криза, от друга обаче, те представляват новите форми за социализиране, с което надхвърлят капитализма във вида, в който го познаваме. Целта им е да се върне на хората онова, което им е било отнето от могъщите икономически концерни, от политическия елит и от институциите. Така че окупацията на една фабрика означава да се възстанови притежанието на работните места, които са били съкратени по време на финансовата криза, често пъти очевидно със спекулативна цел.
Социалните битки в Боливия срещу приватизацията на водоснабдяването, петролните и газовите ресурси бяха ожесточени, защото народът иска да отмени проведената неолиберална приватизация в полза на транснационалните концерни, поддържани от Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ). Хората искат да си върнат богатствата и да не плащат високи такси за ползването на ресурси, които всъщност изконно им принадлежат.
Завладяването на непродуктивно използвани земи в Бразилия не представлява нищо друго освен връщането им на онези, които имат намерение и способности да ги обработват.
Индианските селяни се съпротивляват и срещу генно-модифицираните семена, защото тяхното използване ги прави зависими от големите производители на семена, а те искат да са господари в целия производствен цикъл от сеитбата до реколта и след това при новата сеитба.
Аржентинските пикетероси изграждат улични барикади в градовете, за да подчертаят своето право за собствено устройване на урбанистичната среда.
Сапатистите (индианско съпротивително движение – бел. пр.) в южните части на Мексико окупират територии, за да защитават правата си на коренно население и да принудят правителството на преговори и отстъпки. Там те изграждат структурите на едно „Buen Gobierno“ („добро управление“) – алтернатива на „лошото управление“ на държавата. Така паралелните структури на двойно управление се намират под непрекъсната заплаха както отвън, от редовното правителство, опитващо се да си възвърне загубените територии, така и отвътре, от приспособенчеството на обществото към нормативните сили на фактическото положение.
Могат да се приведат още много подобни примери от всички континенти. Тези социални движения за придобиване на права, земя и ресурси са свързани със съответна територия, която те оформят според своите разбирания и отбраняват срещу конкурентни сили. Затова те могат да бъдат наречени социално-териториални движения.
Процесите на отнемане от обществото на ресурси, собственост и права не са в никакъв случай ограничени само върху страните от Третия свят. Десетилетията на дерегулация, либерализиране и приватизиране създадоха не само огромна бедност по света, но и колосални богатства. По данни на „World Wealth Report“, който ежегодно се изготвя от инвестиционната банка „Merryl Lynch“ и консултантската фирма„Capgemini“, за да служи като източник за данни при изготвяне на стратегиите за консултантската им дейност при управление на инвестициите на богатите и свръхбогатите им клиенти, състоянието на милионерите (само в налични средства) за 2004 г. е нараснало с 8,2% до 30 800 милиарда долара (близо 31 трилиона долара). Знаменателно е, че най-голям прираст от 13,7% е отбелязан в най-бедния континент – Африка, следван от най-богатия, Северна Америка с 9,7%. За неудоволствие на частните банки и консултантски фирми в Германия броят на инвестиционните милионери там се е увеличил само с 0,6% до 760 300. И това е така, защото истински доходните сделки започват при капитали от 30 милиона евро нагоре, което означава, че в немското общество е нужно постигане на още по-голямо неравенство, за да може да се участва в играта на големите фондове за подобаваща печалба. Това обяснява защо германските предприемачи и тяхното медийно лоби разглеждат демонтажа на социално пазарната държава и Harz 4 (най-радикалното съкращаване на социални помощи, проведено от социалдемократическото правителство на Шрьодер – бел. пр.), само като първи стъпки в правилната за тях посока.
Най-големите състояния се управляват от Hedge- u Equity – фондовете, наречени още „фондове на фондовете“, които носят на своите и без това свръхбогати клиенти огромни печалби, правейки ги още по-богати, докато държавата, оправдавайки се с международната конкуренция в данъчното облагане, допълнително намалява данъците им в ущърб на бюджета. По този начин фондовете стават все по-мощни и започват все по-настойчиво да преследват целта си – максимална печалба за минимално време. Междувременно те атакуват вече не само правителства от Третия свят, но и големи предприятия и институции от развитите индустриални държави. И това е истинската причина за критиката на капитализма, отправена от лидера на германските социалдемократи Франц Мюнтеферинг и популярното сравнение, което той направи за спекулативните фондове като ято алчни скакалци, които изяждат всичко новосъздадено от световната икономика. Ето защо, въпреки че тя бележи ежегоден ръст, светът непрекъснато обеднява, а шепата богати стават все по-богати. Това е един от основните пороци на неолибералния модел на капитализма.
Като потвърждение на своето могъщество, Hedge-фондове под контрола на лондонската банка ТСI, които бяха изкупили болшинството акции на Немската борса през май 2005 г. , изхвърлиха нейния мениджмънт. Естествено не без тлъсти компенсациии, които според „Financial Times Deutschland“ (FTD – 12.05.2005 г.) възлизат на 10 милиона евро. По този начин беше документирана силата, която могат да упражняват крупните инвестиционни фондове – държатели на акции (Shareholder).
Спекулативните фондове са екстремен и нагледен пример за това, което Карл Полани (Karl Polanyi) нарича „изнасянето“ на пазара извън обществото. Днес светът се управлява във висша степен, както никога досега в историята на човечеството, от пари. Висша цел на големите инвестиционни фондове е бърза реализация на максимално възможна печалба. При преследване на тази цел те са освободени от всякакви социални, локални или национални обвързаности. Тяхната власт и легитимност са напълно изнесени извън територията, на която оперират и поради това те в особена степен са безогледни спрямо нея и спрямо хората, които я населяват, които не могат да са толкова мобилни, както парите на фондовете. Те оперират най-често от офшорни местонахождения под прикритието на фирми тип „пощенска кутия“.
Това екстремно откъсване от територията, обект на дейността на финансово спекулативния капитал, е причина (новите) протестни движения на неговите противници да функционират на социално-териториален принцип, т.е. те да си присвояват територията, върху която действат. Капитализмът по принцип е асоциален. Но в резултат на социалните движения и водените от тях профсъюзни борби западното общество беше извоювало сериозни социални придобивки. Тези факти днес, в „края на историята“ и след победата в Студената война, вече не съществуват. Мениджърите на Hedge-фондовете избягват най-старателно да се интересуват от други интереси освен от тези на своите свръхбогати клиенти, притежатели на крупни състояния (виж напр. Ian Morley „Why attacks on hedge funds are misguided“, „Financial Times“,11.05.2005 г.).
Легитимната основа на асоциалния финансово-спекулативен капитализъм (Shareholderkapitalism) е много тясна и продължава да се стеснява. Ежедневните притеснения на семействата, живеещи в условията на пазарно стопанство, вече се превръщат в страхове. Това е твърде опасно, защото авторитарни и популистки политически играчи могат да получат доверието на избирателите. По този начин се минират основите на демокрацията. Следователно аргументираната критика на капитализма е необходима и търсенето на алтернативи отвъд него не е безполезно мисловно упражнение. Те са научно и политически необходими, за да се насочат страховете на хората към действителните причини, които рационално трябва да бъдат отстранени. И това ще стане както чрез политическа просвета, така и чрез практически действия на мислещите хора по света.
Това представлява и целта на тази книга, структурирана в 9 глави:
Означава ли краят на историята капитализъм без край?
В началото и преди всичко критиката на капитализма трябва да получи своя фундамент и своята перспектива. Не може да се съгласим с известния постулат на Маргарет Тачър – TINA („There is no Alternative“ – бел. пр.), който безапелационно заявява, че понастоящем в историята няма други алтернативи на обществено устройство освен капитализма. Но и иначе погледнато, трябва да признаем, че алтернативите, които търсим, не се предлагат по регалите на универсален магазин на историята, подредени по радикалност, където едни от нас могат да си изберат капитализъм с човешко лице, други – само структурни реформи, трети да поискат всичко, което е отвъд капитализма, а четвърти да си поръчат глобален „план Маршал“ за целия свят. Такава възможност не съществува.
Алтернативите на обществено устройство израстват в реалната историческа действителност, излюпват се от черупките на съществуващото капиталистическо общество. Ето защо Маркс използва определението „раждане“. Новото общество израства в старото и след това се ражда от него, а това раждане може да бъде и болезнено. Маркс твърди, и ние много бихме искали тук той да не е прав, че „акушерка на новото общество“ е насилието. Защото насилие в епохата на глобализацията означава глобална война. Бледа представа за нея е битката срещу тероризма, която до днес е отнела стотици хиляди човешки животи.
Много по-радикален от темата за „края на капитализма“ е спорът за „края на историята“, възникнал след рухването на реалния социализъм през 1989 г. Ако историята наистина е достигнала своя край, то тогава търсенето на алтернативи на исторически определената за най-успешна система нямат никаква перспектива. Те нямат и смисъл. Друг свят просто би бил ненужен в условията на съществуващия „най-добър от всички възможни светове“. Критиката на капитализма би станала абсолютно излишна, ако историята е достигнала крайната точка на своето развитие с перфектното общество на частната собственост, на пазарното остойностяване на всичко, с повсеместния пазар и с формалната (парламентарна) демокрация. Неолибералните „интелигенти“ биха били ужасно прави, тъй като отвъд капитализма ни дебнело варварството. Но нека не бъдем толкова деструктивни, безчовечни и песимистични. Историята продължава своя ход напред, бъдещето по принцип винаги е отворено, а от критиката има смисъл и може да търсим алтернативи. Щом бъдещето е отворено, това означава, че то може да принадлежи и на един некапиталистически свят.
Истинската алтернатива не е „капитализъм или варварство“, а „солидарност или варварство“. С тези думи се обръща Мануел Васкес Монталбан в писмо към водача на сапатистите в Южните щати на Мексико субкоменданте Maркoс.
Споровете около понятието капитализъм
Важно е така да установим какво се разбира под понятието „капитал“, „капитализъм“, „пазарна икономика“ и „икономка на простия обмен“, каква е тяхната динамика? Кои са характерните особености на капитализма? Отговорът на този въпрос не е придружен от неговия подробен анализ. В тази глава не се проследяват и разклонените дебати по въпросите на глобализацията и новия империализъм.
Четири форми на частно присвояване при реалния капитализъм
Вниманието тук е концентрирано главно върху формите на присвояване и отнемане в техния социален, културен и екологичен аспект. Въпросът за частната собственост се оказва централен (както е било и в епохата на ранната буржоазия през ХVIII век), тъй като частната собственост легитимира възможностите за присвояване. Оттам пък се формира властта, а нейното разпределение в глобалната система се нуждае от анализ.
Триединната взаимообвързаност на капиталистическата форма, фосилните енергоносители и европейската рационалност
След дискусията за частната собственост и присвояването тук се анализират последствията от използване на фосилните енергоизточници. Това е централен аспект в проблематиката, защото само триединството на капитализма, европейската рационалност и фосилизма направиха възможна новата динамика на „индустриалната революция“.
Фетишът „икономически растеж“
Темповете на икономическия ръст в сравнение с прединдустриалните столетия бяха удесеторени (след 1850 г. – бел пр.). Това е уникално постижение в човешката история. Затова е необходимо да се разгледат дискусионните въпроси за икономическия растеж. Концепцията на растежа днес е подчинена на тази на прогреса. Растежът и техническите иновации добиват почти религиозно значение и вече не представляват само мистични идоли, които се предлагат на публиката за преклонение от жреците на модерното. Политиката напълно е отдадена на завладяващата идея за икономически растеж. От него се очаква решение на всички проблеми на обществото: от безработицата в Европа и бюджетните неволи на общинските политици до бедността в Третия свят и изпълнението на „Целите на хилядолетието“, които бяха набелязани през 2000 година.
Изостряне на вътрешните противоречия на капитализма:
репресия с финансови средства и финансови кризи
След анализа на динамиката на капиталистическото развитие в тази глава се тематизират вътрешните противоречия на капитализма и тяхното изостряне. Няма съмнение, че монетарният характер на капиталовата акумулация и функционирането на глобалните финансови и валутни пазари имат разрушително въздействие върху обществените взаимоотношения.
Начинът на функциониране на глобалните финансови борси води до конкурентна борба между тях за повишаване на печалбите и лихвите на ценните книжа (съизмерими спрямо растежа на брутния вътрешен продукт), с което те се стремят да подобрят своята атрактивност в борбата за привличане на притежатели на капитали. Конкуренцията между валутите засилва този процес. За да се предотврати обезценяването и да се пресекат инфлационните тенденции, лихвите се повишават. Големите инвестиционни фондове и (рисковите) Hedge- u Equity- фондове в офшорните финансови центрове са толкова ликвидни, че лесно прехвърлят инвестициите си в местните, традиционни промишлености и имат възможност да изстискат от тях високи печалби чрез преструктуриране, закриване на работни места, влошаване на условията на труд, редуциране заплащането на труда и агресивни действия срещу дребните местни акционери. По този начин виртуалната спекулативна икономика на световните борси подлага на финансов натиск реално произвеждащата икономика и дори цялото общество в интерес на ограничена клиентела от свръхбогати борсови играчи.
Спекулативните капиталови трансакции предизвикват огромно преразпределение на богатства за сметка на бедните в полза на богатите. Последствията са информализиране на труда (изваждане на трудовите взаимоотношения от законовите рамки, защитавали досега интересите на заетите – бел. пр.) и изтласкване на все повече хора в сянката на социалната изолираност. Спекулативните фондове разрушават по този начин реалната основа за високите си печалби. Това се видя още по време на азиатската криза от 1997 г. Подвижният спекулативен капитал беше изтеглен от изпадналите в криза азиатски страни, след като беше реализирал печалбата си и като стана ясно, че там повече не може да се очаква. Този огромен капитал се инвестира в акции на Съединените щати и стана причина за бума на т. нар. нова американска икономика. Но когато балонът след 2000 г. се спука, мишена на фондовете станаха не само недвижимостите (в които днес масово се инвестира по целия свят, както и в България – бел. пр.), но и предприятия с традиции, които бяха принудени чрез форсирана реорганизация да отговорят преди всичко на спешните изисквания на държателите на акции, т.е. на фондовете и на тяхната клиенти.
Тук възниква въпросът, дали подобни финансови кризи не представляват онова изостряне на вътрешните противоречия на капитализма, за което говори Браудел и което е в състояние да го дестабилизира до неговата гибел, още повече че в същата посока действат и протестни движения с възгледи, които започват да се изразяват вече политически доста убедително.
Външният шок за капитализма – краят на петрола
Високите лихви във виртуалната икономика на финансовите борси изискват високи нива на икономически растеж в реалната икономика (в индустрията, земеделието, услугите). Но евтините фосилни енергоносители, които „смазват механизмите“ на стопанския растеж, стават все по-оскъдни. По тази причина се изострят политическите и военните разногласия за гарантиране на енергийните доставки и за снабдяването с петрол. Разпалената през 2003 г. от Съединените щати и коалицията на „желаещите“ война срещу Ирак и насилствените опити да се задържи плячката под контрол, като се „умиротворява“ страната с военни средства, е война за „енергийна сигурност“, всъщност война за петрол.
„Старата“ геополитика, чието име изглеждаше непоправимо увредено от афинитета й към националсоциализма, започва да се възвръща в академичните и политическите среди. Никой днес няма да възприеме формулировката „народ без жизнено пространство“, но и „народ без петрол“. Никой вече не може да си го представи, защото липсата на енергия в условията на индустриален растеж означава задължително икономическо изоставане и беднота.
Може да се посочат и обратни примери, които доказват, че високите запаси от петрол невинаги са свързани с благосъстояние. (За някои страни находищата на петрол са се превърнали по-скоро в проклятие, отколкото в благословия – напр. Нигерия, Ирак, Судан, Ангола и др. – бел. пр.). Емисиите от изгарянето на фосилните енергоносители са опасни не само за климата и за биоразнообразието, но и за мира и стабилността в света. Военните суперсили вече се подготвят за конфликти, дължащи се на промените в климата. Тях ги интересува преди всичко собствената им защита от нежелана миграция. Примерите с крепостта Европа, която води война с нелегалните имигранти в Средиземно море и на източните си граници със стотици жертви годишно, и на САЩ, където границата с Мексико трябва херметично да се затвори за проникване на латиноси, отразяват картината на едно възможно бъдеще, зараждащо се в настоящето. Това бъдеще обаче има много сходни черти с варварството и това варварство е капиталистическо.
Автентични алтернативи, родени в капиталистическото общество: солидарност и устойчивост
Срещу тези предизвикателства на капитализма израстват отдолу кооперативни инициативи, които междувременно станаха известни като „солидарна икономика“. Това са първите предвестници на убедителни алтернативи, родени вътре, в самото капиталистическо общество. Пропагандират се макроикономически алтернативни концепции и проекти за „солидарен световен икономически ред“, които срещат положителен отклик. Профсъюзите вече са наясно, че борбата им за по-високи заплати е загубена, ако едновременно с нея не завоюват и властови позиции в обществото и в предприятията. Соларното общество и икономиката на солидарността, за да укрепнат, непременно се нуждаят от поддръжката на националните държави; и те трябва да бъдат предпазени чрез глобално регулиране от агресивното настъпление на либерализираните пазари. Това се отнася не толкова за локалните ниши. Солидарността не може да се ограничи само до съседите и малките кооперативи. В епохата на глобализация солидарността трябва да се впише в глобалния контекст, т.е. в обсега на времето и пространството, в който тя ще действа.
Срещу „новия империализъм“ от вътрешността на обществото израстват протестни движения за алтернативна социална организация и политическо участие в управлението. От това може да произлезе нов космополитизъм, който не е абстрактно интелектуално творение, а модел, сътворен от самата реалност.
Възможните светове. От науката към утопията
Идеята за „солидарната икономика“ е реална само в едно екологично устойчиво, т.е. по принцип нефосилно общество. Освен петрола има и други енергийни системи, основаващи се на възобновяеми източници: биомаса, соларна техника, енергия на вятъра и водата, геотермална енергия, енергия на ядрения синтез… Всичко това е осъществимо в дълги срокове, но когато преходът към новото общество завърши, ще се достигне бряг, на който няма да стои надпис „капитализъм“, а нещо друго. След като реалният социализъм на ХХ век не успя, засега ние не знаем още неговото име. Може би това ще бъде Социализмът на ХХI век? А може би е по-удачно да го наречем соларно (т.е. устойчиво) и солидарно общество (базиращо се на социализираните ресурси).
Очевидно убедителни алтернативи има, защото, ако капитализмът продължи да съществува такъв, какъвто го знаем, светът ще завърши с крушение. Заплашва го „империята на варварството“, ако тя вече не съществува някъде. Използването на възобновяеми енергийни източници в условията на едно ново социално устройство, заедно с „икономиката на солидарността“ ще доведат капитализма до неговия финал и ще положат началото на новия строй.
Историята не е достигнала своя край, тя винаги е открита към бъдещето и колелото й продължава да се върти.
Превод инж. Любен Аладжов
Подбор и информация Иван Аладжов
––––
EДНА РАДИКАЛНА КРИТИКА НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКАТА СИСТЕМА
Уместно е тук да си зададем въпроса, дали само 15 години след рухването на източноевропейския „социализъм“, и след като неолибералните апологети на новия световен ред самодоволно провъзгласиха „края на историята“, където „капитализмът няма алтернатива“, е възможно една книга, написана като радикална критика на тази система, да се превърне в политически бестселър. Реномираният учен, проф. Алтфатер, доказва, че това е не само възможно, но и абсолютно належащо в днешното време на ликвидация на всичко социално в обществото на повечето страни по света и когато вече тече процесът на организирана глобална съпротива срещу тези антисоциални тенденции.
Неговата книга дава и отговор на феномена, защо въпреки зачестилите напоследък политически кризи, глобални екологични катастрофи и социални сътресения, капиталистическата система досега все още успява да функционира и да носи печалба на транснационалните корпорации.
За разлика от внушенията на проповедниците на неолиберализма, за професор Алтфатер капитализмът е изчерпал вече своята историческа мисия и на обществения хоризонт се очертава неговият край. С тази своя книга той ни показва как да гледаме на света отвъд границите на реално съществуващия капитализъм. Тук обръща внимание и на въпроса къде по света и защо днес се зараждат новите, възможни негови алтернативи.
За разлика от реалния социализъм капитализмът няма да рухне сам, освен ако не получи много силен тласък от външни фактори, както и ако не се зароди в самия него автентичната алтернатива за нов вид взаимоотношения. Професор Алтфатер доразвива в най-новата си книга тази преценка на френския историк Фернанд Браудел. Динамиката на неолибералните икономики на съвременните индустриални държави се базира на западната рационалност в господството над останалата част на света и в егоистичната експлоатация на енергийните ресурси на земята в комбинация със съществуващите в развитите страни капиталистически социални структури. Това е основата на днешната комерсиална глобализация, която се гради върху неразделения съюз от тотална, безкритична вяра в меркантилния неолиберализъм и бруталната военна сила на милитантния неоконсерватизъм.
И въпреки това, днешният капитализъм не е стабилен и безкризисен, както показаха събитията от последните 12-13 години. Нека си припомним само срива на борсата в Япония след 1990 г., кризата в Мексико през 1994 г., финансовия крах в Далечния изток от 1997 г., Бразилия 1998 г., Турция 1999 г., Аржентина 2000 г., борсовия крах през 2001 г. и т.н. Финансовите кризи на изминалите две десетилетия удариха засегнатите страни със силата на разрушително цунами и предизвикаха растяща сегрегация, нова бедност и мизерия по целия свят. Метастазите на тази тенденция все по-често се забелязват и в индустриално развитите страни – тук ще споменем само за дебата в Германия за новата бедност и трудовата несигурност там.
Това, че ограничеността и постепенното изчерпване на изкопаемите енергоносители могат в бъдеще да дадат достатъчно силния външен тласък, неотдавна ни доказа ураганът Катрина, който предизвика освен смърт и хаос в южната част на САЩ, и многократното покачване на цената на петрола в целия свят. Развитите индустриални държави без неограничения достъп до евтин петрол ще се удавят в хаос.
Вътре в тези общества вече започва да се формира и зрее автентичната, жизнеспособна алтернатива за една друга бъдеща система, освободена от диктата на пазара и ламтежа за максимална печалба на корпорациите и собствениците им. Това ще е новата цивилизация на т.нар. солидарна икономика, която ще е в полза на всички хора и ще представлява основата на екологично и социално устойчивото общество.
И както убедително доказва проф. Алтфатер в своята книга, от която ще представим на българския читател уводната част, капитализмът наистина е достигнал до своя исторически край, което доказват и обществено-политическите процеси от последните няколко години по целия свят и най-вече в Латинска Америка.
На всички ни прави впечатление, че във връзка с този субконтинент, в пресата все по-често се появява понятието Новия социализъм на ХХI век, от чийто мултипликативен ефект транснационалния капитал вече започва да се страхува и да се противопоставя с пропагандни филми и публикации.
Всъщност какво точно представлява този нов строй и дали той може да бъде толкова необходимата, желана и жизнеспособна алтернатива за цялото човечеството? Отговорът на това ще даде историята!
Характерното за Новия социализъм на ХХI век е разширяването на демокрацията и постепенната замяна на днешната й формална изява като партийно-парламентарна система за управление с пряка (партиципативна) демокрация. Активна роля при нея се отрежда на директното и постоянно участие на широки народни маси в управлението и вземането на решения в обществото чрез референдуми и преки законодателни инициативи. Те ще заместят формализираното допитване до народа веднъж на 4-5 години само по време на избори при днешната псевдодемократична система. Новият вид общество предоставя и възможността за преждевременно изземане на мандата чрез граждански инициативи на избрани служебни лица, политици и правителствени представители, които не спазват предизборните си обещания след встъпване в длъжност. Това днес за съжаление е вече ежедневна политическа практика в повечето страни по света, заради което се наблюдава и тенденция на постоянно намаляване на избирателната активност.
Друга особеност на партиципативния социализъм е смесената (обществена и частна) собственост върху икономиката, наблягайки чрез закони на общественото измерение и опазването на екологията. В сферите на енергодобива и -разпространението, банките и застрахователното дело, здравеопазването, образованието, както и при всички снабдители (вода, храна, транспорт, телекомуникации) се предвижда обществената собственост значително да преобладава с тенденция на цялостно овладяване на този сегмент от икономиката, с цел задоволяване жизнено необходимите нужди на гражданите извън диктата на пазара. А частните производители законово се задължават към приоритетно задоволяване на истинските, екологично съобразени потребности на хората и на обществото на разумни за двете страни цени. Визира се и нормативното ограничаване на стремежа за реализиране винаги на максимална печалба като самоцел на собствениците, неограниченото им забогатяване и изнасяне на печалбите зад граница. При неспазване на нормативния примат на общественото начало в новото общество се предвиждат санкции. Те стигат до изземане на частна собственост върху земя и средства за производство и социализирането им, когато тяхното ползване е в разрез с интересите на обществото. Както при политическия модел на новия социализъм, където централна роля се отдава на директното и постоянно участие на населението в политическите процеси, така и при икономиката на този вид неосоциализъм се набляга на принципите на партиципативизма. Целта е преодоляване на тоталната липса на демократичност при управление на днешната икономика. Стремежът на партиципативната икономика (Парикон) е да превърне заетите в реални, икономически заинтересовани собственици на предприятията, и да им се даде възможност за активно включване в процесите на вземане на решения в управленските бордове, с което да се демократизират стопанските процеси.
Концепцията на социализма на ХХI век във Венецуела се развива в три основни направления: постепенна социализация на средствата за производство и разширяване на прякото включване на заетите в самото организиране на производството и по възможност пряка дистрибуция на продукцията, която вече задоволява приоритетно нуждите на местна, общинска основа. Като основно място за вземане на решения по всички въпроси, касаещи пряко засегнатите, се развиват комуналните съвети, които се превръщат в ядра на пряката демокрация. На тези локални самоуправляващи се единици държавата делегира част от правомощията си.
Между субектите на обществото и държавата при партиципативния социализъм се изгражда нов обществен договор (конституция) и нови взаимоотношения (нова законова рамка), основаващи се на солидарността и екологично устойчивото развитие (т.е. опазване на околната среда). В по-далечна перспектива постепенно ще се заместят йерархически организираните политически партии, чиито самовъзпроизвеждащи се елитарни ръководства са силно уязвими за лобиране (което не е нищо друго освен легализирана корупция) и дори директно корумпиране отвън, с множество разнородни социални движения. Те са с хоризонтална управленска структура, организирани най-често на местна, комунална основа. Вземането на решения е на принципа на директната, базисна демокрация. Тези движения се обединяват, когато искат да постигнат определена политическа цел.
С този тип ново обществено устройство в момента се експериментира успешно освен във Венецуела, от миналата година и в Боливия, а съвсем отскоро и в Еквадор.
Нека да пожелаем успех на тези народи в борбата им за по-справедлив живот и за един друг, по-хуманен свят!