Управлението на сектора “Сигурност” е може би най-важният и в най-значителна степен нерешен проблем на реформите в системата за национална сигурност на България. Сам по себе си той е достатъчно обемен и принципите и подходите за решаването му не могат да бъдат изчерпателно развити в рамките на еднократна дискусия.
В последните години някои елементарно фокусират управлението главно в обсъждането на въпроса трябва или не трябва да има шапка над специализираните структури от сектора; каква да е тя (килната наляво или надясно, или нахлупена над центъра в политико-целесъобразен смисъл); къде да е разположена спрямо сегашните удобно разпределени (зад договорени в началото на прехода интереси) ръководни функции между институциите на независимите по конституция власти; кой да владее реалната власт над нея като пряко управление и каква да е по обем и структура организационно-функционалната й същност (политико-управленска, експертно-управленска или смесена).
Съвсем естествено откритият и скрит спор по въпроса го държи в “дългото чекмедже” на нерешените въпроси на сектора, като шпаги по него кръстосват само експертни мнения, най-често услужливо пресметнати в унисон с позициите на президент, правителство, партии.
Ще се опитаме да очертаем контурите и някои съдържателни моменти на системата за управление на сектора “Сигурност”.
Първо. Разработка на философията и концептуалната база на политиката за сигурност на съвременната национална държава в глобалния свят с неговото глобално икономическо и политическо управление и при членството и участието на държавите в наднационални организации със споделена сигурност и суверенитет в тях.
Второ. Създаване на цялостна нормативна основа за функциите, задачите и пълномощията на сектора и неговите подструктури, за техния организационен строеж, за тяхното управление и контрол по вертикала и хоризонтала от върха на институциите на властите до последното най-ниско звено на управление, за ресурсното им обезпечаване и за отношенията им с другите държавни сектори и с международните структури.
Трето. Постигане на безусловен и постоянен национален консенсус за ешелонираното довеждане докрай на реформите в сектора и за разработката на времевите стратегии и конкретните задачи за неговото развитие и дейност съобразно измененията на обстановката, свързани с рискове, заплахи, опасности, държавни и партньорски приоритети, съответните вътрешни и външни препоръки и изисквания и възможностите за адекватен български отговор за гарантиране на сигурността.
Нека приемем, че основна цел и задачи на всяко управление са да осигурява и гарантира рамкирането, балансирането, координирането и задоволяването на интереси. Сигурност има, когато има сигурност и стабилност на хармонизираните интереси на държавата, обществото и гражданите в съответствие с възможностите във вътрешен и международен план. (Защото “Интересът клати феса”, но клати и управлението, което фесовете избират.) Смятам, че главният проблем на глобализацията е доколко е управляема и какво е съотношението между явното и тайното й управление, между показваните и скриваните интереси, доколко равнопоставено е участието на заинтересованите държави в това управление.
На първо място ми се струва, че философията на политиката за сигурност трябва да отчете, че във фокуса застава сигурността на човека във всичките й аспекти. Около сигурността на личността във всичките й измерения концентрично се гради сигурността на държавата и обществото, на регионите, на света като цяло. В този смисъл глобализацията води и до глобална взаимообвързаност между сигурността на света, регионите му, държавите, обществата и личностите, където и да са разположени в глобалното “село”. Всеобщи са рисковете, заплахите, опасностите, независимо от различната степен на застрашеност в различните махали на селото. Всеобщи са и задълженията, независимо от различните ресурси за изпълнението им и различната роля в управлението на тези ресурси.
На второ място философията на политиката за сигурност следва да отчита новите потенциални точки на конфликтите на интереси в наднационален и национален план и реалните възможности за взаимоизгодното им преодоляване. Такива конфликтни точки например са съществуващите социални разлики между богатия Север и бедния Юг, контролът върху енергийните ресурси и потреблението им, контролът върху световните финанси (вкл. на сенчестата икономика), контролът върху военните потенциали, отслабналата и непроменяща се роля на ООН и др.
На трето място трябва да се съобрази новата йерархия на световното управление, включително и при участието ни в организации като ООН, НАТО, ЕС и др. Тази йерархия неизбежно поражда и йерархия на интересите и предполага тънко и точно пресметнато маневриране за гарантиране и защита на националните интереси. На България й предстои тежък и дълъг път до достигане на широкото средно стъпало на тази йерархия. Политиците и политиката ни показват неготовност за това.
Съобразно тези аспекти основният документ на политиката за сигурност (концепцията за национална сигурност), която още с разработката й от предишното правителство изглеждаше повърхностна и лековата, не бе актуализирана и до днес. Въпреки немалко свършеното с усилията за приемането ни в НАТО и затварянето на преговорните глави с ЕС. България няма нито ясно заявена национална доктрина, нито основи на средносрочна концепция (или поне стратегия) за национална сигурност и това не позволява поддържането и на съответна стабилна политика за сигурност, в т.ч. и конкретно за управление на сектора. Актуализирана или най-добре нова концепция за национална сигурност е неотложно необходима
И мисля, че днешният форум може да помогне за разработката й. Концепцията може да рамкира целите, приоритетите, конкретните интереси в конкретни времеви периоди; законодателството за сектора; архитектурата на системата за национална сигурност; нейното управление и технологията му.
Нужни са дефинитивни промени в понятийния апарат. Националната сигурност следва да се разглежда опряна на три кита – национални интереси; национални задължения и ползи от членството ни в ООН, ЕС, НАТО и други международни организации, от договореностите като цяло с разнообразните външни фактори; сигурността на националния индивид (сигурност на личността). Друго значение придобиват вече доскорошните стълбове на националната сигурност като национален суверенитет (сега ние споделяме и отдаваме под наднационално разпореждане немалък дял от суверенитета си); териториална цялост и граници (за една държава-членка на ЕС това има вече по-различно значение, съответно внася нови елементи в тяхната защитеност).
Ако обобщим дотук, националната сигурност е система, която гарантира добре дефинирани и постоянно преформулирани (съобразно изменящата се обстановка) национални интереси. Чрез политика, институции и отношенията им вътре и вън от страната, които защитават националните интереси и сигурността на личността в рамките на вътрешните и международните задължения на властите. Ще посоча няколко концептуални акцента.
На първо място е сигурността на националната идентичност на ценностната ни система като част от ценностните системи на цивилизацията и сигурността на информационно-комуникационните системи, които са на разположение на властите за налагане и манипулиране на ценности. Много интересен и необхванат от българското управление досега въпрос е за квотата ни в световната информационна среда и за възможностите за контрол на чуждо влияние в българската информационна среда, за минимума разумен контрол върху Интернет, за баланса на държавния контрол върху вътрешните медии и за недопускане на политически целесъобразен контрол върху тях.
На по-преден план излиза икономическата сигурност като база. В нея има най-широк диапазон от национални интереси. И, засега, най-малко концептуално и нормативно организиран държавен протекционизъм на националната икономика, в т.ч. частния бизнес.
На следващо място е тясно свързаната с икономическата социална сигурност, която съдържа най-много елементи от сигурността на личността (живот, собственост, работа, жизнен стандарт, образование, здравеопазване, справедливо ползване на обществените блага и т.н.)
Следва сигурността, свързана с рисковете и заплахите, които имат екологични измерения, измеренията на престъпността, където на водещо място са тероризмът, организираната престъпност и тежката масова престъпност (някои я наричат конвенционална).
Ще посочим и няколко рамкиращи съставки на националния интерес
Основен национален интерес в средносрочен план е България да доближи всички свои показатели до средноевропейските за държавите-членки на ЕС.
Национален интерес е България да развие ролята и позициите си като една от държавите – мостове между ЕС и ОНД, Близкия изток и Средна Азия. И да бъде равнопоставена балканска държава в региона и извън него (когато се формира регионалната политика на балканските държави и световната политика спрямо тях).
Национален интерес е България да се развива като гранична държава на ЕС с всички ползи от това, познати в рамките на националната държава. В т.ч. да бъде европейската безмитна зона, например.
Национален интерес е България да е част от комуникационното европейско и регионално пространство (транспортните коридори, в т.ч. р. Дунав, летища, пристанища и терминали, съобщителните и информационните комуникации).
Национален интерес е България да бъде звено от производството и транзита на енергийни ресурси и търговията с тях. Газът от Иран през Турция до ЕС, газът от Ирак и петролът, електроенергията, вкл. АЕЦ. Естествено е тук да бъде приоритетно отчетена и руската ни връзка и зависимости.
Национален интерес е България да стане туристически център за всички видове туризъм и свързаната с това развлекателна индустрия и развлекателни услуги.
Национален интерес е да съхраним и използваме рационално водните запаси – новото злато след петрола.
Национален интерес е да съхраним, развием и покажем националната си култура и изкуство, създадени през вековете в едни от средищните центрове, в които са се пресичали културните потоци на различните ценностни системи в човешката цивилизация. Национален интерес е в България да се досъздаде и апробира етническият модел на националната държава в ЕС.
Ключова теза за националния интерес е равнопоста-веността. На ролята и мястото ни. На третирането ни. Изобщо конфликтите на интереси в света могат да се решават чрез разширяване на равнопоставеността, на първо време поне на реален, а не формален и диктуван от един световен център (САЩ) диалог преди вземането на решенията в световното управление. Споделеният суверенитет изисква споделена равнопоставеност. Не тежък васалитет, в какъвто ни вкарват вече две управления на страната.
В аспекта на казаното трябва да се развие тезисът за рисковете и заплахите за националната сигурност в градиран порядък – глобални, регионални, национални. И в контекста на членството ни в НАТО и ЕС. В центъра отново трябва да бъде сигурността на личността. А от нея нагоре – общество, държава, регион, ЕС, светът.
Важен е въпросът за системата за правене на политиката по въпросите на националната сигурност – от НС, правителството, президентството, неправителствения сектор. Сега има твърде много затваряне и непрозрачност във всеки от тези елементи и прекалено доминиране на временно управляващите партии (коалиции) при минимум търсене на национален политически, институционален и обществен консенсус.
В концепцията за национална сигурност трябва да се развие въпросът за институционалната система за реализиране на политиката по въпросите на националната сигурност, архитектурата на тази система, изпълнителните, координационни и контролни механизми. И статутът на всички елементи с пряка зависимост (НС, президент, МС и техните подструктури, съдебната власт). Да се развие въпросът за техните взаимоотношения (функционални, структурни, организационно-управленски и изпълнителски). Да се внесе яснота по взаимоотношенията им с чужди еквиваленти съобразно общата национална политика за сигурност.
Трябва да се опише технологията за контрол, отчет и обновяване на концепцията и нейната реализация.
Така когато имаме философия и концепция за политиката по националната сигурност, ще може нормално да се влезе в останалите управленски етапи – съответстващо законодателство, съответстваща структурна организация на нивата НС, МС, министерства и ведомства и съответстваща конкретна изпълнителска дейност и контролът върху нея. В противен случай ще продължи хаосът в управлението на системата за национална сигурност, прикриван зад имитация на управление, формални разработки на елементите му и решения и изпълнения предимно на парче, под натиск на обстановката, вътрешни и външни фактори.
