Огнян Стамболиев е критик, преводач, публицист. Превежда от румънски, италиански, френски. Публикувал е поезия на Никита Станеску, Лучиан Блага, Мирча Динеску, Григоре Виеру и проза от Мирча Елиаде, Захария Станку, Ана Бландиана. Носител на награди на Министерството на културата на Румъния, Съюза на писателите на Румъния, Румънската академия, Съюза на преводачите в България и др. Автор на двутомна “Нова книга за операта” (2002 г.)
Националната ни опера е създадена като държавна през 1922 година. През 2002 година трябваше да отпразува своята осемдесетгодишнина. Но такъв юбилей просто нямаше!
През 1999 година, след близо стогодишно успешно развитие на българската опера, родните театри бяха насилствено, механично “обединени” със симфоничните оркестри под формата на едно странно и непознато в световната практика хибридно образувание, наречено “оперно- филхармонично дружество” (съкратено ОФД!). Това название буди асоциации за общество на музикални любители, но не и за професионални културни институти. Тези измислени абсурдни структури бяха създадени без учредителни събрания, избор на управителни съвети, без правилници и статути в големите музикални центрове у нас: Варна, Русе, Пловдив и Бургас (не и в София), с единствената цел…постепенно, без да се афишира открито, да бъде унищожен музикалният живот в страната…И той наистина е в крайно критично състояние…
СКОК КЪМ…ДЪНОТО
Само за пет години пъкленият замисъл, роден в кабинета на ексминистърката Москова и нейния музикален съветник Алипи Найденов, даде своите горчиви плодове: рязко, драстично намаляване на количеството на музикалните прояви у нас. Оттам – непреодолими трудности при работата на съставите – опера и филхармония, отблъскване на публиката. Вместо да се създава публика и да се приобщават младите към истинските стойности в изкуството. При тези ненормални условия нашите добри оперни театри – с традиции, потенциал и публика – намалиха до минимум дейността си като брой премиери през сезона, на заглавията в афишите си… Постепенно започна да спада и равнището на съставите. Тези доскоро добри институти започнаха да се модифицират от музикални театри в нещо средно между “открити сцени” с гастрольори, събрани оттук – оттам, и сборни пътуващи трупи, които между две задгранични турнета дават и по някое и друго представление за българския зрител (данъкоплатец). А въпросните турнета съвсем не са повод за сериозна творческа изява (защото дори Националната ни опера вече гастролира на второстепенни сцени!). Те по- скоро са начин за скромно заработване към все още малките заплати на артистите у нас, а освен това са и извор за лесни печалби за частни чужди и български импресарии… Така нашите музикални театри, с които се гордеехме, стигнаха до дъното. Сега те са просто за окайване! Не бих искал да сравнявам България със западните страни, например с Австрия. Вярно е, че България не е Австрия. Бюджетът на Виенската опера надхвърля бюджета на цялата австрийска армия и на военното министерство в тази наистина културна европейска страна. А ние, от родината на Орфей, Борис Христов, Ана Томова-Синтова, Николай Гяуров и Елена Николай, можем само да въздишаме…
НАЦИОНАЛЕН ТЕАТЪР БЕЗ НАЦИОНАЛНА ДРАМАТУРГИЯ
За петнайсет години у нас не се появи нито една българска опера. А е азбучна истина, че няма национален театър (не само драматичен, но и музикален!) без национална драматургия. Вярно е, че операта се основава предимно върху класическите образци: Верди, Моцарт, Пучини… Но възможно ли е да има български национален музикален театър без никакви национални автори и заглавия? За цели петнайсет години да се поставят едва две-три български заглавия (”Луд гидия” на Хаджиев в Ст. Загора, “Хитър Петър” от Веселин Стоянов в София и “Момчил” на Пипков в Русе и нито едно в Пловдив, Варна,Благоевград, Плевен и Бургас), това е не само тъжно, но и срамно! Защото погледнем ли историята на Софийската опера между двете войни и след това, ще видим, че просто е нямало сезон без поне една, а в много години и две, и три постановки на български опери и балети. Наистина, оперните театри в страната откриваха своите сезони тържествено, по традиция с родно заглавие, като често това бяха абсолютни премиери. Големите ни автори като: Парашкев Хаджиев, Марин Големинов, Александър Райчев, Красимир Кюркчийски създаваха своите нови сценични опуси специално за Русе, София, Пловдив, Ст. Загора и Варна и тези първи изпълнения се превръщаха в културни събития от национален мащаб. А сега нашите сцени ни предлагат почти изцяло един съвсем стеснен италиански репертоар (изпят на недобър италиански език!), с много редки изключения – Верди, малко Пучини, Росини, Доницети и пак Верди! Така в Русе за осми път бе поставена “Аида” (доста по-зле от предишните реализации, а първата на Жан Рънзеску бе еталонна за България!), за пети път “Травиата” във Варна и Пловдив, или “Тоска” в Русе и Бургас… А големите съвременни автори са табу. И не знам откога на наша сцена не сме чували Прокофиев, Меноти, Бритън, Яначек, Шостакович. Да не говорим за по-новите: Хенце, Райман, Шнитке, Землински, които са в центъра на репертоара на големите театри на Запад. За среща с тях можем само да мечтаем…
НА СВЕТЛИННИ ГОДИНИ
е българският оперен театър от европейския – като репертоар, естетика, режисура. В Русенската опера, например,”режисира” художникът Иван Савов, завършил Техникум по художествени занаяти(!), без всякаква режисьорска и хуманитарна подготовка, а също и без диплом за сценография и костюмография…
Да не говорим за примитивното “художествено” осветление на нашите спектакли, дори на по-претенциозните и уж по-мащабните. А техническата база на сградите и сцените е толкова мизерна, примитивна, че когато влезеш в тях, имаш чувството, че си попаднал в някое селско читалище от 50-те години!
Страдаме и от остър недостиг на добри оперни диригенти-театрали, които да разбират от пеене, от сцената, да обичат жанра и най-важното в него – певците. А не да се самоизтъкват непрекъснато на пулта и да се считат за единствен център на спектакъла. Защото публиката влиза в салона не заради диригента, а главно заради певците. В един от големите ни ансамблови театри, славещ се от години с първокласната си и отлично комплектувана трупа, днес има само петима или шестима щатни солисти и за редките спектакли (по 10-15 за цяла година!), там се канят от 4 до 6 гастрольори! А диригентът директор върти всичко около себе си и всъщност вече от пет години там нищо не се получава…И хората в този голям и стар музикален център се питат: ”Имаме ли още опера?…Защо ги няма редовните петъчни симфонични концерти? Къде са “Зимните музикални вечери”?”
Но думата ми беше за българската опера и репертоар. За тези петнайсет години държавата не пожела да поръча и да контрактува поне едно ново оперно заглавие. Разделихме се с някои от най-големите си оперни автори, начело с водещия, най-яркия и обичан от широката публика Парашкев Хаджиев. И нито едно правителство, нито един културен министър не поръча на тези големи композитори нова опера. Досега не се обяви поне един конкурс за написване на ново заглавие – опера, оперета, мюзикъл, балет. Ежегодните прегледи “Нова българска музика” от години минават така – без българска оперна премиера.(През 1988 г. за последен път бе показана голяма българска опера – “Мнимият болен” от П. Хаджиев по Молиер. Да, колкото и парадоксално да звучи, дори и този наш най-голям оперен автор-класик вече не се играе и музиката му не звучи по БНР, защото там някои редакторки не го обичали?!)…
Българската опера като жанр е вече погребана.Сякаш такова творчество няма и никога не е имало!… А погледнем ли списъка на постановките, реализирани през трудните за българската култура години до войната (20-те и 30-те на миналия век), ще видим, че немалко нови заглавия са били реализирани тъкмо тогава – всички опери на Маестро Георги Атанасов, на Венедикт Бобчевски, Петко Наумов, Богдана Гюзелева – Вулпе, Иванов и Кауцки, Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Иван Кавалджиев… Но, изглежда, че тогава е имало мисъл и грижа за операта… Докато днес е тъкмо обратното. Да сте видели някой от министрите или депутатите ни в Операта?
