Иван Първев е професор, доктор по история на Софийския университет. Преподавател в Историческия факултет, Катедрата по история на Византия и балканските народи. Чете лекции по нова балканска история.
За да се разберат предизвикателствата пред съвременната политика, понякога е полезно да се обърне поглед назад, към миналото. В противен случай хората и политиците няма да са в състояние да осмислят общите тенденции в историята на Европа, някои от които са с вековна продължителност. Това, от своя страна, би позволило да се вземат и подходящите политически решения. Какво можем да установим,
ако проследим историята на Балканите през последните две хиляди години
От политическа гледна точка през по-голямата част от разглеждания период Югоизточна Европа е съставен елемент от империи. До 1453 г. например Римската империя и Византия са владели земи на Полуострова. За римляните балканските провинции са били много важни, но не са били условие за политическото оцеляване на империята, докато за столицата на византийците, Константинопол, този регион се е явявал неин хинтерланд, а следователно и една от „носещите колони“ на Византия. През онези векове, разбира се, е било възможно създаването и съществуването на по-малки държави като съседи на двете империи (например царствата на траки и даки, на Средновековна България, Сърбия или Влахия). От религиозна и културна гледна точка обаче тези страни са били в по-голяма или в по-малка степен част от римската или византийската цивилизация.
Османското завоевание на Югоизточна Европа за първи път в историята на Балканите поставя региона под властта на една ислямска империя. Християните на Полуострова, повечето от които православни, е трябвало да привикват с подчиненото състояние на втора категория граждани в едно ислямско общество. (Между другото, техният живот много напомня положението на евреите в Западна Европа през ХIV–ХVII век.)
В началото на ХIХ в. започва възстановяване на държавите, съществували в региона преди османското завоевание – процес, който върви ръка за ръка с разпадането на турската власт в европейските ѝ предели. Сърбия, Гърция, Румъния, България и Албания през ХIХ–ХХ в. постепенно запълват политическата карта на Балканите, като земите около Босфора и Дарданелите остават в границите на Република Турция, създадена през 1923 г.
Югоизточният ъгъл на Европа може да разграничава от историческа гледна точка „пряката“ от „косвената имперска власт“. Така например Балканите през Втората световна война са в политическата сфера на Оста (нацистка Германия и Италия), а след това „Желязната завеса“ разделя Полуострова на една съветска северна част (с България и Румъния) и една южна, контролирана от САЩ (с Гърция и Турция), като Югославия и частично Албания заемат своеобразна междинна позиция.
Няколко извода
могат да се направят от тази кратка историческа ретроспекция:
1. Югоизточна Европа твърде добре познава империите като феномен от миналото, запозната е с живота в имперските общества, както и със съществуването, а понякога и с оцеляването, в имперските сфери на влияние.
2. Идеята за националната държава, т.е. представата, че всяка нация трябва да има собствена държавност, без съмнение е налице на Балканите, но само през последните два века и половина. С малката забележка обаче, че нито една от тези страни не успява да съгради истинска еднонационална държава.
3. Югоизточна Европа се е намирала най-дълго под властта на ислямската империя. Никой друг регион от Стария континент няма подобен исторически опит през епохата на Новото време.
Като се има предвид казаното по-горе, как би могъл да изглежда днешният ден и евентуално бъдещето на „балканския ъгъл“ на Европейския съюз.
Да се описва бъдещото развитие на определен европейски регион, е твърде рисковано начинание. Като имаме предвид, че прогнозите за времето понякога са доста неточни дори за 3-4 дена напред, как да бъдем оптимисти, че предсказанията за следващите 20-30 години ще бъдат по-верни? Въпреки това изследователите би трябвало да имат куража да формулират прогностични тези или най-малкото да ги опишат в най-общ план, когато става дума за бъдещето на Балканите като част от ЕС. Ето някои
възможни тенденции за бъдещо развитие
1. Въпреки че Балканите се намират в югоизточната периферия на ЕС, процес, подобен на Брекзит, не би могъл да се очаква. Това се дължи, от една страна, на продължителната историческа традиция на региона да бъде част от формални и неформални империи и отчасти е резултат от стремежа на балканските страни от ЕС и на държавите ‒ кандидатки за членство в Европейския съюз, да съкратят икономическата дистанция спрямо Централна и Западна Европа. Дори би могло да се предположи, че балканските страни са последните, които биха напуснали ЕС.
2. Ако се сблъскат с необходимостта от избор дали да следват един път към създаване на Съединени европейски щати (както предлага например Мартин Шулц като цел, която да се осъществи през 2025 г.), балканските страни от ЕС в крайна сметка биха подкрепили един подобен проект.
3. Държавите членки на ЕС в Югоизточна Европа имат особен исторически опит не само с Турция като наследник на Османската империя,
която е властвала над Балканите повече от 500 години. Те имат и специални отношения с Русия, която е имала ключова роля в изтласкването на турската власт от Балканския полуостров и заместването ѝ с регионалните национални държави през ХVIII–ХIХ в. За да се формулира още по-ясно: ако ви трябва експертиза, свързана с Турция или с Русия, не търсете другаде, а направо се насочете към балканските страни от ЕС, тъй като те ще ви я предоставят!
Балканските страни ‒ членки на ЕС, настоящите и бъдещите, биха могли да бъдат успешни посредници в отношенията на съюза с Турция. „Да познаваш турците“ от своята собствена история, би дало възможност за такава експертиза, която да позволи взимащите политическите решения в ЕС да изберат правилните стъпки в контактите с Анкара, които за момента изглеждат доста напрегнати.
4. Балканските страни от ЕС биха могли да бъдат посредници и в отношенията на Съюза с исляма във всичките му форми – ислямските страни, ислямската миграция към Европа и ислямските малцинства вътре в ЕС. Като се има предвид, че Балканите са били 500 години част от ислямската Османска империя, ЕС би спечелил много, ако се консултира с експерти и политици от балканските страни, членки на Съюза.
5. Тъй като пълноправното членство на Турция в ЕС през следващите 40–50 години е много малко вероятно, държавите от Балканите, членки на Европейския съюз, трябва да започнат да свикват с мисълта, че Балканите всъщност са граничен ареал на ЕС с голямото пространство на Близкия изток. От това произтичат не само рискове за националната и регионалната сигурност, но и много сериозна отговорност за цялостната стабилност и сигурност на Съюза.
Бих посъветвал експертите от Балканите (разбира се, и взимащите политическите решения на равнище ЕС) да настояват за следното:
• Европейският съюз да се стреми към създаване на един вид „нов ислям“ (или „европейски ислям“, ако предпочитате) в рамките на ЕС. Този ислям трябва да е рационален, нерадикален, да бъде истински толерантен към другите религии и да е открит към процесите на модернизация и светския живот. Този „нов ислям“ трябва да бъде възприеман стъпка по стъпка от ислямските общности, които се намират в държавите членки на ЕС.
• Европейският съюз трябва да финансира обучението на ислямските имами вътре в самия ЕС, а не извън него. Трябва също така да се въведе правилото, че само имами, получили своето образование в ЕС, могат да проповядват в джамиите на територията на Съюза.
• Същевременно ЕС трябва ясно да заяви, че например социалните елементи в ислямската религия спокойно могат да бъдат интегрирани в дневния ред на Европейския съюз през ХХI в.
• Европейският съюз трябва да преразгледа изцяло своята политика, свързана със защита на външните и вътрешнодържавните граници в ЕС. В тази връзка се налага категорично преосмисляне на идеята за „Шенгенското пространство“, като вместо него се създаде една по-адекватна система за свободно придвижване в рамките на ЕС. В тази нова система на Балканите трябва да се обърне специално внимание, тъй като те са сухопътният „граничен ареал“ на Съюза по отношение на Близкия изток.
6. Като се говори за исторически ретроспекции и като се има предвид балканското минало, по-голямата част от държавите в Югоизточна Европа, членки на ЕС, създават след края на Втората световна война общества, които се разглеждат като алтернатива на западните социални системи, основани на различни видове капитализъм. Добре известно е, че тези алтернативни балкански общества (в България, Румъния и Югославия) вече не съществуват.
От друга страна, една от основните причини за отчуждението на гражданите на ЕС от Брюксел като символ на елита, който взима политическите решения в рамките на Съюза, се корени в липсата на достатъчен социален ангажимент към хората с ниски доходи, както и в численото намаляване на средната класа. Може би някои от съставните елементи на тези отминали „алтернативни общества“ на Балканите биха могли да се използват и днес в Европейския съюз – например принципът за еднаквото заплащане на еднакъв труд, т.е. жените и мъжете да получават една и съща заплата, ако упражняват една и съща професия.
Балканският „ъгъл“ на ЕС наистина може да даде позитивни импулси за развитието на Европейския съюз. Остава някой да ги „фокусира“ и да ги остави да работят!
