Проф. д-р Илияна Марчева от Института за исторически изследвания – БАН, работи в областта на социално-икономическата история на България през ХХ век. Автор на монографиите „Тодор Живков – пътят към властта. Политика и икономика в България 1953 – 1964“, „Политиката за стопанска модернизация в България по време на Студената война“, и на над 120 студии, статии, колективни трудове.
Проф. Хараламби Паницидис, преподавател в катедра „История на философията“ във Философски факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Изследователските му интереси са в областите: философия на историята, философска антропология, философско-теоретичните модели на съвременното социално и политическо развитие.
Проф. Антоний Тодоров е преподавател по политология в Нов български университет. Доктор на политическите науки.
Д-р Анко Иванов е доктор по философия, автор на многобройни публикации на политически и исторически теми, както и на изследвания в областта на географията.
Проф. Ваня Добрева е изследовател на българската литература и култура, публицист и политик. Доктор на филологическите науки, професор. Била е зам.-министър на образованието и науката, народен представител от Парламентарната група на Коалиция за България в 41-вото и 42-рото Народно събрание.
Проф. д.ф.н. Васил Проданов e преподавател в УНСС. Бил е главен секретар на Българското философско дружество (1978 ‒ 1989), директор на Института за философски науки (1988 ‒ 1992) и на Института за философски изследвания към БАН (1995 ‒ 2010). Автор на 21 книги, сред които „Познание и ценности“, „Биоетика“, „Биосоциални ценности“ и др.
Проф. д-р Боян Дуранкев е преподавател в УНСС и ВУЗФ. Ръководител е на катедра „Маркетинг и мениджмънт“ във ВУЗФ и част от Лабораторията за научно-приложни изследвания VUZF Lab. Специалист по глобалистика и стратегическо планиране. Член е на Клуб „24 май“, на УС на Българската асоциация по маркетинг, както и на борда на Superbrands Bulgaria.
Доц. д-р Огнян Касабов е преподавател по естетика в СУ „Св. Кл. Охридски“, катедра „Логика, етика и естетика“. Изследователските му интереси са в областта на естетиката, съзерцателния идеализъм и историческия материализъм.
Любомир Кючуков е дипломат от кариерата. Заместник-министър на външните работи (2005 ‒ 2009 г.) и посланик в Лондон (2009 ‒ 2012 г.). От 2012 г. е директор на Института за икономика и международни отношения.
Д-р Боян Балев е завършил политология и макроикономика в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор е по политология.
Проф. Петър-Емил Митев е политолог и социолог, доктор на философските науки. Председател на Управителния съвет на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски“.
Доц. Добрин Канев е доктор по философия, преподавател в Нов български университет. Има многобройни публикации по проблемите на политическите институции, политическите партии, политическия мениджмънт в България, САЩ, Германия, Франция, Белгия и др.
1. КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА МАРКСИСТКИЯТ МИРОГЛЕД – „НАИВЕН ИСТОРИЧЕСКИ МАТЕРИАЛИЗЪМ“ ИЛИ ОБЕКТИВНО ОБОСНОВАН ПОДХОД?
Илияна Марчева: Накратко казано, марксисткият мироглед означава представи за света и обществото, които се основават на диалектическия материализъм и теорията на класовата борба като двигател на историческото развитие. Той е научно обоснован за онези, които припознават неговите методологически основания за обяснение на общественото развитие.
Хараламби Паницидис: Марксовата теория все още предлага достатъчно прецизен теоретичен и методологичен инструментариум за анализ на съвременния капитализъм.
Антоний Тодоров: Много от думите, които имахме навика да употребяваме, изгубиха своя смисъл. Но тук става дума за Карл Маркс и неговата философска система, която съвсем не е „наивен материализъм“ (какъвто имаше в учебниците по марксизъм), нито е просто „обективен метод“. Става дума за интелектуална конструкция, основана на радикална и аргументирана критика на модерния капитализъм и разсъждение за неговото бъдещо преодоляване. Провалът на съветския комунизъм да предложи по-добра алтернатива на капитализма накара мнозина да отхвърлят Маркс. Но неочаквано кризата от 2008 г. на вече глобалния капитализъм доведе до нов интерес към неговата философия. Това е така, защото днес, именно в епохата на глобалния капитализъм, си даваме сметка, че въпросът не е в поправянето на някои негови крайности, като например прекалено либерализираната пазарна логика и бясната конкуренция, а самата същност на икономическа система, основана на печалбата.
Маркс ни предлага едновременно критика на капитализма, но и философия на действието. Той ни кара да се питаме за основанията на нашите представи, разбирания, идеи, които са в основата на действията ни. Обяснява, че обществените условия, които са и материални, и идеални, формират нашето мислене. Но за да променим нещо, трябва да променим едновременно и обществото, и разбиранията си – с практиката. Променяйки средата, в която живее, човек променя и себе си, защото само така натрупва опит. Затова Маркс е революционен мислител.
Да не забравяме също, че той си представя възможността за едно човешко общество, освободено от насилие и принуда, от експлоатация и несправедливост, основано на прозрачни и дружески човешки отношения, „свободна асоциация на производителите“. Звучи ни утопично, но ако не можем да си представим несъществуващото, ще престанем да сме човеци.
Анко Иванов: Колкото и в последните три десетилетия в света марксизмът да е неолиберално обругаван и премълчаван, той си остава наука, която не само обяснява същността на капиталистическото общество, но и разкрива пътищата за изменението на капитализма и неговото заместване с нов тип общество. Марксизмът си остава научна методология за анализ, оценка и прогноза за развитието на обществото. Той възниква в епохата на развитие и утвърждаване на капитализма през XIX век на основата на анализ на западноевропейския капитализъм. Добре известно е, че марксизмът е система от възгледи и учения. Актуални и за съвременността са философският материализъм, законите на марксистката диалектика, учението за стойността, учението за класовата борба и др. Марксизмът в началото на XXI век продължава да е актуално политическо учение и методология за изучаване на състоянието и развитието на обществото.
В последните десетилетия на XX и в началото на XXI век левите европейски партии по същество се отказаха от Марксовото учение за класовата борба, за защита с предимство на интересите на хората на наемния труд. Те дори избягват използването на понятието „класа“ за наетите работници, а го ползват само за естаблишмънта (политическата класа) и за т.нар. средна класа. В същото време финансовите акули и ТНК компании не се свенят да признават, че в света има класова борба. Показателно е казаното от мултимилиардера Уорън Бъфет: „Има класова борба, наистина, но моята класа, класата на богатите, води тази война и ние побеждаваме“. Прикриването на наличието на класови интереси и класова борба не снема от дневния ред на обществата политическите противостояния и дори конфликти, напротив, в последните десетилетия те се засилват. Западноевропейската социалдемокрация се отказа дори от самото понятие „класа“. Стана актуално „класовото сътрудничество“, а то е форма на подкрепа на интересите на бизнеса. Източноевропейските нови леви партии, както и БСП, по същество копираха западноевропейската социалдемокрация.
Главното в класовата борба в съвременни условия е преодоляването на огромното неравенство. Сега предимно то само се регистрира от икономистите и официализира от левите партии в Европа и в България. Това не променя ситуацията. Огромното неравенство все повече се увеличава и разделя хората.
Интересите на хората на наемния труд сега имат няколко измерения: реално повишаване на доходите; преодоляване на бедността и на неравенството; борба за защита на природата и най-вече на жизнената среда на обитаване, особено в градски условия – чист въздух, чиста вода, безшумен и незамърсяващ транспорт; здравеопазване и здравословен начин на живот и т.н. Тези класови интереси следва да са ядрото на политиката на левите партии и БСП. Класовото разделение в съвременните общества най-силно личи в равнището на потребление и в условията за живот в селищните местообитания. Неравенството ярко личи при сравняване на условията за живот между градските гета (фавели и т.н.) и кварталите и предградията за богатите. В съвременното общество всеки човек има право на достоен и на високо равнище живот, не само богатите. Това трябва да бъде и водещото при изготвянето на новата програма на БСП.
В ПЕС, в западноевропейските социалдемократически партии и в БСП има неразбиране на това коя е тяхната социална база, чии интереси те изразяват, защитават и на власт реализират. Колаборацията на левите с десните неолиберално-глобалистки, либерално-консервативни и центристки партии доведе до решителен спад на влиянието на тези партии, предимно поради участието им в провеждането на десни политики. Това стана и в България. Сега е необходима съпротива, в рамките на закона, на агресията на бизнеса спрямо наетите лица, разглеждането им само като ресурс за увеличаване на печалбата и богатството, съпротива срещу отказа на бизнеса да се повишават пропорционално техните доходи и равнище на живот и увеличаването на работното време на наетите работници и служители. В същото време в света има тенденция на намаляване на работното време и въвеждане на гарантиран базов доход.
Отстояването на интересите на хората на наемния труд (класата на труда) се затруднява в съвременни условия от налагането на масите на определени политически внушения и поведения, политическа демагогия с понятията „демокрация“ и „свобода“. Безработният не е свободен да избира, той зависи от бизнесмените работодатели. И т.нар. свободно договаряне е по същество икономическа принуда от бизнеса към хората на труда.
Сега в света, а и в България, доминира промиването на мозъците на хората чрез ИКТ и особено телевизията и интернет системите в духа на господстващата неолиберална идеология. Те се използват и за формирането и идването на власт на неолиберални партии, дори прикрити под името демократични или национално отговорни. Пример за това е масовото целенасочено използване на интернет във Франция, което доведе Макрон до победа в президентските избори. За политическото влияние на тези системи е показателно публично изразеното мнение на Дейвид Рокфелер: „В ХХI век не е нужно да бъдат убивани стотици граждани, за да се получи желаната власт над масите, достатъчно е да се купят телеканалите и с тяхна помощ да се възпитат бъдещите управляеми роби“. И да добавим, че „тази желана власт над масите“ има политически характер чрез налагането в явна или в скрита форма на образи и представи. Но тя има и пряк икономически характер чрез налагане на потребителството като масово поведение, чрез фаворитизиране на определени фирми, стоки и услуги, особено тези на ТНК. С все по-нарастващо влияние са интернет-системите и социалните мрежи. След събитията в САЩ през 2020 г. по повод президентските избори някои специалисти и политолози вече заговориха за цифров тоталитаризъм, либерално-цифров фашизъм и дори за цифров концлагер, т.е. човек е подвластен на цифровите системи. А цифровите системи са във владението на крупния транснационален бизнес, съчетан с политическия eстаблишмънт на САЩ.
Оттласкването от марксизма доведе левите партии и движения в Европейския съюз от отказ от представителството на хората на наемния труд, макар че някои от тях се наричат работнически (Великобритания, Нидерландия и др.). Нещо повече, този въпрос целенасочено се избягва в политическата лексика на множество леви партии, включително и БСП. Избягването на въпроса за социалната база на левите партии става чрез формулировката им и определянето им (както при БСП) като „Лява народна партия“ (Програма на БСП; Устав на БСП). Използването на епитета „народна“ е характерно за редица западноевропейски десни партии. То е демагогско-популистко определение. С това те искат да прикрият капиталистическата (либерално-демократичната) същност на провежданата от тях политика, политика в защита най-вече на бизнеса.
Самото понятие „партия“ (от фр. „parte“) означава част, част от обществото, голяма група от хора с общи политически интереси. Партиите изразяват, представляват и защитават интересите на част от народа. Партия на целия народ е несъотносимо към понятието „партия“. Народна партия може да се разглежда и като явен популизъм или прикрит ултранационализъм. Подценяването на интересите на хората на наемния труд от левите партии доведе до значим упадък на социалдемократическите и лейбъристките партии. Колкото и да не им се иска на ръководните дейци на ПЕС и левите партии в Европа, ще им се наложи да се върнат към истинската функция на политическите партии – изразяване, отстояване и реализиране на власт на дейности, съответстващи предимно на интересите на хората на наемния труд, на „робите на труда“. В противен случай те ще продължават да губят влияние в обществото.
Марксовото учение за класовата борба продължава да е актуално. Само че при новите социално-икономически и политически условия левите партии трябва да използват легални конституционно допустими стари традиционни форми, но и нови форми, включително информационно-комуникационните и дигиталните подходи и системи за информация, пропаганда и за защитата на интересите на наемния труд. В либералното (капиталистическо) общество след Втората световна война бе възприето фашисткото разбиране за недопускане на класовата борба в обществото. За разлика от фашизма, това в следвоенните условия става не чрез пряко насилие и грубата намеса на фашистка държава, а чрез демагогски популизъм и използване на възможностите на ИКТ. Чрез тях бизнесът се представя като благодетел на работника, като създаващ работни места и доходи за работника, като дарител на средства за хуманни цели, а не като печалбар, използващ труда на наетите лица за натрупване на богатство. Това от една страна, а от друга – налице е формиране чрез СМИ и ИКТ на негативно обществено отношение към традиционните форми на класовата борба като стачки, манифестации, протести, публични митинги и шествия и т.н., които пречeли на обикновените граждани да реализират своите права.
Според Mарксовата диалектика има единство и борба на противоположностите – между труд и капитал, между бедни и богати. Нарастването на богатството на богатите и обедняването на бедните (особено по време на кризи и пандемии) изострят обществените противоречия. Тяхното преодоляване не става само с „класово сътрудничество“, а и с борба и отстояване на интересите на хората на наемния труд. Преодоляването на всяка криза в капиталистическото (либерално-демократичното, пазарното) общество е за сметка на бедните и частично на средната класа. Разрешаването на крещящото противоречие между нарастването на притежателите на капитала (бизнеса, бизнесмените) и хората на наемния труд става чрез революция или чрез масови протести и парламентарни решения. В сегашния момент на глобализация и всеобхватно масирано военно присъствие на САЩ и НАТО в ключовите точки на света няма социално-икономически и политически условия и възможности за революция на бедните. Това обаче не изключва стихийни, неорганизирани протестни движения и метежи в отделни страни и региони. Това изисква от левите партии (най-вече социалистическите и социалдемократическите), изразяващи интересите на бедните, на хората на труда да водят политическа борба за решително намаляване на общественото неравенство, за преодоляване на бедността, за повишаване на доходите и формирането на условия за достоен живот на хората на наемния труд.
Ваня Добрева: Аз съм филолог и вероятно няма как да отговоря на зададените въпроси с езика и подготовката на един философ, историк или икономист. Не претендирам, че казвам цялата истина, но че се стремя към нея, е безспорно.
Твърдя: възгледът, според който марксисткият мироглед представлява „наивен исторически материализъм“, е плод на идейна преднамереност или на неграмотност. Разбира се, марксизмът е „обективно обоснован подход“, но с допълнението, че очертава перспективи пред свободата, социалната справедливост и хуманизма и през следващите столетия. Най-безспорен е марксисткият мироглед във връзка с изследването на природата и структурата на капитала в буржоазното общество на ХIХ в.
Понеже говорим за подход, а не за догма, би трябвало да се приеме, че диалектичният, историческо-научен метод, използван от Маркс, е крайно необходимо да се използва активно от съвременните леви движения (у нас и в света).
Същевременно, мнението ми е, че и най-гениалното учение след десетилетия или векове претърпява реформи, отговаряйки на актуалните проблеми на живота, на промените, настъпили в обществото, на новото отношение към човешката личност. Марксизмът не е талмуд! Много от постановките на Маркс са надминати от времето. Например, в „Комунистическия манифест“, в раздела „Пролетарии и комунисти“, тезата, че комунистите „отстояват общите, независещи от националността интереси на целокупния пролетариат“, е определение, което подценява националната обвързаност, „националните интереси“ и облик на пролетариата в отделните държавни общности, зависимостта на пролетариата от традициите, обичаите, родовите качества, от историческите условия в отделно взетата страна. В този смисъл прогласените „интереси на целокупното движение“ се нуждаят от корекции! Някак си, от съвременна гледна точка, е едностранчиво да се заяви: „Работниците нямат отечество“, макар и с уговорка, според която „пролетариатът трябва преди всичко да завоюва политическото господство, за да се издигне до положението на национална класа“.
Илюзорно, поне в досегашната биография на ХХI в., е предвиждането на Маркс: „Националната особеност и противоположностите между народите изчезват все повече с развитието на буржоазията, със свободата на търговията, със световния пазар, с еднообразието на индустриалното производство и съответстващите му условия на живот.“
Едва ли Маркс би могъл да предвиди от хоризонта на своята епоха, че през ХХI в. ще настъпи ера на глобализма с господство на финансовия капитал, за сметка на производителния. Едва ли е предполагал, че световни корпорации на капитала ще овладяват така настъпателно световните ресурси, че ще настъпи катастрофата с мултикултурализма, с насилственото и преждевременно зачеркване на националните държави, на техните история, икономика, бит, традиции, наследени права, форми на семейно съществуване, на полово оразличаване и т.н. Че либерализмът ‒ прогресивно явление през ХIХ в. ‒ ще се трансформира в уродлив неолиберализъм, форма на сговор на едрия капитал. Тази ситуация на деформирания либерализъм, невъзможна за прогнозиране през деветнадесетото столетие, няма нищо общо с представите на Маркс за хуманизма, свободата и равенството.
За съжаление, съвременните леви движения, в по-голямата си част заразени от бацилите на днешните псевдолиберални теории и практики, се превръщат в защитници не на мнозинството, а на привилегировани малцинства, към които спада и класата на капитала. Срамен акт в историята на новия ни век е Истанбулската конвенция, която под претекста на защита на жените и на сексуалните малцинства от агресия и насилие представлява стратегия за разрушаване на основната клетка на обществото – семейството, опитва се отвътре да руши родовото начало, националните сцепления. Да покварява отрано младите поколения. И всеки, който възрази на брюкселската бюрокрация, е назоваван „консерватор“ или „популист“. Няма как да не изпитвам неудобство, че и Партията на европейските социалисти подкрепя тези извратени форми на неолибералната диктатура.
Новият живот ревизира и друга постановка на Маркс: за политическото господство на пролетариата, което „може да стане на първо време само с деспотична(?) намеса в правото на собственост и в буржоазните производствени отношения, т.е. чрез мерки, които икономически изглеждат недостатъчни и несъстоятелни, но които в хода на движението надрастват себе си и са неизбежни като средства за преврат в целия начин на производство.“
В същото време комунистическото движение през ХХ в. направи грешка, когато, узаконявайки тезите на Маркс, всъщност не се съобразяваше с тях, или ги решаваше в изгода на зародилата се нова номенклатурна класа. Възниква въпросът: спазваше ли се предупреждението на Маркс: „За дребнобуржоазната, дребноселска собственост ли говорите, която предхожда буржоазната собственост? Няма нужда да я премахваме – развитието на индустрията я премахна и всекидневно я премахва“.
Вместо съобразяване с този съвет на Маркс ‒ въпросите на собствеността да се решават съобразно конкретните обстоятелства и да текат по-постепенно (може би в течение на дълъг исторически период) ‒ съветският социализъм, а след него и този в социалистическите страни на Източна и Централна Европа, пристъпиха към форсирано (ирационално!) национализиране и одържавяване на тази „дребнобуржоазна, дребноселска собственост“. Което нанесе непоправими вреди върху икономическите проекти на новата „пролетарска власт“, но и върху моралните стойности на идеята за социализъм, изповядвана от Карл Маркс.
Васил Проданов: Първо, понятието за мироглед е по-общо от историческия материализъм и включва съвкупност от ценности и виждания за света, които засягат и други направления на философията, и не само на нея? Някога дори в учебниците по марксистко-ленинска философия се говореше за диалектически и исторически материализъм. А самото понятие за материя, от което идва „материализъм“, е доста по-широко от онова понятие, което се има предвид при историческия материализъм.
Второ, критичното отношение към Марксовото материалистическо разбиране за икономиката може да се срещне както у противници на Маркс и марксизма като Карл Попър с неговите критики на „историцизма“, така и на представители на западния марксизъм от рода например на Валтер Бениамин. За да разберем, доколко са основателни, би следвало да се обърнем към самия Маркс.
Маркс за първи път говори за „материалистическа концепция за историята“ в „Немска идеология“, а терминът „исторически материализъм“ се появява по-късно. Като млад човек той е привърженик на лявото хегелианство и тезата му за „материалистическата концепция за историята“ е като акцент, подчертаващ различието му и схващането му, че водеща сила в развитието на историята играят материални фактори, свързани с начина на производство на блага, разбран като единство на производителни сили и производствени отношения.
Самият Маркс развива и уточнява непрекъснато тази своя концепция в своите съчинения на основата на емпиричен анализ на реалната история, в която открива най-различни конкретни причини на едни или други процеси и те невинаги са директно свързани с процеса на производство. Скоро например след „Комунистически манифест“, в който се говори, че цялата история на човечеството е класова борба, той анализира една реална историческа ситуация във Франция по това време и в „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“ обяснява станалото не с класовата борба, а с класовото равновесие на силите. За систематично обобщение на материалистическата интерпретация на историята се смята работата на Енгелс „Анти-Дюринг“, която е писана под прякото ръководство и чрез споделяне от Енгелс на основните си идеи с Маркс. Самият Маркс непрекъснато добавя нови идеи в светлината на новите знания за това как се развива историята. Добре известни са неговите корекции, отнасящи се до „източния начин на производството“, както и писмата му до Вера Засулич за спецификата на руския път на развитие. Освен това той неведнъж изтъква, че обществото е развиваща се система, в която се появяват нови явления, които изискват анализ и обобщение и неговите идеи се отнасят до обща тенденция, която може да бъде свързана с появата на нови и непознати неща. Различни конкретни исторически контексти може да водят до различни резултати в различни страни и периоди. И тъй като историческият материализъм се свързва с идеята за обективни исторически закони, то следва да се има предвид, че Маркс никъде не разбира тези закони като природни закони, които действат с „желязна необходимост“. Специално подчертава, че те ни показват тенденция, но анализът на едни или други исторически факти ще ни разкрие много посоки на нейната реализация. Неслучайно негова фундаментална идея, изказана още в „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“ е, че хората „сами правят своята история, но те я правят не произволно, не при избрани от самите тях, а при непосредствено заварени, дадени и наследени обстоятелства“1]
И Маркс, и Енгелс реагират неведнъж на неточни интерпретации на тази идея, заявявайки, че тяхното разбиране за историята е преди всичко ръководство за изследване, а не готова схема, в която се вкарва всичко, както става при Хегеловата философия на историята. В писмо до Конрад Шмид от 5 август 1890 г. Енгелс пише: „И материалистическата концепция на историята си има сега множество привърженици, на които то служи за предлог да не изучават история. Точно както казваше Маркс за френските „марксисти“ от края на 70-те години: „Всичко, което зная, е, че не съм никакъв марксист“2].Именно изучаването на историята и конкретното развитие на историята и след смъртта на Маркс и Енгелс е предпоставка за различни интерпретации, при които се появяват множество марксизми и социализми, претендиращи, че именно те дават адекватно обяснение на историята, а останалите се отнасят наивно към нея.
В писмо до Франц Меринг от 14 юли 1893 г. Енгелс пише: „Впрочем, липсва само един пункт, който обаче не е изтъкван обикновено достатъчно в работите на Маркс и в моите и по отношение на който ние всички сме еднакво виновни. Работата е там, че отначало всички слагахме и трябваше да слагаме главното ударение върху извеждането на политическите, правните и другите идеологически представи и обусловените от тях действия измежду лежащите в тяхната основа икономически факти. При това, заради съдържанието тогава пренебрегвахме формата: начина, по който се образуват тези представи и т.н. Това даде на нашите противници удобен повод за превратни тълкувания.“[3]
Боян Дуранкев: Мироглед ‒ каква позабравена дума, която притежава огромно вътрешно съдържание и високо напрежение! Даже нещо повече, в съвременния свят се приема, – едва ли не! – че при „края на историята“ всички хора притежават еднотипен, копиран под индиго мироглед.
Ако се върнем мисловно повече от век и половина назад, тогавашните учени (към които се присъедини и Маркс) откриха нещо съществено и отличително. Сравниха, колкото и да е банален днес този известен пример, поведението на пчелата и човека. Именно тогава бе доказано, че „мисленето“ и дейността на пчелата се определят еднозначно от „биологическата“ програма, кодирана в нея, но мисленето и дейността на човека се програмират не биологически, а социално, т.е. чрез системата на обществено-икономическите отношения. По-нататък, изследователите още тогава прогнозираха (а по-късните изследвания потвърдиха техните тези), че независимо от еднаквостта на кода на всяка пчела, в пчелното семейство съществува изключително сложна и гъвкава система за разпределение на функциите между пчелите работнички за изпълнението на различни задачи (на основата на три определящи фактора: възрастта на пчелите, състоянието на семейството и нивото на медосбора в природата). Маркс, на свой ред, изследвайки „природата“ на капиталистическата обществено-икономическа система, доказа, че (отново – независимо от еднаквостта на кода на всеки раждащ се „човек-пчела“) в общественото „семейство“ съществува подобна сложна и гъвкава система за разпределение на социалните функции между „хората пчели“ при изпълнението на различни икономически дейности, които се основават на отношенията им към собствеността върху средствата за производство (и оттук – на класата на „капиталистите търтеи“ и класата на „наемните пчели работнички“). Това негово доказателство обърна наопаки с хастара тогавашните представи за капиталистическата система като постигнато съвършенство на структурата на обществото, казано по моден начин, като „края на историята“.
Нещо повече, доказателството, че мирогледът на всеки човек, неговата „воля и представа“ не са слепи и ирационални (както твърдеше преди него Артур Шопенхауер), а са мотивирани от диференциалното положение на човек в обществото (обусловено от собствеността върху средствата за производство), е личен принос на Маркс, негова огромна стъпка напред в социологията и икономиката, поне толкова голяма, както първата стъпка на Нийл Армстронг на Луната.
И не само това! Дарвин развива идеите си, които залягат в основата на съвременната еволюционна теория (да, и пчелите се променят еволюционно, както и всеки биологичен вид), Маркс също подготвя почвата за промяна, изграждайки основите на теорията за еволюцията на обществото и икономиката – от човека като „стока“ (работна сила, която се продава) към човек в „царството на свободата“ и от икономика на база печалба към икономика на база обективни нужди.
Обобщено казано, марксизмът твърди, че развитието има социален (в много случаи ‒ антибиологически тип) и еволюционен характер, антимарксизмът означава биологизъм4] и скованост (поредният „край на историята“).
Да се върнем към казуса за мирогледа, марксистите приемат, че той се определя от мрежата от обществени отношения, в които е поставен човек. Той или ги приема и работи в полза на капитала (ако е от класата на собствениците), или приема, че е конкурираща се с други милиони хора стока (работната му сила е единствената негова „продаваема“ собственост). Ако се опита „свободният дух“ да се абстрахира от обществено-икономическите отношения, както например прави Гордън Комсток в знаменития роман на Джордж Оруел, обявявайки „война на парите“, провалът е бърз, кошмарен и поразителен5]
Мирогледът, завещан от Маркс, не е просто „фотография“ на миналото и тогавашните обществени отношения, но и метод за обясняване на много от настоящето, а също и философия за промяна в желана посока на бъдещето.
Огнян Касабов: Наивен е не историческият материализъм, а всеки идеализъм, който предпоставя вечни същности и не отчита материалните условия за възможност на идеалното. Подобна позиция може да изглежда отвлечено философска, но всъщност е залегнала в най-различни идеологически проявления на съвременния живот – от класическата хуманитарна култура („духовното“ като независимо от „битовото“), през политическия либерализъм (абстрактен индивидуализъм) до неолибералния икономически мейнстрийм (пазарен фетишизъм). Черпещ от богатата история на предходната социално-философска мисъл и обогатен с развитието си от XIX в. насам, марксисткият подход към действителността остава валиден и необходим като критика на подобни едностранчиви и подвеждащи тези. Нещо повече, историческият материализъм не е просто теоретически метод, а оръжие, с помощта на което работещите хора могат да възвърнат в свои ръце собствената си съзидателна практика. Той не отрича автономната идейно-творческа дейност, а тепърва я прави реално възможна за всяко едно човешко същество.
Любомир Кючуков: Самите въпроси за дискусия биха били предизвикателство към един нов Маркс. А необходимостта от анализиране на съвременните процеси изглежда повече от належаща. Има всички основания да се твърди, че ние като човечество изоставаме от осмислянето на собствения си прогрес. Отсъствието на мета-идея за бъдещето на човешката цивилизация ни поставя в ситуацията постфактум да констатираме последиците, а не да направляваме процесите на развитие. И при цялата еволюция на предмета на анализ (капитализма), този предмет остава един и същ от времето на Маркс досега. В този смисъл методологията на марксизма (развита, обновена, адаптирана) би могла да бъде основа за анализ и на съвременния етап на развитие – на глобалния капитализъм.
Боян Балев: Вероятно има поне десетки гледни точки за това какво представлява марксисткият мироглед. В една или друга степен те имат претенции да казват някаква истина или цялата истина по темата. Те варират както във времето, така и в пространството. Самият Маркс също развива своите възгледи през годините. Сложен е и въпросът дали сам се определя като марксист. По този въпрос има интересни реплики и от самия него.
Век и половина почти след Маркс в състоянието, в което се намира методологията на съвременните социални науки, едва ли можем да наричаме марксисткия мироглед в различните негови варианти наивен или по някакъв друг начин да го отричаме. Не смятам, че на този етап в научния дебат има някаква здрава основа, върху която могат да се дават категорични оценки за Маркс или марксизма. Безспорни са успехите на този мироглед или тези мирогледи в анализа на обществото и обществените процеси не само през ХIХ век.
Никой не може да оспорва и влиянието на марксизма върху развитието на познанието, върху политиката и историята. Дори идеите за неговата „наивност“ произтичат не толкова от някакви строго научни аргументи, колкото от разпадането на Съветския съюз и Източния блок. На базата на тези събития се правят и глобални оценки за марксизма, марксисткия мироглед, социалистическите и комунистическите идеи.
Но реалностите в началото на ХХI век са много различни дори и от тези, които около 1989 година дадоха напразни надежди на десницата, че „комунизмът си отива“. Три десетилетия по-късно мнозинството от хората в бившите съветски републики и някогашните сателити на Съветския съюз не живеят по-добре, каквито и пропагандни техники да се прилагат, за да се твърди обратното. По-важното е, че световната икономика, която се върна към неолиберализма, преживя една Голяма рецесия, а сега е в нова криза и това са само част от икономическите сътресения. Капиталистическият запад забавя своя икономически растеж и едновременно с това рязко се увеличава разслоението в западните общества. Развиват се и много важни демографски процеси, на които не се обръща внимание. В същото време под ръководството на комунистическата партия Китай се превръща в първа световна сила. Западната десница не оспорва този факт, а се задоволява с това да обяснява, че в Китай всъщност комунистите строят капитализъм.
И тук отново се връщаме към същината на проблема за марксисткия мироглед. Ако творчеството на Маркс не се възприема като догма, а като учение, което преживява развитие и надграждане, то един Дън Сяопин може да бъде разглеждан като доста последователен марксист. Ако човек прегледа отново късните произведения на Ленин, писани след революцията, когато болшевиките се изправят пред предизвикателството на държавното управление, ще види, че случващото се в Китай през последните четири десетилетия в никакъв случай не е отрицание не само и не толкова на марксизма от ХIХ век, но и на различните опити за неговата интерпретация след смъртта на Маркс и Енгелс и особено след създаването на Съветския съюз.
Може би е добре да завърша отговора именно с това, че марксисткият подход може да бъде научно обоснован, ако на него не се гледа като на догма.
Петър-Емил Митев: Марксизмът е наука за прехода от класовото капиталистическо общество на „вещни зависимости“ към безкласово общество на „свободна индивидуалност“6]По време на държавния социализъм беше изработена и популяризирана марксистка вулгата – опростена и догматизирана версия на „марксизъм-ленинизъм“ с идеологически функции. Събитията от 1989 г. освободиха марксисткия светоглед от възприемането му чрез практиката на държавния социализъм.
2. КАКВИ СА НОВИТЕ РЕАЛНОСТИ НА СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ – ОТНОШЕНИЯТА ЧОВЕК-ЧОВЕК, ИНДИВИД-ОБЩЕСТВО, ЧОВЕК-ПРИРОДА, МАТЕРИАЛНО-ВИРТУАЛНО, АНАЛОГОВО-ДИГИТАЛНО?
Илияна Марчева: Новите реалности на съвременния свят определят по-скоро отношенията вътре в посочените групи: доминиране на индивидуализма, правата на човека и всички видове малцинства, виртуално надделяване над материалното, приоритетът на екологичното над общественото, цифровизацията на обществените структури, процеси и дори индивидите за сметка на материалното.
Антоний Тодоров: Вече би трябвало да сме убедени, че човешкото същество по своята природа е едновременно природно и социално същество. Това означава, че не можем да си представим възможността му да съществува извън природата и извън обществото, без да изгуби своята човешка същност. Следователно, ако човек днес иска да живее, трябва едновременно да се грижи и за обществото, и за природата, да пази едновременно и двете, за да запази себе си като индивид. Знаем, че обществото е изкуствената среда на човека, която го отделя от онази негова природна страна, която понякога наричаме животинска. Ние не сме вече животни, в смисъл, че не организираме живота си на основата на инстинкта, а сме били способни да се грижим за инвалидите си дори преди 50 000 години. Затова трябва да се грижим за обществото, то е нашата човешка среда, без която не можем да се запазим.
Но след като сме буквално завладели планетата, вече трябва да си даваме сметка, че това завладяване ни налага да бъдем нейни стопани, да се грижим за нея, защото така се грижим и за нашето общество. Природата няма нужда от нас, тя може да мине и без нас, вярно е обратното – ние не можем без нея и това ни възлага нови задължения. Така че, ако нашата икономика разрушава природната ни среда, като се оправдава с нуждата да отговори на нашите потребности, това е все едно да подкопаваме основанията на собственото си съществуване.
Изглежда, освен това, че вече навлязохме и в дигиталната ера, казвам го с известна несигурност, защото дори това понятие е проблематично. Ако става въпрос за използването на все повече дигитални устройства, това е въпрос на търговия и производство, защото никому не е хрумнало да говори преди за „телефонна ера“ или „бензинова ера“. Но ако става въпрос за желание да подчиним всичко на числата, да си въобразим, че всичко може да бъде измерено, претеглено, остойностено, това би било безумие. Но парадоксално, много лесно възприемаме например „виртуална реалност“, но не и „социален пол“. И в двата случая имаме социално конструирана реалност, възможна само защото всички вярваме в нея и я правим реалност, като следваме нашите разбирания за нея в нашите практически действия.
Анко Иванов: За съвременния свят, за Европа и дори за България е характерно използването на нови средства за производство, нови технологии, които са коренно различни от тези при развитието на капитализма от XIX до края на XX век. Светът се намира в преход към мащабно използване на новите достижения на науката и техниката, на въвеждането на съвършено нови технологии и изкуствен интелект в производството, обслужването и бита на хората. Автоматизираните и роботизираните системи на производство в индустрията рязко променят функциите и характера на труда на работника. Преминава се към използване на нови материали, автоматизиране и дигитализирано управление на производството. Това води до значимо изместване на класическия фабричен работник от автоматизирани системи и дигитализация. Все повече нараства използването на нови биотехнологии и генно инженерство.
Световната икономика и светът са изправени пред няколко сравнително нови предизвикателства. Първото е намаляването на естествените природни ресурси, за повечето от които няма реални синтетични заместители, особено рудните минерални суровини и дървесината в материалното производство. Значим е недостигът на обработваеми земи за производството на храни за нарастващото по брой население в света и суровини за промишлеността. Има огромен недостиг на прясна чиста вода за потребление от хората, за земеделието и промишлеността. Продължава изсичането на горите в цели райони от света, което води до намаляване на растителните и животинските ресурси, но и до влошаване на биоравновесието в природата, промени в климата, в естественото прочистване на въздуха и намаляване дебита на пресните води.
Второто предизвикателство е замърсяването на природната среда (въздух, вода, почва) чрез промишлените и битовите отходи и климатичните промени. Това значимо влошава природната среда и жизнените условия за живот на хората.
Третото предизвикателство са промените в характера на труда. Промените, новото равнище на науката и технологиите променят из основи труда. Макар и сериозно променен, трудът на наемните работници си остава основа на стопанството. Трите основни стълба на икономиката, както е добре известно, са: труд, капитал и земя (природни ресурси). Трудът е първоизточникът и основата на развитието на човешкото общество. Без труда капиталът е мъртъв, непроизводителен. Природните ресурси се превръщат в ново богатство за обществото посредством труда и технологиите. Промененият характер и производителност на труда променят и неговия носител – работническата класа, наетите лица, специалистите (инженери, техници, агрономи и т.н.). В новите условия фабричният работник не е пролетариат от XIX и XX век, който използва ръчен труд и машини. В края на XX и началото на XXI век той започва да използва електронни системи за производство, контрол и управление на автоматизиран и роботизиран производствен процес. Постепенно селянинът, използващ предимно физическия труд и коня, се превръща в селскостопански работник, използващ вече не коня, а конските сили на машините, а през XXI век – и нови електронни системи и биотехнологии. Новите технологии превръщат и занаятчията в работник. Служещите са също наемни работници, извършващи предимно умствен труд, но в съвременните условия такъв труд и дигитални умения и способности се използват и от другите наети лица.
Съвременните информационно-комуникационни системи, процесът на дигитализация обединяват работници, селяни, служещи и интелигенция в една голяма доминираща в обществото група от хора, в обществената група, определена в демографията като наети лица. Това са хората, които не използват в трудовата си дейност лична собственост, а предлагат и продават труда си и трудовите си умения и способности на работодател срещу заплащане. При тях трудът е своеобразна стока, предмет на търсене, предлагане и купуване. Общото между хората на труда е мястото им в производствения процес като наети лица, които за своя труд получават възнаграждение, което е по-ниско от справедливото разпределение на новосъздаденото богатство (БВП, печалба), т.е. те са поставени в неравностойно социално-икономическо положение, а по старата терминология са експлоатирани. Развитието през последните тридесет години на глобалното неолиберално общество ясно доказа привилегированото положение на бизнеса спрямо наетите работници, водещо до огромно и нарастващо социално-икономическо неравенство.
Четвъртото предизвикателство е промяната в обществените отношения. Масовото внедряване на ИКТ в живота на съвременните хора ги променя в няколко аспекта. Първото е масовото моделиране на поведението на хората, доминиращо насаждане на определени стереотипи на мислене, на предпочитания и развлечения, силно отдалечени от разрешаването на социалните проблеми. И още нещо – информационното следене на хората, ограничаване на тяхната лична свобода, на личното им жизнено пространство, на ограничаване и електронно-комуникативна цензура на личното мнение и обществено значимо изявление.
Масовото внедряване на ИКТ в съвременното общество е дълбоката промяна на отношенията между хората. Мобилните телефонни и интернет връзки скъсиха пространството и времето за непряко общуване човек-човек. Формираха се нови обществени отношения на т.нар. интернет групи от хора с различен обществен статус, както и явлението интернет-последователи на определени лица. Силно се разрасна групирането на принципа приятелство и симпатия. В интернет системите е заложено предимството на развлекателните елементи и най-вече на криминалното, жълтото и спортно направление. Това отклонява вниманието на масата хора на труда от същностните, най-важните социални проблеми и потребности от промени в политиката. Намалява силата и влиянието на масовите политически и синдикални прояви и действия, но създава условия и за спонтанното им възникване и организиране.
Масовото влияние на интернет-системите дава възможност за използване на богата научна информация и разпространяване на знания. Това силно разширява възможностите за т.нар. дигитално обучение в средните и висшите училища, за дигитално хоум офис изпълнение на трудовите задължения, за по-бързото информиране за научни и технологични постижения, за самообразование и саморазвитие на личността.
Развитието и внедряването на ИКТ води до възможността за все по-обхватно използване на дигитализацията във всички сфери на обществото. Светът в научно, технологично, производствено и битово отношение навлиза в нова дигитална реалност.
Тези същностни промени в технологиите и настъпващият процес на роботизация и дигитализация не отменят кардинално мястото на наемния труд и на наемния работник в сферата на материалното производство и услугите, на отношенията спрямо собствеността. Има дихотомия: наемен работник – собственик на фирма (работодател). Тези отношения, в условията на масова безработица, поставят наемния работник в крайно неблагоприятно положение при разпределението на произведеното ново богатство. И това е в основата на нарастването на неравенството между работник-работодател, на икономическото неравенство в света и в България. И тук следва да се припомни, че социализмът се основава на икономическото равенство, а капитализмът (либералната демокрация, пазарната икономика) – на икономическото неравенство.
В съвременния свят има нови политически реалности, функционират различни обществени системи. Най-разпространената и с най-силно влияние политическа система е на неолибералния глобален капитализъм, основан на интересите на капитала и на егоистичния личностен интерес. Това е система, в която „богатите хора… искат всичко за себе си“ (Д. Тръмп, интервю март 1990). Това е политическа система на почти пълното господство на транснационалния (ТНК), предимно финансов и цифрово-информационен капитал. Това е система, основана на идеологията на либерализма – доминиране на личностните егоистични интереси под маската на свобода, демокрация и предприемчивост, силно доминиране на пазарните отношения и на частната собственост, всеобхватно развитие на спекулата във финансите и в търговията на стоки и услуги. В условията на неолиберализма корпоративно-олигархическият капитал формира своя, заемаща възловите места, част в държавния апарат (дълбоката държава, задкулисието), особeно силно проявявана в съвременните български условия.
Същностен белег на неолибералния капитализъм е и унификацията на всичко в обществото (без цените на стоките и услугите), дори премахване (и забрана за споменаване) на расовите белези, половите белези, семейството и брака, налагането на нова джендърски тип култура. Това е и система, ерозираща съществуването и функционирането на националната държава, националните интереси, на самобитната национална култура и дори език, система на подчинено функциониране на държави с ограничен национален суверенитет, каквито са държавите в Европейския съюз. Принизяването на националната държава върви и по втора линия – локализацията (предаване на функции на държавата от национални на местни структури), която още не се е развила в България, но има предпоставки за нея с налагането на т.нар. райони за планиране. Неолибералната система е доминираща в България. Тя има своята особеност – доминиращо влияние на олигархическото задкулисие, превърнало държавата в инструмент за експлоатиране на хората чрез мизерни трудови възнаграждения и мафиотско разпределение на произведеното ново национално богатство. Това е съпроводено с масова емиграция на млади хора и обезбългаряване на България.
На основата на либерализма в света и в Европа има развити и политически системи на: 1. Консерватизъм, основаващ се на интересите на националния капитал, на два вида егоизъм (личностен и национален) и съхраняване на традиционните ценности като семейство, брак, религия, местна култура и др.; 2. Фашизъм, основаващ се на изключителното предимство на ултранационалните интереси, ксенофобията, терора и насилието и че личността няма значение, значение има расата, народностната общност (нацията); 3. Ислямски фундаментализъм, основаващ се на примат на религията (исляма) в развитието на обществото и управлението на държавата.
Противоположна на либерализма политическа идеология и практика е социалистическата. Тя се основава на провеждане на политика, отстояваща интересите на хората на труда, на солидарността между хората, на колективизма, на справедливостта, на икономическото равенство, на държавна собственост на средствата за производство и планово стопанство, на равенство в политическите и социалните права. След разпадането на Съветския съюз и промяната в източноевропейските страни, този тип политическа система съществува в няколко държави – Китай, Виетнам, Лаос, КНДР и Куба. Правят се опити в няколко южноамерикански държави да се създаде някакъв нов вид социалистическа политическа система. Разновидност на социалистическата система е смесената икономика (съчетание на планова и пазарна икономика) при политическа власт на лява (комунистическа или социалистическа) партия, най-характерни за Китай и Виетнам. Това съчетание на планова и пазарна икономика осигурява бързо икономическо развитие и най-важното – значително повишаване на жизненото равнище на стотици милиони хора.
Между тези основни политически идеологии и системи има различни съчетания и модификации, формиране на нови политически движения и партии. В Европа има господстващо положение на глобалния неолиберализъм (капитализъм), но и има редица прояви на леви социалистически, социалдемократически, както и на социаллиберални, консервативни, неофашистки, ислямско-фундаменталистки и екологични идеи. Колкото и европейските политици да не признават това – в Европа, включително и в България, има борба на политически идеи, присъщи на различни политически системи.
През последните десетилетия в Европа се засилва консерватизмът. Има и редица прояви на възвръщане в нови условия на някои фашистки идеи и профашистки движения. Съвременният неофашизъм, за разлика от класическия, възниква и се развива в неолиберална политическа среда. През 1975 г. Роналд Рейгън заявява в интервю: „Ако фашизмът някога се появи в Америка, това ще бъде в името на либерализма.“ Последните събития в САЩ позволиха на някои политически наблюдатели да развиват тезата за настъпването на т.нар. цифров фашизъм. Все по-засилено в Европа и САЩ е влиянието на ислямския фундаментализъм.
Доминиращият в света неолиберализъм, включително и в България, се бори упорито, особено настървено срещу социалистическите и социалдемократическите идеи и партии, прави всичко възможно за тяхното недопускане на власт чрез: пряко и непряко подкупване, политически натиск, нежни, цветни и др. революции и т.н. Адаптирайки се към тази обстановка, редица социалдемократически партии отстъпиха от идейните си позиции и застанаха на позициите на социаллиберализма (няма ляво, няма дясно) на лорд Гидънс, Тони Блеър, Шрьодер и др. уж леви политици.
Най-общо казано, съвременният свят от неолиберално-глобалистичен еднополярен започва да преминава към многополярен световен ред, към икономическо, политическо и културно-цивилизационно противоборство между различните центрове на политиката. Общочовешката цивилизация става многоцентрична. Властовите функции се очаква да се променят в посока на укрепване на наднационалната финансово-информационна власт, ограничаване свободата на личностите и техните права, налагане на бюрократично-медиен режим на управление – бюрократичен по подобие на брюкселската администрация и медиен от типа на информационно-комуникационните системи на САЩ.
Програмата на БСП трябва да отчита неолибералното направление на развитие на Европа, с наличието в нея и на неоконсерватизъм, формиращ се неофашизъм, на засилено присъствие сред емигрантите в Западна Европа на ислямски фундаментализъм. При такива политически условия БСП трябва на основата на социалистическите ценности, на тяхното съвременно приложение и отстояване да очертае перспективите за развитие пред България и мястото на социалистическите партия в тях.
Ваня Добрева: Новите реалности в съвременния свят не са така оптимистични, както бихме искали. Запазена, но и укрепена беше несправедливата йерархична власт на господстващата необуржоазна класа. Формите на упражняваното грубо насилие през социализма, в новата буржоазна ситуация ги замениха диктатурата на парите, масовата медийна манипулация на населението, властовият абсолютизъм на глобалната парична мрежа. Външно такъв тип натиск и цензура изглеждат по-безобидни, а иначе представляват жестоко и ограничаващо човешките права насилие!
Струва си на равнище ПЕС и на равнище национална партия (като БСП), да изработим ефективен инструментариум за преодоляване на този вид цензура и идеологическо насилие. Но тъй като масово тиражираните медии – печатни и електронни, са в ръцете на едрия капитал, главно чуждия, ще се наложи ние, в социалистическа партия, да работим още по-гъвкаво с един или друг медиен собственик, да стигаме до компромиси, от които печели и лявата кауза. Логото на Маркс, дошло от древността: „Тук е Родос, тук скачай!“
Естествено е да заострим вниманието на левите медии, в тях да се търси и намира баланс между националните и партийните цели, тези медии да бъдат сравнително независими от лявата партия, която ги финансира, и да се пазят (като дявол от тамян) от пословичния порок на нашата левица – залитане по култа към лидера. Медийната свобода (за нея младият Маркс пледира в не една своя статия) най-сетне ще трябва да бъде превърната в непоклатим принцип на лявоориентираните медии.
Тревожно се развива в съвременния свят взаимовръзката „природа – човек“. Катаклизмите от всеобщ характер са известни и няма да ги повтарям – глобалното затопляне, недостигът на вода, епидемиите, масовото замърсяване на въздуха, гладът и мизерията на стотици милиони човешки същества. Разпада се илюзията, която споделяхме/споделяме и ние, социалистите, че човекът благодарение на новите технологични пробиви, ще „победи“ природата, че той е свръхчовек“, самоволен господар на природните ресурси и съдба (без да осъзнаваме, че така подкопаваме почвата на собствените ни леви идеи, които включват хармонично съжителство между природата и човека в името на хуманизма и оцеляването на планетарния живот). През ХХI в., без съмнение, ще стават по-актуални в сравнение с ХХ в., повдигнатите въпроси и те ще трябва – на теоретично и практично ниво – да бъдат дискутирани и съответно застъпени генерално в провеждането на левите политики.
Апропо, наивно е да се мисли, че на тези тревожни състояния на света, в който живеем, могат да се противопоставят единствено левите партии. Напротив, това е сфера, исторически и геополитически терен, върху който могат плодотворно да си сътрудничат и левите, и десните, и центристките партийни формации.
Пагубно би било, ако БСП не изведе на подобаващо стратегическо ниво използването/внедряването на новите технологични революционни промени, осъществяването на спасителната иновационна политика.
Тази необходимост предполага и нова кадрова политика на българската социалистическа партия. Признаване на факта, че мнозинството от партийната ни членска маса е на преклонна възраст, както и че големите таланти на младите поколения се чуждеят (не от днес) от БСП. Какво да се направи?
Трудно ми е да изляза с предложения. В няколко неща обаче съм убедена.
Изпълнителното бюро на БСП в бъдеще ще трябва да се конструира не по предложение на председателя, а въз основа на експертния принцип, както и на осъзнаването, че основните идейни тенденции в БСП трябва да бъдат представени в този орган.
В Националния съвет, при доказалите се реалности, ще се наложи да бъде заделена квота за избор на няколко десетки експертно подготвени специалисти, с признати приноси в националното ни битие (иначе „опростяването“ и „среднокачественият“ кариеризъм ще продължат да шестват). По-висок критерий трябва да се прилага и при оформянето на депутатските листи на партията. Не личната преданост, а високата професионална подготвеност на кандидатите би следвало да е определящ фактор за работа в законодателната и изпълнителната власт.
Ще трябва да се извърши организационна реформа в БСП. В основа на партийния живот да се превърнат не организациите по местоживеене, а организациите, функциониращи върху производствения принцип (сега действащите „организации по интереси“ не са „близнаци“ с организациите, работещи въз основа на производствения принцип)!
На централното ръководство ще му се наложи да подкрепя дейността на вътрешнопартийните обединения и фракции и тази подкрепа да намира конкретно отражение във формирането на ръководните органи. Най-лесно е другояче мислещите леви хора да бъдат пропъдени от БСП. Да бъдат пропъдени хората, които имат памет за култа към личността на Сталин и Червенков, за нескритата амбиция на Живков да въдвори в социалистическа България династичния принцип, хората, които години или десетилетия са воювали за правото на БСП да играе водеща роля в националния ни живот, закалили характерите си с идеалите на Ботев, Благоев, Вапцаров, Димитров.
По времето на социализма, тъй като БКП се явява партия-държава, е доста трудно да се отстоява лична позиция. Днес обстановката е много по-различна, а това принуждава кандидатите за слава от партийните среди да се възползват от всеки ситуационен момент. Умората и апатията, объркването от непрекъснатите смени в курса и във върховете на партията, страхът пред репресии и т.н. привикват партийните ни членове да прехвърлят личната си отговорност на ръководните другари. Наред с това далеч по-лесно е да се манипулират седемдесет‒ или осемдесетгодишни, че и по-възрастни членове на БСП, отколкото трудоспособните партийни членове (те обаче и понастоящем са малцинство в партията)!
Васил Проданов: Съвременният свят е изминал от ХIX век насам в някои отношения път, който е десетки пъти по-дълъг, отколкото е изминал до ХIX век. Сега само за две години, например, се натрупват толкова знания и информация, колкото са били натрупани преди това за цялата история на човечеството. Броят на живите учени, занимаващи се със социални науки, е много пъти по-голям, отколкото броят на всички учени, работели от началото на човешката история до времето, когато живеят Маркс и Енгелс. Появили са се и се появяват огромно количество нови технологии и продукти, за които тогава не са могли и да си представят.
В същото време има две неща, които макар и в съвсем нова форма, остават същите.
Първото е, че живеем при капитализъм, макар и много различен в сравнение с ХIX век. Твърденията за постмодерно, постиндустриално общество сред западните интелектуалци създадоха представа у част от нашата интелигенция, че това вече не е капитализъм, което бе използвано след това по време на перестройката и през 90-те години на ХХ век за легитимация на реставрацията на капитализма у нас, който бе представян от тях, че не е капитализъм, а нещо друго.
Второто е, че този капитализъм проявява характеристики, за които Маркс и Енгелс говорят още в „Комунистическия манифест“: „Буржоазията не може да съществува, ако не революционизира постоянно производствените оръдия, значи и производствените отношения, значи и всички обществени отношения… Постоянни преврати в производството, непрекъснато разтърсване на всички обществени отношения, вечна несигурност и движение отличават буржоазната епоха от всички предишни епохи“7]. И това се оказва абсолютно вярно. Тогава се извършва индустриална революция, която ще бъде наречена Първа индустриална революция. След това се осъществяват още две, извършвайки такива скокове в развитието на всички социални системи, а през последното десетилетие се разгръща Четвъртата индустриална революция.
В „Комунистическия манифест“ през 1848 г. се говори, че тогавашната епоха е „опростила класовите противоречия“. И това наистина изглежда тогава така. Сега можем да кажем, че те са в много отношения усложнени и имат множество различни проявления.
Отношенията човек-човек и индивид-общество са приели множество нови форми, резултат на скока в развитието на професионалната, образователната, цялостната структура на обществата. В тези отношения имаме и днес различието между тези, които притежават капитала, и притежаващите труда, но има развитие на нови отношения и идеи за това. Наред с тогавашните основни форми на постоянен и променлив капитал, както и на финансовия капитал, сега се говори за множество други форми на капитал ‒ социален, интелектуален, човешки и пр., които усложняват социалните структури на обществата, възникващите йерархии и класови отношения. Наемните работници днес са много силно йерархизирани във възможностите си и доходите си. Има наемни работници, които печелят повече от дребните собственици на традиционен капитал. Един футболист, когото продават за милиони, или една холивудска звезда може да печели годишно милиони, докато един безработен и без жилище човек да спи по улиците, а един неквалифициран работник да взема нищожно заплащане, с което едва да оцелява. Имаме силни подоходни разграничения при наемните работници, което ги прави склонни да поддържат различни идеи. Имаме високоплатените наемни работници от финансовата сфера и IT технологиите, които в САЩ са либерално ориентирани, подкрепящи мултикултурализма, джендъризма, многото полове, антирасизма и са поддръжници на Демократическата партия там. Имаме и обедняваща, намаляваща възможностите си средна подоходна класа и нискозаплатени работници, които в САЩ подкрепиха Тръмп, а във Великобритания ‒ Брекзит. Тези различия при наемните работници водят до разделения и в левите партии, които приемат множество версии, което е предпоставка, че дори във Великобритания, където Корбин като че ли носеше перспективи със себе си, се провали, тъй като имаше разделение на наемните работници на искащи затваряне в националната държава и на такива, които бяха за ЕС и за глобална икономика.
Паралелно с това днес рязко нарасна ролята не просто на капитала, а на венчърния капитал и на обновлението на производството, при което не просто капиталистът, а новаторът, предприемачът със съответни качества могат да създадат и създават нови неща, от които да се печели много.
В същото време базисното противоречие на капитализма между труда и капитала намира множество много нови проявления. Докато през XVIII и XIX век се гледа позитивно на това как човечеството със знанията и технологиите подчинява природата, сега едно от главните противоречия на капитализма е между жаждата за натрупване на капитал и задаващата се екологическа катастрофа. Това е и една от сферите на дискусия между социалисти, консерватори и либерали, анархисти, пораждаща различни интерпретации, включително и възхода на различни версии на екосоциализъм, които поставят особено силно акцента върху дейността по преодоляване на това противоречие, които имат множество други измерения, в които се проявява класовият му характер – най-силно замърсяват големите транснационални компании, а умират от мръсния въздух обикновените хора; САЩ са замърсявали и замърсяват неизмеримо повече, отколкото цяла Африка, но африканците страдат повече от глобалното затопляне.
Когато говорим за отношението материално-виртуално, следва да имаме предвид промените в характера на капитала, които са валидни за съвременния капитализъм. А те са, че огромната част от функциониращия капитал е откъснат от света на веществените продукти. Това е, от една страна, невижданият по размерите си финансов капитал, който е придобил самостоятелност и това се вижда дори при сегашната пандемична криза, когато икономиките са в колапс, а фондовите пазари ‒ във възход. Този капитал днес е много по-мощен от края на XIX век, когато се появяват теориите за империализма, една от характеристиките на които е господството на финансовия над индустриалния капитал. Днес това господство е много по-голямо, тъй като финансовият капитал е приел множество много нови форми и е свързан с нови пазари – пазари на валута, фючърси, деривативи и пр. Към това се добавя и рязко нарасналата роля на интелектуалния и човешкия капитал, даващ основание да се говори за „икономики на знанието“, „информационни икономики“, „икономики на данните“.
Отношението аналогово-дигитално е свързано с прехода през последните десетилетия към дигитални икономики, при които обаче противоречията на капитализма рязко се изостриха и това се откроява особено силно при настоящата здравна и икономическа криза. Дигиталните технологии създават гигантските дигитални монополи, които поставят всичко под свой контрол, събирайки информация и данни за милиарди хора, нарастваща част от човечеството. Това дава основание на някои автори да говорят за задаващ се дигитален неофеодализъм и дигитален фашизъм.
Боян Дуранкев: На такъв сложен въпрос може да се отговори само простичко. За по-подробен и по-скучен отговор би било необходима хартия, произведена чрез изсичането на цяла гора.
Нека надникнем зад количествените измерения на промяната само след 1900 г. до ден-днешен. От една страна, съществено е нараснало народонаселението на света – от 1 650 000 души на 7 845 000 души8]– това са почти 5 пъти повече хора на малката синя планета Земя. От друга страна, още по-динамично се развива световната икономика – над 8 пъти повече за същия период, измерено на човек от населението (над 10 пъти за България)9] Само за четиридесет години, от 1980 г. насам, глобалният БВП на глава от населението в реалния паритет на покупателната способност се е удвоил. И като последица глобализацията и вътрешният икономически растеж доведоха до силно възстановяване в развиващите се страни и извадиха над един милиард души от бедността, особено, базирайки се върху показателя екзистенц-минимум ‒ нивото на доходите от 5,5 долара на човек на ден (по паритет на покупателната способност). Тази икономическа диагноза е не само благодарение на „капитализма“, но и на научно-техническия прогрес, който е относително независим от характера на обществено-икономическата система. Айнщайн не е продукт на Форд. От трета страна, нарастването на световното население и още по-динамичното развитие на икономиките се осъществяваше и осъществява предимно чрез екстензивно експлоатиране на природата, като използваните природни ресурси се начисляват като разходи за производството, а самото производство е насочено към печалба (тя е „сметката“ на капиталиста). Но и природата отговаря на това брутално въздействие (по израза на Маркс и природата „работи“) не само чрез пряко засегнатата в отделните процеси своя част от Земята (системно намаляваща!), но и чрез косвени последици, т.е. също като система. Налице са глобално затопляне10] глобално опустиняване и глобално обоклучаване на природната система.
По същото време, вписвайки се в тематиката, която ни интересува, е настъпила еволюция на самата капиталистическа икономика. „Капсулата“ на частната собственост при съвременните транснационални корпорации стана огромна както в смисъл на сложна вътрешна структура, така и в смисъл на географски обхват. И не само тази „капсула“ се разрасна. Те, корпорациите, развиха такава икономическа мощ, че станаха в някои отношения многократно по-големи като икономики и значително по-силни от националните държави и даже от съюзи от държави, например, като ЕС.
Какво се случи със самата държава? При монополистическия капитализъм до 1929 г. държавата имаше активна защитна роля на „националния“ капитал; по-късно тя прие по необходимост участие в управлението на икономиката, в първичното разпределение (чрез фиксация на минималната работна заплата) и особено в преразпределението, всичко това политически свързано с различните направления („отдясно наляво“) на кейнсианската доктрина. Като практика това продължава да е „генералната линия“ на лявата социалдемокрация, но не и на социалистите, които са принципно против капитализма.
Но отношението „транснационални корпорации – национална държава“, особено след приемането на доктрината на неолиберализма като преграда срещу „високите данъци за бизнеса“, „ниските стимули за труд“, „вредната намеса на държавата“ и т.н., претърпя коренна промяна особено след автоматизираното разпадане на системата на „реалния социализъм“. Балансът се промени в полза на корпорациите. Нещо повече, все по-често транснационалните корпорации налагаха и налагат своите интереси като национални интереси, та даже ги пропагандират като интереси на „национално отговорния бизнес“. Обаче… достатъчно е в някоя друга страна да има по-евтини ресурси (включително и по-ниска цена на стоката „работна сила“), за да бъде пратен по дяволите „националният интерес“, и съответната транснационална корпорация да премести заводите си там, седалището си в страна с ниски данъци, а доходите си – в офшорки. От тази „гъвкавост на бизнеса“ пострадаха не само по-слабо развитите страни, но и белязаната като най-развита страна в света САЩ. Но научната трактовка на въпроса изисква да се предпазим от едностранчивост не само в едната посока – доминантните интереси на бизнеса, но и откъм другата ‒ подценяването на основния арсенал против интересите на капитала ‒ демокрацията.
Що се отнася до отделната личност в „света на пазара“ и в „демокрацията“, то тя си остава преимуществено материална и аналогова. Нуждите от вода, храна, дрехи, жилище, здраве, образование и т.н. се задоволяват 99% материално и аналогово, независимо че човек може да е „онлайн“ часове всеки ден. Никой не може да се пъхне в Интернет, за да се укрие от COVID-19. Не подценявам дигитализацията, тя носи определени ползи, но нейното експониране като „бъдещето“ е комично и неуместно.
Огнян Касабов: На преден план днес все повече излиза необходимостта от възприемането на екоцентрична гледна точка. Климатичната криза е сред най-крещящите свидетелства за гибелната природа на капитализма. Екоцентризмът не трябва да бъде мислен като монопол за зелените политически сили и различни субкултурни движения. Далеч от това, той е изключително съпринадлежен със социалистическото мислене, което поначало схваща нещата в тяхната системна взаимовръзка, и е движен от идеята за благото на цялата система, а не на някоя отделна нейна част. Съвсем уверено можем да кажем: социализмът трябва да стане екоцентризъм, а екологията – социална. Разрушаването на околната среда не е отговорност на биологическия вид човек, а на определена исторически обусловена икономическа система. Последиците от него са причинени от малцина овластени стопански субекти, а се понасят най-вече от огромните уязвими мнозинства по цял свят. Ако скоро не съзрем историческите граници на капитализма, ще започнем да виждаме тези на самия живот на Земята, какъвто го познаваме.
Любомир Кючуков: Всяко едно от тези противостояния намира своите корени в процесите, протичащи в съвременния свят. Глобализацията като обективен процес разтвори досегашните национални политически, икономически, социални и т.н. баланси в глобалните дисбаланси. Би могло да се каже, че се наблюдава парадоксален процес на дехуманизация на човечеството, при който човекът не е в центъра на обществения прогрес. В икономически план не човешките потребности, а печалбата е двигател на развитието. В технологичен ‒ революцията в областта на производството, информацията, комуникацията и изкуствения интелект, наред с огромните възможности, които създава, води и до създаване на ужасяващото понятие „ненужни хора“. Глобализацията глобализира и социалните проблеми, като най-предметно това се усеща в превръщането на бедността на Африка в проблем на Европа. Освен това глобализацията, от една страна, води до монополизация (с оформяне на големите три/четири/пет в почти всяка икономическа сфера), а от друга, поставя въпроса за съвместимостта на глобалния капитализъм и демокрацията, доколкото отсъства визия за самото менажиране на глобалния свят, изостря се противоречието между глобалния характер на икономическото развитие и националния/международния характер (разликата между глобално и международно не е терминологична, а съдържателна) на политическото управление, което пък е резултат от нарастващото влияние на не-изборните структури и корпоративните интереси на глобалния бизнес. Всички тези характеристики на процеса на трансформация на капитализма в глобална система предполагат сериозни социални и политически трусове през следващите години – вече не само в национален, но и в световен план.
Боян Балев: Светът през ХХI век изглежда съвсем различен от този преди 100 години, но и светът в началото на ХХ век е много различен от този век по-рано. От определена гледна точка човечеството вече около два века живее в една перманентна технологична революция. Със сигурност развиващата се икономика, независимо дали я наричаме на знанието, дигитална или по някакъв друг начин, вече влияе сериозно на отношенията между хората, на самите хора и на начина, по който те гледат на света.
Както показа и историята на ХХ век, новите технологии създават нови възможности и едновременно с това нови опасности. Не съм привърженик на крайно оптимистичните, както и на крайно песимистичните оценки за това какво бъдеще ни предстои. Не споделям и крайните оценки за новите поколения, които се раждат и израстват в дигиталната епоха.
Светът се променя и хората се променят, но в много отношения тези промени не са така съществени. За съжаление пример в това отношение е българската политика. През последните 10 години доби завършен вид преходният процес на развитие на българския политически живот, при който се връщаме към практики, характерни за края на ХIХ и началото на ХХ век, като отношение към политиката и като начини на правене на политика. Най-известният анализатор на тези „балкански политически практики“ е Алеко Константинов, но в литературата ни отпреди столетие могат да бъдат намерени немалко други подобни разкази.
Тази промяна тук, в България, мен ме притеснява повече. За съжаление това връщане назад не е само локален български процес. Случващото се в България е част от една по-голяма картина. Промяната в Източна Европа преди 30 години беше възприета като възможност за десницата да реализира един общ реванш, да получи реабилитация за грубите политически грешки и престъпленията, довели до двете световни войни. Днес Европа се връща назад в поне няколко направления. Най-важните от тях са разслоенията в обществото, които са много по-близки до тези отпреди Втората световна война и състоянието на демокрацията и особено на свободата на словото, които също ерозират.
Умерената европейска левица и умерената европейска десница трябва да търсят решения на тези проблеми. На този етап поне през последните две десетилетия работещите решения не са намерени или най-малкото не се прилагат достатъчно активно. Ако разслоението и социалните проблеми продължат да се развиват и задълбочават, дори да не е с тази епидемия и криза, неизбежно ще се стигне до тежки социални и политически катаклизми.
Технологичното развитие трябва да стимулира развитието на хората, развитието на начина им на живот, трябва да движи човешките общества напред. Да даваме хоризонт за това, че следващите поколения ще живеят по-добре. Тук е слабото място на прогреса в началото на ХХI век, и то трябва да се преодолее. В тази посока са важни нашите усилия като социалисти. Но е важно и десницата да осъзнае, че светът трябва да върви напред, а не да се връща назад към образци на социално и политическо поведение отпреди 100 години. Последното е контрапродуктивно, вредно и дори опасно.
Петър-Емил Митев: Новата реалност е Четвъртата индустриална революция. Главната фигура в нея е роботът. С това възниква възможността, предвидена от Маркс, човекът да бъде освободен от репродуктивния, нетворчески труд.
Добрин Канев: В съвременността протичат процеси на фундаментални промени, отвъд които състоянието на обществата и на света няма да е същото.
На първо място, това са екологичните промени, които могат да доведат до разрушаването на планетарната екосистема. Като обобщава данните, както и изводите на водещи учени и експерти, социологът З. Некел отново предупреждава, че това катастрофално събитие може да се случи до края на века. Земното затопляне, отравянето на въздуха, на водите и на почвите, загубата на биоразнообразие и свързаните с тях екологични заплахи са безпрецедентни в човешката история. При това те са достигнали степен, при която ни застрашават невъзвратими промени на природната среда с възможни последици: глобални климатични войни, рухващи икономики, социални катаклизми и разпадащи се държави.
На второ място, корона пандемията, благоприятствана от климатичните промени и от глобализацията, е поредното доказателство, че вече сме достигнали епоха на разтърсващи цялото човечество трусове, които носят риска за крах на екологичната, икономическата и обществената система.
На трето място, в ход е т. нар. четвърта индустриална революция, основана на повсеместна дигитализация, на навлизане на изкуствения интелект в производството, услугите и други сфери на живота. Тя също води до дълбоки промени в почти всички сфери на живота – от производството и характера на труда до културата и отдиха – промени, които също засягат обществата, икономиката и политиката на практически всички държави.
В този смисъл има основание изводът, който правят германските социалдемократи в един от документите на последния си конгрес, че е в ход двойна революция – и дигитална, и екологическа. Същевременно ковид-кризата и предстоящата в неин резултат дълбока икономическа криза ще сложат своя отпечатък върху очертаващата се нова картина на съвременния свят. Реалистични са очакванията за сериозни икономически и социални последици – нестабилност на трудовия пазар, загуба на работни места, спад в масовото благосъстояние.
Прогнозата на изследователите е, че от социално-психологическа гледна точка през следващите години ще продължат да господстват безпокойството и неудовлетвореността от несигурните жизнени перспективи, икономическото неравенство и загубата на социален статус. Някои автори вече твърдят, че живеем и ще живеем в „общество на страха“, в което чувстваме перманентна несигурност в бъдещето.
Всичко това се случва на фона на достигнатото през последните десетилетия в хода на дългогодишната доминация на идеите на политиката на неолиберализма в условията на галопираща глобализация повсеместно и силно нарастване на социалното неравенство, криза на социалните системи и на здравеопазването, засилени миграционни потоци. В резултат самият модел на социално пазарно стопанство дори в Европа е променен. Обществените и политическите сили, способни да се противопоставят на това развитие, са значително отслабени. Социалната държава е осакатена, а нейните институции изпаднаха в перманентна криза. Почти изцяло доминираха идеите и практиките на неограничаваните свободни пазари, минимални държави, ниски данъци, отказ от регулации, приватизация на публични активи.
Продължителната доминация на неолибералния модел, клонящ да сведе изобщо политиката до изпълнител на волята на финансовите пазари, е една от основните причини и за наблюдаваната през последното десетилетие криза на представителната демокрация. В резултат на глобализацията и неолиберализма пространствата за действие на демократичната политика са стеснени. Текат процеси на делегитимиране на демокрацията, на загуба на доверието в политиката, на отлив от политическо участие на гражданите, от криза на основни институции на представителната демокрация като парламент и политически партии. Натрупват се слабости във функционирането на управлението, нарастващо влияние на неизборни и неотговорни институции. Наблюдават се упадък в свободата на медиите и ерозия на гражданските свободи.
В резултат на тези тенденции се влошава качеството на демокрацията и намалява броят на демократичните режими в света. Според фондация „Бертелсман“ в момента в условията на автократични недемократични режими живеят 3.3 милиарда души – повече откогато и да било досега.
Тази ерозия на демокрацията прави гражданите още по-уязвими по отношение на техните права и свободи в условията на пандемията Covid-19.
3. КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ДНЕС КАПИТАЛИЗМЪТ – СИСТЕМА С БАЗИСНО ПРОТИВОРЕЧИЕ МЕЖДУ ТРУДА И КАПИТАЛА, МАНИПУЛИРАНЕ НА МАСОВОТО СЪЗНАНИЕ И С УСТОЙЧИВ ПОТЕНЦИАЛ ЗА РАЗВИТИЕ?
Илияна Марчева: Ако определим капитализма като система и организация на обществото и икономиката, работеща за максимално високи печалби за собствениците на средствата за производство, то ще забележим, че за нея е характерно базисното противоречие между притежателите на капитала и продаващите своя труд. С всички произтичащи от това начини за управление на това противоречие чрез манипулацията на общественото съзнание, включително и с идеята за „устойчивото развитие“. Самото то е оксиморон – хем развитие, хем устойчиво. Промяната е в това, че средствата за производство са знанията и инструментите на виртуалната икономика, цифровизацията и роботизацията. И тук може да се породи илюзията, че индивидуалните притежатели на знания са новите капиталисти, което не е така. Ако се върнем в зората на капитализма, ще видим, че лично свободните работници от времето на Втората индустриална революция от ХVIII век само могат да продават своя труд на онези организатори на производството, които имат натрупани капитали за тази дейност. Нещата не са се променили. Собствениците на основния пакет от акции на корпорациите са новите капиталисти.
Хараламби Паницидис: И това, и още много други неща (бел. ред.: отговорът е на въпрос 3., а не е реплика на отговора на проф. Марчева).
Антоний Тодоров: Ако подчиним икономиката на логиката на печеленето на пари, една анонимна стойност, а не на поддържането на жизнеспособността на обществото, това не е безобидно. Капитализмът е именно това, производство с цел печалба. И днес вече е трудно да разграничим тази модерна система от пазарната икономика, която е по-широкото понятие. Пазарната икономика е основана на свободната инициатива, но не непременно на търсенето на печалба. Можеш да произвеждаш за пазара, защото това е твоята „професия“, т.е. в някакъв смисъл предначертание, житейски избор, а не защото непременно искаш да трупаш пари. Произвеждаш, не „правиш пари“, обменяш с останалите различни ползи, но целта ти не е да ги елиминираш като конкуренти. Поставяйки печалбата, измервана в пари, като цел на производството, капитализмът промени из основи човешките отношения и ги направи остро конкурентни, така че животът на едни винаги е за сметка на живота на други. Днес тези основания на капитализма се поставят под въпрос и това, вероятно, завръща интереса към един от най-известните негови критици.
Разбира се, че базисното противоречие между капиталисти и работници не е изчезнало. Но то се проявява все по-усложнено: между хора на трудов договор и високоплатени мениджъри; между самоосигуряващи се дребни и средни производители и едри собственици, между анонимни собственици и наемни работници, между работещи и рентиери, между наемодатели и наематели. Капитализмът усложни всички социални отношения, изостри също така и отношенията между нациите, между мнозинство и малцинства, между мъже и жени – всичко. Защото това е икономическа система, основана на конкуренцията, при която целта е елиминирането на конкурента. Това не е състезание, след което и победител, и победен остават на терена.
Същевременно капитализмът показва и удивителна способност за адаптиране към променените условия. Но изглежда има и граници на адаптацията, която не държи сметка за намаляващите природни ресурси и за търпимостта на човешките същества.
Ваня Добрева: Днешният капитализъм представлява, според мен, синтез на трите изброени фактора. Ще допълня: третият фактор, отнасящ се до устойчивия потенциал за развитие на капитализма, ще търпи тепърва промени, които ще компрометират устойчивостта му. Предстои тази „устойчивост“ да се подлага на все по-гореща критика, да се разпада, да предизвиква социални сътресения и бунтове. Какво ще последва в резултат на тези процеси ми е трудно да прогнозирам.
Васил Проданов: Независимо от качествените промени, в много отношения базисното противоречие между труда и капитала се запазва, макар че приема множество нови форми. Още през 70-те години на ХХ в. такава марксистка школа, като теорията на световните системи с водещи Имануил Уолърстейн, Джовани Ариги, Самир Амин и много други показа, че една от важните форми на експлоатация е между център, полупериферия и периферия на капитализма. Най-развитите капиталистически страни извличат капитал от по-слабо развитите. България през последните 31 години е типичен пример за такава периферизация и експлоатация – извличане на финансов капитал за много милиарди долари, извличане на подготвен човешки капитал, извличане чрез собствеността на големите компании върху основни обекти в българското общество. Затова и по различни индекси на развитие България сега е много по-изостанала в сравнение с най-развитите страни в сравнение с 80-те години.
Масовото съзнание у нас бе подложено на манипулация, при което реставрацията на капитализма бе представена в превърнатата форма на „преход към демокрация“, а след това радикално бе пренаписана цялата българска история в духа на легитимацията на господството на днешния глобализиран неолиберален капитализъм. Той обаче в момента е в изостряща се криза, която има множество измерения. Ето по-основните от тях:
Първо, имаме рязко нарастване на неравенството. Само за година на здравна криза с около 150 милиона души в света са се увеличили хората, живеещи под равнището на бедност, а в същото време богатството на десетината най-големи капиталисти в света е нараснало с над 1 трилион. Имаме намаляване и деградация на средната подоходно класа в развитите западни държави. Ако вземем САЩ, които задават посоките на развитие на световния капитализъм през последните десетилетия, там статистиката ни дава следните данни: 1% най-богати американски домакинства са увеличили своите доходи, след като си платят данъците от 1979 до 2017 г. с 280%, а долната една четвърт по доходи за този период е намалила своите доходи с около 20%11] В България днес делът на бедните е 11 пъти по-голям, отколкото през 1988 г. в края на държавния социализъм.
Второ, имаме невиждано нарастване на всички видове дълг във водещите капиталистически държави в света. По мащабите на задлъжняване САЩ, Япония, Франция, Великобритания, Италия се намират в състояние, което може скоро да взриви глобалната финансова система.
Трето, има криза на либералната демокрация, на неолибералната глобализация, а с нея и на доминиращите през последните десетилетия неолиберално мислене и политики.
Четвърто, през последните няколко десетилетия нарастваща част от новопроизведения продукт бе преразпределяна към капитала, не към труда, доказвайки основната теза на Маркс за експлоатацията.
Пето, тези изострени противоречия се проявяват геополитически и геоикономически и в нова студена война за глобален хегемон, която в много отношения е подготовка и за горещи войни, към които капитализмът се е насочвал в условия на криза. Редица индикатори, свързани с увеличаване разходите за въоръжаване, възхода на т. нар. хибридни войни са индикатор за това. Неслучайно „часовникът на апокалипсиса“ на ядрените учени в Чикаго за последните три години на три пъти бе преместван към фаталния дванадесети час на голямата война и в момента е само на 100 секунди от нея – най-малката дистанция, откакто бе създаден той през 1947 година.
Боян Дуранкев: Въпреки че капитализмът не е снел от дневен ред основните си противоречия като „природа – икономика“, „капитал – общество“, „капитал – наемна работна сила“ и т.н., остава в сила известната поговорка на Фредрик Джеймсън, че е по-лесно да си представим края на света, отколкото края на капитализма, т.е. че „духът на капитализма е безсмъртен“.
Не по-малко е известна и обратната теза, а именно че капитализмът наистина е приключил след Първата световна война и оттогава живеем под „прикрит“ колективизъм. През по-голямата част от ХХ век идеята, че западните общества постепенно стават некапиталистически – или даже че вече са станали, е била обичайна за левите либерали (САЩ), социалдемократите (Европа) и консерваторите. Модерната дефиниция на некапитализма е посткапитализъм, що се отнася до Запада12] и постсоциализъм, ако става дума за Изтока13]
Къде е истината, пак ли да я търсим по средата? Истината е, че не само на Запад, но и на Изток (включително и в „комунистически“ Китай), доминираща е частната собственост върху средствата за производство. Разбира се, всяка обществено-икономическа система съдържа в себе си както „остатъци“ от предишните, така и наченки на следващата. Но това не означава „смърт“ или „кома“ на капитализма.
Ако някой си фантазира че противоречието между капитала и наемния труд е снето, нека си представи фунията на доходите (с по-тясната част отгоре). Гледайки през призмата на неравенството (и несправедливостта) наистина има видима „класова война“ – но това не е само между групите на най-бедните и необразованите, чернокожите и малцинствата, от една страна, и собствениците, мениджърите и професионалистите, от друга страна. По-точното класово разделение не е популярното, между 99% и 1%, а 99,99% и 0,01%14] Професионалистите, корпоративните мениджъри, лекарите, адвокатите и преподавателите в частните университети, които получават наистина високи заплати, са „наемни работници“, точно колкото продавачите и чистачите в магазините. Те са противоположността на онази малка група индивиди, способни да живеят изцяло с печалба от капитала – „милиардерите“ (по Бърни Сандърс). По същата причина управляващата класа не се ограничава до културните елити, даже не е от тях; а тя обхваща цялата „висша“ социално-икономическа прослойка, базирана върху капитала, независимо дали става дума за „пратеници“ на капитала във властта.
Приписваното „изглаждане на доходите“ чрез акционерните дружества е също несъстоятелно, понеже сред американските домакинства, които притежават акции, най-богатият 1% (прагът за едно домакинство да бъде в най-високия 1% през 2020 г. е 531 020 долара годишна печалба) притежава 56% от тях, докато останалите 99% притежават само 44% от акциите.
Когато фактите говорят, даже капиталът трябва да замълчи. През последните 30 години в редица развити страни доходите на повече от половината граждани в реално изражение са в застой и не са нараснали, но разходите за образователни и здравни услуги са се увеличили почти три пъти. Десетки милиони хора, дори в най-богатите страни, са престанали да виждат перспективата за увеличаване на доходите си. В същото време те се сблъскват с проблеми, как да поддържат жизнения стандарт на семействата си. И не само това. Според МОТ, през 2019 г. 21% или 267 милиона млади хора в света не са учили никъде и не са работили никъде. А сред „щастливците“ – работещите хора, около 30% живеят с доход под 3,2 щатски долара на ден при паритет на покупателната способност.
Цената на непропорционалното развитие и на неравенството е застрашеното общо бъдеще15] Натрупалите се противоречия между системите „природа – икономика – общество –техносфера – ноосфера“ не могат да се решават чрез „свободните пазари“ и „свободата на бизнеса“; даже не отделните държави могат да ги решат, а глобалното съобщество.
Огнян Касабов: Важно е да се отбележи следният парадокс: макар че капитализмът днес изглежда няма жизнеспособна алтернатива, той едновременно с това все повече губи легитимност в очите на хората.
Петър-Емил Митев: Капитализмът е в системна криза. Капитализмът се утвърждава с Първата и залязва с Четвъртата индустриална революция. Процесът на роботизация не може да се спре. А няма дори визия за последствията от съкращаването на милиони работни места и радикално увеличаване на свободното време. Проблем става лумпенизацията на световната младеж. В този контекст защитни средства изглеждат опитите да се промени човешката природа чрез разрушаване на традиционното семейство, рекламиране на сексуални отклонения и смяна на пола.
Добрин Канев: Преди всичко вероятно трябва да се започне с това, че капитализмът се оказа по-жизнен и приспособим към промени икономически строй, отколкото мнозина очакваха. В по-дълъг исторически план пазарното стопанство доведе като цяло и до последователно развитие и модернизиране на производството и услугите, и до повишаване на благосъстоянието на гражданите.
Същевременно не са изчезнали вътрешните противоречия и кризисната обремененост на капитализма и в съвременния му вариант. Това проличава особено ярко в кризата, започнала през 2008 г. Тогава изпъкна несъстоятелността на наложения неолиберален модел на неограничена свобода на пазарите, на навлизане на бизнес логиката във всяка сфера на живота, на прогонване на държавата от икономическата и социалната сфера. По-дългосрочните последици са не просто във финансовата и икономическата криза, предизвикана от необуздаността на пазара, но и в неадекватността на чисто пазарните решения в областта на здравеопазването, образованието, други публични политики.
Дисфункционалността на капиталистическата система става явна и при невъзможността да се гарантират здравето и животът на всички граждани по време на пандемията.
Предстои да се види как ще се отрази ковид-кризата като цяло на икономическата политика с очакваната значително по-голяма и по-активна роля на държавата, с евентуални промени в данъчната и други политики за спиране на тенденциите на нарастване на социалното неравенство и за избягване на най-лошите социално-политически сценарии от ефектите на ковид-кризата. Но все още не е ясно дали държавите ще са в състояние да се отърсят от продължително налаганата неолиберална логика и да навлязат ефективно директно в икономиката, например, със създаване на работни места и други необходими социално-икономически действия. Не е ясно и как ще се справят с предстоящата бюджетна криза.
Промени във функционирането на капиталистическата икономика ще наложат и станалата неизбежна нова екологична политика, както и споменатата вече масово навлизаща дигитализация в икономическия и обществения живот.
Нарастващите стремежи към засилване на националната държава вероятно ще доведат до известни промени и в начина, по който протичат досега глобализационните процеси. Вече се говори за необходимост от известна деглобализация, за да се забави безспирната и ресурсоемка циркулация на пари, стоки и хора.
Но така или иначе трябва да се има предвид, че капитализмът се променя и ще се променя, но тези промени няма да доведат в обозримо бъдеще до нещо коренно различно. Още повече, че алтернативите или се провалиха, или не срещат подкрепата на голяма част от гражданите.
4. КАКВИ СА ДНЕС У НАС И ПО СВЕТА ОТГОВОРИТЕ НА ВЪПРОСА „ЩО Е СОЦИАЛИЗЪМ?“ – РАЗЛИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ И ДОПИРНИ ТОЧКИ?
Илияна Марчева: Днес, страхувам се, че доминира представата за социализма като социаллиберализъм. Това също е оксиморон, защото се опитва да съчетае индивидуалните права и свободи и обществената им защита.
Хараламби Паницидис: Въпросът издава безпомощност. На БСП не ѝ стигнаха трийсет години преход, за да каже какъв социализъм изповядва. За мен – никакъв. Трийсет години празни приказки и никаква реална, социалистическа практика. Никаква реална, социалистическа, социална инициатива, която да изведе българското общество към нов хоризонт, пък било то и сред съществуващия европейски и световен контекст.
Антоний Тодоров: Социализъм вече не е синоним на съветския комунизъм, особено от сталински тип. Освен в главите на хора, които охотно квалифицират демократите в САЩ като социалисти или дори комунисти. Въпросът е съществен, защото самата дума се е изхабила от толкова много злоупотреби с нея. Нека засега кажем, че социализъм е алтернатива на капитализъм, макар досегашните опити за практическо създаване на такава алтернатива да завършиха с провал, най-вече заради насилието, с което те бяха осъществявани. Именно заради този негативен опит трябва да си кажем, че социализмът, ако иска да има бъдеще, трябва категорично да отхвърли насилието.
Критиците на социализма го представят като етатизъм, склонност за насърчаване на държавната намеса не само в икономиката, но и в частния живот. Социализмът наистина застава зад публичния интерес, когато той е накърняван от частните интереси. Но съвременното разбиране за социализма е несъвместимо с очакването за могъща бюрокрация, която да контролира всичко. Това не само не е възможно (такива свръхбюрократизирани системи рухват под собствената си тежест), а и опасно за обществото. Социализмът е всъщност контрол над границата между публичната и частната сфера, което да не допуска едната да се наложи над другата.
По отношение на пазара, това означава регламентиране, правила и норми, които пазят обществото и не позволяват приватизирането на публичната сфера. Последното е в самата логика на капитализма, където частната инициатива по същество няма граници. Границите са необходими, за да съществува обществото, иначе то ще се разпадне под напора на пазарната конкуренция, ако нещо не я сдържа в рамките на приемливото.
Ваня Добрева: Нямам точна формула. Най-общо социализмът ще се осъществи, когато стигне фазата на всестранно развития хуманизъм! Близки или далечни са перспективите пред реализацията на социализма в съвременна България? По-скоро далечни при сегашната ситуация на членуване на страната ни в ЕС и НАТО, на наложения ни статут на държава-протекторат на САЩ.
В днешни условия обаче бихме могли като лява партия да направим много повече, за сравнително по-осигурено и обезпечено в материално и духовно отношение настояще на българските граждани, така да се каже, те да дишат в по-свободна среда. Бихме могли да наложим в нашето буржоазно общество поне някои от формите на социалната справедливост. И да не залъгваме съмишлениците и симпатизантите си, че социализмът ни очаква на съседната пряка улица.
Като партия на ХХI в. БСП ще трябва да предприеме няколко основополагащи стъпки-промени.
Първо, да осъзнае, че през ХХ в. лявото движение у нас и в света беше поставило на първо място социалната справедливост/равенството, което ‒ рано или късно ‒ довеждаше до произволното насилие. През новото столетие на ХХI век на БСП ще ѝ се наложи (ако иска да оцелее и бъде нужна на обществото) да възвърне водещата роля на „свободата“ в триадата „свобода – равенство – братство“.
Второ, свързано с принципа на „свободата“. Лявата ни партия ще трябва да формулира едно ново отношение към човешката личност и човешкия живот, тя, а не друга партия, дясна или центристка, трябва да бъде защитник на човешката съвест.
Трето, да продължи да отстоява не само като тезис, но и като практика своята съпротива срещу неолиберализма и мултикултурализма, явявайки се политическата формация, която вместо глобализма и ултранационализма, защитава последователно интересите на националната държава, на интернационализма, плътно свързан с национализма/патриотизма.
Четвърто, ръководството на БСП, лично председателят Корнелия Нинова, заявиха на всеослушание, че ще се възползват активно при провеждането на новата си политика от опита на съседна Унгария, на унгарския премиер Виктор Орбан. Но сега засега това са просто хвърлени думи, които не се превръщат в дела (поради страх от Големия брат).
Ръководството на нашата партия ще трябва да отговори на един стратегически въпрос: защо, поради какви причини, десният унгарски политик и държавник Орбан провежда в момента най-последователно възможната лява политика в съвременните условия на Европейския съюз? А ние вече три десетилетия се задоволяваме по-скоро с обещания? Как, благодарение на какви идеи и методи, Унгария успя да реализира политика на пълноценно взаимодействие в държавите от ЕС, със САЩ, с Китай и с Русия? Как така САЩ инвестират щедро в заводи и магистрали на Унгария? Русия строи при извънредно изгодни условия атомна eлектроцентрала на унгарците (с отпускането на изгоден дългосрочен заем), а унгарската държава осъществява крупен износ (и съвместно производство) в Руската федерация?
Пето, наложително е по нов начин да подреждаме приоритетите в нашата партийна политика (те впрочем са и национални!). В настоящия момент ние, социалистите, традиционно започваме своите изказвания и доклади, подготвяме партийните си документи с анализ и предложения за подобряване на социалната политика, тъй като това е първостепенна цел и задача на всяка лява формация. Забравяме обаче, че в този случай чрез социалната политика преразпределяме материална мизерия в най-рухналата и бедна държава в Европейския съюз. Забравяме още, че без решаване на главния актуален въпрос – възвръщането на остатъчния ни суверенитет, няма как да се реализира пълноценно нито икономическата/индустриалната политика, нито социалната политика в България. Благодарение на отказа ни от суверенитет загубихме пазарите в огромни държави като Руската федерация, изостанахме решително в икономическото си сътрудничество с Китай (през 2020 г. Унгария е получила най-големите инвестиции от Китай), лишихме се от енергийни мощности, които щяха да превърнат нашата страна в енергиен център на Балканите, ликвидирахме възможността да разширяваме износа на зеленчукова и овощна продукция, успоредно със строителството на мрежа от консервни заводи, капитулирахме пред наредбата на Брюксел да развиваме еднотипно селско стопанство, съгласихме се с диктата на САЩ и НАТО да готвим армията си за извършване на провокации срещу Русия. Свикнахме вместо осигурена работа и гарантирано право на труд да се препитаваме с европейски помощи. Но най-унизителен е моралът на поредните управляващи с манталитет на колониална администрация. В този аспект, докато България не реши въпроса за защита и използване на „остатъчния“ си суверенитет, а наред с това и с технологичния подем, скокообразното икономическо/индустриално развитие, както и всяка социална политика ще бъдат обречени на провал или на мимикрия.
Да се върнем към Унгария, която днес провежда действително успешна социална политика. Виктор Орбан, стратегът на тази политика, още в началото на реформите осъществи, на първо място, възвръщането на „остатъчния“ ѝ суверенитет, без да се съобразява с повелите на Великите сили! Това спомогна Унгария да умножи постиженията на новата си технологична революция. И въз основа на икономическия подем, на иновационното индустриално производство, да реализира лявата политика на социална справедливост. Повиши се рязко жизненото равнище, увеличиха се скокообразно заплатите и пенсиите, намалиха се финансовите разходи на унгарците за транспорт, осигуриха се неимоверно повече материални блага и привилегии за унгарската младеж и за младите семейства, хвърлиха се огромни средства в образователната сфера, културата, науката и здравеопазването. Рязко се намали цената на медицинските услуги, на лекарствата, и т.н., и т.н.
Шесто, като резултат от досегашния анализ, БСП е призвана категорично и своевременно да постави на първо място ‒ с оглед на лявата си политика – геополитическата проблематика! България да възвърне „остатъчния“ си суверенитет. По такъв начин БСП, както се подразбира, ще трябва да се бори за реализиране на равноправни отношения между България и държавите в ЕС, с Руската федерация, със САЩ, с Китай, и т.н. Опасен е процесът, който днес набира сила, на превръщането на БСП в стереотипна евроатлантическа партия. Подобна политика подпомага кариерното издигане на определени партийни персони, но е във вреда на националната и партийната кауза!
Седмо, належащо е час по-скоро БСП да възвърне един от приоритетите си, който отпадна от Устава на партията – постановката, че БСП счита Русия за стратегически партньор на България! Докато тази промяна в националната ни, но и в партийната ни политика не се случи, обещанията ще са думи, хвърлени на вятър.
Васил Проданов: От първите десетилетия на ХIХ век, когато се появява терминът социализъм, можем да открием голямо количество значения, които се влагат в него, а така също и множество партии, движения, организации, държави, които се характеризират като социалистически. Между техните поддръжници вървят непрекъснати битки и повечето от тях са склонни да говорят, че те са „истинските“ социалисти, за разлика от другите. Само у нас има десетки партии, които се характеризират като социалистически или комунистически и твърдят, че те са „автентичните“, а другите не са. Вътре в БСП от 1989 г. насам непрекъснато вървят битки кои са „автентичните“ социалисти и кои не, а сега има даже битка между „прогресивни“ и „консервативни“ социалисти.
Още в третата част на „Комунистическия манифест“ през 1848 г. се говори за различни видове социализъм. Първият е „реакционен социализъм“ в няколко версии – „феодалният социализъм“, „дребнобуржоазният социализъм“, „немският, или „истинският“ социализъм“. Вторият е на „консервативният, или буржоазният социализъм“. Третият е на „критично-утопичният социализъм и комунизъм“.
След това се появяват още множество разделения – анархисткият социализъм води до разцеплението на Първия интернационал, разделението между социалдемократи и комунисти води до разцеплението на Втория интернационал, след това идват Трети и Четвърти интернационал.
Преди 1989 г. в Източна Европа влезе в обращение терминът „реален социализъм“, за да бъдат разграничени източноевропейските общества от други, които също говореха за социализъм. След 1989 г. някои троцкистки ориентирани кръгове започнаха да говорят, че това не бил истинският социализъм, а „държавен капитализъм“, обосновавайки по същество така либералната идеологема за „преход към демокрация“ като преход към по-добра форма на капитализъм.
Днес в обращение са множество реални модели, характеризирани като социализъм – от кибуците в Израел, през „социализъм с китайски характеристики“ до функционален социализъм в Швеция.
Следва да се има предвид също такова важно разделение като форми на социализъм вътре в държавите и в държавите като цяло. Вътре в държавите такава форма са различните версии на кооперативи. И в САЩ например в момента има повече кооперативи и членове на кооперативи като процент от населението, отколкото в България.
Четвъртата индустриална революция и дигиталната икономика са свързани с нови идеи за посткапитализъм, споделена икономика, платформени кооперативи, дигитален социализъм, дигитален комунизъм, безусловен базов доход и пр.
По принцип правилното отношение към всички тези версии е да се следи техният опит, свързаността им с определени тенденции и да се търсят начини за прилагане на този опит в страни като България при съобразяване със спецификата на реалностите, в които живеем, и на възможностите, с които разполагаме.
Боян Дуранкев: Да започнем по-отдалеч, какво е било това, което се наричаше „реален социализъм“? Казано по друг начин, това ли е предисторията на „бъдещия реален социализъм“?
В обществено-икономическата система на „реалния социализъм“ имаше много положителни неща от социално-икономическа гледна точка, имаше опит за изграждането на по-високо развита социална държава, даже (в определена степен) опити за въвеждане и прилагане – на основата на държавната и обществената собственост – на принципа „От всекиго според способностите, всекиму – според количеството и качеството на вложения труд“, върху който се базира един от стълбовете на „научния социализъм“. Икономическите предпоставки – като базис – бяха налице; обществените предпоставки обаче стагнираха и блокираха динамиката на развитието16]
Обаче опитът да се приравнява сегашната обща левица със социалистическата идея е трагично несполучлив17]
Образно казано, левицата на XXI век е пъстър букет от социални и икономически идеи, движения, организации и личности. Така например, в САЩ повечето декларирали се като демократични социалисти са наистина социалдемократи; демократите са за облагороден капитализъм и едните, и другите са реформатори на капитализма. Единствената част от левицата, която се стреми не само текущо да „облагороди“ капитализма, а да го замени с по-висша и по-справедлива социално-икономическа система, са социалистите. Те нямат претенцията да са само реформатори, но не могат да не се включат в добрите идеи за социални реформи; те са категорични, че са се посветили на историческото преодоляване на капитализма и наистина искат да сложат край на капитализма. По същата причина социалистите не могат и не бива да претендират да са народна партия или да фокусират исканията си най-вече за „повече държава“. Социалистите стоят далече от идеите на дребнобуржоазния радикалсоциализъм, на съвременните народняци, на сиромахомилите, на „държавния“ социализъм.
Коренът на социалистическата идея е преобразуването на икономическата система от капиталистическа, насочена към печалбата, към социалистическа, насочена към обобществяването на производството и по този начин – към създаване на икономика, функционираща по планове и програми в полза на всички. С други думи, преход от частна към обществена собственост върху средствата за производство; преход от стремеж към личната печалба (и чрез експлоатация на наемната работна сила) към възнаграждение според количеството и качеството на вложения труд – това не е културен, а чисто икономически въпрос. Без решаването на въпроса за доминантната обществена собственост върху средствата за производство в най-важните отрасли на икономиката съвременният „научен“ социализъм остава стерилен, превръща се в идея-кастрат18]
Най-простичко казано, социализмът означава система, при която всеки се труди според способностите си (а държавата е длъжна да ги развива поравно!) и получава според количеството и качеството на своя труд. Неизменно икономическо условие: обществена (не държавна –като съдържание!) собственост върху средствата за производство; обществен контрол върху частната собственост. Лична собственост върху предметите за потребление.
Огнян Касабов: В „развитите“ западни общества социализмът се реабилитира – в неговите най-класически форми. Това е добре да се набива в догматичните глави на българските десни интелектуалци – както либерали, така и самозвани нови консерватори.
Боян Балев: Отговорите на този въпрос с годините стават все повече по света, но сякаш все по-малко в България. Ако започнем от глобалния контекст, ние имаме скандинавски, британски и различни континентални отговори на въпроса в Европа. Имаме по-различни отговори в Латинска Америка и съвсем различни в държави като Китай и Виетнам. Много е трудно да ги оценим еднозначно.
Далеч по-полезно и повече по нашите сили е търсенето на отговора за социализма в България, в нашия европейски и балкански контекст. Когато Димитър Благоев се опитва да даде отговор на този въпрос, за него голям проблем е изоставането в икономическото развитие на страната, на социалните и икономическите отношения, недоразвитостта на българския капитализъм, на българската индустрия.
Днес ние отново все по-трудно намираме работническата класа, защото реалната индустриализация в България се случи през онези 45 години, а в следващите 30 наблюдаваме обратния процес. Над него се наслагват и процесите на икономическа глобализация, развитието на новите информационни технологии.
Българското общество и стопанство са обект на влияние на много различни външни фактори. Предвид и размерите на България – географски, демографски и най-вече икономически, страната ни по-скоро може да се съобразява с тези тенденции, отколкото по някакъв начин да им влияе. В последните десетилетия същото важи и за много по-големи държави. Тук стигаме до известната реплика на Димитър Благоев, че случващото се в България зависи страшно много от външните фактори. За добро или лошо и българският социализъм трябва да се съобразява с икономическите и политическите реалности.
Но и в тези реалности може да се прави политика. Има и условия за участие в един европейски дебат за социализма на ХХI век, защото социализмът в България може да бъде такъв само в един европейски контекст. За съжаление, според мен, и на европейско ниво този разговор не върви. Изглежда, сякаш е в някаква задънена улица. Уж имаме идеи какво да се прави, а не се получават резултати. Ако се върнем пак на класиците, мисля, че на Маркс е репликата за това как всяко конкретно действие е по-важно от всички програмни документи.
Но и значението на дебатите и документите не бива да се подценява. Според мен е важно много често да си задаваме отново основните въпроси и да търсим отговори. Как освобождаваме гражданите на България от икономическа принуда? Как гарантираме справедливо разпределение на доходите и равенството на бедните и богатите, на труда и капитала пред закона? Могат да се изредят и много други.
По отношение специално на социализма в България според мен е важно винаги да добавяме и нещо, което не е традиционно за европейския контекст. Искаме или не основният актив на нашата партия за няколко поколения българи е реализираната в периода между 1944 и 1989 година модернизация. Въпреки съвсем различния свят, в който живеем в началото на ХХI век, БСП много трудно може да развие визия за социализма в съвременните условия без нов, и то достатъчно реалистичен и в съответствие с условията модернизационен проект. През последните три века различни държави в най-различни условия са осъществявали успешна догонваща модернизация. В България това също е възможно и партията, която може да го направи, е БСП.
Петър-Емил Митев: Най-интересното обобщение беше предложено от Perry Anderson и Razmyg Keucheyan19]чрез четири различни интерпретации.
Първата, социализмът (1848 – 1989) е отклонение, аномалия. Исторически епизод, аналогичен на парагвайския комунизъм през XVII в. В такъв случай е обречен на забрава. Втората е възможност социализмът да бъде подложен на дълбоко преформулиране в бъдеще. Следващият социалистически проект няма да бъде приемник на първия и ще използва нов политически език. Третата възможност е социализмът да се разгледа в контекста на Френската революция. В хода на постреволюционната френска история в средата на XIX в. се появяват нови якобинци. Четвъртата възможност е съдбата на социализма да прилича на съдбата на либерализма, който след няколко следвоенни десетилетия на успех (благодарение на заимстване от своя антипод, т.е. на социаллиберализма) изпадна в дълбока и безперспективна криза.
Авторите отхвърлят първата и последната интерпретации като видимо несъстоятелни. Може да се добави, че третата възможност, която визира възраждането на якобинството, дава повод на Маркс да заключи, че световноисторическите събития се повтарят, но вече като фарс.
Остава да разчитаме на социализъм `21, преформулиран и демократичен.
Добрин Канев: Най-напред трябва да имаме предвид, че подобен въпрос днес не е част от масовото съзнание, което не мисли в тези категории. Ако има такива дебати, те са в тесни интелектуални и политически кръгове. Не ми е известна европейска политическа партия, в която да се водят широки (програмни) дебати по така формулиран въпрос.
Наистина, появи се известно оживление по тази тема преди всичко в САЩ, където отпреди няколко години се забелязва интерес към самото понятие „социализъм“ в степен, каквато не е съществувала през последните сто години. Започнало сред застаналите зад Бърни Сандърс млади американци, чиито възгледи са повлияни не от миналото, а от последиците на кризата от 2008 г., то беше продължено и понастоящем с включването на такива личности като Александрия Октавио-Кортес. Същевременно обаче тези радикални за САЩ възгледи не се отличават съществено от „демократичния социализъм“ на европейската социалдемокрация и в този смисъл не носят нещо различно от гледна точка на разбирането на социализма.
От друга страна, по-радикалният подход на Джереми Корбин във Великобритания се оказа неприемлив за голяма част от гражданите на страната и бързо преминава в забвение.
От тази гледна точка може да се каже, че ако изобщо става дума за социализъм, остава доминираща социалдемократическата трактовка на „демократичния социализъм“ като постоянна задача, а не като „крайна цел“ и реализация на „готов проект“; като принцип на политическо действие за реализация стъпка по стъпка на основните ценности свобода, справедливост, солидарност в условията на пазарна икономика; като постигане на равна свобода и социална сигурност чрез икономически и социални основни права. Тя е залегнала и в настоящата програма на БСП. Тук може да се подчертае също, че кризата на социалдемокрацията от последните десетилетия се дължи до голяма степен именно на отдалечаване от този модел на „демократичен социализъм“ и опасно приближаване към неолибералните рецепти.
Все пак в областта на теорията може да се спомене концепцията за „партиципативен социализъм“, развита в новата книга на Тома Пикети „Капитал и идеология“, макар че самият автор обявява, че няма нищо против тя да се нарича „социалдемокрация за ХХI век“. Това е така, защото според автора става дума за продължение на това, което е сторено през ХХ век и е било успешно – равен достъп до образование, до здравеопазване, до система на базов доход – сега вече на практика, а не само на теория. Във връзка с отношенията на собственост, които според Пикети винаги са били в ядрото на дискусиите за социализъм и капитализъм, той предлага два носещи стълба. Първият е възприемане и разширяване на вече практикуваното в Германия и в някои други страни (съ)участие на заетите в управлението на производството, за да се променят властовите баланси. Вторият е прогресивна данъчна система (евентуално с високи ставки за най-високите доходи) и перманентна циркулация на собствеността. Така би могъл да се промени капитализмът, без да се повтаря проваленият съветски опит.
И на пръв поглед личи, че допирните точки между наличните различни виждания са налице. Най-малкото при всички случаи бихме открили стремежа към повече равенство, към гарантиране на природните условия за живот, към социално и демократично формиране на дигиталната революция, към защита и разширяване на демокрацията, към премахване на бедността и дискриминацията, към възстановяване на контрола над икономическата власт, към засилване и модернизация на социалната държава.
5. КАКВО Е СЪСТОЯНИЕТО НА ОБЩЕСТВЕНО-ИКОНОМИЧЕСКИЯ ЖИВОТ НА БЪЛГАРИЯ ДНЕС – ФИНАНСОВО-ИКОНОМИЧЕСКАТА СИСТЕМА, СОЦИАЛНАТА СТРУКТУРА, УМСТВЕНИЯ И ОБЩЕСТВЕНИЯ ЖИВОТ, ПОЛИТИКАТА?
Илияна Марчева: Периферен капитализъм, при който от страната към центъра текат ресурси (вкл. и човешки) срещу пари от еврофондовете, които се разпределят чрез корупционни схеми и затова не могат да изпълнят предназначението си да развиват икономиката.
Антоний Тодоров: Днешната българска икономика, като част от обществото, е резултат от демонтажа на старата комунистическа система и съграждането на съвременния български капитализъм. Процесът е белязан едновременно от недъзите на старото и на новото, старата държавно-централизирана система беше в крайна сметка заменена от нова частно-корпоратизирана система. Приватизацията не успя да постигне масово покълване на дребно и средно предприемачество, то остана в крайна сметка ограничено и непрекъснато потискано от големите играчи, които в крайна сметка присвоиха икономиката. А тези играчи по своя генезис и етос в голямата си част разчитат почти единствено и само на подкрепата от страна на правителството, на държавните поръчки. Те в голяма степен са неспособни да оцеляват самостоятелно в ситуация на една регулирана конкуренция, затова са склонни да насърчават най-различни корупционни практики.
Следвайки до голяма степен логиката на глобалния корпоративен капитализъм, неговият сравнително нов български вариант копира и най-негативните му страни. Най-вече доминацията на финансовия над реалния сектор – удивително е как икономисти, които дотогава споделяха напълно вярата в напълно свободния пазар, след кризата от 2008 г. преоткриха „реалния сектор“. А това е секторът, който произвежда различни полезни неща, без които не може да се живее. Той произвежда, докато в другия сектор „парите се правят“. Именно доминацията на финансовия над реалния сектор в някаква степен влоши икономическите нрави, защото внуши на обществото ценността на „лесното правене на пари“. Това подкопа, може би завинаги, трудовата етика на обществото, убеждението, че парите се печелят с труд и упорство, а не се „правят“.
Всичко това създаде социална структура, съответстваща на общество, дълбоко разделено между успелите в този финансово-корпоративен капитализъм и мнозинството на загубилите, повечето от които обаче продължават наивно да вярват, че и те могат лесно да се наредят сред успелите. Политиката изцяло следваше логиката на този модел, който насърчава „правенето на пари“ и по същество убива предприемчивостта. В някаква степен политическата система се превърна в другото име на корпоративната икономика, където разделенията между партиите не са от значение, от значение е разпределението на контрола върху икономиката (което донякъде личи и в Търговския регистър).
Ваня Добрева: Положението е „хуже губернаторского“, както казват руснаците, тоест недобро, лошо и влошаващо се. Нужни са нова геополитическа линия, смяна на сегашния модел за управление на държавата, нов икономически проект, нова реална социална политика, а не разпределение и преразпределение на „материалната мизерия“. Вредно е БСП да подменя истинските проблеми на обществото с обща фразеология.
Боян Дуранкев: По повод характеристиката на състоянието на България едва ли ще бъда оригинален. Малка страна с демографска катастрофа и безплатен експорт на работна сила към по-развитите страни; с приватизирана и концесионирана природа, подлежаща на опустиняване и обоклучаване; със силно отворена икономика с периферни функции спрямо „центъра“; с чужди войски на собствената си територия; с „обслужваща“ политическа класа, винаги вярна на Големия брат (който и да е той). Диагноза: третична периферна страна с неясно бъдеще. С незавършени магистрали към неизвестното. С романтика към механиката на властта (от документите на Стратегическия съвет към Президента), с абсолютен политически антагонизъм и самовлюбен нарцисизъм (ГЕРБ ‒ БСП); с пълно сношение между (уж) „независимите власти“; с мистична вяра в думичката „демокрация“ (отново до механиката ѝ – „честни избори“), но не и в нейното дълбоко съдържание. Бойко, орел, рак и щука.
С една дума: ветропоказател в зависимост от „вятъра на промените“. Гледайте накъде се извърта България, за да разберете как се променя светът.
Огнян Касабов: Радостен феномен за интелектуалния живот в България е слизането на либералите от идеологическия трон и сравнително намалялата привлекателност на новите фашизоидни организации. И двете обаче остават опасност. Силна тенденция, препятстваща делото на социалната справедливост у нас, е трайният индивидуализъм и недоверие в институциите у нас. Смущаваща също така е и придобилата напоследък мода в някои леви кръгове у нас да се защитава уж традиционалисткият лагер в т.нар. културни войни на Запад. Това е непродуктивно и вътрешно противоречиво занимание: заемайки позиция в тези фалшиви спорове, самата тя изиграва роля за тяхното привнасяне у нас. Но нещо повече, обявявайки се против каузата на равенството, тя застава на антисоциалистически, фашизоидни позиции.
Боян Балев: Някои неща вече споменах, но мисля, че повтарянето им не е толкова фатално. Трябва да имаме ясна представа за състоянието, ако искаме да го променим в позитивна посока.
За мен основната характеристика в социалното и икономическото развитие на България през тези 30 години е връщането назад. Десницата формулира в началото на промените своята реваншистка гледна точка за прехода и успя да я реализира, ликвидирайки голяма част от постиженията на социалистическа България през онези 45 години.
Много българи се чудят защо ние се развиваме по един начин, а страните от Централна Европа и по-специално Полша, Чехия и Унгария се справят много по-добре от нас. Всъщност ние 30 години вървим в една посока – към мястото, което сме заемали преди Втората световна война. Разликата между България и тези страни е, че преди войната, а можем да кажем и в навечерието на 9 септември 1944 година, България е една от най-бедните страни в Европа с огромен процент селско население, изключително изостанала икономически след две национални катастрофи, но и все още под влиянието на онези пет столетия, през които страната ни няма възможност да се развива самостоятелно, както другите европейски народи.
За това и 45-те години модернизация имат много позитивен ефект върху България. За това и хората от по-възрастните поколения ги помнят с добро. През 1990 година възродената десница загуби изборите, защото заяви на българския народ, че ще му върне благоденствието отпреди 1944. Вотът за БСП на най-възрастните генерации тогава имà огромно легитимиращо значение за партията. Хората, които познават двете Българии, царската и социалистическата, през 1990 година гласуваха за БСП.
Но реваншът, наложен и с външна подкрепа, в крайна сметка върна България назад. Десницата започна прехода с идеята, че индустрията е социалистическа, което за десните означава лоша. Тази индустрия се ликвидира, за да се развие дясната визия за структурата на българската икономика с два основни сектора – туризъм и селско стопанство.
Резултатите от реализацията на този десен проект за България виждаме не само в мизерията на мнозинството от хората и в „ориентализацията“ на манталитета и културата, но и в демографските тенденции. При наличната територия на България с нейните възможности за земеделие, както и при наличните възможности за зимен и летен туризъм, е невъзможно само на базата на тези два основни сектора тук да се изхранват повече от 4 или 5 милиона души население.
Все още в България има и друга икономика, но остатъчните други сектори се крепят на по-бавно ерозиращата образователна система от годините на социализма. На пръв поглед изглежда, че имаме данни за развитие на сектора на високотехнологичните услуги, но в дългосрочен план това ще е трудно. Всички стратегии за догонващо развитие започват със селското стопанство, минават през индустрията и на тази база стигат до високотехнологичните услуги. Както индустрията не може без определена база в аграрния сектор, така и високите технологии са немислими без определена индустриална база.
Петър-Емил Митев: (Полу)периферен капитализъм. Крехка стабилност на финансово-икономическия баланс. Социална структура с олигархична доминация. Агресивен идеологически либерализъм. Политически квазицентризъм. Обществен живот – в задънена улица, поради липса на убедително разработена и призната управленска алтернатива.
Добрин Канев: Основаната на неолибералните идеи икономическа и социална политика през последните десетилетия изостри екзистенциалните проблеми на голям брой български граждани и доведе до нарастваща бедност и неравенство. Преди седем-осем години ЕК представи отделен самостоятелен анализ на социалната ситуация в България, чиито характеристики и тенденции не са се променили оттогава: почти половината от гражданите изпитват сериозни материални затруднения (най-висок процент в ЕС, пет пъти над средното ниво); най-бедната страна в ЕС (49% от цялото население и 52% от децата са в риск от бедност, двойно повече от средното); най-ниска средна работна заплата; най-висок коефициент Джини, т.е. най-висока степен на неравенство в ЕС.
Тук може да се добави и най-високата степен на корупция в страната ни.
През последните десет-дванадесет години перманентно се влошава и качеството на българската демокрация. Отбелязват го всички изследователски методологии. Например в прецизното изследване на „Икономист интелиджънс юнит“ българската демокрация през последните десет – петнадесет години постоянно е определяна като дефектна демокрация.
Има дори автори, които са склонни да поставят България, подобно на Унгария и други държави, в категорията на т. нар. мафиотски държави (премиерът като „Кръстника“, който използва публичната власт, за да преследва собствените и на най-близката си свита икономически интереси по нелегитимен и неидеологически път).
Дори тази характеристика да е преувеличена, при всички случаи обаче наблюдаваме превръщането на България в една нелиберална демокрация – дефектна демокрация, при която са увредени ключови характеристики на демократичната система. Става дума за модел, при който управниците в началото са демократично избрани, но постоянно игнорират институционалните граници на властта и лишават своите граждани от основни права и свободи. В България можем да открием основните характеристики на такава нелиберална демокрация – използване на „волята на народа“ (полученото на избори мнозинство) за премахване на контрола и баланса в политическата система; тенденция към сливане на управляваща партия и държава; медиен, икономически и политически натиск спрямо опозицията; неутрализиране на независимата съдебна власт; овладяване на медиите.
6. КАКЪВ „РЕСТАРТ“ Е ОСЪЩЕСТВИМ И НЕОБХОДИМ – „РИМЕЙК“ НА СТАТУКВОТО ИЛИ НОВ ОБЩЕСТВЕН ДОГОВОР ЗА СЪБЛЮДАВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА КОНСТИТУЦИЯТА ВЪЗ ОСНОВА НА МАКСИМАТА „ПАЗАРНА ИКОНОМИКА – ДА! ПАЗАРНО ОБЩЕСТВО – НЕ!“?
Илияна Марчева: Такъв „рестарт“ е невъзможен. Не може да има пазарна икономика, а обществото да не е пазарно ориентирано – т.е. всеки човек и всяка институция да не гони печалбата, при това по възможност – максималната. Пазарната икономика съществува и пронизва обществото, това беше осъществената цел на прехода отпреди 30 години.
Хараламби Паницидис: Налагането и приемането на тази максима или формула е пълна глупост и издава теоретично, политическо и всякакво друго невежество. Пазарната икономика създава пазарното общество, защото самата специфика на капитализма, като обществена форма, се изразява в доминирането на икономическите, пазарните отношения.
Антоний Тодоров: Системата на финансово-корпоративния глобален капитализъм е вече улегнала и установена, радикалната ѝ промяна не може да бъде нито лесна, нито бърза. Няма да стане с еднократна революция, а с упорито и дългосрочно усилие. Като начало може да се започне със съпротива срещу превръщането на всичко в стока или срещу трансформацията на човешкото общество в пазарно. Още през 1944 г. Карл Полани предупреждава срещу опасността от подчиняването на всичко в обществото на пазарната логика и изобщо срещу икономизирането на обществото. Икономиката е само една от социалните сфери, как така успя да се превърне в доминираща, едновременно над политическата и над културната? Причината е в освобождаването на пазарната логика така, че тя надхвърли многократно сферата, в която е възникнала и започна да подчинява всички обществени сфери. Днес болниците са търговски дружества, образованието се продава, правосъдието не е безплатно, дори се гласят да превърнат питейната вода в стока, която се продава. Ще стигнем до превръщането на държавата в акционерно дружество, което да продава сигурност, както предлага гуруто на либертарианците и принц на Лихтенщайн Ханс Адам.
Затова едно добро начало на „рестарт“ би било връщането на пазара в обичайната му сфера на търговията и освобождаването на завладените от неговата логика обществени сфери. Трябва вече да разбираме ясно, че не всичко е стока, предназначена за купуване и продаване. И дори такива смятани за „традиционни стоки“ като работната сила, земята или парите не могат да бъдат приравнявани на обичайните стоки, чиято цена зависи от купуването и предлагането. Защото зад работната сила стои човешки индивид, който е много повече от това, а освен това е и гражданин. Защото земята в крайна сметка е крайна и винаги ще е такава, а като ресурс е като водата. А парите са фиктивна мярка на стойността, което не е нищо друго освен социална конструкция, която обаче може да подчини целия човешки живот.
Ваня Добрева: За предпочитане е да се изработи и приеме нов обществен договор. И тази инициатива да бъде решаваща част от общите програмни намерения на БСП. Приетата Конституция в началото на 90-те години би трябвало да се запази като цялост. Нужни са обаче промени, и то съществени, например, във връзка със съдебната власт и с геополитическата ориентация на България. Конституцията е основа на стабилитета в държавата ни, но не е свещена крава. Опасността от радикални промени в Конституцията обаче е в това, че много вероятно е да отпаднат редица моменти, които означават защита на социалните ценности в националното ни битие (макар днес тези социални клаузи да не се прилагат, все пак е добре да присъстват в основния закон на България).
БСП би трябвало да прецени отново актуалността на максимата: „Пазарна икономика – да! Пазарно общество – не!“. Доколко „пазарната икономика“ днес е изцяло автентична, и доколкото монополизирана от световния корпоративен капитал? Доколко този пазарен принцип е правилно да се налага в науката, образованието и културата, но и в отбранителната промишленост? Тази моя бележка показва, че както съм съгласна с определението „пазарно общество – не“, така и смятам, че не е полезно абсолютизирането на понятието „пазарна икономика“.
Боян Дуранкев: Трудно бих приел точно тази формулировка на въпроса. Пазарна икономика по принцип означава пълна свобода и съответното пълно равенство на милиони производители при ограничени пазари (например, без продажбата на роби или на COVID-20); като гарнитура – без рентиерство и наследство. И сега най-важното: подобна икономика е възможна при предварителна координация (общ план) на основата на точни критерии и показатели (при ограничени природни и трудови ресурси)20] но и при пълното отсъствие (без общ план) на координация.
Всяка икономика е в някаква степен „пазарна“. От този, който произвежда плодове и зеленчуци чрез собствен труд и без чужда подкрепа (не само за собствено потребление, но и за продажба), през този, който е голям земевладелец-латифундист (10-те най-големи земевладелци в САЩ притежават общо над 52 млн. декара земи и получават субсидии от държавата за царевицата според класацията на The Land Report21] в България положението е почти същото ‒ тук 1.5% от стопанствата управляват повече от 82% от общата земя в страната22] а най-големият български латифундист обработва общо 2 400 000 декара земеделска земя и за 2010 г. общо фирмите му са получили субсидия в размер на 38 198 966 лв.23] и чак до Илон Мъск (който разполага с над 185 млрд. долара в началото на 2021г., следван от Джеф Безос със 184 млрд. долара и т.н.).
И като продължение: Мъск и Безос могат да си напазаруват обществено положение (лобиране пред политици, дарения за партии, пратеници на високи управленски постове, които да изпълняват заръките им и т.н.); българските латифундисти могат да си „поръчат“ по същия начин изгодни субсидии, ниски тол такси, хубави пътища до своите оазиси и т.н. Така че заклинанието „Пазарна икономика – да! Пазарно общество – не!“ е също толкова ефективно, колкото, да кажем, подобно заклинание „Равенство – да! Неравенство – не!“ при доминираща капиталистическа пазарна икономика.
„Пазарното общество“, каквото и да значи това, е иманентно присъщо на капитализма.
Огнян Касабов: След кризите на капитализма от 2008 и 2020 г. е все по-голяма илюзия да мислим, че днес е възможна пазарна икономика, която да не влече със себе си и дълбоко пазаризиране на самото общество. Но пазарното общество е дълбоко несправедливо, дори нехуманно, и няма право на съществуване. Смисленият нов обществен договор трябва да постави икономиката в служба на обществото, а не както е до днес – обществото в служба на икономиката. Носталгията по миналото е продуктивна, когато тя означава припомняне на действителните постижения на българския народ в периода 1944 ‒ 1989 г., които десните идеолози се опитват да заличат. Но погледът на социалистите е винаги насочен напред, към изграждане на действителна демокрация, която е буквално: власт на народа.
Боян Балев: Със сигурност ни е необходима сериозна промяна в посоката на развитие в сравнение с предишните 30 години. Може да я наречем промяна в обществения договор. Всъщност на Кръглата маса се постига консенсус за политическия преход и конституцията. Но десницата отказва да влезе в разговор за обществен договор по отношение на икономическото развитие. Този отказ е фундаменталната причина за икономическия разпад, бедността и мизерията в годините на прехода.
Проблемът е още по-голям, защото постигнатото с консенсус политическо развитие също ерозира в резултат от социалните и икономическите процеси на деградация. Всички проблеми на съвременната българска демокрация по един или друг начин са свързани със социално-икономическото развитие или по-скоро деградация през последните 30 години – от купуването на гласове, до липсата на свобода на словото заради тежката икономическа зависимост на медиите от различни повече или по-малко сенчести икономически интереси.
От тази гледна точка е много важно наистина да се търси балансът между пазара и обществото. Трябва да има някаква граница на това, което може, и което не може да се купува с пари. Тази граница е важна, когато става дума за медии и свобода на словото. Важно е, когато става дума за сфери като здравеопазване, образование, правосъдие.
Рязкото ограничаване на икономическата свобода, трудностите, които хората изпитват при осигуряване на приличен стандарт на живот, икономическата принуда, която все повече ограничава политическата свобода, всички тези на пръв поглед икономически проблеми, които уж са свързани само с пазара, на практика ерозират демокрацията и ефективното функциониране на институциите и процедурите, съгласно формалните правила в държавата.
Опитът ни, особено от последното десетилетие, показва, че в България функционирането на демокрацията изисква един определен минимум в икономическото развитие, от който ние сме далеч и всяка следваща външна криза, която се отразява върху българската икономика, допълнително ни отдалечава дори от базови изисквания за функциониране на демокрацията.
В България все повече се разширяват териториите, на които едно или няколко семейства, много по-богати спрямо своите съграждани, поставят под своя контрол общественото и респективно политическото развитие на тези територии, спъва икономическото им развитие заради идеята да ги контролира напълно, отблъсква икономически активно население от тях и го прогонва към други региони на България и особено към чужбина.
Прекалената пазарна свобода, дерегулацията в някои сектори, както и погрешната регулация в други изкривяват и извращават развитието на българското общество. Деформацията на икономическите отношения деформира и много други сфери на общественото развитие. Когато условията на пазара са далеч от тези на съвършената конкуренция, то този пазар става вреден и дори контрапродуктивен.
Петър-Емил Митев: Разбира се, второто. Конституцията е фундаментална част от обществения договор, но не го изчерпва. Необходима е подкрепа на общественото мнение и базов институционален консенсус, който не отменя, но рамкира политическата борба. Конституцията от 1991 г. е ключов успех по време на българския преход. В нея е записано признаването на пазарната икономика, но също и определението „социална държава“. Да се смята, че от „пазарна икономика“ следва автоматично „пазарно общество“ означава да се заличи разликата между неолиберализъм и социална държава, да се обезсмисли социалдемократическата политика. „Всичко за продан“ анулира първостепенни обществени ценности и подкопава обществената система. Социалдемокрацията е пазарна икономика плюс ефективна социална политика. Парадоксално е, че до това съчетание – по друг начин, достигна комунистически Китай.
Добрин Канев: Трябва да се намерят подходящите пътища за излизане от това статукво. Проблемът е, че това на практика следва да го направи една левица, а левицата и в България, а и по света трудно открива подходящите пътища за решаване на тежките икономически, социални и политически проблеми на своите общества на базата на ясни и реализируеми предложения. Към тази идейна слабост се прибавят и огромните трудности, които изпитват левите партии при осигуряване на подкрепа от страна на избирателите, без която пък не е възможно и началото на някаква промяна.
При всички случаи трябва да се търси път между две крайности, които не донесоха успех на социалистическите партии напоследък. От една страна, става дума за изкушението да се следва наложеният вече неолиберален модел с леки корекции и само с вербални критики. От друга, прескачането към прекалено радикален курс, който е очевидно нереалистичен, а е в състояние да изплаши множество избиратели, които иначе отхвърлят неолибералната политика и биха подкрепили и по-дълбоки реформи в много области като образование, здравеопазване и др.
Като успешен вариант често се сочи програмата и политиката на лейбъристкия премиер на Нова Зеландия Джасинда Ардернс – борба срещу климатичните промени, премахване на детската бедност, осигуряване на благоприятни жилищни условия, адекватно поведение в условията на кризи.
В България Програмата на БСП от 2008 г. в голяма степен съдържа идеи и предложения, които могат да станат основа на политика и в настоящата ситуация и обозримото бъдеще.
От историческа гледна точка можем да твърдим, че сегашната ситуация, доминирана от остри кризи и корона пандемия, може да се окаже благоприятна за сключване на това, което наричаме нов обществен договор. Това се е случвало винаги след тежки кризи или световни войни.
7. КАКВИ СА ВИЖДАНИЯТА ЗА СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ПРОЕКТ У НАС ‒ ЧРЕЗ ФОРМИ НА СОЦИАЛИЗАЦИЯ НА ИКОНОМИКАТА И ОБЩЕСТВОТО С ПЕРСПЕКТИВА ДЕМОКРАТИЧЕН СОЦИАЛИЗЪМ ИЛИ ВЪЗ ОСНОВА НА НОСТАЛГИЯТА ПО ДЪРЖАВНИЯ СОЦИАЛИЗЪМ?
Илияна Марчева: Социалистическият проект у нас ще зависи от този в ЕС и е хубаво, ако предполага повече социализация не толкова на икономическия живот, а по-скоро на всичките видове обществени услуги – здравеопазване, образование, култура, наука, пенсионно дело.
Хараламби Паницидис: Този въпрос се е самоубил още при задаването му. „Форми на социализация на икономиката и обществото с перспектива демократичен социализъм“. Формулировката на това изречение е непростима. Какво означава да социализираш икономиката (тя си е част от обществото), а пък форми на социализация на обществото (т.е. да правиш по-обществено обществото, което е тук и сега) – това ми идва в повече.
Антоний Тодоров: Думите се изхабиха и днес никой не иска „демократичен социализъм“ или „държавен социализъм“. Първият вече не означава друго, освен желание за повърхностна поправка или по-скоро незначително поправяне на недъзите на капитализма. Опит за „социализиране на капитализма“, без да се променя неговата основна логика – печалбата, както и следствието на тази логика – неравенствата. Вторият се провали като недемократичен, а и породи, парадоксално, най-мащабната приватизация на държавата, позната някога от историята. Носталгията е приемлива само като съжаление за отминалата младост, но не и като съжаление за проваления съветски комунизъм. Дори и когато някои смятат, че от онова време е имало неща, които трябва да бъдат запазени, трябва да е ясно, че не става дума за една цялостна система, която да бъде запазена.
Всъщност, съвременният социализъм трябва едновременно да се разграничава от всесилната днес логика на пазара и от достатъчно силната логика на бюрократичната свръхрегулация. Особено такава бюрокрация, която под маската на технократското управление и публичния мениджмънт отнема властта от демоса, от гражданите и не се интересува от демокрацията.
Пазарът е машина за производство на социални неравенства и затова трябва да бъде държан под контрол. Бюрокрацията е инструмент за закрепване на социалните неравенства и затова трябва да бъде ограничавана. И двете са трудна задача, но днес социализъм не може да означава „повече държава“, нито „повече пазар“, а регулирано равновесие между двете. Но с ясната цел за защита на общото достояние, на res publica, защитата му от опитите да бъде превърнато в частно владение. А в това общо достояние попада също така индивидуалната инициатива и автономията на гражданите.
Анко Иванов: Понятието „социализъм“ има множество и най-различни тълкувания и определения, обособяване на десетки видове социализъм. Най-често срещаното е, че социализмът е: 1. Обществена политическа система, отличаваща се с държавен и обществен контрол на икономиката, средствата за производство и разпределение и на базата на ценностите за равенство, справедливост и солидарност; 2. Политическа теория, партии и движения за социализъм.
Програмата на БСП е целенасочена към демократичен социализъм. Това е разновидност на социализма, подчертаваща демократичността, въвличане на хората в обществена дейност на национално и местно равнище под различна форма и противостояща на авторитаризма и диктатурата. Среща се и понятието „държавен социализъм“ с две трактовки: 1. Държавен социализъм от съветски тип, т.е. държавна собственост на средствата за производство, планова система на функциониране на икономиката под ръководството на социалистическа (или комунистическа) партия; 2. Държавен социализъм (в капиталистическите, либерално-демократичните страни) е политика на засилена намесата на държавата (чрез регулиране) в стопанския живот с цел намаляване на неравенствата в обществото. Държавният социализъм във втория му аспект е характерен за Швеция и няколко други европейски страни (засилване намесата на държавата в стопанския живот) е противоположност на неолибералната позиция за ненамеса на държавата, за по-малко държава във всичко. Той е построен на основата на смесена (пазарна и планова) и със социална насоченост икономика.
В съвременни условия в ЕС и в България е невъзможно рестартирането на съветския тип социализъм, независимо от редицата негови достойнства, най-вече в сферата на социалните и икономическите му аспекти, независимо от носталгията по него на по-възрастните поколения. Но това не значи, че в новите обществени условия не може да се използва и понятието „държавен социализъм“ в смисъла на намеса на държавата, регулиране на икономическите и социалните процеси за намаляване на неравенствата, за регулиране на бизнеса в интерес на социалната сфера и доходите на работещите.
Новата програма на БСП може и трябва да бъде с посланието за демократичен социализъм, основан на развитието и осъществяването на демокрацията като обществен инструмент, но и на засилено регулиращо влияние на държавата върху икономиката, доходите, жизненото равнище и решително намаляване на неравенствата в българското общество. Заложената в действащата програма на БСП максима „Пазарна икономика – да! Пазарно общество – не!“? води до заблуждаване на обикновените хора за същността на БСП, за нейното място в обществото. Понятието „пазарна икономика“ е всеобщо признат синоним на капитализъм, на доминиране на пазара като основен регулатор в общественото развитие. От една страна, искаме капитализъм (пазарна икономика), но от друга страна го отричаме чрез отказ от „пазарно общество“. Няма капиталистическо общество без пазарни отношения.
Социализъм, включително и демократичен социализъм, без държавна собственост на средства за производство и без държавно социално регулиране и целенасочване на икономиката, е невъзможен. Оттук в Програмата на БСП следва да се посочи, че партията е за увеличаване на дела на държавната собственост в българската икономика. При средно около 35‒45% държавна собственост върху средствата за производство в редица бивши социалистически страни, а и в Западна Европа (Франция, Швеция и т.н.), в България делът на държавната собственост е около 8‒9%. Държавната собственост в сферата на материалното производство дава като приход в държавния бюджет около три четвърти от печалбата, а частният бизнес – само 10% от нескритата печалба. Колкото е по-голям делът на държавната собственост, толкова повече средства ще има за реализация на по-мащабна социална политика. Държавата чрез регулирането може да намалява спекулата в цените, да повишава дела в приходите от бизнеса в бюджета и с това да се осигуряват необходимите повече средства за по-високо равнище на социалните системи, за намаляване на неравенствата в обществото. В България основната данъчната тежест е за сметка на потреблението от огромната маса трудови хора и пенсионери. Българският бизнес плаща от два до три пъти по-малък корпоративен данък от този в бившите социалистически страни и от тези в Западна Европа.
Налагането на постулатите на демократичния социализъм и формирането на истинска социална държава трябва тясно да се обвържат с развитието на образованието и науката, без които няма възможност за прилагане на най-новите съвременни технологии и дигитализацията на цялото общество.
Ваня Добрева: Преди да се говори за демократичен или държавен социализъм, за предпочитане е (т.е. по-реалистично е!) днешният олигархичен капитализъм да бъде заменен с държавен капитализъм. И за БСП най-близка цел (влизайки в управлението) е реализирането на държавния капитализъм, който да замести сегашните форми на олигархичния капитализъм! Държавният капитализъм, между другото, е равносилен на реабилитация на националната държава, на засилено господство и влияние на държавата в различните области на живота, на възвръщане на стратегическите позиции на държавата като собственик или съсобственик в структурообразуващите предприятия, в оръжейната промишленост (военните заводи „Арсенал“), в енергийните и водоснабдителните (най-често чуждестранни) дружества и корпорации, в дадените на концесия природни богатства. Фразата „демократичен социализъм“ звучи обнадеждаващо, но всъщност наподобява лека мъгла, която се изпарява при изгряването на първия, все още блед слънчев лъч.
Ако се съобразяваме с реалностите, днес БСП би трябвало да бъде партия не на бедните, а на трудовоактивното население. В БСП могат да членуват и бедни, и хора от средната класа, и богати български граждани! Между много богатите българи има такива, които представляват националния производствен капитал, но и други, които представляват паразитния, хедонистичен капитал. БСП е задължена ‒ щом функционира в границите на буржоазното общество – на настоящия етап, да подпомага укрепването на производителния капитал, особено ако е национален! Не става дума за някаква епическа борба на БСП с чуждестранния капитал, а за справедливи пропорции между националния и чуждия капитал (впрочем, сега чуждестранният капитал владее едва ли не напълно банките, електронните ни медии, голяма част от интернет-пространството).
Винаги ми е ставало неудобно, когато наши забогатели ръководни другари ‒ заради по-високото си положение в партията ‒ лицемерно се правят на много бедни! Как го беше казал Петър Стоянов за Иван Костов: „Иване, кажи си…“ Но парадоксът е, че гузен негонен бяга: същите тези забогатели ръководни другари обикновено първи започват кампания срещу други забогатели другари (публично обявили големите си приходи), надавайки бойния вик: Да се разпнат!
Боян Дуранкев: Въпросът съдържа много ценно признание, а именно, че има голяма носталгия към „реалния социализъм“ от времената на НРБ и СИВ, независимо от „отклоненията“ и „дефектите“, които са могли да бъдат „ремонтирани“. Да, за много хора, особено за тези, които са 60+ години и помнят, миналото изглежда по-добро, по-справедливо, по-свободно (особено за развитието на личността) и даже по-културно (!) от настоящето.
Общите форми на сегашния „социалистически проект“ при транснационален капитализъм наподобяват бански костюм на фона на януарска зима. А именно: проектът на социалистическите партии, клонящи към социалдемокрация, е преразпределителен капитализъм, „капитализъм с човешко лице“, змия с човешка глава.
По-добрите варианти за бъдещето, които са възможност за социалистите (очистени от сиромахомилски, либералдемократски и социалдемократски влияния) и обединената левица са прокарването на система от комплексни целеви програми за 15-20-годишен период: за демографско развитие, за опазване и възпроизводство на природната среда, за социално равенство на достъпа, за развитие на структурата на националната икономическа система и т.н. И като продължение, за „социализъм на включването“.
Боян Балев: Социалистическият проект в България не може да мине без опредeлена целенасочена държавна модернизационна политика. Българската държава трябва да полага много сериозни усилия, за да стимулира развитието преди всичко на определена структура на българската икономика, а не да чака тази структура да се формира под действие единствено на реални или мними „пазарни невидими ръце“.
Със сигурност носталгията няма да ни донесе нищо, но не можем да градим визия за бъдещето без обективен анализ за това какво се е случило през и след онези 45 години. Особено последните 30 години са много важни, защото през тях се начерта основната разделителна линия между лявото и дясното в България.
Тази линия не минава през теми като например данъчната политика или някакви социални плащания, където е логично да минава в някоя от развитите държави с висок жизнен стандарт. Фундаментът на разделението между лявото и дясното в България, който се оформи през тези три десетилетия е темата за структурата на българската икономика.
Споменах и преди нещо много важно, което според мен трябва да бъде обект на много сериозен анализ. Реваншизмът на българската десница още в зората на 90-те години разви линията, според която социалистическата индустрия е лоша и трябва да се ликвидира, а България трябва да се концентрира върху селското стопанство и туризма. Десницата последователно отстоя тази линия на поведение и тя успешно беше наложена. Ликвидирането на социалистическата индустрия и развитието на икономиката с все по-водеща роля на селското стопанство и туризма доведе и до особените демографски процеси в България, тъй като икономика с такава структура при нашата територия и възможности за туризъм няма как да храни 9 милиона население.
В последното десетилетие е модерно да се говори за развитие на сектора на високотехнологичните услуги. Но малко преди това, на база на опита си да интегрират провинциите от бившата ГДР, в един от предизборните си манифести германските социалдемократи стигат до простия извод, че сектор на високотехнологичните услуги не може да се развива без съответна индустриална база.
Ако искаме в дългосрочен план да имаме друг начин на живот и нарастващо население, ако искаме да се справим с проблемите, които се натрупаха в България в годините на прехода, ако искаме да сме алтернатива на десницата, ние като партия трябва да имаме ясна визия за това как променяме структурата на българската икономика.
Това означава последователно да се реализира политика, която да промени първо селското стопанство, след това индустриалния сектор и чак на тази база да си говорим за високи технологии.
Без такъв план и такава визия, без съзнателен стремеж да се участва в управлението за реализация именно на такава програма БСП ще продължи да бъде партията, която периодично просто урежда няколко десетки свои членове на едни депутатски банки, но от това не следва никаква промяна в България.
Що се отнася до политическите и управленските инструменти за реализация на една такава политика, то те трябва да са нови. Няма как да правим политика през ХХI век с инструменти от времената преди глобализацията.
Петър-Емил Митев: В обществото ни реално са налице и двете виждания. Само първото има перспектива. Носталгията има поколенски носители, които постепенно, набор след набор, напускат сцената. Държавният социализъм не беше случайно историческо явление, но той е надживян и невъзвратим, защото неговата вертикална йерархична управленска структура противоречи на обществено-техническия прогрес и на гражданските потребности. Утвърждаването и развитието на демокрацията разкрива перспективата за демократичен социализъм.
Добрин Канев: Очевидно е, че един „ретро социализъм“ на базата на носталгия по държавния социализъм не може да помогне на настоящата и бъдещата дейност за промяна на статуквото. Без да отричаме постигнатото, този модел ще остане в миналото.
Това се отнася и за изработване и показване на завършен социалистически проект. Едва ли по този начин ще се спечелят достатъчно последователи на една крайно необходима политика на дълбоки реформи в съвременния капитализъм, особено в неговия „български вариант“.
„Проектът“ трябва да е изтъкан от предложения за необходими, но и възможни, реформи на статуквото, които могат да включват: извеждане на важни области на обществения живот от капана на неолибералното мислене – здравеопазване, образование, жилищно дело; умерени повишения на данъците в условията на прогресивна система на облагане; адекватна на заплахите климатична политика; значително нарастване на публичните разходи в много сфери.
8. КАКВИ СА ВЪЗМОЖНОСТИТЕ И ОГРАНИЧИТЕЛИТЕ НА „ВЪНШНИЯ ФАКТОР“ ЗА РЕАЛИЗАЦИЯТА НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ПРОЕКТ В БЪЛГАРИЯ ‒ ЧЛЕН НА ЕС И НА НАТО, КАТО СТРАНА, ПРЕСЕЧНА ТОЧКА НА ПРИОРИТЕТНИ ГЕОСТРАТЕГИЧЕСКИ ИНТЕРЕСИ В ТРАНСФОРМИРАЩИЯ СЕ МНОГОПОЛЮСЕН СВЯТ?
Илияна Марчева: „Външният фактор“, очертан във въпроса, е основен ограничител, защото страната е член на ЕС и не може да провежда автономна икономическа и социална политика. А това засяга пряко формулирането и изпълнението на задачите на „социалистическия проект“.
Хараламби Паницидис: Не мога да гадая какво си мислят в БСП под термина социалистически проект, но явно е, че още не са съвсем наясно. Никъде не са дали определение. Ако има реални субекти, субекти на нивото на историческите задачи, то ще има и реални промени.
Антоний Тодоров: Нито ЕС, нито НАТО са възникнали като реализация на някакъв социалистически проект. Но ЕС, макар и първоначално само „общ пазар“, със съдействието на левите партии се е развил като политическа и социална интеграция. Вярно е, че все още преобладава тежестта на единния пазар, но това също се променя и един социалистически европейски проект може да съдейства за такава промяна. ЕС се основава на солидарността на европейските държави и на взаимодействието на техните граждански общества. Тази солидарност между народите е съзвучна с една позабравена ценност на социалистическите движения – интернационализма. Парадоксално е, че днес дори млади социалисти смятат интернационализма като отнасящ се към глобалното сътрудничество на корпоративния капитал. Това е удивително, защото дори самата дума е родена от социалистическата мисъл на ХІХ век. ЕС има потенциалa да се развие по посока на един интернационален социален проект, но ако бъде еманципиран от властта на корпорациите и върнат във властта на гражданите. Тогава той може да бъде опора на националния социалистически проект в България.
НАТО възниква в началото на Студената война като средство за сдържане на съветския комунизъм. Когато обаче съветският блок беше разформирован, а съветският комунизъм изчезна, мнозина си представяха, че НАТО също ще бъде разформирован като ненужен пакт. Организацията на северноатлантическия договор през целия предишен период остана под силната доминация на САЩ и като военен потенциал, и като военно командване, и като стандарти на въоръженията. Днес НАТО е инструмент за сигурността на Запада, не е инструмент за развитието на едно социално европейско обединение, но не е и пречка пред това. Дори може да бъде инструмент, от който да се искат гаранции за сигурността на такова обединение.
НАТО, разбира се, е и инструмент в геополитическото противопоставяне между САЩ и Русия. Но ЕС не може да бъде заложник в такова съперничество, защото е по-скоро „мека сила“. Все пак, днешна Русия не е нито социалистическа, нито демократична държава, а САЩ също не са социалистическа, но все още са демократична държава. Социалистите не са изправени пред необходимост да избират между американския и руския политически проект.
Ваня Добрева: Този въпрос вече засегнах в отговори на предишни въпроси. Не възнамерявам да се впускам в абстрактни разсъждения. Както казах, членуването на България в ЕС и НАТО не пречи държавата ни да бъде цивилизационен мост между ЕС, САЩ и Русия! Да развива, специално с Русия, активни политически, икономически, външнотърговски, културни, научни, образователни и т.н. отношения! Да не участва в агресивни военни блокове като инициативата „Три морета“! Да уважаваме повече себе си, за да бъдем уважавани и от чуждите партньори! Най-бедствено е, както е у нас, когато националният елит се задоволява с ролята си на васал. Тук имам предвид и левия, и центристкия, и десния елит.
Що се отнася до партийните ни ръководства след 1989 г., те в решителното си мнозинство все по-определено развиват БСП като евроатлантическа партия! Като партия, която се отрича от вековната традиция нашата партия, и в най-неблагоприятни условия (по време на Първата и Втората световнa войнa), да поддържа руския народ, да уважава взаимните ни връзки и наследства, взаимните ни приноси като славянски култури. За съжаление, сегашното ни партийно ръководството задълбочи тенденцията на отчуждаване на БСП от Русия. То замрази отношенията ни с руските социалисти на Сергей Миронов, не зае позиции във връзка с настоящето и бъдещето на американските бази на родна територия, отказа да повдигне въпроса, защо България не предприема стъпки за внос на руски ваксини, предпочете да мълчи по темата България ‒ Русия, за руската политика и ситуацията в съвременния свят и т.н.
Поредно ръководство на нашата партия има реални „заслуги“ за легитимирането на антидържавния преврат в Украйна, за спирането на „Южен поток“ и др. Корнелия Нинова можеше да изрази становище, че Крим от векове е център на руската духовност, на руската военна чест, на руските държавни интереси, а чрез свободно проведения референдум през 2014 година се е самоопределил като част от Руската федерация. Коректността ме задължава да изтъкна, че вестник „Дума“ и до ден днешен защитава истината за Крим, за Русия.
Не ми е известно също така, в последно време някой от нашите лидери да се е противопоставял по-активно на плановете за фактическо закриване на строителството на АЕЦ „Белене“. Най-вероятно мълчанието на Нинова и на ръководството на БСП се дължи на изявлението на Нейно превъзходителство посланика на САЩ, г-жа Херо Мустафа, която директно се разпореди двата руски реактора от АЕЦ „Белене“ да бъдат преместени в АЕЦ „Козлодуй“, което на практика означава зачертаване на проекта АЕЦ „Белене“.
През 2020 г. България зае първо място в ЕС по изгонени руски дипломати-шпиони, петима на брой, до ранг военно аташе (всичките руски шпиони били от Руското военно разузнаване – ГРУ). Надминахме по брой изгонени руски шпиони Полша, Румъния, Франция, Испания, Швеция, Литва, Естония, Испания, Турция, Латвия, Гърция, Норвегия, Белгия, и т.н., и т.н.
И странно! Ръководителите и депутатите на БСП не направиха нищо, за да изяснят и разнищят пред българския народ този важен въпрос с оглед на националната ни сигурност и с възприетия политическия курс от управляващите. Не се сетиха да зададат през изтеклата година въпроси като:
Наистина ли става въпрос за руски шпиони, или е налице типична шпиономания? След изгонването на руските разузнавачи има ли заведени дела относно „престъпления“ на българи-шпиони, и на каква фаза се намират? Защо съдебната власт пази такова гробно мълчание, ако в момента текат закрити съдебни процеси? Какви военни тайни ‒ български или американски ‒ руснаците са „откраднали“? Защото, ако у нас съществуват някакви държавни военни тайни, узнати от ГРУ, те би трябвало да засягат главно САЩ и техните военни бази. Но черешката на тортата е обвинението, че единият от изгонените руски дипломати-шпиони се бил докопал до „тайни“ на изборната ни система?! Очаквах поне във връзка с това нелепо обвинение някой от депутатите на БСП да поиска да научи какви по-точно „изборни трикове и техники“ руснаците са откраднали от нас и каква държавна тайна е това? Не го направиха!
В края на декември 2020 г. завърши строежът на газопровода „Балкански поток“, може би най-крупният строителен обект в България през току-що изминалата година! Руският газ потече към Сърбия, след това ще потече към Унгария и Австрия, вероятно ще потече и към други страни на Южна Европа. Проектът беше реализиран, въпреки огромния натиск на САЩ върху българското правителство да спре строежа на „Балкански поток“! Като българка и член на БСП изпитвам гордост, че е осъществен такъв мащабен и национално необходим проект! Неприятно съм изненадана обаче, че ръководството на БСП и парламентарната ни група отново изпаднаха в положението на „ни чул, ни видял“, отново потънаха в пълно мълчание! Защо?
И ето го парадокса! По линия на външнополитическия курс, провеждан от БСП, трудно могат да бъдат открити различия с ГЕРБ (а и с останалите парламентарни и с част от извънпарламентарните партии). Не давам оценка, описвам ситуация!
За държава, чието население според социологически данни подкрепя с над 80% развитието на ползотворни и приятелски българо-руски взаимоотношения, но по време на парламентарни избори гласува за партии с негативна настройка спрямо Русия, резонно е да приемем за „нормални“ гореописаните ситуации.
Боян Дуранкев: Ако България не се съобразява с основните играчи, особено с тези, на които принадлежи 99% Европейският съюз, рискува да ѝ изключат контакта от щепсела, т.е. да ѝ спрат захранването, да ѝ наложат санкции и да ѝ намалят показно съучастието в общите решения.
И сам воинът не е воин; но ако България търси подобни на себе си „приятели“ и такива със сходни интереси, колективното действие може да бъде по-продуктивно, макар и в някакви скромни рамки. По-добре под чадър, отколкото гол на леден дъжд.
Не е тайна, че страната ни се учи в движение, идеята за Западните Балкани е ценна сама по себе си; идеята, че не само Берлин и Вашингтон са „винаги прави“, но и че с Русия, Турция и Китай, например, също трябва да отстояваме позиции на един мирен свят, без незаконни санкции и сходни интереси за равенство, също намира добър прием на българска почва. „Ледът се пука, господа политици!“
Огнян Касабов: Интеграцията на българската икономика и политика с европейските е факт, който няма как да бъде заобиколен. Макар да си поставя високи цели, някои от тях съвместими със социалистическите ценности, в последните няколко десетилетия Европейският съюз се превърна в машина за неравенство: както между държавите членки (Север ‒ Юг, Запад ‒ Изток), така и вътре в тях. Свободното движение на хора води до социален дъмпинг и потискане на заплатите. Европейските леви партии са длъжни да работят заедно за преодоляване на тези нерадостни последствия. Партиите от ПЕС трябва в особена степен да подадат ръка и да потърсят сближаване със своите другари от ПЕЛ (партии на европейската левица – бел.ред.). Гравитирането към евроцентъра се оказа като задънена улица. То означава също и загърбване на интересите на обикновените европейци. Начинът, по който Европейският съюз функционира, за пореден път показва правотата на класическата марксистка теза, че работещите хора в отделните национални държави имат много повече общо помежду си, отколкото с експлоатиращия ги национален икономически елит. Затова от особена значимост е създаването на връзки също така между левите партии и синдикатите в отделните държави членки, а защо не и общоевропейско синдикално движение.
Боян Балев: Като държава, член на Европейския съюз и НАТО, и обект на интерес и от други външни фактори България със сигурност е с ограничена степен на свобода. Трябва да се съобразяваме с геополитическа реалност, в която социалистическите идеи не са особено популярни. Ако в периода на Втората световна война България се оказва на пътя на армиите на първата социалистическа държава в света, то днес ние сме на хиляди километри от социалистическия колос Китай. И това има огромно политическо значение, колкото и китайското общество и икономика да демонстрират по-висок потенциал от този на Съветския съюз.
Тук може да се приложи репликата на чорбаджи Марко от „Под игото“, че днес България е в самото „чрево адово“, бидейки дори и в Европейския съюз. Последните десетилетия не са сред най-силните за европейската левица. По-задълбочен преглед на развитието на европейските държави след Втората световна война показва, че те много по-често се управляват от десницата. Правят изключение само страни като Швеция, но тези изключения далеч не са много.
Доколкото България е силно зависима от международната среда, със сигурност е важно за нас европейската левица да разширява влияние. Външната среда би могла да бъде доста по-благоприятна. Когато през 2005 година БСП влезе в управлението, левицата управляваше и държави като Германия и Великобритания и това имаше своя положителен ефект и върху нас.
Но ние, според мен, нямаме дори избора просто да чакаме по-добри времена, за да се опитваме да реализираме нашия социалистически проект. От нас зависи дали в „бурното море“ на международните фактори ние ще позволим на силните външни течения да продължат да разнебитват българския кораб или най-после ще успеем да използваме тези бурни ветрове, за да ни заведат там, където искаме да стигнем.
Без да претендирам, че може да преосмислим мнението на Благоев за значимостта на външните фактори, съм дълбоко убеден, че тези фактори няма да са толкова неблагоприятни за нас, ако имаме много ясна представа къде искаме да отидем и какъв е нашият социалистически проект. Няма попътен вятър за плавателни съдове, чиито екипажи не знаят къде искат да стигнат.
Един от проблемите на БСП, който става все по-очевиден през последните години, е, че водим твърде конюнктурна политика и дори не се замисляме върху по-дългосрочни политически или организационни въпроси. Дори партийните ни документи са по някакъв начин краткосрочни. Особено настоящото партийно ръководство не се и опитва да търси някакви по-дългосрочни хоризонти. В това отношение започваме да приличаме на нашите опоненти от ГЕРБ. Дипломатическите неуспехи на България през последните 10 години се дължат най-вече на това, че извън репликата „конгречулейшън“ управляващите нямат никаква идея какъв е националният интерес, който трябва да защитават във външната политика на страната, нито пред европейските партньори, нито пред други влиятелни фактори на Балканите и извън нашия континент.
Петър-Емил Митев: Неолиберализмът „подяде“, но не „изяде“ социалната държава в страните, основателки на ЕС. Не трябва да мислим отношенията си със Запада с категориите от времето на Студената война. Защитата и развитието на социалната държава е реален социалистически проект, който може да намери разбиране и подкрепа в други европейски страни. Разбира се, можем да бъдем сигурни, че консервативните сили у нас ще търсят и намират съдействие сред противници на социализма от двете страни на Атлантическия океан, особено отвъд него.
9. КАКЪВ Е ПЪТЯТ НА БЪЛГАРСКИЯ СОЦИАЛИЗЪМ ПРЕЗ ИЗМИНАЛИТЕ 130 ГОДИНИ – ИСТОРИЧЕСКИ ПОСТИЖЕНИЯ И ПОРАЖЕНИЯ?
Илияна Марчева: Българският социализъм и по-точно Социалистическата партия от 1891 г. до днес има различни постижения и провали. Тези характеристики зависят от гледната точка на оценяващия я. Според мен, като историчка, постиженията са свързани с конструктивната роля, която е играла партията като опозиция – коректив на властта – 1891 ‒ 1919 г., като участник в антифашистката съпротива 1941 ‒ 1945 г. Постижение е превръщането на страната от изостанала аграрна страна в нормална, средноевропейска страна, т.е. реализирането бързо, без много жертви, въпреки насилията от всякакъв характер, на Втората и началото на Третата индустриална революция в България през 1944 ‒ 1989 г. По този начин тя е допринасяла за европеизацията на страната и обществото. Постижение е и фактът, че БСП не допусна кърваво предаване на властта на няколко пъти по време на прехода 1990 г., 1997 г., 2013 – 2014 г. Пораженията ѝ са при задълбочаването на тихата Гражданска война 1919 ‒ 1944 г., както и в периода на сталинизацията 1948 ‒ 1956 г., както и по време на прехода, когато зад лозунги за социалистическа пазарна икономика и плурализъм се скри от обществото реалната траектория – към капитализъм и отричане на предишните постижения.
Антоний Тодоров: Периодът на оценка е твърде голям, изпълнен с успехи и провали. Българският социализъм има европейски корени, европейска генеалогия, и това не трябва да се забравя. Той въвежда в българското общество социалистическите идеи, разбирането за една мащабна и дълбока обществена промяна. Той се развива в многобройните синдикални работнически борби за справедливост, в борбите за демокрация, за избирателни права, в антифашистката съпротива, в подхранването на желанието за едно социално справедливо и демократично обществено устройство. Но губи, когато ликвидира демократичната опозиция през 1947 г., когато сляпо следва сталинския модел и използва насилието като средство за обществена промяна. Печели с модернизацията на България през 60-те години на ХХ век, но губи с възродителния процес през 80-те години. Печели с промяната от 1989 г., когато инициира началото на бурния процес на демократизация.
Историята на българския социализъм след 1989 г. е по същество нова страница, едновременно възвръщане към европейските корени, но и обновление, включително скъсване със сталинския тоталитаризъм. Но отново има успехи и провали. Успех със съхраняването на социализма като част от националната политическа култура, със структурирането на една трайна социалистическа субкултура в българското общество. Успех при договарянето и приемането на Конституцията от 1991 г. Но неуспех с охотното приемане на българския „червен капитализъм“, с прикриването чрез масовата приватизация на реалната касова приватизация, с толерирането на различни корупционни практики.
Онова, което добре трябва да се осъзнае от българските социалисти, е, че от 1990 г. насам основната им партия, БСП, непрекъснато намалява своята избирателна подкрепа. Както и че след 2005 г. тя никога не е успявала да получи подкрепата на 1 милион избиратели или повече, че след 2009 г. винаги е втора след ГЕРБ на всички парламентарни, местни и европейски избори. И макар да спечели нейният кандидат на президентските избори през 2016 г., БСП показа несигурност в подкрепата си за него през 2020. Както и много лесно се раздели с нейни бивши ръководители и емблематични лица.
Ваня Добрева: Според мен, българският социализъм няма защо да се срамува, а трябва да се гордее с приносите си към благоденствието и цивилизационното реформиране на българския живот.
През 20-те години на миналия век БКП застава начело на първото антифашистко въстание в Европа и света – Септемврийското въстание! Последвалите репресии и жесток терор от страна на българското правителство срещу леви най-блестящи български интелектуалци – убийството на великия ни поет Гео Милев, на поета Христо Ясенов, на поета Васил Карагьозов, на публициста и журналиста Йосиф Хербст, на анархокомуниста и публициста Георги Шейтанов, на общественика Тодор Страшимиров и др. ‒ са черното предизвестие за настъпващата кафява епоха.
Най-голяма гордост предизвиква фактът, че българската антифашистка съпротива (в държава, сателит на нацистка Германия) е организирана и активизирана почти изцяло от членове на БКП и на нейната младежка организация РМС. БКП поема ръководството на антифашистката борба у нас, тя е партията, която дава хиляди жертви в името на свободата на България, но и за освобождаването ѝ от капиталистическия гнет. И най-сетне, исторически е приносът на БКП за участието на Първа българска армия (през последния етап на войната) срещу Хитлеровия Вермахт, както и за запазване на границите на България след Втората световна война. Най-интензивното развитие на икономиката, на промишлеността, на земеделието в България през ХХ в. е постигнато по времето на социализма от втората половина на ХХ век. Най-висок е и жизненият стандарт през този период. По показатели на модерното промишлено производство изпреварваме развитието на съседните балкански страни.
През втората половина на ХХ в. в България е постигнат един от вековните идеали на световния хуманизъм – безплатно и всеобщо здравеопазване и образование. Шедьоври на националната ни литература и изкуства са сътворени през този четиридесет и пет годишен период. Материалната база за културни прояви е финансирана и построена през тези четири десетилетия. При всичките условности, най-значими български държавници след Освобождението до днес са Стефан Стамболов и Тодор Живков.
Не пея дитирамби! Казвам истини, които ръководствата на БСП след 1989 г. фактически отрекоха или омаловажиха.
Друг е въпросът за лагерите през 50-те години, за упражненото произволно насилие, за цензурата, за потъпкването на редица етически, национално обагрени ценности. За допуснатите крупни грешки през осемте години на възродителния процес. Само че след 10 ноември 1989 г. ръководители на БСП предпочетоха да поставят на първо място отрицателните явления през социалистическия период и чак след това, в подчинен порядък, да изтъкнат ‒ с привкус на негативизъм ‒ успехите, за чиято реализация водещата роля на БКП е исторически безспорна.
Посочването на позитивите от периода на социализма не е носталгия по миналото, а съобразяване с точните факти и цифри. Впрочем, миналото е повод както за гордост, така и за извличане на горчиви поуки, на уроци как по нов път българската левица да отстоява свободата, демокрацията и просперитета на родината, как да участва продуктивно в провеждането на избори и в парламентарния живот.
Боян Дуранкев: Може България да се е включила в системата на капитализма твърде късно – чак след Освобождението, но някои от най-известните теоретици на социализма като Димитър Благоев и най-известните дейци на международното работническо движение (и комунисти, които приемат, че социализмът е първата фаза на бъдещата социално-икономическа система) като Георги Димитров, са жалони за бъдещето, които не могат да бъдат пренебрегвани, освен от водачи-слепци.
Прибавете към това онези години след Втората световна война до 1990 г., които изведоха България от групата на най-слабо развитите страни (по-късно започнал капитализъм) и я вкараха в горната подгрупа на средноразвитите страни – това е такъв практически опит, който малцина страни притежават.
Най-важното е, че и социалистическата теория, и социалистическата практика, независимо от резонните окайвания на съдбата на България, оставят трайно своя отпечатък, чрез който изпреварваме в много отношения и САЩ, и други развити страни: годишен платен отпуск (САЩ нямат) и 40-часова работна седмица; дългосрочен платен отпуск по майчинство (САЩ нямат, други страни имат по-кратък срок); обществена пенсия за стаж и възраст; безплатно или символично платен достъп до обществено образование и обществено здравеопазване и т.н. И нещо, което боде очите на реставраторите на капитализма: високата култура от времената на „реалния социализъм“ – книги, филми, музика и т.н., които остават ненадминати по количество и качество; чалгата, „миските“, „мисирките-проститутки“ и откровената простащина на управляващите са чудесна илюстрация на постиженията на „реалния капитализъм“.
Огнян Касабов: През последните три десетилетия социалистическото движение у нас, изглежда, губи една много важна битка ‒ идеологическата. Този процес, разбира се, има своя международен контекст, но антилевичарството в България (страна с потресаващи социално-икономически неравенства) е особено гротескно. При все това, изглежда, напоследък има известно пробуждане. Българските граждани трябва да бъдат убедени, че доминиращата дясна идеология е в разрез с техните интереси и е сред основните виновници за печалното социално-икономическо положение на нашата страна – и за безропотното му приемане.
Боян Балев: В контекста, в който се е водила политика в България и Европа през тези 130 години, наистина е постижение дори самото оцеляване на партията като такава и запазването на нейното влияние. Това важи в най-голяма степен за последните 30 години, през които почти всички други големи сили се появяваха и изчезваха сравнително бързо.
Българската политика и българската държава имат нужда от институции като БСП, преживели и преодолели много и различни времена. Нашата партия има столетен опит дори в разцепленията и обединенията и това също е част от нейната сила. Имаме исторически опит дори с работата в условия на нелегалност.
За добро или лошо в съвременните условия най-ценен се оказва опитът от правенето на политика в държава, в която формално има демократични институции и процедури, но реално нещата се случват като в едни много известни произведения на Алеко Константинов. Това дава и огромна отговорност на БСП, защото именно нашата партия през първите 20 години на прехода успя до голяма степен да гарантира със своето политическо участие най-дългия период в историята на Третата българска държава, през който тази държава е била реално демократична. Тепърва на местно и национално ниво започваме да осъзнаваме значението на тази демокрация, дори във вътрешнопартиен план.
Безспорно постижение на нашата партия е степента, в която се разширява нейното влияние през първите десетилетия на съществуването ѝ, докато неин лидер е Димитър Благоев. Постижение е и оцеляването в условията на нелегалност през двете десетилетия след Септемврийското въстание до идването на партията на власт. Голямо постижение са дипломатическите успехи през и след 1944 година, когато България е спасена от трета национална катастрофа. Постижение с огромно значение и за настоящия авторитет на нашата партия е реализираната догонваща модернизация на България през онези 45 години. Особено сериозни постижения са системите на образование и здравеопазване. Успех на БСП е и мирният преход след 1989 година и установяването на функционираща демокрация, което споменах и по-горе.
За мен на този етап в началото на ХХI век като най-голямо поражение на нашата партия изпъква в годините на прехода неуспехът както да се удържи доста по-модерната структура на икономиката отпреди 1989 година, така и на тази база да се запазят социалната държава и жизненият стандарт на мнозинството от хората.
Категорично съм убеден, че тази битка за нас не е приключила и бъдещето на БСП зависи от това дали и доколко ще я водим, както и дали и доколко ще си поставим в тази битка достатъчно високи цели. Много неща от социалистическия период не могат да се върнат. Но ние можем в новите условия да формулираме и реализираме нов проект за догонваща модернизация на България в новата информационна епоха и само с такава визия за бъдещето БСП може да запази и отстои позицията си на водеща политическа сила.
Връщането на България на по-челни места в класациите за икономическо, социално, човешко и всякакво друго развитие е много важно дори и за възстановяването на реална демокрация и свобода на словото в България след продължилия вече десетилетия по-различен режим и това все повече ще се осъзнава дори от българи с по-различни убеждения от нашите.
Петър-Емил Митев: Най-голямото му постижение е държавният социализъм, установен след Втората световна война. Това е и най-голямото поражение, обусловено от рухването на социалистическата общност и СССР. БКП съумя да се преустрои и впише в парламентарната демокрация, като прие стратегически курс към демократичен социализъм. Това само по себе си е постижение, което получи реализация в новата Конституция. И масово признание на изборите през 1994 г., за съжаление проиграно от партийното ръководство, оглавявано от Жан Виденов.
10. КАКВИ СА ПОДХОДИТЕ И ФОРМИТЕ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ШИРОКО ЛЯВО ДВИЖЕНИЕ ВЪЗ ОСНОВА НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКИТЕ ЦЕННОСТИ, ЗАКРЕПЕНИ В ПРОГРАМАТА НА БСП „СВОБОДНИ ГРАЖДАНИ; СПРАВЕДЛИВА ДЪРЖАВА; СОЛИДАРНО ОБЩЕСТВО“ – СВОБОДА, СПРАВЕДЛИВОСТ, СОЛИДАРНОСТ, РАВЕНСТВО, МИР, ТРУД, ХУМАНИЗЪМ, ХАРМОНИЯ МЕЖДУ ЧОВЕКА И ПРИРОДАТА, РОДОЛЮБИЕ?
Илияна Марчева: Не съм сигурна, че може да се изгради широко ляво движение на основа на социалистическите ценности. Социализмът като идея и практика умря с разпадането на Източния блок и СССР, той беше стигматизиран и обвинен във всички смъртни грехове на общественото развитие по време, а и след Студената война. По-обединяващи лозунги биха били – спазване на закона от всички, защита на социалните, трудовите и всякакви други права на хората на труда, онеправданите, разорените, прогресивно подоходно облагане, разумно и активно опазване на природата от концесионери, чиста природа – за всички и др.под.
Хараламби Паницидис: Това не са (само) социалистически ценности. За тези лозунги са умирали и по време на ранните буржоазни революции, за други са се борели още по време на Просвещението.
Така че тези ценности не могат да бъдат основа за подходи и форми за изграждане на широко ляво движение. Твърде са абстрактни, твърде клиширани.
Антоний Тодоров: Обявените в Програмата ценности представят една достатъчно плътна идея за това, как БСП вижда социализма. Но те ще останат само декларативни, ако не бъдат допълнени от конкретна програма за промяна по основни насоки на секторните политики. Също така могат да бъдат критикувани като противоречащи на елементи от политическата практика на БСП: справедлив ли беше плоският данък, в защита на справедлива държава ли беше едно критично назначение в ДАНС, израз на хуманизъм ли беше отхвърлянето на Истанбулската конвенция след толкова активни акции на социалистите за нейното бързо ратифициране.
Въпросът е, доколко тези ценности са разбирани по еднакъв начин от всички в БСП и как те са представени на обществото като специфични за социализма ценности. И още, как да се привлекат дори не толкова към такива ценности, колкото към практическо единодействие другите леви партии, но така, че те да не смятат, че просто ще бъдат погълнати или винаги третирани като „по-малкия партньор“ или по-лошо, като „ренегати“. Ще могат ли старите вражди в левицата да бъдат оставени настрана, за да се търси едно честно и истинско взаимодействие? Няма да е лесно, но един честен разговор винаги помага.
Могат ли левите партии да постигнат обща програма за управление? Която да бъде приета и от по-широки кръгове на обществото? Няма да е лесно, защото много неща от най-близката история тегнат върху левицата, включително и драматична раздяла със знакови фигури.
Но вероятно представянето на конкретна програма с няколко приоритета, с аргументирано финансиране и организационно осигуряване, ще е добър ход. Нещо, което да покаже, че социалистите могат да направят много неща по-добре от ГЕРБ. И най-вече да покажат, че ще сложат край на най-отблъскващите практики на управлението от последните десет години: използването на държавата за лична облага и разправа с опонентите, отнемането на бизнеси, използването на държавните поръчки за частно облагодетелстване, назначенията на некомпетентни хора на важни позиции, приватизирането на държавната администрация, предоставянето на общото природно достояние за частно обогатяване и най-вече – неглижирането на социалните неравенства и на бедността.
Ваня Добрева: Разбира се, един такъв синтез би бил полезен. Само че през трите десетилетия преход много от постановките в подобни идейни платформи времето опроверга, превърна ги от пориви за дела в празнословие. Всички цели, изброени във въпроса, звучат прекрасно, но те тепърва ще трябва да придобиват българска кръв и плът, да бъдат приземявани и реализирани с оглед на дълбоката всеобща криза, в която е затънала България.
Може ли да се създаде движение върху такива красиви и съдържателни думи? Защо да не може! Въпреки че тази благородна идея на този етап трудно ще се осъществи ‒ липсват поначало героите на прекрасните политически представи и блянове.
И все пак, ако искаме искрено такива проблеми да бъдат свободно дискутирани и реализирани в БСП, необходимо е, както казах, да функционират вътрешнопартийните идейни тенденции, върху които, на базата на полифоничния принцип, да се реализира партийното единство! А не, както сега, партийното ни ръководство да изпада в паника и ярост от всяка по-остра критика на дейността му. Следователно, необходимо е да ревизираме своето разбиране за „единство“: това „единство“ да не е монолог в духа на „цезаризма“, а да означава равноправна размяна на мнения (в партийните обединения или извън тях, толерантност към различните възгледи), организирането на дискусии, на кръгли маси и т.н. Едва след подобни демократични процедури да се гласува партийната позиция върху принципа на вишегласието!…
Една от най-тревожните тенденции в партията е рязкото свиване на нейния членски състав и електорална подкрепа. След промените за социалистическата партия през 1990 г. гласуват 2 887 766 български граждани. През 1994 година за БСП са гласували 2 258 212 души. От 1997 г. до днес за БСП гласуват около милион гласоподаватели. За последен път печелим парламентарни избори през 2005 г., когато председател на БСП е Сергей Станишев – 1 129 196 гласа. При следващите избори БСП, независимо кой е председател на партията, получава под милион гласове. Този процес на намаляване на подкрепата за БСП, успореден със съкращаване на членската ни маса, според мен, предполага сериозно обсъждане и самокритика.
Налага се впечатлението, че за Великите сили е по-изгодно в България да има силна опозиционна партия като БСП, за да „обира“ недоволството на българските граждани. Но не и да бъде решаващ фактор в управлението на България.
На 4 април предстоят парламентарни избори. Както винаги, и към тези избори вървим с надежда. Иска ни се да повярваме на Корнелия Нинова, която императивно обеща, че БСП не само ще спечели тези избори за Народно събрание, но и че победата ни ще е зашеметяваща, осигурила ни възможност да управляваме самостоятелно. Дано! Дано това се случи! Макар че тепърва предстои да уточняваме фундаменталните въпроси на коалиционната ни политика. Макар че не сме видели програмата ни за управление, подготвена в цялостния ѝ вид. Макар че преди такива решаващи избори би трябвало да получим поне най-обща ориентация, дали сме за правителство на националното спасение или за следизборни коалиции и т.н. Макар че председателят Корнелия Нинова на няколко пъти сменя мнението си за резултатите на БСП в предстоящите парламентарни избори.
Обобщено: резултатите от парламентарните избори на 4 април се превръщат за БСП в рубикон и във върховно изпитание, доколко тя е „жива партия“ и доколкото народът е готов да ѝ повери своите съдбини.
Огнян Касабов: БСП има шанс за пробив на националната политическа сцена само ако се върне към изконните леви ценности на равенството и солидарността, на свободния от експлоатация труд. Само тогава е възможно и истински продуктивно обединение с други леви групи и движения. Социалистическата партия трябва да има куража отново да стане партията на Благоев.
Боян Балев: Въпросът за съюзника е един от най-интересните и важни не само в по-далечната партийна история. В последните малко повече от 10 години имам и лични наблюдения върху това как, защо и при какви условия ние като партия търсим съюзи и съюзници. Впечатленията ми са, че претенциите на нашите партньори към БСП много рядко са от програмен, идеологически или някакъв такъв характер.
Голям проблем според мен е и, че в последните две десетилетия лявото в България някак се стесни. Дори повечето нови политически „проекти“ – най-често се самоопределят като десни. Според различни социологически изследвания като леви в България се определят не чак толкова много хора, колкото примерно би ни се искало – да кажем поне една трета от населението.
Но разговорът за идеи може да изиграе много голяма роля далеч преди да тръгнем да търсим някакво формално ляво обединение на някакви структури – движения, партии или дори профсъюзни и синдикални организации. В последните години сякаш замряха дискусиите вътре в партията по различни политически въпроси. Ние тръгнахме с решение на конгреса към писане на нова програма, без да сме провели поне няколко идейни дискусии за необходимостта от програмно обновление.
Без началото на един такъв разговор, който може и да не бъде, а и не трябва да започва като затворен и вътрешнопартиен, няма как да постигнем не само широко ляво обединение, но дори обединение вътре в партията БСП около действащата програма или около новата такава, за чието изработване все още не са предприети никакви стъпки.
Вярно е, че веднага след 50-ия конгрес БСП на практика влезе в предизборен период в усложнена от пандемията ситуация. Вярно е и това, че мнозина се вълнуват най-вече от подреждането на листите с кандидати за народни представители. Предполагам и дори се надявам, че след парламентарните избори този разговор за програма и политика като път към някакво обединение в лявото пространство и дори вътре в БСП може да се случи.
Един такъв диалог не може да мине без, бих казал важната, ако не и водещата роля на теоретичните органи на партията, защото изработването на програмата е преди всичко писмовен процес. На практика редакционната колегия на списание „Ново време“ и главният редактор Георги Пирински първи инициираха дебата. „Ново време“ започна разговора за новата програма. Самата нова програма може да бъде документ, който да обедини около социалистическите ценности много хора в партията и извън БСП. Искрено се надявам настоящото партийно ръководство да приеме това като подаване на ръка, а не като „отнемане на инициативата от ръководството“. Критично важно е програмните дебати в БСП да са един постоянен процес, а не еднократни PR акции около предизборните кампании.
Пeтър-Емил Митев:
Идейна дискусия.
Политическа платформа.
Масова работа.
Добрин Канев: По всичко изглежда, че в сегашните условия евентуално широко движение ще бъде нещо по-широко от само ляво.
Затова е необходимо да се мотивират, активират и мобилизират тези социални групи, които са склонни да подкрепят дълбоки реформи в българското общество с цел промяна на икономическия модел и формиране на едно социално по-справедливо общество, както и възстановяване на основни демократични принципи.
Особено внимание трябва да се обърне към младите, които се оказаха в други страни готови да подкрепят и по-радикални програми.
Не е задължително това възможно обединение да стане на базата на програмата на една партия, но както споменах и на друго място, много постановки на програмата на БСП далеч не са остарели и могат да послужат за основа и на търсене на подобен широк съюз.
[1] Маркс, Енгелс. Съчинения, т. 8, С., Изд. на БКП, 1959, с. 117.
[6] „Лична независимост, основана на вещна зависимост, е втората голяма форма, в която за пръв път се образува система на всеобща обществена размяна на веществата, на универсални потенции. Свободната индивидуалност, основана на универсално развитие на индивидите и подчиняване на тяхната колективна, обществена производителност като тяхна обществена потенция е третото стъпало.“ (Карл Маркс. Човекът и бъдещето. Избрано. 2013. Съст. Б. Мунтян, П.-Е. Митев, Б. Попиванов. София: Изток-Запад, с. 157).