ХОРАТА СРЕЩУ „ЕКСПЕРТИТЕ“: ДАНЪЦИТЕ В БОРБАТА ЗА ДЕМОКРАЦИЯ

Огнян Касабов е доцент във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“

Ивайло Атанасов е журналист

Ваня Григорова е икономически съветник в КТ „Подкрепа“.Председател на сдружение „Солидарна България“

 

Статията е част от мащабно изследване на данъчната политика в България, осъществено от  Колектив за обществени интервенции (КОИ) (http://koibooks.novilevi.org) и сдружение „Солидарна България“  (http://solidbul.eu/ ) и публикувано под заглавие „Плосък данък или демокрация? За прогресивна данъчна реформа в България“ .

 

 Въпросът за избора на данъчна система засяга не само фискалната и социалната политика на една държава. В своето по-широко значение въпросът за данъците също така засяга самата основа на демократичното управление. Това е така, защото данъчната система е израз на ценностите, които преобладават в едно общество. Тъй като е от съществено значение за справедливостта, социалната отговорност, разпределението на благата и финансирането на обществените системи и институции, тя е част от неформалния договор, който удържа заедно и развива обществото.

Затова данъчната система трябва да бъде демократична по своя характер, да бъде демократично въведена и да бъде отворена за демократичен дебат. Не бива да мислим обаче, че този дебат представлява спокоен, рационален диалог, или пък, че общественият договор, на който той се основава, е свободно споразумение между равнопоставени страни. Демократичните права и ценности не са естествена даденост или нещо, постигнато веднъж завинаги. Те са постижение на дълги борби и трябва упорито да бъдат бранени, тъй като са подложени на постоянна атака.

Случаят с българската данъчна система е красноречив пример. Приемането на плоския данък през 2007 г. беше извършено по толкова недемократичен начин, че може да бъде окачествено като „данъчен преврат“. Отвореното писмо към финансовия министър Милен Велчев от 2004 г., призовало за приемането на плоско данъчно облагане, е подписано от по-малко от стотина експерти и НПО-активисти. За сравнение, инициативата за справедливи данъци „Да спрем машината за неравенство!“, която през 2017 г. се обяви за въвеждане на необлагаем минимум и диференцирани ставки на ДДС, беше подкрепена от над 30 000 работещи българи, учещи и пенсионери.

В годините след 2004 г. експертите, подкрепящи плоските и ниските данъци, имаха възможност да предадат на публиката и политиците своите послания в условията на пълен медиен комфорт. Плоският данък беше приет, въпреки несъгласието на синдикати и други организации, които се обявиха срещу него като несправедлив. Впоследствие тези експерти си присвоиха привилегията да бъдат единствените, които имат право да обсъждат данъчната система.

Така например, сред основните критики на инициативата за справедливи данъци беше, че не разполага с точни разчети по какъв начин въвеждането на предложените мерки ще се отрази на държавния бюджет (1).  Това даде повод исканията да бъдат окачествени във вестник „Капитал“ като „популистки“ (2). От своя страна, Институтът за пазарна икономика (ИПИ) ретроспективно окачествява като „популистка“ и първоначалната опозиция срещу плоския данък (3).

Реторическото противопоставяне между „експертно“ и „популистко“ е характерно за съвременния политически дебат. Всички сме чували как е по-добре да ни управляват „експерти“, които си разбират от работата, отколкото „популистки“ политици, които използват неинформираността на „народа“. Макар че привидно се обявява за добро управление, всъщност това противопоставяне е дълбоко недемократична фалшива дилема. То отнема от обикновените хора правото да обсъждат и да решават общи дела от пряко и жизненоважно значение за тях.

Казусът с данъците е нагледен пример за заграбването на неформална власт от експертите в жизненоважна сфера от обществения и управленския живот. Данъчната система ни е представяна като материя, която е изключително и само техническа и затова не е въпрос на ценностен или политически избор. А това е дълбоко погрешна теза. От друга страна обаче, тя дава възможност да бъдат прокарвани непрозрачни решения в ущърб на обществото от онези, които се препоръчват за единствено компетентни да ги вземат.

Както видяхме, същите тези „експерти“ прокарват идеологически оцветени политики, но скрито, под претенцията за своята експертна неутралност. За разлика от тях ние не само основаваме изследването си на солидни факти и аргументи, но също така открито поставяме ценностите, които го ръководят.

Нещо повече: дори и да искат, обикновените хора не могат да изчислят твърде точно отражението върху бюджета, което една или друга данъчна реформа би имала, тъй като Националната агенция за приходите и Националният осигурителен институт не предлагат на обществеността необходимите детайлни данни за структурата на подоходните групи и съответните бюджетни постъпления у нас. Едва неотдавна Министерството на финансите оповести в отговор на народен представител частични разбивки по групи на доходите в страната, на базата на които могат да се направят правдоподобни изчисления (4). Тях ще вземем предвид, когато формулираме модели за прогресивна данъчна реформа. Но сега още веднъж виждаме как борбата за демократизация на данъчната система е борба с тайното, непрозрачно експертно знание.

Право на членовете на едно общество е да определят ценностите и условията, при които то функционира. Данъчната система е изключително съществено такова условие и в общите си очертания изразява определени възгледи. Прогресивният данък е израз на социална отговорност. Плоският
данък без необлагаем минимум е израз на отговорност към богатите и корпорациите. Затова той е част и от системата, посредством която българската държава поддържа т.нар. олигархия.

Според сайта „Дневник“ дългогодишният финансов министър Владислав Горанов преди време изказа следното твърдение:

„Справедливостта е класово понятие и е недостижима“ (5).

Нека приемем, че то е вярно: че справедливостта сама по себе си е недостижима, а дадена конкретна политика може да бъде справедлива само за определена група в обществото. Тогава няма да е трудно да си отговорим на въпроса „За коя класа е справедлива система, в която богатите плащат равни преки данъци и по-нисък процент за осигуровки и ДДС от средната класа и бедните?“(6)

Част от целите на този текст е да възобнови сериозния обществен дебат за данъчната система в България. И нещо повече, да го отвори за всички български граждани, измъквайки го от изключителните владения на експертите (7).

Задължение на експертите е да разработят различни конкретни вариан­ти, при които избраната от гражданите форма на данъчна система би могла успешно да функционира. Затова и в сравнително по-балансирания си анализ на кампанията „Да спрем машината за неравенство!“ икономистът Евгений Кънев (иначе част от своеобразния „Клуб за ниски данъци“ [8]) защити позицията, че предложенията сами по себе си са смислени, но държавата трябва да разработи успешния механизъм, посредством който те да бъдат приложени на практика (9). От своя страна, знаковият за българското дясно бивш премиер Иван Костов обърна внимание на степента, в която плоският данък разяжда обществената тъкан, карайки обикновените хора да се разочароват от недофинансираната дръжава, а предприемачите и компаниите – да си въобразяват, че могат да я заместят (10).

Експертите са длъжни да предоставят на хората своите анализи, за да могат те да направят информиран избор. Но демократичните ценности не позволяват думата на експертите да бъде последна и решаваща.

Всеки отговорен анализ на дадена данъчна система следва да обърне внимание на това, че за да работи успешно предлаганата промяна, необходимо условие е да отговаря на нагласите на хората, които засяга. Необходимо е не просто да бъде справедлива, а да отговаря на представите на тези хора за справедливостта.

От друга страна, трябва да бъдем отговорни и в това по какъв начин интерпретираме възгледите на хората и какви заключения извеждаме оттях. Ще има ли изненадани, ако работещите, които не вярват, че в случай на нужда ще получат справедливо обезщетение от недофинансираните социални системи, се окажат най-склонни да получават част от доходите си в плик? Ако средната класа не чувства като свой естествен дълг да плаща повече, отколкото онези над нея? Ако социални групи, които на практика живеят в различни светове, не са убедени, че трябва да инвестират в споделена съдба? Възприятието за справедливост на системата е необходимо условие за висока събираемост, неизбягване на облагане и свиване на сивата икономика.

В края на 2017 г. проучване на ценностните нагласи у нас, осъществено от изследователски център „Тренд“ (по поръчка на Института за дясна политика), даде в това отношение резултати, които някои коментатори побързаха да определят като едва ли не изразяващи някаква политическа неграмотност на нашите сънародници (11). Според анализа на получените от „Тренд“ данни:

 

„Над 90% от всички анкетирани са на мнение, че образованието и здравеопазването трябва да са напълно безплатни, а 86% споделят позицията, че трябва да се гарантира минимален доход на всеки човек и че държавата е длъжна да осигури работа на всеки, който иска да работи“ (12).

 

Изследователите изрично отбелязват, че „напълно сравними“ резултати са налице при най-младите възрастови групи и затова тези нагласи не могат да се припишат на т.нар. наследство на социализма. Същевременно обаче, цели 60% искат въвеждането на по-ниски данъци, а само 25% се застъпват за по-високи. Това привидно противоречие може лесно да се обясни, ако имаме предвид фактите, изложени по-долу. Редовите български граждани – хората със средни и ниски доходи – са онези, които осигуряват огромната част от данъчните постъпления както с преките налози, така и с косвените данъци, които ежедневно плащат. След въвеждането на плоския данък без необлагаем минимум, данъчното бреме върху скромните им доходи нараства. Затова е съвсем естествено те да поискат по-ниски данъци. Двата прогресивни модела за данъчно облагане, които ще предложим, реално намаляват данъчното бреме за огромното мнозинство хора в България, увеличавайки го за богатите и корпорациите и отваряйки възможността за по-силна преразпределителна роля на държавата.

През 2004 г. социолозите Андрей Райчев и Кънчо Стойчев публикуваха следните моментни снимки на нагласи от началото и проблематичния „край“ на т.нар. преход, направени от социологическа агенция „Галъп“ (13):

 

Хората имат различна представа за икономиката. Кое от следните твърдения е по-близо до вашето мнение?	1991	2004
Доходите трябва да бъдат направени по-еднакви	28%	42%
Всеки човек трябва да поеме отговорността за себе си	51%	39%
Държавата трябва да бъде отговорна за обезпечаването на всяко семейство	40%	51%
Правителството трябва да намали данъците, дори ако това ограничи средствата за образование, здравеопазване и пенсии	25%	22%
Правителството трябва да отпуска повече средства за образование, здравеопазване и пенсии, дори ако това означава хората като мен да плащат повече данъци	61%	52%

 

Още преди финансовата криза, тенденцията след 15 г. неолиберални реформи е ясна: все по-малко българи са склонни да вярват на мантрите за личната инициатива и все повече от тях се обявяват за равенство и социално отговорна държава. Но също така, през 2004, годината на експертното отворено писмо за плоския данък, по-малко хора са склонни да плащат по-високи данъци. Нещо, което въпреки това на практика е въведено за огромното мнозинство с отпадането на необлагаемия минимум 4 години по-късно. Данъчният преврат е съобразен с нагласите на хората само на думи. И все пак през 2004 г. над половината българи са готови да плащат повече за по-добри социални системи.

На свой ред, обзорната книга на „Галъп“ за размирната 2013 г. отбелязва, че ако за разлика от началото на 90-те делението на бедни и богати се е нормализирало в представите на хората, нагласите им остават преимуществено силно в подкрепа на равенството. Заедно с това те остават преимуществено силно и в подкрепа на социалната роля на държавата:

 

През август и октомври 2013 г. огромни мнозинства, между 80% и 90%, се съгласяваха с твърденията „Държавата трябва да осигурява работа на всеки, който поиска“, „Държавата трябва да гарантира на всеки определен доход“ и „Държавата трябва да осигурява безплатно образование“. Практически нямаше социална група, в която съгласието с тези твърдения да не е видимо преобладаващо (14).

 

Следните графики онагледяват умереното приемане на факта на неравенството като „нормален“, съчетано с решителното отхвърляне на едно ниво на неравенство, в пъти по-ниско от реално наличното в нашата страна:

Изводите на изследователите: нашите сънародници приемат неравенството „на абстрактно ниво“, но не и на практика, в ежедневния си живот (15).

Всички тези изследвания показват, че социално-икономическото равенство остава важна ценност за българите, въпреки десетилетия неолиберална пропаганда (и не въпреки, а може би тъкмо поради десетилетия неолиберални реформи). В такъв смисъл данъчна реформа, насочена към намаляване на подоходното и на други форми на неравенство, би се радвала на висока обществена подкрепа, стига да бъде адекватно замислена и разяснена.

Има начини необлагаемият минимум да функционира успешно, показват всички останали държави членки на ЕС, дори онези с плосък данък. Финансовата стабилност и високите бюджетни излишъци на българската държава от 2007 г. са още един фактор, който улеснява данъчната реформа. Европейската комисия заявява в доклада си за България по Европейския семестър за 2018 г.:

„Фискалните резултати остават стабилни, което създава възможности за преодоляване на икономическите и социалните предизвикателства“ (16). 

 Комисията обаче добавя, че България не прави достатъчно, за да се възползва от тези възможности.

Възможно е и прогресивното облагане да функционира успешно, както е в по-голямата част от държавите членки на ЕС и изобщо в развитите икономики по света. Някои страни вече са загърбили плоския данък в полза на връщане към прогресивното облагане.

Последният довод за връзката между демокрация и данъчна система, който ще приведем тук, е от решаващо значение. Освен че противоречи на справедливостта, плоският данък противоречи и на принципите на демократичното управление. Това най-общо е така заради предпоставките, които той създава за концентрация на богатство (а значи и на власт) в една малка прослойка. Със смяната на поколенията тази концентрация на богатство и власт се възпроизвежда и задълбочава, създавайки условия редовите работещи хора да упражняват все по-малко влияние върху начина, по който се управлява тяхната страна. Наред с това, заради внушението, че е абсолютно най-справедливата система, плоското данъчно облагане създава илюзията за безалтернативност и лишава хората от демократичен избор.

Недемократичността на плоския данък може да бъде показана от различни гледни точки. През 2013 г. авторитетният немски икономист Волфганг Щреек пише във връзка с намаляващите ставки и прогресивност на данъците в развитите икономики от 80-те години насам:

 „Демокрацията и демократичната политика се провалиха в това, (…) че се отказаха да облагат облагодетелстваните от растежа на капиталистическата икономика по начин, задължаващ ги да понесат социалните последици на своите печалби; в това, че не само приеха растящото неравенство между горе и долу, но и че го поощряваха (…) чрез „стимулно ориентирани“ данъчни реформи и реформи на социалната държава“ (17).

 Това е провал на демократичната политика, тъй като въпросните реформи са в изгода на корпорациите и международните финансови институции, а не на гражданите на въвелите ги държави. Но най-коварното им следствие е, че със своите ефекти те обезвластяват гражданите, ограничавайки техните способности да упражняват демократичен контрол върху институциите.

В мащабното си изследване от 1999 г., основаващо се на съвсем различна методология, икономистите Валтер Хетих и Стенли Уайнър (работили в Канада, САЩ и Германия), стигат до още по-изчистено заключение:

 „Възможно е да имаме налице плосък данък или демокрация, но не и двете едновременно.“ (18)

 Забележително е, че доводите им не са свързани нито с исторически анализ, нито със съображения за справедливост, а със структурни аргументи. Според тях диференцираните данъчни системи представят реални политически алтернативи пред избирателите и създават условия за една истински съревнователна политическа система. При това положение, отделните политически партии и движения са стимулирани да предложат реален избор на работещите хора, които са свободни да го направят въз основа на своите интереси и ценности.

На свой ред, Тома Пикети пише:

 „[Залогът] се състои в това да бъде гарантирана възможността гражданите да избират суверенно и демократично ресурсите, които желаят да отделят за своите общи проекти: образование, здравеопазване, пенсии, типове неравенство, устойчиво развитие и др.Съвсем логично, конкретната форма на данъците във всяко общество е в центъра на политическите сблъсъци. Става дума да бъде постигнато съгласие върху това кой какво плаща и в името на какви принципи.“ (19)

 Наличието на политическо съревнование е един от белезите на демократичното управление. Липсата на алтернатива свързваме по-скоро с тоталитаризма. Широкият консенсус между различните български политически партии и икономически експерти относно изгодите от плоския данък е своеобразно потвърждение на несъвместимостта между демократичния избор и плоското данъчно облагане.

 

 

Следва

Дебатът за плоския данък у нас след 2008 г.

Модели за прогресивна данъчна реформа в България

(2) Стоянов. Николай. „Леви партии, сдружения и синдикати поискаха данъчна справедливост". Капитал, 2017: https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2017/09/11/3039835_levi_partii_sdrujeniia_i_sindikati_poiskaha_danuchna/

(3) Институт за пазарна икономика. Плосък данък в България. София: ИПИ 2016. с. 12 ‒ 16.

(4) Горанов, Владислав. Писмен отговор до г-н Лало Кирилов, народен представител от ПГ „БСП 3а България“. Министерство на финансите, 2018: http://www.parliament.bg/pub/PK/296956854-06-384.pdf

(5)  Цитат на деня, Дневник, 2017:  https://www.dnevnik.bg/citat_na_deniia/2017/04/12/2952201_citat_na_denia_spravedlivostta_e_klasovo_poniatie_i_e/

(6) За повече по този въпрос, вж.: Драганов, Н. „Справедливост за Горанов“, Барикада, 2017, https://baricada.org/2017/04/16/goranov-voistina-prav/, и Атанасов, Ивайло. „За кого са ниски ниските данъци?“, Барикада, 2017, https://baricada.org/2017/04/19/niski-danatsi/, както и изследването на Колектив за обществени интервенции, посветено на състоянието на работническата класа в България: Медаров, Георги, Жана Цонева и Мадлен Николова. Ескплоатация и съпротива: трудът в три подизпълнителски бранша. София: КОИ, 2018.

(7) Затова и в екипа на изследването участват не само икономистът и синдикалист Ваня Григорова, но и журналистът анализатор Ивайло Атанасов и университетският преподавател по философия Огнян Касабов.

(8) Ikonomika.org, 2007: http://ikonomika.org/?p=5i5

(9)  „Какви ще са ефектите, ако се промени данъчното законодателство?“ ТВ Европа, 2017: https://www.tvevropa.com/2017/09/kakvi-shte-sa-efektite-ako-se-promeni-danachnoto-zakonodatelstvo/

(10) „Костов: Данъчната ни система е неадекватна и вредна“ Барикада, 2018: https://baricada.org/2018/09/14/kostov-plosuk-danuk-libertarianci/

(11) Заглавието на в.Капитал е красноречиво: „Ценностите на българите са каша със социалистически привкус“ 2017: https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2017/10/30/3069077_cennostite_na_bulgarite_sa_kasha_sus_ socialisticheski/

(12) Тренд, Изследване на ценностните нагласи на българите (първа част), 2017: https://rctrend.bg/project/изследване-на-ценностните-нагласи-на/

(13) Райчев, Андрей и Кънчо Стойчев. Какво се случи? София: Изток-Запад, 2004, с. 191.

(14) Галъп Интернешънъл. Политическият процес и общественото мнение в България през 2013 г. София: Сиела, 2013, с. 195. Специални благодарности на изпълнителния директор Първан Симеонов за осъществената справка в данните на агенцията.

(15) За данните, графиките вж. пак там.

(16) Европейска комисия. Доклад за България за 2018 г., включващ задълбочен преглед относно предотвратяването и коригирането на макроикономическите дисбаланси, https://ec.europa.eu/info/sites/info/files/2018-european-semester-country-report-bulgaria-bg.pdf, с. 5.

(17) Волфганг Щреек. Купено бреме. София: Критика и хуманизъм, 2017, с. 115-116, срб.С. 120.

(18) Walter Hettich и Stanley Winer. Democratic Choice and Taxation. Cambridge: Cambridge University Press, 1999, c. 92; срв. c. 291-292.

(19) Пикети, Тома. Капиталът: XXI в. София: Изток-Запад, 2018, с. 554.