Яна Атанасова Цанева е завършила журналистика, в момента продължава обучението си по магистърска програма „Международни организации и многостранна дипломация“ към Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на „Чиста като самодива“ – поезия и проза (2006), лауреат на ХХV национална олимпиада по български език и литература (2006), специална награда за студент по журналистика на конкурса на БСП за студенти (2009), първа награда в студентския конкурс „Свободата на реда и редът на свободата“ (2010), победител в конкурса „Европа.бг“ (2010).
Наричат Студентския град Град на греха. Съвременен Гомор, превърнат в увеселителен парк, в който неуправляемите ракети на новото студентско общество могат да се забавляват до смърт. Всъщност Студентският град е място на противоположностите. В него всичко се получава наобратно – вечерите се превръщат в дни, работата – в забавление, а жаждата за живот – в изморено вдъхновение. Наричат Студентски град Град на греха, а в действителност той е просто град, пълен с умове, които тепърва прохождат – препъват се, падат, отчайват се от вървенето, но все пак се изправят. Винаги с идеята, че научиш ли се да ходиш добре, ще достигнеш и до удоволствието от вървенето. Наричат Студентския град съвременен Гомор. А той е нещо много по-страшно. Град не на греха, а на грешките, след които или успяваш да намериш кой си и какво искаш, или никога не порастваш.
Когато бях на пет години, разправях на всеки, готов да ме изслуша, че когато порасна, ще стана принцеса (или лекар, ако местата за принцеси са свършили). Още си спомням горчивите усмивки на възрастните, когато чуеха за професионалните ми планове. Тогава си мислех, че се мръщят, защото и те някога също са мечтаели за рицари и принцеси, а са получили бръчки и сърца, които са забравили как се мечтае. И сега продължавам същото – че не желая да изминавам пътя от най-смелите желания до примирението с онова, което ти се предоставя. Че живея в един град, който наричат Студентски и който всъщност е пълен с млади хора, които се страхуват да пораснат. Защото непрекъснато живеят с представата, че тяхното бъдеще, тяхната собствена реализация ще завърши също като тази на родителите им – забравена в онези далечни чекмеджета на съзнанието, които е по-добре да си останат затворени. Толкова се страхуваме, че ще се провалим, че дори не опитваме. Разхождаме се на пръсти по границите си, без да се престрашим да пристъпим отвъд. Защото отвъд дебнат провалите на предишни студенти, които също са имали граници, по които са ходели предпазливо. Приличаме на албатроси – имаме огромни криле, с които обаче рядко летим и които ни спъват, когато се опитваме да вървим. Коленете ни се подгъват под напора на собствените ни цели за себереализация. Под идеите, които другите имат за нас и след които послушно вървим. Наричат Студентския град Град на греха. А всъщност е град на страха, който е еднакъв за всички: страх, че реализация няма и че не си заслужава дори да опитваме.
Непрекъснато си представям света като две окръжности, които търсят своята допирателна. Понякога се отчайвам, че такава изобщо не съществува. Толкова различни изглеждат собствените ми цели и идеи на фона на всички останали. Като че ли винаги е било така. Преди години съучениците ми говореха за „Титаник“ и много смърт в много вода, а аз – за стария цигулар, който всяка вечер свиреше на площада. Сега другите говорят за много пари, за много години, а аз – за балет и поезия. Струва ми се, че изкачваме различни стълби, които водят до още по-различни места. И докато преди години чуждите стълби не ме интересуваха, сега все повече се страхувам дали не са правилните. Съмнявам се в здравината на моята стълба, в дължината на отделните стъпала, във времето, което отделям, за да се изкачвам или за да си почивам. Дали другите не са избрали по-леки стълби? Дали не ги изкачват по-бързо? А какво ще стане, ако се опитвам да вървя с темпото на някой друг или прилагам научени от други изкачвали се похвати? Опасявам се, че това, което ще открия накрая на стълбичката си, няма да ми хареса. Че другите ще са много по-удовлетворени, по-успели. Страхувам се, че и аз ще съм друга – изморена от изкачването, загрубяла, с прибрани криле, които не издържат натежалата ми душа на възрастен. А всъщност и този страх е напразен – всеки има собствена стълбичка и никой не може да му помогне да върви по нея по-лесно. Защото никой не може да води чужди битки, да гони чужди реализации, чужд път. Затова сме и толкова различни – макар и да ни свързва младостта и присъщите за нея страхове, че всяко решение е фундаментално грешно и връщане назад няма. Различни сме, защото имаме различни уроци за учене, различно израстване и различна роля. Не е необходимо окръжностите да се въртят в собствените си орбити. Наричат Студентския град Град на греха, а всъщност е град на страха, че не откриваш собствена орбита.
Бабата на моята баба все повтаряла, че е живял истински само този, който е посадил дърво. През дългия си живот нейната внучка не посадила нито едно дърво, но пък родила син и го отгледала в къща, която дядо ми построил със собствени пари. На това учели и детето си, че ще успее, ако отгледа наследници и построи дом. Детето и бъдещата му съпруга пък расли с идеите на „Бийтълс“ и Боб Дилън, че щом не си се раждал през целия си живот, значи си умирал всеки ден. И се учели да се вглеждат повече навътре, отколкото навън. Дотук стига паметта ми за различните представи за реализация в рода. Вероятно предходните са били не по-малко разнообразни. Трудно ми е да определя кой е най-успял. Вероятно онзи, който е изпълнил собствените си критерии. А може би онзи, който е бил най-щастлив? Като всеки млад човек и аз предпочитам да мисля за себе си като индивидуалност, която ще открие път, по който досега не е вървяно и ще го следва безрезервно. Но и аз като всички останали съм странна смесица от идеите на предците си, които се блъскат за реализация или най-малкото за живот. Да имам или да бъда? Да работя с другите, за другите, заедно с тях? Да търся успех на всяка цена или да се извивам около трудностите като змиорка? Да посадя дърво, да отгледам дете, да се боря за свободата на хоризонтите си? Наследството на историята настоява за своето – вече направените грешки не трябва да се забравят, наученото трябва да се надгражда. Но и бъдещето поставя своите изисквания – неизбродените пътеки не могат да бъдат избродени през всичките безсънни нощи на човечеството. По коя да вървиш, коя да забравиш, коя да запомниш за всеки случай? Възможностите са повече от избиращите. Затова и изборът на цели е различен. Дори уникален, защото е пречупен през уникалния поглед на индивидуалността. Едни избират да бъдат себе си, истински. Други избират да имат средства, влияние. Няма правилен и грешен избор. Има само хора, изкачвали се по собствените си стълбички, със собствените си знания и усилия. И не забравили, че важно е не онова, което ще открият накрая на изкачването, а самото изкачване. Пътищата, които си изграждаме към реализацията, не си приличат. Вървим по тях с различни обувки, с различни крачки и по различно време. Пътят ни променя – ставаме по-уверени, по-мъдри. Но и по-уморени, по-еднотипни и по-самотни. Тръгваме млади, изпълнени със страхове и граници за прекрачване. Стигаме наясно със себе си, с другите и най-вече, наясно сме, че сме пораснали. И че сме открили накрая на пътя си онова, което сме убедени, че си струва да предадем и на децата си. А те пък от своя страна да го изпълнят с ново значение и превърнат в различни, уникални представи за реализация.
Наричат Студентския град Град на греха, съвременен Гомор, превърнат в увеселителен парк, в който неуправляемите ракети на новото студентско общество могат се забавляват до смърт. А всъщност Студентският град е град на младостта. Която се учи как да живее, която открива за какво си струва да живее и какво изобщо е животът. Търси себе си и поставя целите на съществуването си. Задава въпроси и после гради с тяхна помощ отговори. Студентски град е град на пътя, от който тръгват пътищата на реализацията. С всички последствия, които идват заедно с това.
