Къдринка Къдринова е председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България и зам. главен редактор на сп. „Тема“. Завършила е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е във всекидневниците „Народна младеж“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“. Автор е на книгите „Под небето на Матагалпа“ (1987), „Романси в глобално кърваво“ (2005), „Виетнам — феникс и дракон“ (2009). Пътувала е из над 20 страни по света и е публикувала свои репортажи, пътеписи и анализи за тях. През 2010 г. беше наградена с виетнамския орден „Дружба“.
…Беше в края на далечната 1978-а, в навечерието на 20-ата годишнина от победата на революцията. По онова време бях студентка, вече много задълбочено се интересувах от латиноамериканския политически живот и току-що ме бяха класирали на първо място в ежегодния Национален студентски политически конкурс с реферат на тема „Проблеми на революционния процес в Латинска Америка“. Най-добрите ми приятелки и приятели бяха учещи у нас студенти от различни латиноамерикански страни — от Куба, Гватемала, Чили, Перу, Боливия, Еквадор, Колумбия… Най-често се събирахме в т.нар. Чилийски клуб, който бе отреден за чилийските емигранти, избягали от диктатурата на Пиночет, но се бе превърнал в средище за вечери на солидарността с всички латиноамерикански народи.
В дните малко преди да настъпи Новата 1979 година земляческата организация на колумбийските студенти ме помоли да помогна в организиране на новогодишен базар. Искаха да съберат пари за подпомагане на вестника на Колумбийската компартия „Вос пролетариа“. Тъй като знаеха, че рисувам добре, ме помолиха да направя поне по десетина броя стилизирани портрети с туш на известни личности от латиноамериканската левица — Ернесто Че Гевара, Фидел Кастро, Салвадор Алиенде, Виктор Хара. Рисувах ги няколко нощи, а когато ги занесох на базара, който бе организиран във фоайето на Института за чуждестранни студенти, ме помолиха и да застана на щанда. Портретите буквално се разграбиха за броени минути и не стигнаха за всички желаещи. Един арабски студент, не помня от коя страна, сърдит, че е останал без портрет, се чудеше на кого да си го изкара и започна да мърмори: „Ама че странен подбор! За Че е ясно — герой, легенда! За Алиенде и Виктор Хара — също, мъченици на фашизма! Ама Фидел… И той е голяма личност, но нали е жив, защо сте го подредили до останалите?“ Хорхе, председател на колумбийската земляческа организация и студент по икономика, му отговори: „Защото всички ние, революционерите в Латинска Америка, сме деца на Кубинската революция!“
Тази фраза най-безхитростно и спонтанно концентрира неоспоримото огромно влияние, което оказва Кубинската революция върху живота на вече няколко поколения латиноамериканци. Впрочем, процесът е двустранен. Защото самата Кубинска революция също е неразривно свързана с латиноамериканската действителност. Дълбоко вкоренена е в нея и произлиза от нейната същност. Следва бунтовните традиции на индианските въстания на Тупак Амару в Перу срещу испанското владичество; на героите на Мексиканската революция Панчо Виля и Емилиано Сапата; на „генерала на свободните хора“ от Никарагуа Аугусто Сесар Сандино и т.н. Заредена е със същите идеали, които са вдъхновявали най-бляскавите умове и водачи на освободителни движения в Латинска Америка начело със Симон Боливар, сред които изпъква и Апостолът на кубинската независимост Хосе Марти. Кубинската революция всъщност е латиноамериканска, интернационална, развяла като знаме образа на
„Нашата Америка“
за първи път очертан тъкмо от Марти като въплъщение на континенталното единение в името на братството, солидарността, социалната справедливост, антиимпериалистическата съпротива срещу диктата на големия северен съсед САЩ. Така че, когато говорим за Кубинската революция, логично и естествено е да я разглеждаме като неразривен етап от цялостното латиноамериканско революционно движение, негов ориентир и вдъхновение.
Два слабо известни на българската аудитория епизода от студентските години на Фидел Кастро особено ярко илюстрират неговата дълбока привързаност към идеалите на Марти и към каузата на „голямата латиноамериканска родина“. Те по-късно дават своите кълнове в онзи дух на латиноамериканска солидарност, пропил самата същност на Кубинската революция. През 1947 г. Фидел се включва в интернационална експедиция, съставена от доминиканци, кубинци, пуерториканци, чиято цел е да помогне за сваляне на диктатора Трухильо в Доминиканската република. Мисията, уви, се проваля. На следващата година, през 1948-а, Фидел е в Колумбия — участва в конгрес на латиноамериканските студенти. Точно по същото време там е убит водачът на колумбийската опозиция Хорхе Гайтан. Попаднал във водовъртежа на последвалите улични сблъсъци, Фидел изживява като своя колумбийската драма и извлича от нея много политически поуки, които по-късно също имат принос за намирането на верен път към победата на Кубинската революция. Не е случаен и фактът, че именно 1953-а е годината на фактическото начало на тази революция — с щурма на казармата „Монкада“ в Сантяго де Куба. Това е годината на 100-годишнината от рождението на Марти, за когото няма по-свят идеал от общия латиноамерикански порив към свобода, равенство, братство.
Именно вплитайки в самата си природа богатите традиции на революционната борба в Латинска Америка, победата в Куба става техен естествен връх и пример за следване. Точно половин век преди един днешен световен лидер да издигне лозунга „Да, ние можем“, същото това усещане пулсира в сърцата на латиноамериканците, станали свидетели на триумфа на Кубинската революция. За тях тя е окрилящото доказателство, че мечтите на поколения латиноамерикански борци, жертвали живота си в битките с потисници от близо и далеч за независимост и социална справедливост, са осъществими. Кубинската революция носи дългоочаквания реванш и новопридобитото самочувствие, че, те, латиноамериканците, могат и да победят. Те, „сардинките“, с които обича да закусва голямата северна „акула“ (по образните сравнения на големия гватемалски публицист Хуан Аревало), те, презрените пеони от „задния двор“ на САЩ, газени от ботушите на финансирани от Вашингтон диктатури и принудени да продават на безценица труда и природните си богатства на „грингос“-ите, буквално преобръщат своя мироглед благодарение на Кубинската революция. Сбогуват се завинаги с фатализма на „географската предопределеност“, която толкова дълго е изглеждала непоклатима и обричаща народите на юг от Рио Браво на „вечно“ подчинение на мощния североамерикански колос. Осъзнават, че свободата им е в тяхната собствена решимост да намерят своя път към нея — така, както пред очите им успяват да направят кубинците, само на 90 мили от границите на САЩ.
Ето защо прекият ефект от Кубинската революция в Латинска Америка е
направо експлозивен
Изблиците на солидарност и подкрепа за Острова на свободата вървят успоредно с мощен подем на антиимпериалистическите настроения на целия континент. Масовизират се и се засилват профсъюзните организации и стачните движения, левите сили се обединяват в единни фронтове, университетите стават истински гнезда на леворадикалното мислене, което търси трасе за продължаване на кубинския път през нееднородния латиноамерикански политически релеф. Дори умерено реформистките сили усещат ефекта от кубинския „пробив“ и някои от тях също поемат курс към социални преобразования и независима политика спрямо интересите на североамериканския и транснационалния капитал. Такъв е случаят, примерно, с демократичните правителства на президентите Жуселину Кубичек, Жаниу Куадрос, Жоау Гуларт в Бразилия в периода 1961-1964 г. Уви, бразилският експеримент завършва през 1964 г. с многократно отиграван в „задния двор“ на САЩ сценарий — с военен преврат и последвала диктатура.
В онзи период опитът на Куба просто няма как да бъде последван с мирни средства, защото отговорът на северната „акула“, вбесена от дързостта на кубинската „сардинка“, е безкомпромисен и брутален. Без никакви скрупули САЩ налагат пълна търговска, икономическа, политическа блокада на Острова на свободата не само от своя страна, но използвайки механизмите на Организацията на американските държави, принуждават всички тогавашни правителства на континента да направят същото. Всички, с изключение на Мексико, скъсват и дипломатически отношения с Хавана. Това е времето, когато властта в Латинска Америка може да е в ръцете или само на предани на САЩ диктатори като никарагуанския Анастасио Сомоса (за когото още Франклин Делано Рузвелт изрича христоматийната фраза: „Той, разбира се, е кучи син, но наш кучи син“), или на не по-малко предани на американските интереси представители на местната „демократична“ олигархия. Естествено, за такъв тип управници няма нищо по-страшно от кубинския пример, който е така заразителен за собствените им народи. И за да се предпазят от изкушените да го последват, репресивната машина действа с пълна мощ. Така периодът на 60-те години, непосредствено след победата на Кубинската революция, е белязан колкото с възторга от тази победа сред народните маси, толкова и с ответния брутален натиск на доминиращите на континента антинародни режими.
В двуполюсния свят Куба няма друг избор, освен да се присъедини към социалистическите страни, които, начело със СССР, Ј подават ръка за партньорство в рамките на СИВ. Разбира се, идейно и морално кубинският избор е в унисон именно с идеалите и целите, които класиците на марксизма и ленинизма са посочили като водещи в комунистическата идеология и в социалистическите общества. Друг е въпросът, че тези идеали и цели са доста размити и дори направо девалвирани в страните от т.нар. реален социализъм, в чиято компания Куба години наред е нещо като
„черна овца“
Заради своята открояваща се различност, заради революционния морал, поставян над всичко, заради живата и пряка връзка на своя водач с народа. Дори чисто визуално по време на някогашните партийни конгреси и „срещи на върха“ на ръководителите от страните членки на СИВ младият и брадат Фидел с неговата масленозелена униформа на „команданте“ никак не се вписва в костюмираното обкръжение на обиграни апаратчици.
Не са малко и разминаванията между Куба и съюзниците Ј от соцлагера по възгледите за развитието на революционния процес в Латинска Америка. Москва, която несъмнено доминира над всички соцстрани и определя „правилното“ и „неправилното“ поведение на тогавашната международна сцена, има свои собствени геополитически сметки в отношенията със САЩ — с оглед на това коя от двете свръхсили до каква степен може да разширява влиянието си край границите на другата. През призмата на тези отношения е прекарвано и съветското одобрение или неодобрение за различните тенденции в латиноамериканските леви движения — дотолкова, доколкото СССР ги възприема като проводник на своята идеология и интереси. Куба, напротив, като страна, неразривно свързана със своя континент, като родина на една „изненадала“ Москва, но произлязла от латиноамериканските традиции революция, често има свой собствен, различен от съветския, възглед за антиимпериалистическите борби в Латинска Америка. Защото гледа на тях не като на терен за състезание между свръхсилите, а като на естествен израз на желанието на латиноамериканските народи за достоен живот.
В бившите соцстрани, включително и в България, за тези различия не се говореше официално. Но те съществуваха и дадоха своето отражение върху доста драматични обрати в латиноамериканската история, а също подхраниха и безброй недоброжелателни спекулации. До ден-днешен се спекулира например с трагичната епопея на Че Гевара в Боливия. В американски медии нееднократно е била лансирана тезата, че той едва ли не е бил „пожертван“, след като го принудили да напусне Куба, защото Москва силно се раздразнила от негова реч на форум на необвързаните в Алжир през 1963 г. В нея той поставя на една плоскост „двата империализма“ — американския и съветския, противопоставяйки им народите от Третия свят.
Образът на Че Гевара, наречен навремето от Жан-Пол Сартър „най-съвършения човек на нашето време“, е толкова мащабен, буди толкова възхита и преклонение по света и е така недосегаем за всички, които се опитват да го „развенчаят“, че никоя от многобройните сътворявани от враговете му интриги около името му не е в състояние да го помрачи.
Факт е, че Москва дълго отхвърля неговите възгледи за „партизанското огнище“, от което да пламне партизанска война, и за „многото Виетнами“ в Латинска Америка, които да поставят натясно североамериканския империализъм и да го принудят да приеме избора на народите на континента. Нещо повече — без директно да се споменава името на Че, в повечето идеологизирани анализи на латиноамериканската политическа панорама през 60-те и 70-те години на ХХ век, публикувани в СССР и в останалите соцстрани, доминира строго отрицателната оценка за проявите на „ултралевите“ движения на континента през този период. Често тези движения, свързвани с т.нар. геваристка тенденция, дори са обвинявани в провокационни действия, които де факто са от полза само на реакционните сили в собствените им страни, защото дават повод за ответен терор и установяване на крайнодесни режими.
Не може да се отрече, че в част от случаите това наистина е така. Но не може и да се приеме, че подобно обобщение е валидно за целия континент. Както „ултралевите“ често пренебрегват спецификите на конкретните условия в дадена страна и се опитват да присадят неприложими там методи на борба, така и повечето от кабинетните анализатори на соцерата се занимават със същото в огледален вариант.
Спонтанно нароилите се в началото на 60-те години най-вече в младежка среда латиноамерикански
бунтовнически движения
които романтично, но наивно мечтаят да изкопират кубинския опит, без да държат сметка за опората в масите, са един от най-преките рефлекси след победата на Кубинската революция. Някои от тези организации действат като „градски партизани“ в условията на диктатури — примерно в Бразилия или Венецуела. Други залагат на селската гериля на базата на отряди за самозащита, както е в Колумбия. Трети, действащи в условията на спазващи постулатите на представителната демокрация управления, атакуват устоите им по принципа „Колкото по-зле, толкова по-добре“, тоест — ако предизвикат идването на диктатура, значи народът ще бъде принуден по-бързо да се вдигне на въоръжена борба. В този регистър са движения като „Тупамарос“ в Уругвай или МИР (Движение на революционната левица) в Чили. В крайна сметка и в Уругвай, и в Чили през 1973 г. са извършени военни преврати, последвани от брутални диктатури, и приносът на ултралевите за това никак не е малък.
Спецификата на обстановката точно в тези две южноамерикански страни обаче трябва да бъде разгледана и от друг ракурс — като първи опити за идването на власт на левицата чрез избори. „Мирният път“, макар и напълно различен от онзи, който доведе до победата на Кубинската революция, фактически пак е резултат от нейното влияние. Защото авторитетът и популярността на левите партии, подкрепящи идеалите на социалната справедливост, нараства в Латинска Америка именно след триумфа на „барбудос“-ите на Острова на свободата. И именно тази обща нагласа благоприятства укрепването на левите коалиции в страните с повече или по-малко стабилни демократични традиции, каквито са Уругвай и Чили преди превратите. Трябва да се подчертае за наша, на българите, гордост, че тези коалиции се градят въз основа на широко популярната в Латинска Америка концепция за единния фронт на Георги Димитров. И до днес името на нашия велик сънародник е първото, което произнасят свързаните с левицата латиноамериканци, щом чуят за България.
И така, през 1970 г. в президентските избори в Чили побеждава кандидатът на лявата коалиция „Народно единство“, социалистът д-р Салвадор Алиенде, а през 1971 г. в Уругвай президентските избори са спечелени от кандидата на Широкия фронт, генерала в оставка Либер Серени.
И двете коалиции са със сходна ориентация, включват широк спектър народни движения и партии — от комунисти до леви християндемократи. Но световното внимание е приковано най-вече към Чили. Алиенде, който е личен приятел на Фидел и на когото Че Гевара навремето надписва своя книга с посвещението: „На д-р Алиенде, който иска с други средства да постигне същото“, национализира медните мини и осигурява по половин литър мляко дневно на всяко дете. Този пример САЩ не могат да му простят. Особено след като през 1971 г. на официално посещение в Чили пристига Фидел Кастро и в продължение на 20 дни обикаля страната надлъж и нашир. Това е първият пробив на антикубинската блокада в Латинска Америка. Фидел вижда ожесточената съпротива на десницата в Чили срещу реформите на Алиенде, предупреждава го за заплахата, която надвисва над „мирния чилийски експеримент“ и символично му подарява един автомат, защото
дори и мирната революция трябва да умее да се защитава
Дали е легенда или не, но, казват, в деня на преврата на военните на 11 септември 1973 г. Алиенде се сражава в бомбардирания президентски дворец „Ла Монеда“ тъкмо с този автомат…
С превратите в Чили и Уругвай, а малко по-късно и в Аржентина, в Латинска Америка се сгъстява до нетърпимост нощта на диктатурите и репресията. Но дори и в това мрачно време повеите от Кубинската революция не спират да се усещат, понякога под най-ненадейна форма.
Не може да се пропусне феноменът, проявил се най-ярко в Перу и Панама с идването на власт там през 1968 г. на отстояващи принципите на националната независимост военни — генерал Хуан Веласко Алварадо в Перу и генерал Омар Торихос в Панама. Социалните реформи, предприети от техните правителства, както и опитите за независима външна политика, открояват алтернативна тенденция — армията да не играе вече само ролята на инструмент за налагане на антинародни режими, но и сама да става инициатор на промени, съзвучни с идеалите на латиноамериканските освободители. Повечето от които впрочем, начело със Симон Боливар, са били генерали. Тази тенденция успява да си пробие път благодарение и на засилването на ролята на онези прослойка в латиноамериканското офицерство, чийто произход вече не е свързан с най-висшите олигархически кръгове, а идва от по-зле осигурените слоеве на обществото, сред които стремежът към социална справедливост и антиимпериалистически действия е естествена потребност на битието.
Уви, реформите на ген. Веласко Алварадо в Перу постепенно са задушени от следовниците му във военното управление, а ген. Омар Торихос загива в мистериозна катастрофа с вертолет, след като успява да наложи на САЩ подписването на договори, осигуряващи връщането на Панамския канал на Панама…
Революционните течения във въоръжените сили в Латинска Америка обаче не изчезват. Техен пряк представител е и днешният президент на Венецуела, бившият полковник и парашутист Уго Чавес.
Преди да стигнем до днешния облик на лява Латинска Америка обаче, трябва да се спрем на още един връх на латиноамериканското революционно движение — Сандинистката народна революция в Никарагуа от 19 юли 1979 г. Съчетала партизанската война с обединението на всички демократични сили и с всенародното въстание, тя слага край на почти половинвековната диктатура на фамилията Сомоса, превърнала малката централноамериканска държава в семейна собственост и във верен васал на САЩ.
Оглавилият революцията Сандинистки фронт за национално освобождение (СФНО) е основан през 1961 г. под прякото въздействие на примера на Кубинската революция от група студенти начело с Карлос Фонсека Амадор. Той не доживява победата, убит е в сражение със сомосистката армия през 1976 г. Но другарите му успяват да обединят съществуващите три течения вътре в самия фронт, да координират действията си с легалната опозиция и за броени месеци — между септември 1978-а и юли 1979-а, да доведат до победен край битката за събаряне на диктатурата. Победата им бележи нов етап в развитието на латиноамериканската левица и отваря пътя към
завръщане на демокрацията на континента
Но не всичко става бързо и лесно. Удрят на камък опитите за постигане на успех, сходен с никарагуанския, от страна на Фронта за национално освобождение „Фарабундо Марти“ (ФНОФМ) в разположения също в Централна Америка Салвадор, където вилнеят ултрадесните „ескадрони на смъртта“. Дошлата междувременно на власт във Вашингтон администрация на президента Роналд Рейгън предприема спешни действия в подкрепа на своите съюзници в региона, налива внушителни военни помощи на салвадорския режим и започва да финансира никарагуанските „контрас“. Така са наричани бившите гвардейци на Сомоса, оттеглили се на територията на съседен Хондурас и обучавани от американски съветници, за да нахлуват периодично в родината си с диверсии и саботажи срещу сандинистката власт.
Срещу Никарагуа практически започва да се води необявена война, зад която с цялата си мощ стоят САЩ. Нейни жертви стават и кубински учители и лекари, които са първите, притекли се на помощ на сандинистката революция. Никарагуа постига зашеметяващи резултати в ликвидирането на неграмотността, за което е удостоена със специална награда на ЮНЕСКО. Но страната не е оставена нито за миг да се развива нормално. Несекващите операции на „контрас“ сриват икономиката £, дестабилизират политическия Ј живот и през 1990 г. подкрепяната от САЩ опозиция печели проведените президентски избори. Въпреки това Сандинисткият фронт остава най-голямата политическа партия в страната, която продължава да е начело в гласуванията за местна власт и за парламент.
Междувременно кръвопролитните сблъсъци в Централна Америка, където наред със Салвадор и Никарагуа от ултрадесния терор и намесата на САЩ тежко страда и Гватемала, разбуждат сред латиноамериканските държави стремежа към ефективно регионално сътрудничество за умиротворяване. Стартира т.нар. процес Контадора – по името на панамския остров, където за първи път се събират посредниците от Коста Рика, Панама, Колумбия, Мексико, Венецуела. Изработен е пакет от споразумения, който прави възможен прехода към политически решения на конфликтите.
По-късно групата „Контадора“ се разширява до Групата от Рио – по името на състоял се в Рио де Жанейро регионален форум за сътрудничество и интеграция. Това са и годините на почти „верижно“ падане на диктатури в целия Южен конус на континента – Аржентина, Уругвай, Бразилия. Последна, чак през 1990-а, пада чилийската. В цяла Латинска Америка се усеща общоконтинентален порив към демокрация и обновление, зараждат се и укрепват нови интеграционни структури, разбужда се гражданското общество. Процесите обаче напредват предпазливо и въздържано, защото споменът за диктатурите е прекалено пресен, а наложилият ги северен колос с нищо не е променил политиката си.
Вярно, светът вече е друг – след Горбачовата „перестройка“ Берлинската стена е паднала, Източна Европа е заета със собствените си „нежни революции“ и всички гледат само нататък. Никой сякаш не забелязва поредната американска интервенция в Панама през декември 1989 г. Докато всички световни телевизии предават разстрела на Николае и Елена Чаушеску в Румъния, САЩ нахлуват в Панама с единствената цел да отвлекат ген. Мануел Антонио Нориега, за когото американските власти твърдят, че е ключова фигура в трафика на наркотици. Независими медии обаче твърдят и друго – че именно Нориега е бил довереното лице на ЦРУ по време на прословутия скандал „Иран-контрас“, когато парите от незаконни сделки за оръжие с Иран и от търговия с дрога са използвани за неразрешено от американския Конгрес финансиране на никарагуанските „контрас“. Директор на ЦРУ по онова време е Джордж Буш-баща. През 1989 г. той вече е президент и не може да рискува да остави своенравния Нориега да приказва на свобода. Така за пореден път „акулата“ глътва поредната дразнеща я „сардинка“.
Деветдесетте години на миналия век са
ново драматично изпитание за Кубинската революция
Рухването на соцлагера и прекъсването на помощта му за Куба оставя страната съвсем сама срещу задушаващата я американска блокада. Нескритите очаквания на Север в онези години са, че едва ли не всеки момент социалистическата власт на острова ще падне буквално от само себе си. Въпреки наистина изключително тежката икономическа ситуация в страната, наречена „специален период“, това обаче не се случва. В изминалите дотогава 30 години от победата на революцията Куба е съумяла до голяма степен да разкъса политическата блокада на американците, възстановила е дипломатическите и търговските отношения с повечето латиноамерикански държави, разширила е и е активизирала връзките си с Канада, с Европа, с Китай, с други азиатски и африкански страни.
Именно в тази посока намира и изхода от наложения Ј „специален период“, подобен на втора блокада – динамизира контактите си със своите латиноамерикански, канадски, европейски, азиатски партньори и отваря икономиката си за чужди инвестиции и смесени предприятия. Така само за броени години още в средата на 90-те Куба отново съживява икономиката си, туризмът Ј бележи истински бум, а участията на лидера Ј Фидел Кастро в многобройни международни форуми приковава световното внимание. През 1998 г. в Куба пристига на посещение папа Йоан-Павел Втори, който дава висока оценка на социалните постижения на страната, съумяла въпреки изключително тежките изпитания да запази безплатното здравеопазване и образование за народа си – бонуси, на които малко страни не само от Третия, но и от Първия свят могат да се радват.
Укрепващите междувременно демократични процеси в Латинска Америка спомагат за все по-активното включване на Куба в регионални организации и форуми. В края на 90-те в латиноамериканската политика е навлязло именно онова поколение, което в началото на 60-те е омагьосано от победата на Кубинската революция. За лидерите на държавите от континента вече е чест да приемат на своя земя кубинския водач Фидел Кастро, а залетите от народ улици и площади, които го посрещат, говорят най-ясно за доминиращите настроения в Латинска Америка.
Това е фонът, на който в този регион се заражда и днешната
феноменална „лява вълна“
Очевидна е „топлата“ Ј връзка с цялостното влияние на Кубинската революция, оказвано през годините. Най-ярко това взаимодействие личи във Венецуела, където през 1999 г., 40 години след революцията в Куба, за президент е избран лидер, поставящ си за цел същите идеали на социалната справедливост, антиимпериализма, латиноамериканската солидарност – Уго Чавес провъзгласява заветите на Симон Боливар за свое верую и стартира дълбоки преобразования във венецуелското общество. Социалните му програми са насочени преди всичко към подобряване на живота на най-бедните, осигуряване на медицинска помощ, достъп до образование, продукти и услуги от първа необходимост. За реализирането на широкомащабните реформи Чавес разчита на приходите от петрола, които несъмнено осигуряват на Венецуела солидния финансов фундамент, с който Куба никога не е разполагала.
Политиката на Чавес има много критици и в страната, и в чужбина – най-вече в САЩ, където неговите речи срещу „Империята“ (както той нарича големия северен съсед) и подкрепата му за противниците на неолибералната експанзия навсякъде по света предизвикват реакции на дълбока непоносимост. Предизвикателността на Чавес може да бъде одобрявана или не, но няма как да не се признае, че възвърналите човешкото си достойнство под негово управление най-бедни слоеве на венецуелското население му гласуват безрезервната си подкрепа.
Самият Чавес винаги е изтъквал личната си близост с Фидел Кастро и с Кубинската революция – обстоятелство, което несъмнено също допринася за неговата популярност във Венецуела и в Латинска Америка. Куба и Венецуела заедно осъществяват и многобройни социални програми на континента в областта на здравеопазването и образованието.
Мнозинството латиноамерикански страни днес се управляват от повече или по-малко леви лидери, за които континенталната солидарност и социалният ангажимент са водещи. Било по-„розови“ (като аржентинката Кристина Фернандес, „нашата“ Дилма Русеф в Бразилия, уругваеца Мухика), било по-„червени“ (като „отбора“ на венецуелеца Чавес, боливиеца Моралес, еквадореца Кореа, парагваеца Луго, никарагуанеца Ортега), всички те са от онези „деца на Кубинската революция“, за които споменах в началото. Младостта им е била белязана не само от диктатури и борби, но и от вдъхновяващия кубински пример, че „да, ние можем“.
„Лявата вълна“, която олицетворяват днес тези латиноамерикански лидери, всъщност е континенталното продължение на Кубинската революция, на нейния зареден с идеалите на Марти и Боливар дух, на самата нейна същност, така здраво вплетена в латиноамериканската традиция. Затова наистина няма друг политик в света с по-щастлива съдба от Фидел Кастро. Защото никой друг не е доживял да види реализирани в такъв широк мащаб идеалите на своята младост. „Нашата Америка“ днес е това, което е, и напредва към единение и обновление благодарение и на онази дързост, вдъхновила щурма на „Монкада“, дебаркирането от „Гранма“, възторженото посрещане на „барбудос“-ите в Хавана на 1 януари 1959 г.
52 години по-късно революцията продължава със своя хуманен заряд и непрестанен устрем за обновление в цяла Латинска Америка.
Кубинската революция. Латиноамериканската революция.
