„Голямото размразяване (1968-1975): изследвания и свидетелства“ е насловът на конгреса, проведен във Факултета за литература и философия на университета Рома Тре (Рим) на 5 и 6 март 2007 г. Конгресът е финалната част от реализацията на двугодишен проект, по който работят четири италиански университета (Сапиенца – Рим, университетът в Бари, университетът в Лече и Рома Тре), а организацията и ръководството му са дело на проф. Пия Грация Челоци Балдели, директор на магистърската програма „Мултимедиална история и историография“ към Департамента по исторически, географски и антропологически науки в университета Рома Тре.
Първоначалната идея на проф. Балдели е да се организира конгрес, който да покаже как намаляването на напрежението в международните отношения в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години на ХХ в. се е отразило на Европа, на страните, засегнати от Студената война. Самата проф. Балдели твърди, че нейните младини са преминали под напрежението на Студената война и че иска да се говори за този период, тъй като той е белязал поколенията и на двете „страни“, противопоставени в тази война. Само че това е възможно от две времеви перспективи: едната е тази на младото поколение, което чете и изследва този период, намирайки се извън него, а другата перспектива – на този, който е бил част от него и прави история върху живото си битие. Настъпва момент, в който да правиш история от близкото минало, в което участваш, е въпрос не на свидетелство или на истинност, а на умение да отидеш в изгнаничество, за да се съхраниш.
Участниците в конгреса бяха дванадесет, а докладите им – разпределени в четири заседания по три, и то така, че всяко едно заседание се председателстваше от участник, чийто доклад се чете в друго заседание. Така присъстващите в залата можеха да видят и чуят едни и същи личности и като докладващи, и като водещи, а, разбира се, и като коментатори на текстовете на другите. Дванадесет университетски хуманитаристи от три различни поколения, учители и ученици от едни и същи университети, дипломати и политици от периода, разглеждан на конгреса. Каквито и да са били целите на организаторите, изнесените изследвания и свидетелства, както и коментарите върху тях, представляваха принос преди всичко към психологията на историята. Най-старото поколение представители, дипломати и политици, които са били активни участници в събитията от времето на въпросното „размразяване“, искаха да направят от тогавашната политика история, най-младото поколение университетски преподаватели, четящо архиви и издирващо документи, излагаха историята на избран проблем, реконструирайки тогавашната политика (или вярвайки, че го правят). Средното поколение, на петдесетгодишните, се изживяваше и като свидетели в своята младост на разглежданото време, и като усърдни учени-историци, четящи и пишещи коректори на историята, като слушатели на личните спомени, споделени от по-старото поколение (и особено от проф. Пиетро Пасторели, колос на италианските международни отношения, който припомни с лекота в коментарите си на нас, българите, начина, по който България е преминала през фаталния септември 1944 г., а на италианците разказа едновременно с отчуждение и емоционалност, че Алдо Моро е бил винаги тъжен, дори когато му се усмихвала някоя красива брюнетка). Самото разпределение на докладите по шест в двата дни на конгреса първоначално изглеждаше скромно, но се оказа благополучно: вместо десетки кратки доклади или техни резюмета, както на повечето конгреси, в които се отчита като положителен резултат голямото количество участници, тук значение придоби личността, изнасяща доклад, заобиколена от други личности, допълващи я или контрастиращи с нея.
Първата сесия бе председателствана от проф. Итало Гарсия (Университет Бари). Първият доклад бе на проф. Мирче Малитца (Румъния) „Румъния през Студената война“. Той изложи своите лични впечатления в качеството си на заместник-министър на Външните работи в румънското правителство в разглеждания период. М. Малитца бе единственият, който използва френски език, традиционен за дипломацията от тогавашното европейско минало. Най-яркото ми впечатление от него е умението му да се вживее в миналото, и то отново като министър на външните работи. (Френският език бе бариера за мен и за повечето от студентите, които присъстваха сред публиката, но дипломатите от кариерата, и особено неговият добър познат посланик Балдочи, се радваха от сърце на употребата на някогашния език на дипломацията в Европа.)
След проф. Малитца доклад изнесе посланик Паскуале Балдочи – „Италия и ереста на Чаушеску“, който на свой ред разказа своите лични впечатления и свидетелства, натрупани по време на работата му като член на италианския дипломатически корпус в Букурещ. Балдочи подчерта, че въпреки напрежението и трудностите в отношенията между Запада и Изтока, дипломацията на Италия е търсила постоянен диалог, предимно в областта на културата, използвайки различни средства – изобразителното изкуство, музиката, изложбите по различни поводи.
Третият доклад „Италия и Голямото размразяване“ в първата сесия бе на проф. Пиетро Пасторели, ерудит и ценител на неповторимото достолепие в историята на народите. С коментарите и с очарованието си той успя да превърне заседанията на конгреса в школа за придобиване на познания за философията на международните отношения. Проф. Пасторели описа детайлно италианската политика на правителството на Алдо Моро и мотивите за избраните от него трудни политически стъпки.
Втората сесия бе ръководена от посланик Балдочи и започна с доклад на проф. Балдели „Посещенията на Никсън в Италия и италианските парламентарни дебати по член 13 на НАТО“. Тя подчерта съществуващите добри взаимоотношения между Съединените щати и Италия, както и огромните трудности, които преживява италианската политика, изправена пред настойчивите искания в парламента от страна на много депутати комунисти и социалисти да се излезе от НАТО. (Тя води курсове лекции в Рома Тре по история на американските институции, свързана е лично с италианската дипломация и с проамериканската политика, автор е на току-що излязлата книга „Ричард Никсън. Една американска политика за Европа и Средния изток 1969-1970″(1), представена официално с голям успех през миналата година пред италианските парламентарни среди. Нейните възгледи вече бяха изложени пред студентите от специалност „История“ в Югозападен университет „Н. Рилски“ – Благоевград, където бе гост-професор през есента на 2006 г.(2)
Проф. Итало Гарсия (университет Бари) прочете доклад на тема „Никсън във Ватикана“. Той е дългогодишен изследовател на архивите на италианското Министерство на външните работи и от осем години дели времето си между Бари и Рим. Проф. Гарсия се спря подробно върху взаимоотношенията между Светия Престол и Съединените щати в периода на Голямото размразяване и най-вече на визитите на Никсън при папа Паоло VI през 1969 и 1970 г.
Последният доклад по програма бе на Нина Христова (ЮЗУ „Н. Рилски“-Благоевград) и заглавието му звучеше добре за италианските слушатели: „Балканските изгнанничества между историята и литературните свидетелства според идеята на Борис Бианкери: разсъждения за изкуството и историята на изкуството в България в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години на ХХ век.“
Последният роман на Борис Бианкери, внук на писателя Джузепе Томазо ди Лампедуза („Гепардът“), дипломат, писател и важна фигура днес в италианското книгоиздаване, „Петото изгнаничество“ (2006 г.) развива идеята за изгнаничеството – физическо, духовно, географско, историческо, принудително, доброволно и друго – в което отделни личности, семейства или общности се специализират, следвайки съдбата си и търсейки идентичност. Основната теза на доклада бе, че ние, балканците, сме също специалисти по изгнаничества и че свободата в изкуството и в историята на изкуството, присъща за особения климат в българската култура за края на шестдесетте и началото на седемедесетте, се изживя от българската интелигенция (автентичната) в съзнати или несъзнати изгнаничества.(3)
През втория ден доминираха университетските преподаватели от средното и младото поколение. В първата сесия, ръководена от проф. Пасторели, доклади четоха проф. Антонио Доно (университет Лече) „Средният изток и Голямото размразяване: американската политика по отношение на Ирак (1969-1972)“, д-р Даниеле де Лука (университет Лече) „Средният изток и Голямото размразяване: американската политика по отношение на Иран (1969-1972)“ и д-р Елена Балдасари (университет Рома Тре) „Канадският трети път в размразяването: пътуването на Трюдо в Съветския съюз“.
Антонио Доно описа как в първите години на Голямото размразяване Съединените щати опитват да приложат модела на размразяване, който вече е в действие по отношение на Съветския съюз и към Средния изток. Регионът обаче, поради динамични вътрешни промени, не позволява да се приложи този тип политика. Случаят с Ирак е най-яркият пример. Режимът на Саддам Хюсеин започва процес на приближаване до съветските позиции, докато американците потвърждават своята необратима политика. Така между 1971 и 1972 г. Москва получава едно фундаментално предимство в своята политическа стратегияя за Средния изток, докато Вашингтон действа със значително закъснение.
Даниеле де Лука на свой ред доразви същата тема, описвайки еволюцията в американската и съветската политика по отношение на Средния изток и грешките, които Вашингтон прави в управленето на иранската криза.
Елена Балдасари, позната също на студентската публика в Благоевград от лекция, изнесена през 2006 г., представи своите изследвания, базирани върху документи от Националните архиви на Канада. Балтасари подчерта, че масмедиите като телевизията, радиото и киното в края на шестдесетте години вече достигат до всички слоеве на населението и дават възможност на всеки да влезе в контакт с големите международни проблеми, но преди всичко провокират реакциите на електората и публиката изобщо, за които всички правителства, било то демократични или не, не могат да не държат сметка. Това подхранва нов начин на правене на политика и появата на нови мъже, които са в състояние да отговорят с дейността си на бъдещите поколения и същевременно да заинтересоват възрастните, които могат най-добре да се възползват от възможностите на новите средства за комуникации в създаването на връзка със собствения електорат. Между тях е и големият канадски политик Пиер Елиът Трюдо, избран за първи министър през 1969 г. Той си осигурява подкрепата на канадците и внушава в чужбина образа на една нова Канада, активирайки отношенията с Европа и развиващите се страни. Балтасари подчерта, че Трюдо възнамерява да намали въоръжаването и да ограничи ангажиментите на Канада към НАТО. Сближавайки се със страните от източния блок, Канада предпочита освен Съветския съюз най-вече Чехословакия и Югославия.
В последната сесия, ръководена от Антонио Доно, следваха докладите на д-р Лука Микелета „Италия и китайският проблем“, на д-р Масимо Букарели (университет Сапиенца) „Рим и Белград в годините на Голямото международно размразяване“ и на проф. Валентин Канавров (ЮЗУ „Н. Рилски“-Благоевград) „Европейският дух след Ницше и Фройд: една днешна задача“. Масимо Букарели анализира картината на развитие на отношенията между Югославия на Тито и страните от Атлантическия пакт и особено детайлно отрази как проблемът за граничните територии на Триест представляват пречка до последния момент на сключването на „Трактата от Озимо“, отваряйки други многобройни проблеми.
Проф. Балдели, ръководител на конгреса, съзнателно бе оставила доклада на втория български участник като завършващ щрих. Едва ли обаче организаторите на конгреса или самият проф. Канавров (ЮЗУ „Н. Рилски“-Благоевград) са предвиждали такъв естестествен, но и като че ли единствено възможен финал. „Днешната плуралистична духовност задава модела на дискурсивното общество. Ала то е винаги в множествено число, защото предполага динамични мнозинства и малцинства, регионализирани групи и равноправни множества, битуващи в тоталната общност на дискурса. Това е светът на културата, който в никакъв случай не бива да се схваща като културцентризъм.“ След този текст дори проф. Пиетро Пасторели, който неуморно коментираше всеки доклад, с красноречив италиански жест изрази кратка похвала: „По това аз нямам какво да кажа. Те имат свои ценности, различни от нашите. За нас нещата са едни, за тях други. И съвременната политика трябва да си даде сметка за това.“ Но проф. Балдели, закривайки конгреса, цитира от текста на В. Канавров следния пасаж:
„Въпросите могат да се роят и в тях се крие силата на множествеността на съвремието. Въпросите отварят нови пространства, нови възможности. Те не са страшни или опасни. Напротив, те повече обединяват, отколкото разединяват. Диктаторите не търпят въпроси, монарсите не дават отговори, тираните смазват питащите. Плуралистичната духовност обаче се крепи на въпросите, на тяхната иновираща потенция и дискурсивираща проекция. Съвременната формална логика дори разработи специален клон – логика на въпросите.“(4)
С това мисията на двете български участия бе изпълнена: Голямото размразяване в крайна сметка бе проучено и засвидетелствано от хора, чиито въпроси отвориха нови възможности, а различията им по отношение на останалите бяха оценени много по-високо, отколкото имитираните сходства. Те сложиха естетически и философски позиции там, където бе предвидено да има само история на една скорошна политика. Поне от Рим Голямото размразяване изглеждаше така. В своята съвкупност устните и писмените изказвания и коментарите по време на конгреса навеждаха на мисълта, че все по-тясното обвързване на политиката и историята, все по-бързото времево прекрачване от политика към история, извършвано от едни и същи личности, поставя остро необходимостта да се познава психологията на правене на история или „историческа психология“, както са я наричали през петдесетте и шестдесетте години.
Бележки
(1) Baldelli, Pia Grazia Celozzi. Richard M. Nixon. Una politica Americana per l`Europa e il Medio Oriente 1969-70, Roma, Gangemi editore 2006
(2) Проф. Балдели изнесе две лекции: „Мултимедиалната историография за една споделяема история“ (публикувана в списание „Диалогът в историята“, 15/2006) и „Италия и Америка през 1969. Трудностите на една политика Изток-Запад“. Тук привеждам текст от втората лекция, който е близък по съдържание до доклада й на конгреса, но адаптиран за една публика-наследник на другата страна в някогашната Студена война: „Между 1966 и 1968 г. ние, европейците, изживяхме драматичен период, пламнал от конфликтност в парламентите, пресата, социалната система. Западна Европа и най-вече Италия изживяваше почти гражданска война между поколенията, война, която обхвана всички сектори и всички кръгове на обществото. Тези години се възприемат от мнозина като време на превъзходство на източният фронт в Европа, тоест на колективния комунизъм, дължащо се на по-голямата политическа сплотеност и на развитието във въоръжаването. През 1966 г. Москва направи предложение за една ПанЕвропейска конференция, много пъти след това повтаряно, за да се заздрави това превъзходство. Наистина 1967 г. бе година на конфликти за Западна Европа, но 1968 г. беше още по-трудна. Към толкова много социални проблеми и към младежките движения се добави и временната слабост на американската позиция, която се намираше в кулминацията на обратите на войната във Виетнам. Жестоката офанзива при Тет на 31. 01. 1968 г. бе тежък удар за Южен Виетнам и за САЩ. В Италия бе налице силна позиция, поддържана в пресата, че западният свят доминира само икономически. По тези причини Пражката пролет за нас има особено важно значение. За Запада тя бе знак, че не всичко на Изток е добре, че хората, живеещи там, искат промяна… Това определи нова фаза на конфронтиране през 1969 г. и важен обрат на последната фаза на Студената война. Аз винаги съм се чувствала много объркана и потресена от събитията през 1969 г. и от политическия обрат, въведен от Никсън. Това идва от мое лично преживяване в началото на кариерата ми 1969-1972 г., когато публикувах рецензии, общо 2000, за Министерство на външните работи, представящи панорама на политическите събития. По цели дни прекарвах в министерството и в университета. В министерството четях книги и статии върху новата американска политика, в университета виждах студентските манифестации, в които имаше силни антиамерикански вълни и студентите пишеха „Никсън, върви си у дома!“… Разбираемо беше, че една програма като тази на Нисън, който прокламираше, че иска да се стреми към „мир, макар и в разграничаванията, обединение и в различията, сваляне на напрежението и гъвкавост в методите за решаване на специфичните проблеми“ не бе разбрана и напротив, бе смятана за неприемлива. В най-добрия случай на него се гледаше като на невеж, макар че Никсън в един определен смисъл бе схванал и развил съветското предложение за мирно съвместно съществуване, изразено чрез призива за ПанЕвропейска конференция. Визитата на Никсън в Румъния бе поставена върху тези основи, които след тридесет години може да изглеждат банални и вече надмогнати, но те в тези месеци представляваха една новост, за която малцина бяха подготвени. До този момент, както беше подчертано, всички, които оценяваха положително комунистическата система, се чувстваха почти задължени да отричат автоматично капиталистическата, без всякаква благоразположеност да се оценят взаимно. Новостта се състоеше принципно в съзнателното отказване да се атакува една различна икономическа и политическа система и да се приеме мирното съвместно съществуване. Но това бе в контраст с вече радикализираните убеждения на противниците на комунистическия режим, защото предполагаше отказ от демонизирането му и изглеждаше почти богохулство за симпатизантите на левицата (много силна в толкова западни страни), защото рискуваше да отслаби антикапиталистическия фронт. (Превод Н.Х.)
(3) Основната теза бе подкрепена от материали, предоставени ми от Евгения Калинова от нейната книга под печат „Властта, интелигенцията и културните процеси в България (1944-1989)“, за което й благодаря. Без нейните проучвания изгнаничествата нямаше да имат друго основание за интерпретация освен интуицията и личните спомени. – Н.Х.
(4) „Le domande possono sciamare e in loro и celata la forza della pluralitа della contemporaneitа. Le domande aprono nuovi spazi, nuove possibilitа. Loro non sono spaventose o pericolose. Al contrario, loro piщ unificano che dividono. I dittatori non sopportano domande, i morachi non danno risposte, i tiranni schiacciano i chiedenti. La spiritualitа pluralistica perт ha le sue fondamenta nelle domande, nella loro potenza inovatrice e la loro proezione discursiva. La contemporanea logica formale ha sviluppato perfino una ramificazione speciale – logica delle domande. „