Роден през 1950 г. в София. Завършил МГИМО. Дипломат. Работил е в посолството на България в Лондон като трети секретар (1977-1981 година) и като пълномощен министър в Москва през периода 1991-1992 година. Член на Управителния съвет на Българското дипломатическо дружество (БДД).
Според една стара максима на политическия PR „шокиращите“ обществеността новини трябва да се появяват или в началото на уикенда, или в началото на празници от типа на Коледа и Нова година.
Това по всяка вероятност е един, макар и далеч не най-важният фактор, редица значими дати в най-новата история на Русия да попадат в дните около Нова година.
В резултат на Беловежката среща в края на декември 1991 г. беше договорено разпадането на СССР и се появиха Русия и още 14 държави. Пак в навечерието на новата 2000 година Елцин предаде властта на избраника си Путин.
В края на 2003 година „шокиращи“ новини от Русия не се появиха. И въпреки това интересът на анализаторите към протичащите в Русия процеси се увеличава непрекъснато в резултат на едно състояло се и едно предстоящо събитие, които безспорно ще оказват дългосрочно влияние върху руската вътрешна и външна политика.
Проведените в началото на декември 2003 година парламентарни избори неминуемо ще доведат до редица значителни промени в досегашната политическа картина на Русия.
Взаимовръзката на тези две събития и последствията от тях несамо може, но и задължително следва да се разглеждат като цялостен процес, тъй като парламентарните и президентските избори в Русия ще завършат плавния преход от „ерата Елцин“ към „ерата Путин“.
Резултатите от изборите за руската Дума бяха изненада за част от хората, които не са запознати с динамиката на процесите в Русия през последните години. И ако победата на пропрезидентската партия „Единна Русия“ беше ясна, то въпросът с каква преднина пред останалите партии тя ще ги спечели беше ключов за бъдещото, управление на Русия. През последните 12 години както Елцин, така и Путин работеха в условията на парламент, в който комунистическата партия на Русия и десноцентристките формации имаха забележим превес над проправителствените формации. Това налагаше постоянен баланс за несъздаване на възможности за тяхна коалиция срещу правителството. И въпреки че след пуча от 1993 година Думата е с доста орязани пълномощия, опасностите от блокиране на провежданата от президента и неговото правителство политика винаги досега съществуваше като краен пункт на парламентарната конфронтация.
В тази връзка победата на „Единна Русия“ с почти 40% от гласувалите, както и третото място (с около 50 депутати) на лявонационалистическия блок „Родина„ (образуван от последователи на Путин от 29 партии и организации само три месеца преди изборите) дават за пръв път на президента възможността да управлява с предсказуема комфортна подкрепа в Думата.
Парламентарните избори доведоха до четири други значими събития. Преди всичко комунистическата партия на Русия претърпя тежко поражение и в новия парламент ще играе отново опозиционна, но вече маргинална роля. Очевидно е, че нейната политика през последните години не съответства на реалностите в Русия и избирателите я наказаха за неспособността й да се реформира в съзвучие с обстановката. На второ място, това обстоятелство в още по-голяма степен се отнася до десните формации, които не прескочиха петпроцентната бариера и няма да бъдат представени в Думата. Трето, крайните националисти на Жироновски не само затвърдиха, но и с няколко процента разшириха влиянието си (при това като представени във всички избирателни райони), което ще засили натиска върху Путин да отстоява във външната политика по-твърди позиции за защита на руските национални интереси. Но все пак това е само проиграно сражение, а не окончателно поражение в „класическата битка между прозападно настроените и славянофилите“, която отново излезе на повърхността, когато след приключването на студената война Русия отново се превърна по определението на Хънтингтън в „разкъсана страна“1. И на четвърто място, над пет процента от гласувалите граждани избраха т. нар. протестен вот, като участваха в изборите, но не подкрепиха нито една от партиите. Тази тенденция очерта сложното и дълбоко разслоение на руското общество през последните дванадесет години и по мнението на част от наблюдателите е сериозен признак за набиращи инерция анархистични процеси.
Предварително известният резултат от предстоящите на 14 март 2004 година избори за президент на Руската федерация е с една единствена „интрига“ – с колко процента ще победи Путин. Тази предизвестеност в известен смисъл играе и негативна роля, тъй като дава на противниците на Путин основания (преди всичко умозрителни) да говорят за манипулации на изборните резултати. Доколко това се възприема сериозно от него говори фактът, че в средите на привържениците му сериозно се обсъждат варианти как и кой от евентуалните претенденти да бъде лансиран като „достоен противник“. Очевидно и Путин разбира опасностите от подобни обвинения и взема мерки, сред които е и решението му да не са кандидатира като партиен кандидат, а да събере необходимите му подписи чрез инициативен комитет от представители на различни партии и движения.
Тези подробности само доказват, че на 14 март 2004 година няма и не може да има непредсказуеми обрати и Путин ще бъде преизбран с огромна преднина. След изборите той ще разполага с повечето от позициите, които не бяха на негово разположение преди четири години.
* * *
Какво може да се очаква през втория мандат на Путин?
Във вътрешнополитическата област президентът ще продължи да укрепва влиянието си по следните направления:
1. Евентуална промяна на конституцията:
1.1. Освен необходимите изменения за доближаването й към европейските стандарти (Съвета на Европа и Европейския съюз), големият въпрос ще бъде около президентските правомощия и най-вече ще има ли възможност Путин да се кандитира за трети мандата през 2008 година. Засега той категорично отрича подобен вариант, но ако не постигне съществена част от поставените си цели до края на предстоящия втори мандат и не успее да намери подходяща фигура за свой заместник, може да се очаква натиск за промени, осигуряващи неговото и на привържениците му оставане на власт.
1.2. Мултинационалната Руска федерация обхваща над 80 субекта и продължава да изпитва напрежения, които са резултат от неразрешените конституционни проблеми през „ерата Елцин“. Отстъпките, направени на Чечня през пролетта на 1992 година са първопричината за сегашната трагична ситуация там, но те са и прецедент, на който могат да се позовават и други субекти при евентуални промени на конституцията. Поради това Путин ще продължи да действа изключително предпазливо в тази област и ще пристъпи към нея открито само ако си е осигурил предварително пълна подкрепа.
2. Ще бъдат извършени сериозни промени в изпълнителната власт, като продължи тенденцията за ограничаване влиянието на олигарсите чрез:
2.1. С голяма вероятност се очаква в правителството да бъдат сменени министър-председателят Касянов и някои ключови фигури в икономическата и финансовата сфера.
2.2. Ще бъде продължена тенденцията за преразпределение на ресурсите към стратегически приоритети като науката и развойната дейност и към реформи в административно-териториалната област, чрез които се засилва все повече властта на федеративното ръководство над местните субекти на управление.
3. В икономическата област:
3.1. Ще продължи търсенето на баланс между двете основни групи, формиращи икономическата политика през последните дванадесет години. Така наречените суровинници, чиито главни представители са нефтените и газовите компании, по времето на първия мандат на Путин загубиха преимущствената си, почти монополна, позиция на „сиви кардинали“ в областта на икономиката. Промишлениците (ръководени от бившия министър-председател, а сега председател на Търговско-промишлената палата на Русия – Примаков) постепенно укрепват позициите си и техни представители заемат с помощта на Путин ключови позиции.
3.2. Успехите или неуспехите на Путин в борбата му срещу олигарсите ще бъдат един от ключовите моменти за икономическото развитие на Русия. Огромната концентрация на икономическа власт в ръцетe на ограничен брой олигарси през деветдесетте години доведе не само до желанието им да я материализират в политическо влияние, но и до сериозни икономически неудачи, забавящи или дори препятстващи пазарната реформа.
„…в Русия под натиска на американското правителство, Международният валутен фонд, изоставяйки повечето от собствените си икономически критерии, допринесе за появата на олигарсите, лишена от всякаква икономическа основа.“2
Колкото и да е парадоксална на пръв поглед, за икономическите експерти връзката между олигарсите и основни икономически параметри като ръста на производителността на труда е пряка, а не опосредствена. Поради това се отчита, че ръстът на производителността на труда със седем и половина процента през 2003 година се дължи до голяма степен на все по- ограничената власт на олигарсите, които поставят препятствия по пътя на модернизацията на машинно-инструменталния парк и създаването на нови високотехнологични производства. За този ръст, както и за ръста през 2003 година с около 16% на руския експорт на машиностроителна продукция обаче според специалистите са допринесли и увеличените по времето на първия мандат на Путин разходи за фундаменталните (около два пъти) и за приложно-научните разработки (около пет пъти).
4. Във финансовата сфера:
4.1. Ще бъде последователно прилагана и разширявана данъчната реформа. Счита се, че въвеждането на единна ставка за корпоративния данък печалба, както и снижаването на данъчния процент дадоха мощен тласък на руското предприемачество и рязко повишиха вътрешното потребление. Данъчните лостове са осъзнато от Путин пазарно оръжие и той ще продължи да го прилага упорито и в бъдеще.
4.2. Предприетите мерки за ограничаване на изтичането на капитали доведе до почти четирикратно намаляване – от около двадесет и пет милиарда през 2000 година до шест милиарда през 2003 година (по предварителни оценки). Тази политика ще има приоритетно значение и през следващия мандат на Путин. Ще бъдат засилени и мерките срещу „пране на капитали“ не само поради международния натиск, но и като ефективно средство в борбата срещу олигарсите и корупцията на административната система.
4.3. В бюджетирането Путин ще продължи да поддържа няколко приоритетни направления, осигуряващи социален мир и непозволяващи фатално изоставане на страната от научнотехническия прогрес в началото на двадесет и първи век.
Постигнатите от Путин успехи с ликвидирането на проблема за изплащането на заплатите и възнагражденията на военните, на пенсионерите и на персонала в сферата на образованието и здравеопазването беше една от причините, които създадоха основата на неговата сегашна популярност. Положените усилия за заделяне на ресурси за науката и културата осигуриха подкрепа на значителна част от интелигенцията. Всичко това ще продължи да бъде защитавано от Путин и през втория му мандат, при условие че геополитическата обстановка не му продиктува други реалности. В тази връзка от особено значение ще бъдат обективно независещите от Русия фактори за курса на долара и световната цена на нефта. При висок курс на долара и висока цена на нефта Путин ще разполага с разширени ресурсни възможности, докато в противния вариант финансите на страната отново могат да бъдат подложени на кризисен натиск. Тези фактори на практика продължават да държат Русия в зависимост от световните тенденции и играчите, които предопределят тяхното поведение.
* * *
По обясними причини външната политика на Русия винаги е била повече в центъра на вниманието на чуждестранните анализатори отколкото вътрешнополитическото й развитие. Разпадането на Варшавския договор, разширяването на НАТО и Европейския съюз, ислямският фундаментализъм и свързаните с него терористични заплахи, както и бързото нарастване на икономическата и военната мощ на Китай поставиха пред Русия в края на двадесети век нови предизвикателства, свързани със самото й оцеляване като държава.
И ако в „ерата Елцин“ се забелязваха спорадични опити да се използва наследен от съветско време потенциал за външнополитически инициативи, то през последните четири години се оформиха признаците на по-различна външна и военна политика.
Преди всичко се забелязва стремеж да се изгради система за вземане на решения, които не са резултат от реакции на вече съществуващи факти и събития, а на предварително анализирани варианти за развитието на международната обстановка, при които ясно се дефинирани преимуществата и недостатъците за руските национални интереси в определен стратегически отрязък от време.
Доказателство за това е новата военна доктрина, която беше официално приета на 1 октомври 2003 година, съвпадайки по време с обявяването на новата доктрина на Съединените щати. Огледалността на възприетите мерки е очевидна, като от особено значение е фактът, че и двете държави провъзгласяват правото си на „превантивни удари“ в случай на угроза на техни интереси от особено значение.
В тази връзка заслужава внимание фактът, че през 2003 година Путин определи като сфера на особени руски интереси региони, които са от непосредствено значение за националната сигурност на България, а именно Черноморският и Каспийският басейн.
През последните две години американски политолози упорито прокарват тезата, че Черноморският и Каспийският басейн с прилежащите им Балкани, Закавказието и Средна Азия имат идентични проблеми на сигурността и че за тези проблеми мерките за укрепването на доверие в рамките на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) не са подходящи. Предлага се в този ареал да се изгражда нова система за сигурност, като някои политолози считат, че неизпълнилата икономическите си задачи организация за Черноморско икономическо сътрудничество (ЧИС) може да бъде трансформирана в организация за сигурност.
Русия, която според изискванията на ОССЕ съкрати рязко въоръженията си в тези региони, отдавна настоява за преразглеждане в нейна полза на досегашните лимити. От друга страна, тя се опасява, че обособяването на тези региони в отделна зона за сигурност може да ги въвлече в нова зона на влияние на Съединените щати или като нова „сива зона“, разделяща сферите на влияние на Русия (в сегашните й граници), на Европейския съюз (след разширяването му с Централноевропейските държави) и контролирания от Съединените щати Близък изток (след окупацията на Афганистан и Ирак, а в бъдеще – след подчиняването на Сирия и Иран).
Определени среди в руския политически елит и преди всичко част от генералитета оказват натиск върху Путин за преразглеждане на оформените след 11 септември 2001 година руско-американски отношения, като използват тезата за „постепенното обкръжаване“ и последващите го „изолация и подчиняване“ на Русия.
Избраната от Путин позиция за войната в Ирак се отличава с внимателно разграничаване от САЩ, което има за цел туширане на вътрешнополитическата опозиция по този въпрос. Като външнополитически успех може да се отчете, че тази позиция не предизвика нови антируски настроения в американската администрация, оставяйки Франция и Германия на предна линия в противопоставянето на САЩ. В същото време Путин си осигури, ако не подкрепата, то поне липсата на открита критика по отношение на развитието на събитията в Чечня, което му даде възможност да проведе в тази република избори, легитимиращи действията на Русия.
Това обстоятелство, както и редица други факти, оформиха новата външна политика на Русия, която за разлика от „ерата Елцин“ е по-последователна във времето и в целите си, по-гъвкава в прилагането на различни методи и средства и като цяло по-успешна, ако не в друго, то поне във възприемането на Русия не като излъчващ предишната агресивност противник, а като сериозен партньор в сложната обстановка на глобализацията, прилагана при хегемонията на Съединените щати.
Най-добрата характеристика на тази руска политика дава Хенри Кисинджър:
„В контекста на руската история Путин би бил разбран най-добре, ако бъде сравнен с принц Александър Горчаков, който води руската външна политика в продължение на двадесет и пет години след руския разгром в Кримската война от 1856 година. Търпеливата помирителна политика и избягването на международните военни кризи позволяват на Горчаков да възстанови изолираната и силно отслабена страна и да я изведе на водеща международна позиция.
Приоритетите на Путин са: възстановяването на руската икономика; възстановяването на Русия като велика сила, за предпочитане в сътрудничество със Съединените щати, но ако е необходимо, чрез изграждане на уравновесяващи се центрове на силата заедно с Китай и Европа; установяването на нови отношения на сигурност спрямо Европа, особено като се има предвид разширяването на НАТО до балтийските държави; разрешаване на стратегическия ядрен проблем със Съединените щати.“
Съкратените спрямо 1990 година с пет пъти разходи за военни нужди постоянно предизвикват напрежение между политическото и военното ръководства на страната. През последните две години Путин отчасти го смекчава чрез повишено внимание към разработката и приемането на въоръжение на нови системи (стратегическите ракети „Топол“), както и чрез увеличаването на мерките, повишаващи боеспособността на войските и щабовете (през 2003 година за първи път през последните 12 години беше проведено крупно военно учение в акваторията на Тихия океан с над 60 бойни кораба, авиация и елементи от другите видове въоръжени сили). С последователност се провеждат и мероприятията по трансформирането на армията в професионална.
Зад всички тези моменти стои обстоятелството, че след студената война регионализацията се превърна в основна тенденция на военната стратегия и сила. Именно регионализацията позволи да бъдат намалени въоръжените сили както на Русия, така и на страните от НАТО.
Справянето с регионалните конфликти в „близката чужбина“ (преди всичко страните от Общността на независимите държави) е в основата на това схващане за целите и стратегията на руската външна политика, предопределящи и строежа на руските въоръжени сили в близките години.
* * *
Всички тези процеси в крайна сметка показват как през първия мандат на Путин Русия се обърна към своите проблеми и постепенно изоставя геополитическите амбиции, наследени от времето на СССР. Сегашната интровертност на руския политически елит, първите признаци на която се забелязаха още преди Путин да дойде на власт, намериха отлична почва в схващането на руския президент, че първо трябва да се справи с проблемите в собствения си двор. Съвпадението на политическите настроения по този въпрос, което постоянно ще бъде подлагано на удари от крайните националисти отляво и отдясно, ще продължи да бъде основата на политиката на Путин и след преизбирането му на 14 март 2004 година.
Бележки:
1 Виж: Самюел Хънтингтън „Сблъсъкът на цивилизациите“ стр. 214
2 Виж: Хенри Кисиндъжър, „Политиката“, стр. 214