Аз искам да се спра на един друг аспект на националната сигурност – състоянието на гражданското общество, което е всъщност имунната система на една страна. Преди една година депутатите в 39-ия парламент загубиха подписите на половин милион българи, които се обявиха против ликвидирането на ядрената енергетика. В момента в деловодството на върховната власт у нас отлежават без никакви последици други десетки хиляди подписи срещу военната кампания на България в Ирак. Този факт демонстрира не само феодалното пренебрежение на управляващия елит спрямо тези, които плащат данъците – в това число и за националната сигурност – но и отчайващото състояние на гражданския сектор в България.
Гражданите на България са лишени от правото да упражняват двете най-важни обществени професии – да проявяват стопанска инициатива и да се занимават с политика. Става дума за най-важното политическо действие – не за избори на управляващ елит, а за налагане на решения. Известно е, че посредством пряката демокрация интелигенцията и средната класа в цивилизовани страни като Швейцария, Австрия и скандинавските държави не са просто един коректив, а основен субект при вземането на всякакви местни и кантонални и федерални решения. Това са и хората, които определят дневния ред на своето общество. У нас вместо това се роди едно абсурдно понятие, наречено “политическа класа”, т.е. група, затворена в своите привилегии, плюс т.нар. електорат. Статуквото, установено от т. нар. преход е най-точно окачествено от самата държава в лицето на нейния главен прокурор Никола Филчев – криминална диктатура.
По мое мнение тези тенденции на потискане на гражданското общество и липсата на възможност за промяна почиват на няколко основни стълба. Това са лицензионните режими спрямо средния и дребния бизнес, ограничаване на пряката демокрация на референдумите, политиката на ниски доходи, безпрецедентният произвол, даващ съдебни и законодателни привилегии на хора от сивия сектор. Разрешителните режими, дирижираната хиперинфлация, приватизацията и цялостният корупционен натиск експроприираха гръбнака на зараждащото се гражданско общество в лицето на средната класа, т.е. имунната система на една държава.
Първо, посредством лицензионната корупция или политиката на т.нар. разрешителни режими, които за сведение в Румъния са 40, а у нас все още са 400. Икономическият терен, респективно средният бизнес, беше целесъобразно разчистен в интерес на правилните братовчеди, съпартийци или откровени борци. Раздаваха се куфари и чували с пари на келнери и шофьори, готвачи и кифладжии се назначаваха за банкери и министри. Манекени отговаряха за управлението на застрахователния пазар в държавата . За съжаление едър бизнесмен се ставаше с политическо решение на съответната управляваща партия.
Такива са преобладаващят брой от т.нар. работодатели, най-богатите хора в България. С други думи, подобно на съдебното съсловие преобладаващата бизнескласа у нас си е чиста проба политическа класа. Много от тези бизнесмени от Драгалевски, Самоковски и Свиленградски тип по дефиниция не биха могли да бъдат на страната на гражданите и съответно на националната сигурност. В резултат на всички експерименти феодалният и партиен капитализъм у нас реализира най-абсурдното си постижение в света – в България, и то според американските класации, има по-малко икономическа свобода от времето преди 1989 г., времето на т.нар. комунизъм, който по презумпция отрича икономическата свобода.
Второ. Политиката на ниски доходи, съчетавана със смазващи данъци и осигуровки също може да се окачестви като една от корупционните практики, която цели наред със свръхпечалбите за елитите, циментиране на това статукво. Цялостната корупционна политика през последните 15 и особено през последните 10 години има опасност тенденциозно да превърне гражданите на България в своеобразни панелни крепостни селяни на “Топлофикация”, “Софийска вода”, здравната каса и други монополи, откровено доминирани от представители на българската мафия. От такъв изтормозен гражданин трудно може да се очаква дори и физическа възможност за някаква инициатива, протест или друга обществена изява.
На трето и не на последно място. Българското политическо законодателство постановява и фактическа невъзможност за иницииране на референдуми от страна на гражданите на ниво София, ниво регион или в национален мащаб. По закон правото на допитване е делегирано на депутатите, на тези евентуално против чиито решения би могъл да се организира съответният референдум. По същия начин стои и въпросът с т.нар. народен защитник, който вместо да се избира от народа, се избира от парламента.
Съвсем отделен е проблемът с българската гражданска пасивност и липсата на солидарност, обстоятелството, че по добра национална традиция българинът винаги очаква някой друг да го оправи. Историческият и особено европейският опит показват, че всяко едно гражданско право е извоювано с тежки драматични борби. Но да се върнем на нашата тема.
Един от основните фактори за днешното състояние на нещата е липсата на граждански контрол върху политиците. В нашия случай липсата на граждански контрол над политиците доведе до единствения възможен резултат – политика на национална и обществена несигурност, пияни посланици по улиците на Европейския съюз, убити заложници в Ирак, насаждан от властите страх от терористични атентати у нас, повсеместно беззаконие, произвол във всяка точка на България.
В последните няколко години се наблюдава и нещо изключително тревожно – тотален дефицит на пряка демокрация в обществения живот и отсъствие на вътрешна политика в информационното пространство. На фона на този упадък тези, които ще спечелят следващите избори или ще се кандидатират за следващата власт, по прогнози това е Левицата, не могат да се надяват и е опасно да се осланят на изборна победа ей така, на някакъв автоматичен и подразбиращ се ротационен принцип без политическа оценка “за” или “против” сегашното статукво, без ясна европейска и честна позиция за съвършено нов тип управление на страната.
Преди да определи коалиционните си партньори в парламента, всяка партия първо трябва да влезе в коалиция с българските граждани и да чуе техния дневен ред. Идвайки на власт, да премахне лицензионната диктатура, да положи началото на пряка демокрация и да освободи средната заплата от пресата на икономически и политически мутробарок, защото и днес, 15 години след 10 ноември, както и тогава дневният ред на гражданството може да се изрази с една единствена дума – време за промяна.
ЮРИЙ БОРИСОВ: Аз искам да направя нещо като реплика или допълнение. Не мога точно да определя жанра, но за втори път се говори за слабост на гражданското общество под една или друга форма. Генерал Цветков цитира мой материал, в който изразявам съмнение в ефективността на кръглите маси, които се правят по принцип в България и които са много. За съжаление няма друг път.
Ще ви дам един актуален пример от Франция. Преди два дни е внесен един доклад и поставен на бюрото на министър-председателя Рафарен, който обобщава дискусия, провеждана година и половина в областта на образованието. През май 2003 г. правителството обяви дискусия по проблемите на средното образование. За този период – от май 2003 г. до днес, до преди няколко дни, са проведени 26 хиляди кръгли маси, в които са участвали над 1 милион французи. Докладът е от 150 страници.
Независимо от това, че връзката в България между експертното начало, политическото мислене и политическите решения не е много силна, няма никакъв друг начин да се формира това гражданско общество освен чрез ясно публично отстояване на експертното мнение, и активно търсене на връзката между експертното и политическото. Вероятно ние сме пропуснали някакъв път в своето развитие. Може би сме вървели встрани от едно традиционно добро цивилизационно развитие, но ние ще наваксаме този път.
Няма друг начин и това, че отчитаме някаква пропаст, някакво скъсване на връзката, не ни дава основание да се обезкуражаваме, защото, пак казвам, друг път поне в Европа на мен не ми е известен.
