ИДЕИТЕ НА АКАД. ЕВГЕНИ МАТЕЕВ И СЪВРЕМЕННОСТТА В РЕАЛНОСТИТЕ НА ПАЗАРНИЯ СОЦИАЛИЗЪМ В КИТАЙ И ВИЕТНАМ

 Нако Стефанов е професор, доктор на философските науки, д-р по история, японист и изследовател на Източна Азия – Китай, Корея и Япония, специалист по управление.

 

 

Дълбоката криза, в която е изпаднала днес системата на неолибералния капитализъм, всекидневно доказва неадекватността на тази доминираща вече над 30 години в света икономическа схема. В резултат от нейното налагане даже в центъра на тази система – САЩ, се наблюдава определен социално-икономически упадък. Да не говорим за такива периферийни капиталистически страни като България, стоящи пред пропастта на цялостна национална катастрофа в нейните демографски, социално-икономически и прочее аспекти. В условията на сегашната стопанска безпътица обръщането към изявени фигури на българската икономическа мисъл може да се окаже брод, през който нашата страна да премине мътната река на днешното ни безвремие.

Тук следва да си спомним преди всичко творчеството на академик Евгени Матеев, да почерпим идеи от кладенеца на неговата академична мъдрост. Това е особено вярно, ако, изследвайки наследството на Академика, не установяваме едно съзвучие на неговите идеи с практиката на най-успешните модели през последните десетилетия – тези на страните на „пазарния социализъм“ – Китайската народна република (КНР) и Социалистическа република Виетнам (СРВ).

Основна теза, която се защитава в дадената работа, е, че ключови идеи, заложени в творчеството на академик Евгени Матеев, не са загубили своята значимост и актуалност и днес. В една от своите последни работи „Структура и управление на икономическата система“ акад. Евгени Матеев прави важно разграничение с голяма методологическа мощ – той разграничава обществената собственост от държавната такава.

Тук трябва да отбележим важен момент, който е трудно уловим, особено за младия читател, който не е живял във времето на обществото на „държавния социализъм“. Става дума за разбирането, че социализмът с неговите форми на собственост и начин на функциониране на тази собственост се изразява най-вече чрез т.нар. централизирани форми на държавна собственост. Даже кооперативните форми на собственост като колективни и неексплоататорски такива се разглеждаха като недостатъчно отговарящи на това разбиране за „социалистичност“.

От това разбиране произтичаше и тенденцията на усилване на политическо-административни действия, които се стараеха да „вкарат“ по всякакъв начин кооперативните форми на собственост в рамките на централизиран тип ръководство от страна на държавата. По този начин се ограничаваха в значителна степен и онези прояви на пазарни процеси, които по един или друг начин съществуваха даже и в условията на стопанската система на централизирано директивно планиране, която бе икономическата основа на обществата на „държавния социализъм“.

Идеята, че не трябва да се отъждествява обществената форма на собственост единствено с държавната, несъмнено не е на академик Евгени Матеев. Но фактът, че академикът излезе с такава идея, като се има предвид неговият обществен авторитет, можеше да изиграе важна роля за позитивното развитие на стопанството на нашата страна в преломния момент, какъвто настъпи в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век. При условие, обаче, че „перестройчиците“, както и техните опоненти от 80-те години на ХХ век – т.нар. демократи, бяха достатъчно интелигентни, както и личности с патриотично съзнание, а не изпълнители на чужди воли и слуги на чужди интереси. Както ще видим при сравнението с моделите на „пазарния социализъм“ по-нататък, именно близки до тази идея разбирания в КНР и СРВ станаха важна изходна точка на социално-икономическата политика, която доведе до скока, осъществили тези страни през десетилетията до днес.

В произведението си „Структура и управление на икономическата система“ акад. Евгени Матеев излиза с концепцията, че за постигането на ефективно и ефикасно функциониране на обществената собственост, е необходимо да се създадат условия горната да функционира без намесата на централизираната държава.

Академикът предлага държавата да задава само определени ключови параметри. Самата икономическа единица, базирана на обществената форма на собственост, следва автономно да планира дейността си, да реализира плана, като се ръководи от целите по постигане на ефективност и ефикасност. С други думи, неговото предложение е да се трансформира централизираното директивно планиране в относително централизирано индикативно планиране.

Трябва да се отбележи, че акад. Матеев става носител на една иновативна идея – необходимостта от конкуренция на плановете (на стратегиите) на развитие на автономните стопански единици, базирани на обществени форми на собственост.

С други думи, той говори за гъвкав синтез между план и пазар, при което държавата влияе върху икономическото развитие чрез зададените параметри, които нямат адресен характер. Именно това са ключовите творчески идеи, станали концептуалното ядро на неговата монография „Структура и управление на икономическата система“.

Тук ще припомним, че тези идеи на Академика присъстват в една или друга фома в практиката най-вече на такива развити капиталистически страни като Япония, Южна Корея, Тайван, Сингапур, както и територия като Хонконг.

Но в случая, когато говорим за съзвучие на идеите на академик Е. Матеев с практически модели, следва да се каже, че става дума преди всичко за практиката на „пазарния социализъм“ на Китай и Виетнам, т.е. практика на синтез на план и пазар в условията на доминираща обществена собственост на стопанските единици в процеса на социално-икономическо възпроизводство.

Именно в този случай може да се говори за едно „плътно“ съзвучие между теоретическото наследство на Академика и успешните стопански модели на КНР и СРВ през последните три-четири десетилетия.

КНР. При значително по-лоши социално-икономически, политически и технологически условия, отколкото в СССР и в страните на източноевропейския социализъм, както и в обстановка на влошени идеологически, идейни, политически и прочее взаимоотношения със съветския блок на социализма, ръководството на ККП и Китай в лицето най-вече на Дън Сяопин тръгва на „геополитически маньовър“ – интегриране в капиталистическата система на разделение на труда, но не като периферия, а като относително равноправен партньор. Като средство за постигане на тази интеграция е сключването на „сделка“ със САЩ, играейки с антисъветската карта. Главната цел на това включване в капиталистическата система на разделение на труда е постигане на интензивен тип развитие.

Реформите в КНР следва да бъдат разделени на 3 етапа:

Първи етап – 1978–1991 г. Включва два подетапа:

А) 1978–1983 г. – селска реформа и експеримент в града по разширяване на самостоятелността на предприятията;

Б) 1984 – начало на 90-те години на ХХ век – реформиране на държавните предприятия и създаване на специални икономически зони (СИЗ).

Несъмнено в рамките на цялостния реформен процес ролята на държавата остава, но в един преформатиран вид. През октомври 1987 г. се провежда XIII конгрес на ККП. На този конгрес за първи път се представя една повече или по-малко завършена концепция за развитието на Китай в рамките на реформите. Заявява се, че КНР се намира едва в началния етап на социализма. В този смисъл на конгреса се утвърждава, че социалистическата икономика следва да бъде единна икономическа система, съчетаваща плановото развитие с пазара. В тази връзка се постулират следните положения:

Съществува разлика между социалистическата и капиталистическата стокова икономика. Тази разлика е в различните форми на собственост. Задачата, която стои пред Китай, е да съумее да използва и двата инструмента – и плановото, и пазарното регулиране. Социалистическата пазарна икономика не може да се развива без пазарно регулиране, но това не означава изграждане на капитализъм;

При социалистическата пазарна икономика трябва да се стимулира ценовата реформа. Цените на малка част стоки и работна сила трябва да се регулират от държавата, по-голямата част ще се регулира от пазара. Основната цел е неотклонно да върви към повишаване на жизненото равнище и в никакъв случай да не се допуска неговото снижаване. Посочва се, че макрорегулирането и оживяването на предприятията и на пазара са неделими.

Вторият етап обхваща 1992–2003 г. В рамките на същия започват радикални пазарни преобразования, чиято цел е формиране на система на т.нар. социалистическа пазарна икономика. Издигнат е лозунгът „да се създадат на мястото на държавните предприятия система от съвременни конкурентни предприятия“, „опора на науката и образованието“, „създаване на общество със средно равнище на стандарт на живот“(сяокан).

На практика именно в рамките на този етап се осъществява третата фаза (1994–2002 г.) на реформата на държавните предприятия (ДП). Тя включва засилена приватизация, т.е. стартира вълна от разпродажби и прехвърляне на собствеността на държавните предприятия в цялата страна. Едновременно с това са приети преференциални политики за запазване на големите държавни предприятия. Междувременно на значителна част от малките държавни предприятия е позволено да преобразуват собствеността, като от държавни да станат недържавни субекти. Те са закупени от частни инвеститори, а редица от тях са преобразувани в колективни такива. В резултат на приватизационния процес броят на ДП с годишни приходи от продажби от 5 милиона юана и надолу намалява значително от 118 000 през 1995 г. на 24 961 през 2004 г.

От началото на 90-те години, т.е. от 8-ата петилетка (1990–1995 г.) в КНР започват да формират планове за десетилетно развитие на икономиката. От 9-ата петилетка (1995–2000 г.) се тръгва на развитие на 15-годишни планове. По този начин се осъществява съчетаване на средносрочно и дългосрочно планиране при формиране на общонационалните икономически планове в условията на преход към пазарна икономика.

Междувременно самият характер на планирането в КНР започва да се изменя. Плановите показатели като цяло започват да се трансформират. Предишният директивен характер започва да се променя в прогнозен, индикативен и насочващ. Броят на традиционните количествени показатели се намалява. Съкращават се и плановите обекти на капиталното строителство. Насочващото планиране се концентрира върху въпросите на макроикономическия контрол, икономическата структура, околната среда и социалната динамика.

В хода на реформата и прехода от директивно към насочващо планиране рязко се увеличава ролята на отраслевото и регионалното планиране. Общонационалното планиране предполага определянето на основни насоки и ключови цели по отношение на отрасловите и регионалните планове.

На основата на дълбоко премислена логика, ползваща и силните, и слабите страни на Китай, на създадения концептуален модел и на комплекса от мероприятия като: „отваряне“ на страната; привличане на преки чужди инвестиции в производството; получаване на достъп до нови и високи технологии, се осъществява модернизация на китайската промишленост за кратък период от време. Така през 90-те години на ХХ век се постига нова съвременна структура на китайската икономика и база за устойчиво социално развитие.

В организационен план се формира гъвкав синтез на планово-пазарно регулиране, включително въвеждане на силно конкурентно начало, предоставяне на пазарна информация, строга стандартизация на качеството, безпристрастна инвестиционна и данъчна политика. От сферата на конкуренцията са изведени, обаче, отрасли и предприятия, имащи отношение към националната сигурност.

По отношение на реформата, засягаща въпроса за собствеността на държавните предприятия в Китай, възникват две основни идейно-философски платформи:

Платформата на „пазарния социализъм“, наблягаща на възможността да се изградят ефективни и конкурентоспособни държавни предприятия, т.е. рационализация на управлението на ДП без качествена смяна на собствеността;

Платформа на приватизацията, изхождаща от постулата, че само смяната на собствеността ще допринесе за създаване на конкурентни предприятия.

Между тези две тенденции несъмнено съществува, ако не борба, то определено противопоставяне, което пронизва както обществото като цяло, така и ККП като ръководна сила.

В този план интересна трансформация се наблюдава в банковия сектор. Секторът, запазвайки се като държавен, определено се „научава“ относително бързо да работи в пазарни условия.През 90-те години в банковата сфера са допуснати чужди банки както като партньори, така и като самостоятелни агенти, макар този допуск да се разрешава само в специалните икономически зони (СИЗ). Ще добавим, че СИЗ стават прекрасен полигон, където се апробират нови практики, които, доказали се в СИЗ, след това стават обект на внедряване в страната.

Третият етап – от 2003 г. до днес. Свързан е с два ръководни тандема в два подетапа:

А) Първият етап (2003–2012 г.) с ръководен тандем Ху Дзинтао и Вън Дзябао. Акцентира се върху екологично-ориентиран растеж, хармонично развитие на регионите, търсене на повишаване на качеството на живота, решаване на социалните проблеми;

Б) Вторият етап (2012 – до днес) с ръководен тандем Си Дзинпин и Ли Кецян. Характеризира се освен с продължаване на горната ориентация и с курс към т.нар. нова нормализация, т.е. преход към ниовационен тип развитие, насочен към внедряване на т.нар. 4-та индустриална революция. В рамките на този етап КНР се превърна в геоикономическа сила от първа величина.

В началото на ХХI век продължава реформирането на ключовите механизми на държавно регулиране. Така например на 5–14 март 2006 г. в Пекин се провежда 10-и конгрес на Общокитайското събрание на народните представители (ОСНП). Този конгрес е забележителен с това, че на него се приемат 11-те петгодишни насоки 2006–2010 г. Постепенно се стига до четири равнища на ключово държавно въздействие върху социално-икономическите и технико-технологическите процеси в страната:

По отношение на стратегически важни и структурно определящи стопански единици, т.е. за големите държавни предприятия се запазва директивното планиране;

Към маса други стопански единици, независимо от характера на собствеността, се използва индикативно планиране. За него е характерно, че за да се мотивират стопанските единици да постигат плановите цели, се формират позитивни стимули;

За една значителна част стопански единици – най-вече малки фирми и предприятия – частни, колективни, кооперативни, частно-трудови (семейни) и други, се прилага пазарният подход, но чрез различни мерки както с позитивен, така също с ограничителен, а в определени случаи и със санкциониращ характер, се прилага подходът на пазарното регулиране;

За свръхмалки, както и индивидуални участници, често пъти липсва някаква устойчива регулация, т.е. те функционират в условията на „свободен пазар“. Но дори и в този случай, при условие на значими пазарни изкривявания, например, формиране на „пазарен балон“, не се изключва даже пряка административна намеса на държавата.

По този начин в КНР се формира планово-пазарният синтез като гъвкав, но и ефективен подход, формиращ ядрото на модела на „пазарния социализъм с китайски характеристики“.

Фактически още в началото на XXI век в резултат на постигнатата изключителна социално-икономическа динамика през 80-те и 90-те години на ХХ век, в КНР се осъществяват качествени промени. Равнището на тези промени свидетелства, че страната навлиза в нов етап на своето развитие. Във връзка с това следва да се отбележи и такова важно социално-икономическо изменение като възстановяването не просто на частната, а на едрата частна собственост. Това на практика означава възраждане на едра буржоазия, но също така и на нарастване не само на социално-имуществени, но и социално-класови различия. Поради тази причина в страната сред редовите граждани започва да расте броят на недоволните от политиката на партията, което усилва социалното напрежение. Тогавашният Председател на ККП и на КНР Дзян Дзъмин заявява, че ако не се осъществи коренно обновяване на партията, възмущението на народа може да стигне дотам, че на власт да дойдат хора като Михаил Горбачов и Борис Елцин. Тогава в страната ще настъпи хаос, ККП я чака съдбата на КПСС, а КНР – на СССР.

Особено остър е идейният сблъсък между доминиращия в правителството и партията „Лявопатриотичен комплекс“ и съществуващия сред определени кръгове в страната, включително и в партията, „китайски либерализъм“ в областта на икономиката. В тази област „китайският либерализъм“ се ръководи от универсализираната неолиберална матрица, която свежда икономическото развитие до свобода на пазарните сили и пълно отрицание на държавата.

Обратно, „Лявопатриотичен курс“ търси синтез между пазарно функциониране от една страна, както държавно регулиране и стимулиране от друга. Лявото му измерение се проявява в усилията за укрепване на общонародната (държавната) собственост, но също така и колективните форми на собственост – градска, общинска, кооперативна, като важен компонент на пазарното функциониране. В този смисъл той се основава не само на държавата като инструмент на регулирането и стимулирането на стопанска динамика, но и на стопански единици, основаващи се на некапиталистически и неексплоататорски форми на собственост.

В тази обстановка се осъществява четвъртата фаза на реформата (от 2003 г. до днес). Тя се фокусира върху управлението и контрола на държавните предприятия (ДП). Тази фаза започва със създаването на Комисия за контрол и администриране на държавните активи при Държавния съвет (ККАДАДС). Цел на ККАДАДС е да се усъвършенства управлението на държавните предприятия, както и да се насърчи консолидацията, т.е. сливанията и поглъщанията сред големите държавни предприятия. Чрез процесите на консолидация, но не на приватизация, реформата в тази си фаза води до намаляване на броя на големите държавни предприятия.

ДП са носители на значима социална отговорност. В този смисъл предвид тези си обществени задължения в своята дейност те невинаги се ръководят от принципа на максимизация на печалбата, който е базов за частния сектор. Например, доминирането на държавните предприятия в телекомуникационния сектор улеснява реализацията на проекти за свързване с комуникационна мрежа на цялата страна, включително в по-слабо развитите региони. ДП в енергийния сектор прилагат ценова политика, която да може да гарантира устойчиво енергоснабдяване за населението и предприятията. ДП допринасят повече за социалноосигурителните фондове, отколкото частните компании. Нещо повече, те предоставят здравни услуги на своите сътрудници и допринасят за пенсиите на над 17 милиона пенсионирани работници.

Тяхното участие в хиляди социални институции, като създаване на работни места, подпомагане на училища и болници включват значителни финансови разходи всяка година. Те предлагат също жилища на сътрудниците си, различни видове обезщетения и други предимства, включително животозастраховане, субсидии за хранене, субсидии за транспорт и т.н., което означава значителни разходи.

Като ключови участници в икономиката и предоставянето на обществени услуги, ДП са също основните партньори на правителството за насърчаване на промишленото модернизиране и устойчивата урбанизация. Всичко това като правило определя по-ниската норма на печалба, характерна за ДП в сравнение с частния сектор.

В сравнение с частните предприятия както ДП на централно подчинение, така и ДП на местно подчинение се ползват от преференциално третиране от страна на държавата, т.е. централното и провинциалните правителства. Примерите включват относителната лекота, с които могат да се осигурят лицензионни одобрения, да се печелят гарантирани държавни поръчки, както и достъп до банково финансиране с преференциални лихви. Степента на такава преференция може да варира между различните видове и категории държавни предприятия в зависимост от тяхната важност и роля на централно или провинциално равнища. Но след като ДП носят социална отговорност и се товарят със свързаната с нея разходи, ДП–ЦП, както и влиятелни ДП–МП, може да изискват особено внимание от страна на държавата.

В крайна сметка може да се направи изводът, че в КНР некапиталистическите форми на собственост в стопанските организации – държавна, колективна, кооперативна, общинска, частно-трудова, включително смесена (при условие, че държавата, респективно колектива/общината държи контролния пакет акции/дялове), заемат доминиращи позиции в икономическата динамика на страната. При което държавните предприятия поради това, че покриват близо 40% от активите, генерират 1/5 от приходите и създават заетост на близо 20% от работещите, играят стратегическа роля в стопанството на Китай.

Отговорът на задачата, която си поставихме – да установим дали има съзвучие между идеите на академик Евгени Матеев и практиката на КНР от началото на реформите до днес, е определено положителен. Горният анализ показва, че съзвучие може да се открие не само в ясното разбиране за стратегическата роля на ДП в стопанския живот, позиция, споделяна също в КНР и доказана като успешна от китайската практика. Съзвучие ясно се вижда и в цялостната обща схема на стопанско функциониране. Тази схема, за която ратува Академикът, и както се демонстрира от Китай, е гъвкав и динамичен планово-пазарен синтез. Последният взема както позитив от плановия подход – следването на стратегическата цел и перспектива, създадена на базата на дългосрочните обществени интереси. Но също така възприема положителното от пазарните механизми – предприемаческата динамика, ръководеща се от бързопроменящите се условия, фактори и обстоятелства.

СР Виетнам. От края на 80-те години на XX век т.нар. перестройка в бившия Съветски съюз и страните с източноевропейски социализъм се трансформира в отказ от социалистически път на развитие, с което даде ход на тотална контрареволюция. Тази коренно изменила се ситуация сложи край на подкрепата, която получаваше СР Виетнам от страна на СССР и източноевропейския социализъм.

За ръководството на Виетнамската комунистическа партия става ясно, че е нужен коренен поврат. След дълги години на борба срещу буржоазните и компрадорски сили на Юга за ръководството е неприемливо да се осъществи цялостна реставрация на капиталистическите социално-икономически отношения.

За разлика от ситуацията в СССР и социалистическите страни от Източна Европа, във Виетнам партийно-държавната бюрокрация не е развила напълно формирането на собствени цели, различаващи се от зададения ход на социалистическа динамика на страната.

В съседен Китай възприетият модел на „социализъм с китайска специфика“, т.е. т.нар. социалистическо пазарно стопанство, започва да демонстрира позитивни резултати. В крайна сметка всичко това определя избора на политиката на „Дой Мой“, т.е. на обновление.

Ключови параметри на политиката на обновление на социално-икономическо развитие на СР Виетнам

Политиката на обновление е насочена в три направления:

Аграрни реформи – още през 1981 г. с т.нар. Директива 100 се въвежда „договорна система“, чрез която постепенно се върви към преразпределяне на обработваема земя на семеен принцип. През 1987 г. се разрешава продажбата на селскостопански стоки на пазарен принцип на създадени за тази цел свободни пазари. През 1988 г. Законът за земеделската земя разрешава частното владеене на обработваема земя. През 1993 г. се приема Закон за трансфер на правото за използване на обработваема земя;

Реформи в сферата на паричното обръщение, чуждите инвестиции и външната търговия – още през 1987 г. е приет Закон за чуждите инвестиции, с което СР Виетнам се включва в започналия вече „Азиатски дълъг цикъл на ускорено развитие и капиталово натрупване“. През 1988 г. се прекратява системата на контролираните цени и на двойните цени, т.е. осъществява се ценова либерализация като важен момент към пазарен начин на функциониране на стопанските единици. Едновременно с това пада държавният монопол във външната търговия, като през 1997 г. се разрешава на всички провинции и окръзи да осъществяват самостоятелно външнотърговски операции;

Реформи на държавните предприятия и сферата на индустриалната собственост – с Декрет 217-HDBT през ноември 1987 г. се разрешава висока степен на автономност на държавните предприятия с пълни права на стопанисване на притежаваните активи. През 1990 г. се приема Закон за частните предприятия, а също така Закон за фирмите, създаващ правна база на регистрацията на акционерни дружества и такива с ограничена отговорност.

Одобрената през 1992 г. нова Конституция официално признава правото на частна собственост. През 1993 г. влизат в действие Законът за фалитите, а също така Законът за насърчаване на вътрешните инвестиции, който уравнява в права вътрешните и външните инвестиции.

Законът за предприятията от 2002 г. премахва различни изисквания, а също така улеснява регистрацията на нови предприятия. До 2004 г. броят на регистрираните фирми достига 95 357. Едновременно се осъществява приватизация на редица държавни предприятия, като броят им се намалява почти наполовина от 12 084 през 1991 до 6300 през 1995 г., основно за сметка както на ликвидацията на слаби и непечеливши такива, така и за сметка на укрупняването и обединението на други.

За да разберем и оценим модела на пазарен социализъм, създаден в СР Виетнам, е необходимо да се направят редица сравнения. Първото е с бившите социалистически страни – тези от Източна Европа и бившия СССР. Несъмнено базовото равнище, от което започват Виетнам и тези страни, е многократно в полза на последните. Но по-нататък динамиката на развитие на тези страни, възприели т.нар. Вашингтонски консенсус, т.е. неолибералния модел на развитие, е доста по-различна. Така например по данни на Световната банка от 2002 г. се вижда, че темповете на растеж на дохода на човек от населението именно при СР Виетнам и КНР са най-високи. Съвсем неслучайно редица западни автори наричат Виетнам „тигъра на прехода“.

Моделът на пазарния социализъм. Практиката досега показва, че моделът на пазарния социализъм извежда страните от ниски равнища на развитие в посока на средно такова. Докато неолибералният модел като правило превръща бившите страни на източноевропейския социализъм със средно равнище на развитие в полупериферийни и даже в периферийни такива с ниско ниво на социално-икономическа динамика. Ако се опитаме да обобщим основните характеристики на този икономически модел, може да отбележим следното:

1.Наличие на смесени форми на собственост в икономиката – държавните предприятия са 40% от общия брой на стопанските единици;

2.Синтез на пазарно с планово регулиране от индикативен тип;

3.Ориентация към философия на развитието, насочваща към всестранна динамика – технологическа, икономическа и социална.

Несъмнено има и проблеми – като се започне от създадените значими социални различия между отделните социални групи и класи, между града и селото, между планинските и равнинните райони. Не бива да се забравя, че въпреки успехите в повишението на жизненото равнище Виетнам остава една от бедните страни в света. Трети сериозен проблем е безработицата, особено скритата такава в селските райони. Не може да не се отбележат и проблемите, свързани с преодоляване на бюрокрацията по места и в центъра. Но ръководството на ВКП и страната добре осъзнават тези проблеми и осъществяват последователна и балансирана политика по преодоляване на същите. Така се формира оптимистична дългосрочна перспектива пред развитието на СР Виетнам.

Когато споменаваме, че имаме съзвучие между идеите на Академика и практиката на СР Виетнам, не може да не припомним и паралелите с КНР. Важен момент в това съзвучие със СРВ и КНР е, че не става дума за някаква пълна идентичност. Такава не може да има, доколкото се различават вътрешните условия – политически, икономически, технологически, социо-културни и прочее. Различни са не само времето, общата обстановка, но и международните фактори.

Въпреки тези сериозни различия е просто учудващо съзвучието между идеите, издигнати от големия български учен, от една страна, както и концепциите, и практиките на КНР и СРВ, от друга. В основата на това съзвучие несъмнено е общата философска основа, която може да определим като философия на съзиданието и развитието, изискваща колективистки усилия и солидарност.

Това е нещо много по-различно от онази неолиберална философия на „разтърсването“, на разрушението, на „Шока“, на „Шоковата терапия“, на зоологическия свръхегоизъм и самоизяждащата се потребителска страст, които взеха връх, например, в редица републики на бившия СССР, както и в немалко страни на бившия източноевропейски социализъм. Последната стана база на грабителската приватизация, на криминалния преход, на архаизацията на социално-икономическите отношения, на демографския разпад…

Вместо заключение

Обобщавайки, следва да кажем, че в крайна сметка това, което обединява и прави съзвучни идеите на академик Е. Матеев с концепции и практики на страни като КНР и СРВ, е безспорно „социалистичността“. Същата се опира на три ключови принципа:

Социално равенство, разбирано като създаване на обществени условия – политически, материално-икономически, образователни, социо-културни и прочее за равен старт на членовете на обществото;

Социална справедливост – равенство пред закона, но закон, който защитава обществения интерес, т.е. интересите на мнозинството, а не интереса на каквото и да е егоистично малцинство, било то на някаква класова, бюрократична или прочее основа;

Социална солидарност – същата е основа на истинската човешка свобода, защото без солидарност, без важната обществена подкрепа на всеки един член на обществото от страна на социума като цяло, не е възможна нито свободата като физическо понятие, нито творческата свобода като духовно такова.

Погледнато от такава позиция, може да се очертаят два момента. Първият е свързан с това, че в България нито т.нар. социалисти, нито т.нар. демократи не видяха в идеите на Академика спасителна алтернатива за България в съдбоносен период на историята на нашето Отечество. Къде под чужд натиск, къде поради егоистични, групови, кланови и прочее интереси се тръгна по път, по който, ако Родината ни продължи да върви, тя ще изчезне в небитието на Историята по един жалък и недостоен начин.

Другият момент е този, че въпреки всичко, даже в днешното ни катастрофално състояние, идеите на Академика в една или друга степен могат да бъдат „живата вода“, която да върне народа български и държавата българска към достоен живот, развитие и бъдеще.