СТУ­ДЕ­НА­ТА ВОЙ­НА И ГО­ЛЯ­МО­ТО РАЗ­М­РА­ЗЯ­ВА­НЕ, ПОГ­ЛЕД­НА­ТИ ОТ РИМ

0
254


„Го­ля­мо­то раз­м­ра­зя­ва­не (1968-1975): из­с­лед­ва­ния и сви­де­тел­с­т­ва“ е насловът на кон­г­реса, про­ве­ден във Фа­кул­те­та за ли­те­ра­ту­ра и фи­ло­со­фия на уни­вер­си­те­та Ро­ма Тре (Рим) на 5 и 6 март 2007 г. Кон­г­ре­сът е фи­нал­на­та част от ре­а­ли­за­ци­я­та на дву­го­ди­шен про­ект, по кой­то ра­бо­тят че­ти­ри ита­ли­ан­с­ки уни­вер­си­те­та (Са­пи­ен­ца – Рим, уни­вер­си­те­тът в Ба­ри, уни­вер­си­те­тът в Ле­че и Ро­ма Тре), а ор­га­ни­за­ци­я­та и ръ­ко­вод­с­т­во­то му са де­ло на проф. Пия Гра­ция Че­ло­ци Бал­де­ли, ди­рек­тор на ма­гис­тър­с­ка­та прог­ра­ма „Мул­ти­ме­ди­ал­на ис­то­рия и ис­то­ри­ог­ра­фия“ към Де­пар­та­мен­та по ис­то­ри­чес­ки, ге­ог­раф­с­ки и ан­т­ро­по­ло­ги­чес­ки на­у­ки в уни­вер­си­те­та Ро­ма Тре.

Пър­во­на­чал­на­та идея на проф. Бал­де­ли е да се ор­га­ни­зи­ра кон­г­рес, кой­то да по­ка­же как на­ма­ля­ва­не­то на нап­ре­же­ни­е­то в меж­ду­на­род­ни­те от­но­ше­ния в края на шес­т­де­сет­те и на­ча­ло­то на се­дем­де­сет­те го­ди­ни на ХХ в. се е от­ра­зи­ло на Ев­ро­па, на стра­ни­те, за­сег­на­ти от Сту­де­на­та вой­на. Са­ма­та проф. Бал­де­ли твър­ди, че ней­ни­те мла­ди­ни са пре­ми­на­ли под нап­ре­же­ни­е­то на Сту­де­на­та вой­на и че ис­ка да се го­во­ри за то­зи пе­ри­од, тъй ка­то той е бе­ля­зал по­ко­ле­ни­я­та и на две­те „стра­ни“, про­ти­во­пос­та­ве­ни в та­зи вой­на. Са­мо че то­ва е въз­мож­но от две вре­ме­ви пер­с­пек­ти­ви: ед­на­та е та­зи на мла­до­то по­ко­ле­ние, ко­е­то че­те и из­с­лед­ва то­зи пе­ри­од, на­ми­рай­ки се из­вън не­го, а дру­га­та пер­с­пек­ти­ва – на то­зи, кой­то е бил част от не­го и пра­ви ис­то­рия вър­ху жи­во­то си би­тие. Нас­тъп­ва мо­мент, в кой­то да пра­виш ис­то­рия от близ­ко­то ми­на­ло, в ко­е­то учас­т­ваш, е въп­рос не на сви­де­тел­с­т­во или на ис­тин­ност, а на уме­ние да оти­деш в из­г­на­ни­чес­т­во, за да се съх­ра­ниш.

Учас­т­ни­ци­те в кон­г­ре­са бя­ха два­на­де­сет, а док­ла­ди­те им – раз­п­ре­де­ле­ни в че­ти­ри за­се­да­ния по три, и то та­ка, че вся­ко ед­но за­се­да­ние се пред­се­да­тел­с­т­ва­ше от учас­т­ник, чий­то док­лад се че­те в дру­го за­се­да­ние. Та­ка при­със­т­ва­щи­те в за­ла­та мо­же­ха да ви­дят и чу­ят ед­ни и съ­щи лич­нос­ти и ка­то док­лад­ва­щи, и ка­то во­де­щи, а, раз­би­ра се, и ка­то ко­мен­та­то­ри на тек­с­то­ве­те на дру­ги­те. Два­на­де­сет уни­вер­си­тет­с­ки ху­ма­ни­та­рис­ти от три раз­лич­ни по­ко­ле­ния, учи­те­ли и уче­ни­ци от ед­ни и съ­щи уни­вер­си­те­ти, дип­ло­ма­ти и по­ли­ти­ци от пе­ри­о­да, раз­г­леж­дан на кон­г­ре­са. Как­ви­то и да са би­ли це­ли­те на ор­га­ни­за­то­ри­те, из­не­се­ни­те из­с­лед­ва­ния и сви­де­тел­с­т­ва, как­то и ко­мен­та­ри­те вър­ху тях, пред­с­тав­ля­ва­ха при­нос пре­ди всич­ко към пси­хо­ло­ги­я­та на ис­то­ри­я­та. Най-ста­ро­то по­ко­ле­ние пред­с­та­ви­те­ли, дип­ло­ма­ти и по­ли­ти­ци, ко­и­то са би­ли ак­тив­ни учас­т­ни­ци в съ­би­ти­я­та от вре­ме­то на въп­рос­но­то „раз­м­ра­зя­ва­не“, ис­ка­ха да нап­ра­вят от то­га­ваш­на­та по­ли­ти­ка ис­то­рия, най-мла­до­то по­ко­ле­ние уни­вер­си­тет­с­ки пре­по­да­ва­те­ли, че­тя­що ар­хи­ви и из­дир­ва­що до­ку­мен­ти, из­ла­га­ха ис­то­ри­я­та на из­б­ран проб­лем, ре­кон­с­т­ру­и­рай­ки то­га­ваш­на­та по­ли­ти­ка (или вяр­вай­ки, че го пра­вят). Сред­но­то по­ко­ле­ние, на пет­де­сет­го­диш­ни­те, се из­жи­вя­ва­ше и ка­то сви­де­те­ли в сво­я­та мла­дост на раз­г­леж­да­но­то вре­ме, и ка­то усър­д­ни уче­ни-ис­то­ри­ци, че­тя­щи и пи­ше­щи ко­рек­то­ри на ис­то­ри­я­та, ка­то слу­ша­те­ли на лич­ни­те спо­ме­ни, спо­де­ле­ни от по-ста­ро­то по­ко­ле­ние (и осо­бе­но от проф. Пи­ет­ро Пас­то­ре­ли, ко­лос на ита­ли­ан­с­ки­те меж­ду­на­род­ни от­но­ше­ния, кой­то при­пом­ни с ле­ко­та в ко­мен­та­ри­те си на нас, бъл­га­ри­те, на­чи­на, по кой­то Бъл­га­рия е пре­ми­на­ла през фа­тал­ния сеп­тем­в­ри 1944 г., а на ита­ли­ан­ци­те раз­ка­за ед­нов­ре­мен­но с от­чуж­де­ние и емо­ци­о­нал­ност, че Ал­до Мо­ро е бил ви­на­ги тъ­жен, до­ри ко­га­то му се ус­мих­ва­ла ня­коя кра­си­ва брю­нет­ка). Са­мо­то раз­п­ре­де­ле­ние на док­ла­ди­те по шест в два­та дни на кон­г­ре­са пър­во­на­чал­но из­г­леж­да­ше скром­но, но се ока­за бла­го­по­луч­но: вмес­то де­сет­ки крат­ки док­ла­ди или тех­ни ре­зю­ме­та, как­то на по­ве­че­то кон­г­ре­си, в ко­и­то се от­чи­та ка­то по­ло­жи­те­лен ре­зул­тат го­ля­мо­то ко­ли­чес­т­во учас­т­ни­ци, тук зна­че­ние при­до­би лич­ност­та, из­на­ся­ща док­лад, за­о­би­ко­ле­на от дру­ги лич­нос­ти, до­пъл­ва­щи я или кон­т­рас­ти­ра­щи с нея.

Пър­ва­та се­сия бе пред­се­да­тел­с­т­ва­на от проф. Ита­ло Гар­сия (Уни­вер­си­тет Ба­ри). Пър­ви­ят док­лад бе на проф. Мир­че Ма­лит­ца (Ру­мъ­ния) „Ру­мъ­ния през Сту­де­на­та вой­на“. Той из­ло­жи сво­и­те лич­ни впе­чат­ле­ния в ка­чес­т­во­то си на за­мес­т­ник-ми­нис­тър на Вън­ш­ни­те ра­бо­ти в ру­мън­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во в раз­г­леж­да­ния пе­ри­од. М. Ма­лит­ца бе един­с­т­ве­ни­ят, кой­то из­пол­з­ва френ­с­ки език, тра­ди­ци­о­нен за дип­ло­ма­ци­я­та от то­га­ваш­но­то ев­ро­пейс­ко ми­на­ло. Най-яр­ко­то ми впе­чат­ле­ние от не­го е уме­ни­е­то му да се вжи­вее в ми­на­ло­то, и то от­но­во ка­то ми­нис­тър на вън­ш­ни­те ра­бо­ти. (Френ­с­ки­ят език бе ба­ри­е­ра за мен и за по­ве­че­то от сту­ден­ти­те, ко­и­то при­със­т­ва­ха сред пуб­ли­ка­та, но дип­ло­ма­ти­те от ка­ри­е­ра­та, и осо­бе­но не­го­ви­ят до­бър поз­нат пос­ла­ник Бал­до­чи, се рад­ва­ха от сър­це на упот­ре­ба­та на ня­ко­гаш­ния език на дип­ло­ма­ци­я­та в Ев­ро­па.)

След проф. Ма­лит­ца док­лад из­не­се пос­ла­ник Пас­ку­а­ле Бал­до­чи – „Ита­лия и ерес­та на Ча­у­шес­ку“, кой­то на свой ред раз­ка­за сво­и­те лич­ни впе­чат­ле­ния и сви­де­тел­с­т­ва, нат­ру­па­ни по вре­ме на ра­бо­та­та му ка­то член на ита­ли­ан­с­кия дип­ло­ма­ти­чес­ки кор­пус в Бу­ку­рещ. Бал­до­чи под­чер­та, че въп­ре­ки нап­ре­же­ни­е­то и труд­нос­ти­те в от­но­ше­ни­я­та меж­ду За­па­да и Из­то­ка, дип­ло­ма­ци­я­та на Ита­лия е тър­си­ла пос­то­я­нен ди­а­лог, предимно в об­ласт­та на кул­ту­ра­та, из­пол­з­вай­ки раз­лич­ни сред­с­т­ва – изоб­ра­зи­тел­но­то из­кус­т­во, му­зи­ка­та, из­лож­би­те по раз­лич­ни по­во­ди.

Тре­ти­ят док­лад „Ита­лия и Го­ля­мо­то раз­м­ра­зя­ва­не“ в пър­ва­та се­сия бе на проф. Пи­ет­ро Пас­то­рел­и, еру­дит и це­ни­тел на не­пов­то­ри­мо­то дос­то­ле­пие в ис­то­ри­я­та на на­ро­ди­те. С ко­мен­та­ри­те и с оча­ро­ва­ни­е­то си той ус­пя да пре­вър­не за­се­да­ни­я­та на кон­г­ре­са в шко­ла за при­до­би­ва­не на поз­на­ния за фи­ло­со­фи­я­та на меж­ду­на­род­ни­те от­но­ше­ния. Проф. Пас­то­ре­ли опи­са де­тайл­но ита­ли­ан­с­ка­та по­ли­ти­ка на пра­ви­тел­с­т­во­то на Ал­до Мо­ро и мо­ти­ви­те за из­б­ра­ни­те от не­го труд­ни по­ли­ти­чес­ки стъп­ки.

Вто­ра­та се­сия бе ръ­ко­во­де­на от пос­ла­ник Бал­до­чи и за­поч­на с док­лад на проф. Бал­де­ли „По­се­ще­ни­я­та на Ник­сън в Ита­лия и ита­ли­ан­с­ки­те пар­ла­мен­тар­ни де­ба­ти по член 13 на НА­ТО“. Тя под­чер­та съ­щес­т­ву­ва­щи­те доб­ри вза­и­мо­от­но­ше­ния меж­ду Съ­е­ди­не­ни­те ща­ти и Ита­лия, как­то и ог­ром­ни­те труд­нос­ти, ко­и­то пре­жи­вя­ва ита­ли­ан­с­ка­та по­ли­ти­ка, из­п­ра­ве­на пред нас­той­чи­ви­те ис­ка­ния в пар­ла­мен­та от стра­на на мно­го де­пу­та­ти ко­му­нис­ти и со­ци­а­лис­ти да се из­ле­зе от НА­ТО. (Тя во­ди кур­со­ве лек­ции в Ро­ма Тре по ис­то­рия на аме­ри­кан­с­ки­те ин­с­ти­ту­ции, свър­за­на е лич­но с ита­ли­ан­с­ка­та дип­ло­ма­ция и с про­а­ме­ри­кан­с­ка­та по­ли­ти­ка, ав­тор е на то­ку-що из­ляз­ла­та кни­га „Ри­чард Ник­сън. Ед­на аме­ри­кан­с­ка по­ли­ти­ка за Ев­ро­па и Сред­ния из­ток 1969-1970″(1), пред­с­та­ве­на офи­ци­ал­но с го­лям ус­пех през ми­на­ла­та го­ди­на пред ита­ли­ан­с­ки­те пар­ла­мен­тар­ни сре­ди. Ней­ни­те въз­г­ле­ди ве­че бя­ха из­ло­же­ни пред сту­ден­ти­те от спе­ци­ал­ност „Ис­то­рия“ в Юго­за­па­ден уни­вер­си­тет „Н. Рил­с­ки“ – Бла­го­ев­г­рад, къ­де­то бе гост-про­фе­сор през есен­та на 2006 г.(2)

Проф. Ита­ло Гар­сия (уни­вер­си­тет Ба­ри) про­че­те док­лад на те­ма „Ник­сън във Ва­ти­ка­на“. Той е дъл­го­го­ди­шен из­с­ле­до­ва­тел на ар­хи­ви­те на ита­ли­ан­с­ко­то Ми­нис­тер­с­т­во на вън­ш­ни­те ра­бо­ти и от осем го­ди­ни де­ли вре­ме­то си меж­ду Ба­ри и Рим. Проф. Гар­сия се спря под­роб­но вър­ху вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та меж­ду Све­тия Прес­тол и Съ­е­ди­не­ни­те ща­ти в пе­ри­о­да на Го­ля­мо­то раз­м­ра­зя­ва­не и най-ве­че на ви­зи­ти­те на Ник­сън при па­па Па­о­ло VI през 1969 и 1970 г.

Пос­лед­ни­ят док­лад по прог­ра­ма бе на Ни­на Хрис­то­ва (ЮЗУ „Н. Рил­с­ки“-Бла­го­ев­г­рад) и заг­ла­ви­е­то му зву­че­ше доб­ре за ита­ли­ан­с­ки­те слу­ша­те­ли: „Бал­кан­с­ки­те из­г­нан­ни­чес­т­ва меж­ду ис­то­ри­я­та и ли­те­ра­тур­ни­те сви­де­тел­с­т­ва спо­ред иде­я­та на Бо­рис Би­ан­ке­ри: раз­съж­де­ния за из­кус­т­во­то и ис­то­ри­я­та на из­кус­т­во­то в Бъл­га­рия в края на шес­т­де­сет­те и на­ча­ло­то на се­дем­де­сет­те го­ди­ни на ХХ век.“

Пос­лед­ни­ят ро­ман на Бо­рис Би­ан­ке­ри, внук на пи­са­те­ля Джу­зе­пе То­ма­зо ди Лам­пе­ду­за („Ге­пар­дът“), дип­ло­мат, пи­са­тел и важ­на фи­гу­ра днес в ита­ли­ан­с­ко­то кни­го­из­да­ва­не, „Пе­то­то из­г­на­ни­чес­т­во“ (2006 г.) раз­ви­ва иде­я­та за из­г­на­ни­чес­т­во­то – фи­зи­чес­ко, ду­хов­но, ге­ог­раф­с­ко, ис­то­ри­чес­ко, при­ну­ди­тел­но, доб­ро­вол­но и дру­го – в ко­е­то от­дел­ни лич­нос­ти, се­мейс­т­ва или об­щ­нос­ти се спе­ци­а­ли­зи­рат, след­вай­ки съд­ба­та си и тър­сей­ки иден­тич­ност. Ос­нов­на­та те­за на док­ла­да бе, че ние, бал­кан­ци­те, сме съ­що спе­ци­а­лис­ти по из­г­на­ни­чес­т­ва и че сво­бо­да­та в из­кус­т­во­то и в ис­то­ри­я­та на из­кус­т­во­то, при­съ­ща за осо­бе­ния кли­мат в бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра за края на шес­т­де­сет­те и на­ча­ло­то на се­де­ме­де­сет­те, се из­жи­вя от бъл­гар­с­ка­та ин­те­ли­ген­ция (ав­тен­тич­на­та) в съз­на­ти или не­съз­на­ти из­г­на­ни­чес­т­ва.(3)

През вто­рия ден до­ми­ни­ра­ха уни­вер­си­тет­с­ки­те пре­по­да­ва­те­ли от сред­но­то и мла­до­то по­ко­ле­ние. В пър­ва­та се­сия, ръ­ко­во­де­на от проф. Пас­то­ре­ли, док­ла­ди че­то­ха проф. Ан­то­нио До­но (уни­вер­си­тет Ле­че) „Сред­ни­ят из­ток и Го­ля­мо­то раз­м­ра­зя­ва­не: аме­ри­кан­с­ка­та по­ли­ти­ка по от­но­ше­ние на Ирак (1969-1972)“, д-р Да­ни­е­ле де Лу­ка (уни­вер­си­тет Ле­че) „Сред­ни­ят из­ток и Го­ля­мо­то раз­м­ра­зя­ва­не: аме­ри­кан­с­ка­та по­ли­ти­ка по от­но­ше­ние на Иран (1969-1972)“ и д-р Еле­на Бал­да­са­ри (уни­вер­си­тет Ро­ма Тре) „Ка­над­с­ки­ят тре­ти път в раз­м­ра­зя­ва­не­то: пъ­ту­ва­не­то на Трю­до в Съ­вет­с­кия съ­юз“.

Ан­то­нио До­но опи­са как в пър­ви­те го­ди­ни на Го­ля­мо­то раз­м­ра­зя­ва­не Съ­е­ди­не­ни­те ща­ти опит­ват да при­ло­жат мо­де­ла на раз­м­ра­зя­ва­не, кой­то ве­че е в дейс­т­вие по от­но­ше­ние на Съ­вет­с­кия съ­юз и към Сред­ния из­ток. Ре­ги­о­нът оба­че, по­ра­ди ди­на­мич­ни вът­реш­ни про­ме­ни, не поз­во­ля­ва да се при­ло­жи то­зи тип по­ли­ти­ка. Слу­ча­ят с Ирак е най-яр­ки­ят при­мер. Ре­жи­мът на Сад­дам Хю­се­ин за­поч­ва про­цес на приб­ли­жа­ва­не до съ­вет­с­ки­те по­зи­ции, до­ка­то аме­ри­кан­ци­те пот­вър­ж­да­ват сво­я­та не­об­ра­ти­ма по­ли­ти­ка. Та­ка меж­ду 1971 и 1972 г. Мос­к­ва по­лу­ча­ва ед­но фун­да­мен­тал­но пре­дим­с­т­во в сво­я­та по­ли­ти­чес­ка стра­те­ги­яя за Сред­ния из­ток, до­ка­то Ва­шин­г­тон дейс­т­ва със зна­чи­тел­но за­къс­не­ние.

Да­ни­е­ле де Лу­ка на свой ред до­раз­ви съ­ща­та те­ма, опис­вай­ки ево­лю­ци­я­та в аме­ри­кан­с­ка­та и съ­вет­с­ка­та по­ли­ти­ка по от­но­ше­ние на Сред­ния из­ток и греш­ки­те, ко­и­то Ва­шин­г­тон пра­ви в уп­рав­ле­не­то на иран­с­ка­та кри­за.

Еле­на Бал­да­са­ри, поз­на­та съ­що на сту­ден­т­с­ка­та пуб­ли­ка в Бла­го­ев­г­рад от лек­ция, из­не­се­на през 2006 г., пред­с­та­ви сво­и­те из­с­лед­ва­ния, ба­зи­ра­ни вър­ху до­ку­мен­ти от На­ци­о­нал­ни­те ар­хи­ви на Ка­на­да. Бал­та­са­ри под­чер­та, че мас­ме­ди­и­те ка­то те­ле­ви­зи­я­та, ра­ди­о­то и ки­но­то в края на шес­т­де­сет­те го­ди­ни ве­че дос­ти­гат до всич­ки сло­е­ве на на­се­ле­ни­е­то и да­ват въз­мож­ност на все­ки да вле­зе в кон­такт с го­ле­ми­те меж­ду­на­род­ни проб­ле­ми, но пре­ди всич­ко про­во­ки­рат ре­ак­ци­и­те на елек­то­ра­та и пуб­ли­ка­та изоб­що, за ко­и­то всич­ки пра­ви­тел­с­т­ва, би­ло то де­мок­ра­тич­ни или не, не мо­гат да не дър­жат смет­ка. То­ва под­х­ран­ва нов на­чин на пра­ве­не на по­ли­ти­ка и по­я­ва­та на но­ви мъ­же, ко­и­то са в със­то­я­ние да от­го­во­рят с дей­ност­та си на бъ­де­щи­те по­ко­ле­ния и съ­щев­ре­мен­но да за­ин­те­ре­со­ват въз­рас­т­ни­те, ко­и­то мо­гат най-доб­ре да се въз­пол­з­ват от въз­мож­нос­ти­те на но­ви­те сред­с­т­ва за ко­му­ни­ка­ции в съз­да­ва­не­то на връз­ка със соб­с­т­ве­ния елек­то­рат. Меж­ду тях е и го­ле­ми­ят ка­над­с­ки по­ли­тик Пи­ер Ели­ът Трю­до, из­б­ран за пър­ви ми­нис­тър през 1969 г. Той си оси­гу­ря­ва под­к­ре­па­та на ка­над­ци­те и вну­ша­ва в чуж­би­на об­ра­за на ед­на но­ва Ка­на­да, ак­ти­ви­рай­ки от­но­ше­ни­я­та с Ев­ро­па и раз­ви­ва­щи­те се стра­ни. Бал­та­са­ри под­чер­та, че Трю­до въз­на­ме­ря­ва да на­ма­ли въ­о­ръ­жа­ва­не­то и да ог­ра­ни­чи ан­га­жи­мен­ти­те на Ка­на­да към НА­ТО. Сбли­жа­вай­ки се със стра­ни­те от из­точ­ния блок, Ка­на­да пред­по­чи­та ос­вен Съ­вет­с­кия съ­юз най-ве­че Че­хос­ло­ва­кия и Югос­ла­вия.

В пос­лед­на­та се­сия, ръ­ко­во­де­на от Ан­то­нио До­но, след­ва­ха док­ла­ди­те на д-р Лу­ка Ми­ке­ле­та „Ита­лия и ки­тайс­ки­ят проб­лем“, на д-р Ма­си­мо Бу­ка­ре­ли (уни­вер­си­тет Са­пи­ен­ца) „Рим и Бел­г­рад в го­ди­ни­те на Го­ля­мо­то меж­ду­на­род­но раз­м­ра­зя­ва­не“ и на проф. Ва­лен­тин Ка­нав­ров (ЮЗУ „Н. Рил­с­ки“-Бла­го­ев­г­рад) „Ев­ро­пейс­ки­ят дух след Ниц­ше и Фройд: ед­на днеш­на за­да­ча“. Ма­си­мо Бу­ка­ре­ли ана­ли­зи­ра кар­ти­на­та на раз­ви­тие на от­но­ше­ни­я­та меж­ду Югос­ла­вия на Ти­то и стра­ни­те от Ат­лан­ти­чес­кия пакт и осо­бе­но де­тайл­но от­ра­зи как проб­ле­мът за гра­нич­ни­те те­ри­то­рии на Три­ест пред­с­тав­ля­ват преч­ка до пос­лед­ния мо­мент на сключ­ва­не­то на „Трак­та­та от Ози­мо“, от­ва­ряй­ки дру­ги мно­гоб­рой­ни проб­ле­ми.

Проф. Бал­де­ли, ръ­ко­во­ди­тел на кон­г­ре­са, съз­на­тел­но бе ос­та­ви­ла док­ла­да на вто­рия бъл­гар­с­ки учас­т­ник ка­то за­вър­ш­ващ щрих. Ед­ва ли оба­че ор­га­ни­за­то­ри­те на кон­г­ре­са или са­ми­ят проф. Ка­нав­ров (ЮЗУ „Н. Рил­с­ки“-Бла­го­ев­г­рад) са пред­виж­да­ли та­къв ес­тес­тес­т­вен, но и ка­то че ли един­с­т­ве­но въз­мо­жен фи­нал. „Днеш­на­та плу­ра­лис­тич­на ду­хов­ност за­да­ва мо­де­ла на дис­кур­сив­но­то об­щес­т­во. Ала то е ви­на­ги в мно­жес­т­ве­но чис­ло, за­що­то пред­по­ла­га ди­на­мич­ни мно­зин­с­т­ва и мал­цин­с­т­ва, ре­ги­о­на­ли­зи­ра­ни гру­пи и рав­ноп­рав­ни мно­жес­т­ва, би­ту­ва­щи в то­тал­на­та об­щ­ност на дис­кур­са. То­ва е све­тът на кул­ту­ра­та, кой­то в ни­ка­къв слу­чай не би­ва да се схва­ща ка­то кул­тур­цен­т­ри­зъм.“ След то­зи текст до­ри проф. Пи­ет­ро Пас­то­рел­и, кой­то не­у­мор­но ко­мен­ти­ра­ше все­ки док­лад, с крас­но­ре­чив ита­ли­ан­с­ки жест из­ра­зи крат­ка пох­ва­ла: „По то­ва аз ня­мам как­во да ка­жа. Те имат свои цен­нос­ти, раз­лич­ни от на­ши­те. За нас не­ща­та са ед­ни, за тях дру­ги. И съв­ре­мен­на­та по­ли­ти­ка тряб­ва да си да­де смет­ка за то­ва.“ Но проф. Бал­де­ли, зак­ри­вай­ки кон­г­ре­са, ци­ти­ра от тек­с­та на В. Ка­нав­ров след­ния па­саж:

„Въп­ро­си­те мо­гат да се ро­ят и в тях се крие си­ла­та на мно­жес­т­ве­ност­та на съв­ре­ми­е­то. Въп­ро­си­те от­ва­рят но­ви прос­т­ран­с­т­ва, но­ви въз­мож­нос­ти. Те не са страш­ни или опас­ни. Нап­ро­тив, те по­ве­че обе­ди­ня­ват, от­кол­ко­то ра­зе­ди­ня­ват. Дик­та­то­ри­те не тър­пят въп­ро­си, мо­нар­си­те не да­ват от­го­во­ри, ти­ра­ни­те смаз­ват пи­та­щи­те. Плу­ра­лис­тич­на­та ду­хов­ност оба­че се кре­пи на въп­ро­си­те, на тях­на­та ино­ви­ра­ща по­тен­ция и дис­кур­си­ви­ра­ща про­ек­ция. Съв­ре­мен­на­та фор­мал­на ло­ги­ка до­ри раз­ра­бо­ти спе­ци­а­лен клон – ло­ги­ка на въп­ро­си­те.“(4)

С то­ва ми­си­я­та на две­те бъл­гар­с­ки учас­тия бе из­пъл­не­на: Го­ля­мо­то раз­м­ра­зя­ва­не в край­на смет­ка бе про­у­че­но и зас­ви­де­тел­с­т­ва­но от хо­ра, чи­и­то въп­ро­си от­во­ри­ха но­ви въз­мож­нос­ти, а раз­ли­чи­я­та им по от­но­ше­ние на ос­та­на­ли­те бя­ха оце­не­ни мно­го по-ви­со­ко, от­кол­ко­то ими­ти­ра­ни­те сход­с­т­ва. Те сло­жи­ха ес­те­ти­чес­ки и фи­ло­соф­с­ки по­зи­ции там, къ­де­то бе пред­ви­де­но да има са­мо ис­то­рия на ед­на ско­рош­на по­ли­ти­ка. По­не от Рим Го­ля­мо­то раз­м­ра­зя­ва­не из­г­леж­да­ше та­ка. В сво­я­та съв­куп­ност ус­т­ни­те и пис­ме­ни­те из­каз­ва­ния и ко­мен­та­ри­те по вре­ме на кон­г­ре­са на­веж­да­ха на ми­съл­та, че все по-тяс­но­то об­вър­з­ва­не на по­ли­ти­ка­та и ис­то­ри­я­та, все по-бър­зо­то вре­ме­во прек­рач­ва­не от по­ли­ти­ка към ис­то­рия, из­вър­ш­ва­но от ед­ни и съ­щи лич­нос­ти, пос­та­вя ос­т­ро не­об­хо­ди­мост­та да се поз­на­ва пси­хо­ло­ги­я­та на пра­ве­не на ис­то­рия или „ис­то­ри­чес­ка пси­хо­ло­гия“, как­то са я на­ри­ча­ли през пет­де­сет­те и шес­т­де­сет­те го­ди­ни.


Бе­леж­ки
(1) Baldelli, Pia Grazia Celozzi. Richard M. Nixon. Una politica Americana per l`Europa e il Medio Oriente 1969-70, Roma, Gangemi editore 2006
(2) Проф. Бал­де­ли из­не­се две лек­ции: „Мул­ти­ме­ди­ал­на­та ис­то­ри­ог­ра­фия за ед­на спо­де­ля­е­ма ис­то­рия“ (пуб­ли­ку­ва­на в спи­са­ние „Ди­а­ло­гът в ис­то­ри­я­та“, 15/2006) и „Ита­лия и Аме­ри­ка през 1969. Труд­нос­ти­те на ед­на по­ли­ти­ка Из­ток-За­пад“. Тук при­веж­дам текст от вто­ра­та лек­ция, кой­то е бли­зък по съ­дър­жа­ние до док­ла­да й на кон­г­ре­са, но адап­ти­ран за ед­на пуб­ли­ка-нас­лед­ник на дру­га­та стра­на в ня­ко­гаш­на­та Сту­де­на вой­на: „Меж­ду 1966 и 1968 г. ние, ев­ро­пей­ци­те, из­жи­вях­ме дра­ма­ти­чен пе­ри­од, плам­нал от кон­ф­лик­т­ност в пар­ла­мен­ти­те, пре­са­та, со­ци­ал­на­та сис­те­ма. За­пад­на Ев­ро­па и най-ве­че Ита­лия из­жи­вя­ва­ше поч­ти граж­дан­с­ка вой­на меж­ду по­ко­ле­ни­я­та, вой­на, ко­я­то об­х­ва­на всич­ки сек­то­ри и всич­ки кръ­го­ве на об­щес­т­во­то. Те­зи го­ди­ни се въз­п­ри­е­мат от мно­зи­на ка­то вре­ме на пре­въз­ход­с­т­во на из­точ­ни­ят фронт в Ев­ро­па, то­ест на ко­лек­тив­ния ко­му­ни­зъм, дъл­жа­що се на по-го­ля­ма­та по­ли­ти­чес­ка спло­те­ност и на раз­ви­ти­е­то във въ­о­ръ­жа­ва­не­то. През 1966 г. Мос­к­ва нап­ра­ви пред­ло­же­ние за ед­на Па­нЕв­ро­пейс­ка кон­фе­рен­ция, мно­го пъ­ти след то­ва пов­та­ря­но, за да се заз­д­ра­ви то­ва пре­въз­ход­с­т­во. На­ис­ти­на 1967 г. бе го­ди­на на кон­ф­лик­ти за За­пад­на Ев­ро­па, но 1968 г. бе­ше още по-труд­на. Към тол­ко­ва мно­го со­ци­ал­ни проб­ле­ми и към мла­деж­ки­те дви­же­ния се до­ба­ви и вре­мен­на­та сла­бост на аме­ри­кан­с­ка­та по­зи­ция, ко­я­то се на­ми­ра­ше в кул­ми­на­ци­я­та на об­ра­ти­те на вой­на­та във Ви­ет­нам. Жес­то­ка­та офан­зи­ва при Тет на 31. 01. 1968 г. бе те­жък удар за Южен Ви­ет­нам и за САЩ. В Ита­лия бе на­ли­це сил­на по­зи­ция, под­дър­жа­на в пре­са­та, че за­пад­ни­ят свят до­ми­ни­ра са­мо ико­но­ми­чес­ки. По те­зи при­чи­ни Праж­ка­та про­лет за нас има осо­бе­но важ­но зна­че­ние. За За­па­да тя бе знак, че не всич­ко на Из­ток е доб­ре, че хо­ра­та, жи­ве­е­щи там, ис­кат про­мя­на… То­ва оп­ре­де­ли но­ва фа­за на кон­ф­рон­ти­ра­не през 1969 г. и ва­жен об­рат на пос­лед­на­та фа­за на Сту­де­на­та вой­на. Аз ви­на­ги съм се чув­с­т­ва­ла мно­го обър­ка­на и пот­ре­се­на от съ­би­ти­я­та през 1969 г. и от по­ли­ти­чес­кия об­рат, въ­ве­ден от Ник­сън. То­ва ид­ва от мое лич­но пре­жи­вя­ва­не в на­ча­ло­то на ка­ри­е­ра­та ми 1969-1972 г., ко­га­то пуб­ли­ку­вах ре­цен­зии, об­що 2000, за Ми­нис­тер­с­т­во на вън­ш­ни­те ра­бо­ти, пред­с­та­вя­щи па­но­ра­ма на по­ли­ти­чес­ки­те съ­би­тия. По це­ли дни пре­кар­вах в ми­нис­тер­с­т­во­то и в уни­вер­си­те­та. В ми­нис­тер­с­т­во­то че­тях кни­ги и ста­тии вър­ху но­ва­та аме­ри­кан­с­ка по­ли­ти­ка, в уни­вер­си­те­та виж­дах сту­ден­т­с­ки­те ма­ни­фес­та­ции, в ко­и­то има­ше сил­ни ан­ти­а­ме­ри­кан­с­ки въл­ни и сту­ден­ти­те пи­ше­ха „Ник­сън, вър­ви си у до­ма!“… Раз­би­ра­е­мо бе­ше, че ед­на прог­ра­ма ка­то та­зи на Ни­сън, кой­то прок­ла­ми­ра­ше, че ис­ка да се стре­ми към „мир, ма­кар и в раз­г­ра­ни­ча­ва­ни­я­та, обе­ди­не­ние и в раз­ли­чи­я­та, сва­ля­не на нап­ре­же­ни­е­то и гъв­ка­вост в ме­то­ди­те за ре­ша­ва­не на спе­ци­фич­ни­те проб­ле­ми“ не бе раз­б­ра­на и нап­ро­тив, бе смя­та­на за неп­ри­ем­ли­ва. В най-доб­рия слу­чай на не­го се гле­да­ше ка­то на не­веж, ма­кар че Ник­сън в един оп­ре­де­лен сми­съл бе схва­нал и раз­вил съ­вет­с­ко­то пред­ло­же­ние за мир­но съв­мес­т­но съ­щес­т­ву­ва­не, из­ра­зе­но чрез при­зи­ва за Па­нЕв­ро­пейс­ка кон­фе­рен­ция. Ви­зи­та­та на Ник­сън в Ру­мъ­ния бе пос­та­ве­на вър­ху те­зи ос­но­ви, ко­и­то след три­де­сет го­ди­ни мо­же да из­г­леж­дат ба­нал­ни и ве­че над­мог­на­ти, но те в те­зи ме­се­ци пред­с­тав­ля­ва­ха ед­на но­вост, за ко­я­то мал­ци­на бя­ха под­гот­ве­ни. До то­зи мо­мент, как­то бе­ше под­чер­та­но, всич­ки, ко­и­то оце­ня­ва­ха по­ло­жи­тел­но ко­му­нис­ти­чес­ка­та сис­те­ма, се чув­с­т­ва­ха поч­ти за­дъл­же­ни да от­ри­чат ав­то­ма­тич­но ка­пи­та­лис­ти­чес­ка­та, без вся­как­ва бла­го­раз­по­ло­же­ност да се оце­нят вза­им­но. Но­вост­та се със­то­е­ше прин­цип­но в съз­на­тел­но­то от­каз­ва­не да се ата­ку­ва ед­на раз­лич­на ико­но­ми­чес­ка и по­ли­ти­чес­ка сис­те­ма и да се при­е­ме мир­но­то съв­мес­т­но съ­щес­т­ву­ва­не. Но то­ва бе в кон­т­раст с ве­че ра­ди­ка­ли­зи­ра­ни­те убеж­де­ния на про­тив­ни­ци­те на ко­му­нис­ти­чес­кия ре­жим, за­що­то пред­по­ла­га­ше от­каз от де­мо­ни­зи­ра­не­то му и из­г­леж­да­ше поч­ти бо­го­хул­с­т­во за сим­па­ти­зан­ти­те на ле­ви­ца­та (мно­го сил­на в тол­ко­ва за­пад­ни стра­ни), за­що­то рис­ку­ва­ше да от­с­ла­би ан­ти­ка­пи­та­лис­ти­чес­кия фронт. (Пре­вод Н.Х.)
(3) Ос­нов­на­та те­за бе под­к­ре­пе­на от ма­те­ри­а­ли, пре­дос­та­ве­ни ми от Ев­ге­ния Ка­ли­но­ва от ней­на­та кни­га под пе­чат „Власт­та, ин­те­ли­ген­ци­я­та и кул­тур­ни­те про­це­си в Бъл­га­рия (1944-1989)“, за ко­е­то й бла­го­да­ря. Без ней­ни­те про­уч­ва­ния из­г­на­ни­чес­т­ва­та ня­ма­ше да имат дру­го ос­но­ва­ние за ин­тер­п­ре­та­ция ос­вен ин­ту­и­ци­я­та и лич­ни­те спо­ме­ни. – Н.Х.
(4) „Le domande possono sciamare e in loro и celata la forza della pluralitа della contemporaneitа. Le domande aprono nuovi spazi, nuove possibilitа. Loro non sono spaventose o pericolose. Al contrario, loro piщ unificano che dividono. I dittatori non sopportano domande, i morachi non danno risposte, i tiranni schiacciano i chiedenti. La spiritualitа pluralistica perт ha le sue fondamenta nelle domande, nella loro potenza inovatrice e la loro proezione discursiva. La contemporanea logica formale ha sviluppato perfino una ramificazione speciale – logica delle domande. „

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук