ЧЛЕНСТВОТО НА БЪЛГАРИЯ В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

0
211

Борислав Градинаров е доцент, д-р в секция „Социални теории, стратегии и прогнози“ на Института за изследване на обществата и знанието (ИИОЗ) към БАН.

 

Теория и практика, загуби и придобивки. Перспективи за влизане в Шенгенското пространство, икономическия
и валутния съюз на ЕС

 

Когато в нула часа на 1 януари 2007 г. специалният часовник, монтиран на софийския площад „Батенберг“, събира голямата и малката стрелка върху числото 12, болшинството от българските граждани смятат, че са преминали безвъзвратно прага на богаташката резиденция, наречена „Европейски съюз“. Пет години по-късно България и географският ù побратим Румъния още не са наясно дали това, че продължават да стоят във входното антре на позагубилите блясъка и безгрижието си бални салони на Стария континент, не е за тяхно добро. Несъстоялите се аудиенции в икономическото и валутното крило на брюкселската цитадела и безкрайните отлагания на вписването в Шенгенския списък поставят остро въпроса за цената на проевропейската еуфория на двете балкански държави.

Еуфория с нагарчащ  привкус

Както Румъния, така и България дължат своето приобщаване към Европейския съюз на няколко обстоятелства, за които самите те имат в най-добрия случай частични заслуги. Най-напред политическите и икономическите условия през първото десетилетие на ХХI век са доминирани от розови мечти за една силна и единна Европа, нещо, което никога не е съществувало нито в далечното, нито в близкото минало. Този прекален оптимизъм е склонен да пренебрегне с лека ръка дълбоките стопански, исторически, етнически, културни и дори езикови препятствия пред създаването на нещо повече от хлабав временен съюз на държави, чийто най-силен аргумент е относителната териториална близост. За страни като България, натрупала предостатъчно горчив опит от няколко национални катастрофи през ХХ век и изпитваща остро усещане за изолираност от процесите на Стария континент, поканата за членство в Европейския съюз изглежда като големия джакпот от историческата лотария.

И все пак теорията има този недостатък, че обикновено подценява подробностите заради склонността да изглежда логически непротиворечива. Много е привлекателно и вдъхновяващо това, което заявява френският външен министър Роберт Шуман във френската Декларация, произнесена на 5 май през далечнита вече 1950 г. Опитвайки се да приземи и инструментализира размишленията и идеите на Жан Моне за сливане на интересите на европейските народи, а не просто за поддържане на равновесие между тези интереси, Декларацията има амбицията да жалонира един привидно осъществим процес. Тя аргументирано залага на постепенността на европейската интеграция и преодоляването на пусналото дълбоки исторически корени противопоставяне между Франция и Германия. Тези две основни цели в следващите шест десетилетия изглеждат успешно реализирани, макар и не без забележки.

Не така стоят обаче нещата с третата идея, представена в тази Декларация — федералистичната визия за организацията на Европа. Във френската Декларация от 5 май 1950 г. се посочва, че процесът на интеграция би трябвало да се направлява от един нов върховен орган, чиито решения да бъдат обвързващи за Франция, Германия и другите присъединили се страни.

Именно тук се оказва голямата главоблъсканица, която и досега няма задоволително решение. За България, както и за всички останали членки на Евросъюза, това звучи така — възможно ли е и в какви разумни пропорции следва да се подели националният им суверенитет между тях и този централен орган (който засега се нарича Европейска комисия).

Най-същественият белег на суверенитета е, че той е власт, разбирана като асиметрично отношение на доминиране на един субект (който в този случай е публичен) върху друг/и (1) чрез т. нар. суверенна сила. Всепризнатият класик в тази материя Жан Боден дефинира суверенитета чрез три основни белега:

1. Абсолютност. Суверенната мощ на държавата е абсолютна, тъй като тя е тази, която издава разпорежданията, а не се подчинява на такива, издавани от някой друг. Тя не зависи от нищо или от някого, извън нея, пък бил той Бог, природата или народът. В тези си измерения тя не се нуждае от никакво основание, защото е самодостатъчна.

2. Неделимост. Суверенната власт е единна и неделима и ако се делегира, това може да стане само в нейния пълен обем, а не само в някои от нейните проявления.

3. Постоянност. Суверенитетът не става нито повече, нито по-малко с течение на времето, той е константа и или съществува, или не.

Като се има предвид, че Ж. Боден различава суверенитета от властта, а държавата от управлението, не е чудно, че за него суверен може да е или народът като цяло, или някаква негова част, или един индивид. Смесените форми тук са немислими (2).  Едва ли е нужно да се прави подробно изброяване на последващите усилия да се конкретизира и анализира тази категория в съответствие с изменящите се исторически условия. Добре е да се припомни основната идея на Жан-Жак Русо, че щом суверенната власт се опита да премахне равенството на индивидите, заложено в обществения договор, щом започне да обременява един гражданин повече от друг, тя става частна, вече не е упражняване на свободната воля, следователно вече не е нито суверенна, нито неограничена (3). 

Европейската интеграция във формата, в която съществува към момента, поставя голямата въпросителна върху разбирането на суверенитета. Еволюцията на Европейския съюз от регионална международна организация до непозната досега форма на полуфедерален съюз показва, че нещо съществено в представите ни за абсолютния и неделим суверенитет трябва да се промени. Според Е.Танчев, многостепенното управление на Европейския съюз е триединство на общностен, междуправителствен и федерален метод на управление, при който държавният суверенитет на страните членки съществува едновременно с т. нар. открита държавност, при която тези страни-членки делегират част от вътрешнополитическите си правомощия на европейските институции (4).  Успехът на това политическо обединение зависи най-вече от предварително постигнатите договорености между страните членки за това кои точно елементи от суверенните им правомощия ще бъдат поделени между съюзните институции и органите на членуващите държави. Ключовата дума тук, според мен, е доброволната договореност, консенсусът.

И макар да могат да се правят много аналогии между ЕС и федералните държави, например, че при федералните държави има наслагване на два суверенитета — на държавите членки и на федерацията, като първият е естествен и първичен, а вторият е производен и се образува чрез делегиране на правомощия от държавите членки, които учредяват федерацията, това не решава проблема. Ако се допусне подобно съвпадение, тогава трябва да се ревизират много неща — например, че суверенитетът не е абсолютен, не е неделим, може да се дублира, ограничен е и т. н. Логично възниква и въпросът докъде може да се отчуждават правомощия и въпреки това държавните образувания да се наричат все още суверенни?

Ако се върнем към разсъжденията на Ж.-Ж. Русо, е възможно да намерим един отговор, който има това предимство, че не изисква сложни софистични упражнения върху разбирането за суверенитета. Работата е в това, че по аналогия с обществения договор свободата е подчинение само и единствено защото подчинението е доброволно и равно. Следователно при общностния суверенитет, ако може да употребим това понятие, членуващите доброволно се лишават от определени проявления на своя национален суверенитет, придобивайки други предимства, които не са в състояние да си осигурят сами. Именно защото това съгласие е доброволно и следователно потенциал­но съдържа правото да се денонсира договорът, суверенитетът не се губи, а се утвърждава чрез възможността за влияние върху цялостното решаване на въпросите в рамките на съюза. Което на практика означава, че държавите членки не делят своя суверенитет, а го засилват чрез възможността си да въздействат върху решаването на общите въпроси, които ги засягат.

По аргумент от обратното може да се заключи, че насилственото отнемане дори на съвсем незначителна част от правото да се вземат самостоятелни решения в рамките на националната държава, например, води до потъпкване на държавния суверенитет като цяло.

Съществува още един въпрос, чийто отговор трябва да се потърси. Възможно ли е да не съвпадат действията и решенията на представителните органи на една държава, да речем правителството или парламентът, с изискванията за защитата и опазването на народния суверенитет (трябва да се прави ясна разлика между народен, национален и държавен суверенитет)? Колкото и неприятно да звучи, това е възможно. В този случай суверенитетът може да бъде накърнен, но за разлика от варианта, когато това става по насилствен начин, отвън, чрез инвазия или военна намеса, тук „крепостта“ като че ли се предава отвътре. Причината за подобна възможност може отново да се потърси в идеята на Русо за това, че щом суверенната власт се опита да обременява един гражданин повече от друг и така да премахне равенството на индивидите, тя става частна, вече не е упражняване на свободната воля. Следователно вече не е нито суверенна, нито неограничена.

Разбира се, могат да се потърсят и други отговори, например има ли право да съществува нещо като ограничен суверенитет, или какъв е механизмът да се възстанови нарушеният или отнетият суверенитет? Но това са проблеми, които евентуално биха могли да са предмет на специализиран анализ. Към момента е нужно да се има предвид, че за страните членки на Европейския съюз този въпрос е отворен и натрупаната до момента практика не дава категоричен отговор накъде следва да се развиват процесите — в посока към утвърждаването му като пълноценна федерална държава или като хлабав съюз от суверенни държавни субекти, които запазват максимална самостоятелност в неговите рамки.

Именно тази дилема в България изобщо не е поставяна на дневен ред. Почти от самото начало процесът на подготовка за присъединяване е обвит в опаковката на най-голямото историческо завоевание на страната в по-новата ù история. В много отношения и към поканата за започване на преговорния процес, и в самия преговорен процес политическите суперлативи успешно маскират действията на преговорните екипи и поведението на двете правителства (това на Иван Костов и наследилото го на Симеон Сакскобургготски).

Нито българската общественост, нито дори специалистите извън най-доверения кръг на преговарящите са наясно какви точно ангажименти се поемат и каква е цената им. Единствената по-сериоз­на реакция от този период е по повод безусловното обещание за закриване на първите четири реактора на АЕЦ „Козлодуй“, но и тя не е поставена в светлината на дебата: защо, в какви размери и срещу какви ползи за страната управляващите по това време залагат националния суверенитет. Впоследствие наяве излизат факти, които сочат, че основният преговарящ през периода — Меглена Кунева и нейният екип, или са претупали значими части от преговорните глави, или съзнателно са приемали позицията на послушни партньори в един процес, който поне на теория би следвало да е между равни.

Неравнозначното отношение на страните членки на Европейския съюз към темата за националния суверенитет и сянката, която е допустимо да хвърля върху него Брюксел, е първостепенен въпрос. Неслучайно отхвърлянето на проекта за Европейска конституция от Франция и Холандия (в края на май 2005 г.), както и все по-резервираната позиция към обединителните процеси в Европа и дистанцирането на Великобритания от единната европейска валута, минават под знака на защита на техните национални суверенитети. Общото правило и тук е по-големите и по-силните да се опитват да си извоюват по-благоприятни условия в европейския интеграционен процес, макар че в редица случаи и страни с по-скромни икономически, финансови и демографски възможности успяват да отвоюват някои предимства за себе си. За съжаление България не е между тях.

Причините за това са комплексни. Една от основните е задълбочаващото се недоверие и подозрение на българските граждани към способностите, почтеността и морала на националния политически елит. Повечето сравнителни изследвания на общественото мнение в страните от Европейския съюз през последните 4-5 години сочат, че българите са трайно недоверчиви към собствените си политици. По данни на Евробарометър от май 2011 г., например, 61% от хората в България не вярват на правителството си, но само 23% не вярват на европейските институции (5). Тази тенденция показва ясни нагласи за компенсиращо предоверяване на Брюксел и дълбока пропаст в доверието към тези, които би следвало да защитават националните интереси и да решават най-важните проблеми на българите, независимо дали са управляващи или опозиция.

Естествено подобни изследвания не трябва да се приемат безус­ловно. Както убедително доказва със своите експерименти Нобеловият лауреат Даниел Канеман, хората са склонни да търсят причинни зависимости дори когато са налице достатъчно данни, че между събитията няма пряка връзка (6).  Изглежда логично и доста вероят­но социалните трудности и икономическите неблагополучия на българите от последните две десетилетия да бъдат записвани на сметката на некомпетентните или корумпирани български политици. Но е малко вероятно те да са далеч по-некомпетентни или по-корумпирани от своите колеги от останалите страни от Европейския съюз. По-значими тук са последствията — формираното обществено мнение за непригодността на политическия елит се затвърждава всеки път, щом се разрази публичен скандал или се получи гаф с някои от медийно известните политически лица. Крайният резултат е делегитимиране на публичната власт, непрекъснато колебание на политическото махало и склонност да се гласува наказателно. Като своеобразен компенсаторен механизъм тук е и предоверяването на евробюрократите в Брюксел. Всичко това прави още по-трудно поставянето на сериозните въпроси, като този за измеренията на националния суверенитет, в центъра на обществения дебат. И оттук изостря допълнително противопоставянето и липсата на ясна визия за поведението на страната в рамките на съюза. 

 Икономика на изкуствено дишане

Българската икономика рядко е претърпявала толкова сериозен регрес по отношение на обем на произвежданата продукция, на работни места, на конкурентност и на пазари, както през последните две десетилетия. Но този процес не следва да се оценява еднозначно отрицателно, тъй като световната икономика през периода е в процес на сериозни размествания, сътресения и преструктурирания. Известни са наследените от предишния социалистически период диспропорции и нерентабилност на стопанството ни, които впрочем съвсем не са нещо уникално. Почти всички страни от Централна и Източна Европа, които извършват прехода от планова към пазарна икономика, се сблъскват със сходни трудности и препятствия. Главният въпрос в случая е какви стратегически решения и приоритети се открояват у нас при интегрирането на българската икономика в тази на Европейския съюз?

Един от масово тиражираните икономически митове непосредствено преди и след приемането на България в ЕС е този за изливането на многомилионните европейски фондове в стопанството на страната и рязко покачване на жизненото равнище. Последвалите пет години след 1 януари 2007 г. недвусмислено доказват, че нито е толкова лесно да бъдат получени тези средства, нито е безконтролно тяхното харчене и най-накрая — не е сигурно, че ролята им за българската икономика е еднозначно положителна. Всичко това не би било чак толкова проблематично, ако не е главната опасност – създаването на почти наркотична зависимост към парите, трансферирани от Брюксел към София, и потискане на инициативата и пазарните механизми за създаване на самостоятелни и жизнеспособни стопански субекти.

Българското правителство само признава, че близо 2/3 от икономическия ръст за 2011 г. е генериран благодарение на пари, предоставени от Брюксел по Кохезионния и структурните фондове. Макар че на подобни изводи от специално изработен за целта математически модел, и то поръчан от правителството, трябва да се гледа с разумна доза скептицизъм, признанието на министерството, натоварено с усвояването на тези средства, е достатъчно красноречиво. Тук е нужно само да се напомни, че ръстът на БВП за 2011 г. по данни на Националния статистически институт е 1,7% (само за сравнение, през 2010 г. той е бил 0,4%, за 2009 — минус 5,5%, а за 2012 г. се очаква да е около или малко над 1%). През 2011 г. БВП на България възлиза на 75,265 млрд. лв. по текущи цени (7).

Най-напред е добре да се подчертае, че към България съвсем не е насочена пълноводна река от евросредства. За целия период от седем години след приемането ни в ЕС срещу името на България са записани 11, 4 млрд. евро, и то заедно с преките субсидии за развитие на селското стопанство. Простата сметка показва, че тази сума е около 5% от брутния вътрешен продукт за целия посочен период. Макар и скромна, подобна финансова помощ има ясна цел — да се премахнат наследените структурни несъответствия на по-бедните страни-членки на ЕС като България и да се помогне на техните икономики да се развиват по-бързо. А и не бива да се забравя, че това съвсем не са изцяло допълнителни средства, които се наливат отвън, защото България също внася своята част в тези фондове. За периода от 1 януари 2007 г. до септември 2011 г. България е внесла в общия бюджет на ЕС 3,3 млрд. лева, а е получила 7,7 млрд. лева (8).  Дотук всичко изглежда приемливо и оптимистично. Истинският проблем е, че тези средства се предоставят на държавата в лицето на нейните доминирани от овластената политическа партия институции и се разпределят така, че да обслужват не съвсем ясни бизнес интереси.

Животоподдържащите системи на европейското финансиране като че ли най-напред изпъкват в строителството, отрасъл, който най-болезнено преживява резкия отлив на чужди инвестиции у нас. Ако статистиката на Българската камара на строителите е точна, около 80% от проектите в този отрасъл се финансират по линия на обществените поръчки, като сериозните пари идват от оперативните програми „Транспорт“, „Регионално развитие“ и „Околна среда“. Това изглежда обещаващо в период, когато недостигът на частни капитали обрича свръхактивния до 2008 г. строителен сектор у нас на летаргия или направо на фалит. По-малкият проблем е, че строи­телните фирми се налага да се състезават по една и съща писта, тази на изграждане на инфраструктурни обекти като пътища, водопроводни и канализационни мрежи, пречиствателни станции и т. н. Логично изглежда част от тях да не са в състояние да поддържат темповете на лидерите, тъй като не разполагат с необходимия опит, машини или квалифицирани кадри.

По-големият проблем е, че механизмите на обществените поръчки имат много скрити копчета и лостове за подбор на „верните“ кандидати, от които основните диспечери на тези средства — държавата и общините, нямат скрупули да се възползват. Така, съобразно политическата конюнктура, се фаворизират шепа лоялни на управляващите строителни предприемачи, което не само елиминира конкуренцията, снижава качеството и надува цените на подобни проекти, но и създава сериозни зависимости на строителството от евросубсидиите. Създават се предпоставки за трансформиране на вечните победители в тези обществени поръчки в затворено общество от еврорентиери по изпитаната гръцка рецепта. И тук не става дума за изолирани случаи, а за утвърдена тенденция. Това може да се види и в Мониторинговия доклад за обществените поръчки на Камарата на строителите за второто тримесечие на 2012 г. Този доклад отчита, че в една трета от тях са заложени дискриминационни условия, които имат за цел да отсеят предварително верните кандидати, а в около една пета от случаите се посочват такива критерии, които водят до субективно оценяване на кандидатите и елиминиране на неудобните (9).

Дори ако голяма част от тези деформации бъдат коригирани, остава силното подозрение, че строителният отрасъл у нас за момента има все още жизнени показатели почти изцяло благодарение на европейските пари или тези, които могат да отделят държавата и общините.

Тази ситуация изобилства с примери за непочтени или нелоялни практики при усвояване на европарите за инфраструктура. Такива са например договарянето на ниски цени, които впоследствие набъбват чувствително (напр. при строителството на автомагистрала „Люлин“), или некачествено изпълнение (в много от случаите на автомагистрала „Тракия“, „Цариградско шосе“ и др.), или пък смехотворното даване на вековна гаранция за построени пътни отсечки (при една обществена поръчка за рехабилитация на първокласен път в Пернишка област). Всички те показват, че държавата или общините могат лесно да бъдат излъгани и вкарани в капана на многократното предоговаряне или пък да се изкушат да изсипват благоволението си върху приближени фирми и предприемачи (10).  Това поставя една все по-голяма въпросителна върху бъдещето на безвъзмездното европейско финансиране на родната инфраструктура, ако последващият мониторинг на тези проекти от Брюксел покаже, че има доста гнили ябълки в коша с поръчките.   

Друг отрасъл, който развива остра наркотична зависимост от евросредствата, са медиите, PR, рекламните и социологическите агенции. А това са все важни фактори, които задават водещите теми, акценти и приоритети на обществените дебати и пряко влияят върху формирането на общественото мнение за политиките и лицата, определящи­ дневния ред на гражданите. В условия­та на остър недостиг на финансов ресурс и свиващ се пазар субектите, които предоставят информационни услуги на обществото или популяризират публични каузи, се оказват все по-зависими от благоволението на институциите, разпределящи европейски пари. Официално оповестените данни сочат, че за последните четири години пазарът на този тип услуги се е свил с около 1/3, но като се имат предвид практиките на отстъпки за обем и бонусните форми за привличане на клиенти, спадът е почти наполовина.

Поставени до стената и принудени да оцеляват, много медии, рекламни, PR и социологически агенции са принудени да се навъртат около хранилките на държавните или общинските власти, които обикновено се зареждат с евросредства. За PR агенциите тези хранилки са изключително апетитни, защото никой от оределите им частни клиенти не разполага с такъв бюджет. Социологическите агенции пък почти изцяло преживяват за сметка на обществените поръчки. За много медии именно държавната администрация е и най-щедрият рекламодател. Всичко това вплита уж независимите медии и агенции в сложен танц с властта, в който големият губещ са обществените потребности и интереси.

Неизбежният страничен ефект от поставянето на подобен тип услуги на животоподдържащата система на обществените поръчки е снижаване на качеството на продуктите им и ерозия на доверието в тях. Социологическите анкети и анализи лесно могат да имитират обективност и да се поставят в услуга на политическите субекти, които им отпускат средствата. От медийното отразяване още по-лесно могат да се ампутират теми и дори цели области от обществения живот, които спонсорите или рекламодателите имат интерес да останат в сянка. Рекламните и PR агенциите често се налага да се занимават с несвойствени дейности, за да оправдаят отпуснатия бюджет, без да са наясно каква цел се преследва и как ще се измери качеството на услугата. Най-пресният пример са онези 10 млн. лв., заделени от транспортното министерство за популяризиране на цифровизацията на българския ефир. И то при условие, че има куп неясноти как точно ще се спази срокът 1 септември 2013 г. и че тече разследване на Европейската комисия за начина, по който са обявени и спечелени конкурсите за изграждане на цифровите мултиплекси.

И „приятелството“ на държавните и общинските власти с неправителствените организации (а и с науката) прилича по-скоро на отношенията между цирковия дресьор и неговите питомци на манежа. Но последните нямат особен избор, защото в момента единст­вените реални средства при тях идват точно по благоволение на публичните власти.

Неправителствените организации, например, по самата си същност не са в състояние да генерират приходи, както строителните компании, нито пък могат да разчитат на финансов ефект по подобие на медиите, рекламните или социологическите агенции. В определени случаи техните услуги са необходими, защото отговарят на реални обществени потребности, като предоставяне на убежище или закрила на жертвите на домашно насилие, благотворителност за социално слабите или пък подслон и психологическа помощ за наркозависимите. Но при сегашната обстановка у нас тяхната мисия и оцеляване пряко зависят от благоволението на държавата или общините (11).  Особено отровна е прегръдката на държавната и общинската администрация с онези неправителствени организации, които се опитват да бъдат коректор на корупцията, злоупотребата с власт и разхищаване на обществени средства. Обещанието за предоставяне на публични средства на тези организации неизбежно води до притъпяване на критичния хъс и тяхното обезличаване. А това допълнително потиска и без това доста мършавия ни неправителствен сектор.

Що се отнася до науката в България, тя е основният потърпевш не само от силно намалените субсидии за изследвания, но и от откровено дискриминационната политика на сегашното правителство. Откритото пренебрежение, граничещо с презрение, на финансовото и образователното министерство (а и на частния бизнес) към научните изследвания, прави достъпа до финансиране от оперативните програми на ЕС и други форми на държавно финансиране наистина животоспасяващ. Но на фона на скандалните факти за корупция и злоупотреби на фонд „Научни изследвания“ към образователното министерство, които дълго стояха извън полезрението на прокуратурата и изпълнителната власт, трудностите с достъпа до подобни средства обезсърчават допълнително и демотивират българските учени. А това води до емигриране на талантливите и перспективните изследователи и едновременно закотвя родната наука към примитивните условия за работа и култивира еднопосочна зависимост от властимащите.

Естествено най-пристрастено към наркотика на европейските субсидии е българското селско стопанство. Това е секторът, който преживява почти изцяло на държавни субсидии. Подобна констатация не е нещо уникално, тъй като общата селскостопанска политика на ЕС е изградена върху принципа, че аграрният сектор задължително трябва да се субсидира. За обезпечаване на Програмата за развитие на селските региони (за периода 2007-2013 г.) земеделското министерство разполага с повече от 6 млрд. лв., което за всяка от седемте години е близо 900 млн. лв. При условие, че приносът на този сектор към БВП е около 4 млрд. лв. годишно, това прави финансова помощ за земеделието ни в размер на близо една четвърт от генерираната там стойност за всяка година.

По официални данни от фонд „Земеделие“ средната субсидия на спечелилите досега над 3 хиляди проекта по тази Програма е близо 400 хил. лв. Подобни щедри суми, изсипвани върху българското земеделие, няма как да не водят до пристрастяване и загуба на пазарни инстинкти. Към това трябва да се добави и фактът, че основният галеник на Програмата са всъщност малък брой големи производители, което опорочава самия замисъл на субсидията — да подпомогне мнозинството от земеделците, чиито доходи се приемат за едни от най-ниските в съвременните икономики. Освен това у нас рогът на евросредствата се излива върху зърно­производителите, а това осъжда родното животновъдство и зеленчукопроизводство на окаяно съществуване, почти на ръба на оцеляването. Страничният неблагоприятен ефект от подобни финансови помощи е и проинфлационното надуване на цените на земеделските земи. 

Такава е не особена розовата картина на българската икономика пет години след приемането на страната ни в Европейския съюз — изпълнена с противоречиви и често изкуствено напомпани по бюрократично усмотрение отрасли, докато цели области, в които държавата допреди две десетилетия е имала конкурентно предимство, са осъдени на преждевременно преселение в небитието.

Еврото и левът или бракът без сметка

Една от основните причини за ентусиазма, с който българските граждани посрещат 1 януари 2007 г., датата на пълноправното членство в Европейския съюз, е надеждата, че неуспешните експерименти да се преобразува българската икономика в модерна пазарна икономика най-после ще приключат. Възможността, която болшинството българи възприемат като най-значима, наред с по-свободното придвижване в страните от съюза, е свързан и със стабилността на националната валута. Периодът от време след гловоломната загуба на покупателна способност, обезценката на спестяванията и обедняването на българите след 1989 г. и особено кризата през зимата на 1996-1997 г. съвсем не са достатъчни, за да бъде забравен кошмарът. А това спестява на политиците усилията да поставят въпроса дали перспективата за замяна на националната валута (лева) с еврото е достатъчно значим и ключов приоритет, за да играе ролята на основна икономическа цел в близките десетина години.

Както дебатът за националния суверенитет, така и този за въвеждане на еврото като официално разплащателно средство за България след приемането ù в ЕС, е поставен под черта като ненужен. А че нещата изобщо не са толкова безспорни, може да се види от трагикомичните напъни на настоящия финансов министър Симеон Дянков да вкара страната в т. нар. чакалня на еврозоната, след като настоящото правителство стартира мандата си през есента на 2009 г.

Тогава на дневен ред се поставя въпросът какво да се направи, за да може България максимално бързо да премине механизма ERM 2 и да стане пълноправен член на еврозоната? Самият механизъм ERM 2, изработен и приет през 1996-1997 г., е опит да се реши един конкретен проблем — какво да се прави със страните членки на Европейския съюз, които не покриват Маастрихтските конвергентни критерии. На практика този механизъм урежда отношенията между страните членки на Европейския съюз, които са в еврозоната, и тези, които са извън нея. Той обаче третира предимно монетарните и макроикономическите параметри, като целта му е да се осигури един преходен период, за да бъдат преодолени затрудненията на страните, които кандидатстват за еврозоната, но все още не са готови за нея.

Очевидната несъстоятелност на опита да се вкара насила българската икономика в Прокрустовото ложе на тези критерии чрез принудителното свиване на бюджетния дефицит, превръща финансовото министерство, оглавявано от кадъра на Световната банка, в прокризисен фактор. „Тънката“ сметка с неплащане на дължимите от държавата суми по сключени и изпълнени от частния сектор договори в периода 2009-2010 г. на практика отваря широко врати за рецесията в българската икономика. Затова и тихомълком тази шумно прокламирана цел на правителството на ГЕРБ е заметена под килима. Но това не решава проблема за сериозния дебат дали и кога трябва да бъде въведено еврото в България.

Ориентирането в този проблем изисква друг подход. На първо място това е въпросът, доколко адекватна е единната европейска валута като средство за измерване на стойността на стоките и услугите, произвеждани в България? Една част от отговора на този въпрос се намира в разсъжденията на гуруто на монетаризма Милтън Фридман. В своето съчинение Немирството на парите“ той подчертава, че цялата ни парична система дължи съществуването си на всеобщото приемане на нещо, което от определена гледна точна не е нищо повече от фикция“ (12).  На същата страница, но малко по-горе, подчертава, че парчетата хартия имат стойност, защото всички мислят, че те имат стойност. Казано с други думи, няма значение как точно ще се наричат книжните късове, били те реални или виртуални, които хората използват, за да улеснят икономическите отношения помежду си. Важно е споделянето на една и съща фикция — че те ще бъдат приемани от всички, включително и от държавата, като законно разплащателно средство. Така с тяхното предаване от едно лице на друго ще могат да се погасяват задължения или ако парите се задържат извън търговския оборот, във всеки момент с тях може да се придобие нещо. А това означава, че ако не само 7 млн. души, а цели 300 млн. споделят едно и също мнение относно вида и наименованията на късчетата хартия, с които се разплащат помежду си, от това последните не стават по-малко фикция. Те само изглеждат по-надеждни и единственият значим ефект от замяната на една парична единица с друга би бил спестяването на евентуалните разходи от курсовата разлика, макар че при фиксираният курс на лева към еврото, както е в момента в България, тези разходи са минимални.

Втората и по-важна част от отговора се съдържа в твърденията на друг именит икономист — Джордж Мейнард Кейнс. В предговора към своето съчинение Трактат по паричната реформа“ (1924 г.)(13) той излага убеждението си, че една от най-големите слабости на пазарното стопанство е ненадеждността на парите като мярка на стойността. И увеличеното им количество (инфлацията), и намаленото им количество (дефлацията) са еднакво рискови фактори. Те водят до неадекватни решения и поведение на икономическите субекти. Тук патосът е насочен към опасните заигравания на правителствата с количеството пари в обръщение, но принципната констатация е валидна дори когато няма злонамереност или некомпетентна намеса на публичната власт в паричното предлагане.

Това, което дава предимства на повече национални парични единици, е фактът, че те имат зад гърба си доста дълга история, имат „опит“ при справяне с различни кризи и сътресения на националното стопанство. Най-важното им качество е, че с времето са се приспособили по количество и начин на отразяване на стойностите към поведението на икономическите агенти, към съотношенията, структурата, ефективността, цялостния характер на конкретните национални стопанства. Не без значение е и доверието (или недоверието) на гражданите, формирани в продължение на дълги периоди от време. Всичко това ги прави незаменимо средство за обслужване на съответния национален стопански оборот.

Еврото е изцяло договорен продукт. Тоест, ако при националните валути фикцията, че конкретните пари са мярка за стойността, е мълчалива, но затова пък скрепена със солидна „биография“, единната европейска валута е такава само защото в определен момент 12 европейски правителства (Австрия, Белгия, Финландия, Франция, Германия, Ирландия, Италия, Люксембург, Холандия, Испания и Португалия), към които по-късно се присъединява и Гърция, се договарят изрично да заменят националните си парични единици с обща, наречена евро (14).  Тънкият момент тук е, че критериите за конвергенция“, съгласно Маастрихтския договор (1992 г.),  представляват формални съотношения, които са само външен, и то частичен израз на структури, ефективност и производителност на икономики, достатъчно сходни, за да могат относително безпроблемно да заменят националните си валути с единната такава. Фактът, че дадена държава е успяла да достигне тези формални съотношения, не означава, че въвеждането на еврото ще е безопасно за националното стопанство. Най-крещящият пример за това е Гърция. Не е случайно и че Обединеното кралство, Дания и Швеция изобщо нямат непосредствени планове за приемане на еврото. Всичко това трябва да е достатъчно силен предупредителен сигнал за по-късно присъединилите се страни като България, че въпросът не е в простата смяна на името на валутата.

На второ място, но не по важност, е въпросът как би се отразила върху икономиката и благосъстоянието на гражданите замяната на националната българска валута с тази на Европейския съюз? Опитът на петте страни, въвели единната европейска валута след 2002 г. (Словения,  Кипър, Малта, Словакия и Естония), не е еднозначен, но почти винаги е свързан с промяна на установеното до този момент икономическо, социално, търговско, ценово и т. н. статукво. Затова не е лесно да се отговори как ще се отрази замяната на националната валута с единната европейска валута в страната от ЕС с най-ниските доходи, конкуретоспособност и икономическа ефективност. Във всеки случай подобен ход не следва да се предприема без широки обществени дебати и най-вече без постигнат политически и  национален консенсус.  

След сериозните сътресения в европейския валутен съюз, свързани с кризата в Гърция, а и с дълговите проблеми на Испания и Италия, перспективите за въвеждане на еврото като законно разплащателно средство у нас не са актуални. Формално България е въвела законови ограничения, за да изпълни някои от основните условия, залегнали в договора от Маастрихт (бюджетен дефицит не по-голям от 3% и дългова тежест, която не надминава 60% от БВП на държавата). С последните поправки в Закона за устройство на държавния бюджет и въвеждането на т. нар. фискален борд тези показатели са вече законово фиксирани,първият —  на 2%, а вторият — на 40% (15).  Но това не решава въпроса с ниската конкурентоспособност на българската икономика и нереформираните сектори, които поглъщат огромни за бюджета на страната средства. Затова не изглежда целесъобразно, нито пък безопасно България да поиска да стане поредната страна от еврозоната през следващите 2-3 години. А може би и повече, ако дълговата криза в ЕС не бъде овладяна, а финансовите правила не станат достатъчно рестриктивни, за да не позволят повторение на гръцкия сценарий. Още повече че евентуалното приемане на България в еврозоната би я задължило да отделя сериозна сума по участието си в Европейския механизъм за стабилност. Нещо, което тя в момента не е в състояние да направи, нито пък има български политически субект, готов да се впусне в подобна авантюра.

Шенгенското пространство
не е това, което изглежда

Един от ключовите външнополитически акценти на България в последните две-три години е поставен върху приобщаването ù към Шенгенското пространство. Поредното отклоняване от разискването за присъединяване на България и Румъния към Шенгенското пространство от страна на Съвета на ЕС по правосъдие и вътрешни работи в края на октомври 2012 г. обаче е нещо повече от техническо отлагане поради препълнен дневен ред. Макар формално това да не е отказ, на практика представлява незадоволителна оценка на състоя­нието на правосъдието и вътрешните работи на двете балкански държави — България и Румъния. По този въпрос особено непримирими са три влиятелни в ЕС държави — на първо място Холандия, която открито и нееднократно е изразявала своята негативна позиция за приемането на България и Румъния в шенгенската зона, но също Германия, а и Белгия. Макар и мълчаливо, към тази позиция клонят и други страни-членки на Евросъюза, което прави амбицията на двете балкански държави силно проблематична.

За да се вникне по-детайлно в характера на тази съпротива от страна на значителна част от членовете на ЕС, е нужно да се отговори на въпроса, какво е значението на шенгенското пространство? Наименованието е свързано с люксембургското село Шенген, където през 1985 г. е сключено т.нар. Шенгенско споразумение. Целта му е да се улесни движението на хора между държавите — страни по споразумението, които към момента наброяват 25 с население над 400 млн. души и територия около 4,5 млн. кв. км. Засега от членовете на ЕС единствено Кипър, България и Румъния не са включени в него, тъй като не са изпълнили процедурите по прилагането му, а Репуб­лика Ирландия и Великобритания не са заявили желание за членство, съгласно специалната клауза на договора от Амстердам. За сметка на това Швейцария, Норвегия, Исландия и Лихтенщайн прилагат шенгенските правила, без да са членове на ЕС.

Шенгенските правила включват премахване на граничния контрол с другите страни-членки по споразумението и засилване на контрола над гражданите от държави, които не са включени в Шенгенската зона. На практика това означава по-строг контрол на външните граници на зоната, полицейско и съдебно сътрудничество и обща политика по отношение на краткосрочното пребиваване на граждани от трети страни (чрез т. нар. Шенгенска виза). В извънредни случаи държавите членки на Шенгенското пространство могат временно да прекратят прилагането му на своя територия от съображения за сигурност. Основният акцент обаче е поставен върху подобряване на граничния контрол спрямо държавите извън тази зона. Това са система от технически средства и бази данни, чиято цел е прилагането на по-строги проверки на хора, влизащи или пътуващи в Шенгенското пространство. Характерът на тези проверки е описан в т. нар. Шенгенски граничен код, а самите проверки се съгласуват от агенция „Фронтекс“ на ЕС.

Елементите, чрез които се измерва готовността за прилагане на Шенгенското право на всяка нова държава, изглеждат предимно технически и включват оценка на въздушните граници, визите, полицейското сътрудничество и защитата на личните данни. Те се извършват чрез специални инспекции от специалисти от ЕС, които сами избират институциите и местата, които оценяват. Българското правителство твърди, че още през март 2011 г. тези технически критерии са били достигнати и че отказът за бъде приета страната в Шенгенската зона са пример за двоен стандарт. Но многобройните конкретни факти, сочени от Брюксел в междинните доклади, посветени на правосъдието и вътрешните работи, показват, че формалният подход към тези критерии не се счита за достатъчен и че влас­тите в София не полагат достатъчно усилия в тази посока.

Няколко са уязвимите зони, в които страните от ЕС смятат, че България не е достатъчно готова, за да изпълни шенгенските изиск­вания. Най-напред това е състоянието на полицейските и разследващите органи. Принципните промени в новия български Наказателно-процесуален кодекс, влязъл в сила на 29 април 2006 г., са насочени основно към досъдебното производство (разследване на престъпленията, събиране на доказателства, по-добрата защита на правата на уличените лица и т. н.) Под натиска на Брюксел е премахнато припокриването на функциите на различните разследващи органи, като около 97% от делата са поверени на разследващите полицаи в системата на МВР. На следователите, работещи в окръжните следствени служби и в Националната следствена служба, са поверени изключително престъпленията против републиката, престъпленията против мира и човечеството и престъпленията, извършени от лица, ползващи се с имунитет. Всички те са пренебрежимо малко на брой, средно не повече от 60-70 годишно.

И въвеждането на фигурата на наблюдаващия прокурор, който е персонално отговорен за дадено разследване от началния оглед до внасянето на обвинителния акт в съда, и съкратените срокове, както и стриктното посочване на основанията за удължаването им или връщане на делото, по-ясното дефиниране правата на разследваните и обвиняемите чрез регламентиране на принципа за разумен срок, както и съкратеното производство имат една цел. Тя е очертана основно под натиска на Брюксел и смисълът ù е да се направи по-ефективно разследването и да се гарантира върховенството на закона.

Изминалите шест години обаче не показват достатъчно категорично, че разследването на престъпленията е станало по-ефективно и професионално. Една от причините е слабата подготовка на разследващите полицаи, неумението да събират необходимите доказателства с годни процесуални средства, а често и преднамерено тенденциозното унищожаване или фабрикуване на доказателства. Много от знаковите дела през този период, като делото „Борилски“, разследването на убийството на сестрите Белнейски, делото „Соло“, убийството на Мирослава Николова от Перник и др. са белязани от груби нарушения на закона и проваляне на разследванията.

В други случаи полицаите поради немарливост или превишаване на правомощията си причиняват смърт или телесни повреди на граждани, за които няма данни, че са се съпротивлявали или че са извършили престъпление. В доклад на Българския хелзинкски комитет, в който се анализират само делата за полицейско насилие, при които България е била осъдена в Страсбург в периода 1998 – 2010 г., ясно се подчертава, че българските полицаи се чувстват безнаказани, причинявайки смърт, нараняване, нечовечно и унизително третиране на задържаните. По всички дела за полицейско насилие, завършили с осъдителна присъда в Страсбург, се констатира, че в 100 процента от случаите разследването е неадекватно няма нито един ефективно разследван случай. Това означава 100 процента безнаказаност за полицаите, 100 процента шанс за тях да избегнат правосъдието и, съответно, 100 процента вероятност жертвите да бъдат ревиктимизирани от несправедливостта на държавата“ (16).

При такъв образ на българската полиция изглежда логично Брюксел да се отнася с разумна доза скептицизъм към готовността на страната да опази шенгенските граници на Европейския съюз. Недостатъчната компетентност не може да се замени с бруталност и погазване на човешките права.

За съжаление недостигащият професионализъм на българската полиция е по-малкият проблем. В чл. 196 от действащия в момента НПК е ясно дефинирана ролята на наблюдаващия прокурор. Той има много възможности да влияе върху събирането на доказателствата, извършването на различни процесуални действия, задържането на заподозрени лица и т. н. Той също така непосредствено следи за законосъобразното провеждане на разследването и приключването му в определения срок. В крайна сметка всичко е насочено към внасянето на достатъчно обоснован обвинителен акт в съда, ако събраните по делото факти го налагат, или освобождаване от наказателна отговорност, ако едно лице е невинно.. Автономната преценка в случая и значителните правомощия на прокуратурата я правят основен елемент от правоприлагането и постигането на справедливост.

Прокуратурата в България обаче има един системен проблем. Той отчасти се корени в силно йерархизираната структура, която наподобява пирамида, на чийто връх се намира главният прокурор. Строгите норми на взаимоотношение и подчиненост в тази йерархия я превръщат в силно консервативна институция, чийто характер зависи в изключителна степен от личността на този, който я оглавява.

Така в оценката си за мандата на своя предшественик, дадена през 2006 г. пред американския посланик в София Джон Байърли, току-що встъпилият тогава в длъжност главен прокурор Борис Велчев нарича Прокуратурата вид терористична организация“, използвана за разчистване на политически и бизнес сметки, но напълно неспособна да се бори с организираната престъпност“ (17).  В доклада на посланик Байърли картината допълнително се насища, като се цитират думите на Борис Велчев,  че влиянието на Филчев има толкова дълбоки корени, че само 3 седмици преди Велчев да поеме официално поста му, заместниците на сегашния главен прокурор отказват до говорят с него от страх, че Филчев ще ги преследва“ (18).  

Особено важен е обаче един друг пасаж от доклада на американския посланик: Въпреки уважението си към върховенството на закона, Велчев защити тезата, че заобикалянето на правилата и процедурите би било оправдано в известни случаи, свързани с лидерите на организираната престъпност. Позовавайки се още веднъж на провала на българските прокурори и органите на реда да съберат нещо повече от „хилави доказателства“ срещу лица от организираната престъпност, Велчев обяви намеренията си да търси „контракт със съдилищата“, т.е. да подкани съдиите да осъждат лидерите на организираната престъпност на базата на доказателства, които иначе биха били неприемливи. Той счита, че една такава уговорка би била оправдана срещу най-известните 20-30 престъпници в страната, в чиито дела „придържането към строги законови принципи би било непродуктивно“ (19). В последвалите години опитът да се демонстрира нов стил на поведение на прокуратурата, да се упражнява натиск върху съда в една или друга посока и непрофесионализмът на болшинството от прокурорите окончателно затвърждават мнението на Брюксел, че в България върховенството на закона и способност­та на държавните органи да се борят с престъпността са силно проблематични.

Доказателства има предостатъчно. Едно от най-сериозните е осуетяването на осъдителните присъди по специално наблюдаваното от Брюксел дело срещу  бизнесмените Марио Николов и Людмил Стойков за измами и пране на пари, свързани с източване на средствата по програма САПАРД.  Неволното или нарочно разделяне от страна на прокурорите на делата на такова за пране на пари и отделно за източването на парите, както и неизползването на доказателства, изпратени от Германия след тамошното дело срещу Улрих Райзахер и Михаел Енгелхарт, уличени и осъдени за участието си в същата международната престъпна схема, на практика проваля делото.

Също по вина на прокуратурата се проваля и делото срещу бившия военен министър Николай Цонев, финансиста Тенчо Попов и съдия Петър Сантиров, обвинени за даването на подкуп от 20 000 евро на следователя Петьо Петров. При разглеждане на делото в съдебна зала са констатирани множество нарушения на процедурата по искане и даване на разрешения за специалните разузнавателни средства, които наред с други обстоятелства водят съда до постановяване на оправдателни присъди. Списъкът с провалените най-вече по вина на Прокуратурата дела от последните четири-пет години е прекалено дълъг, за да бъде изчерпателно представен. Почти няма практика да се потърси отговорност на прокурор за забавено или провалено дело или пък за злоупотреба с власт. Това отрежда на Прокуратурата сериозна роля в политическите процеси в страната чрез възможността ù безнаказано да изпълнява репресивна функция и да обслужва едни или други интереси.

Още по-крещящо нарушение на правомощията на Прокуратурата обаче са опитите ù да припише на определени лица престъпления, които те не са извършили, както в случая с компютърния експерт Мартин Савов от Пловдив. Той е обвинен в грабеж, лежи пет месеца в следствения арест преди Пловдивският апелативен съд, а по-късно и Върховният касационен съд да го оневинят. Прокурорът по делото не е изпълнил законовото си задължение да събере и оцени всички факти и доказателства, включително и тези, които са в интерес на обвиняемия. А това поражда въпроса, в състояние ли е българската прокуратура да защити правата на гражданите, или лесно може да бъде използвана за други цели, нямащи нищо общо с ролята ù в една правова държава?

Има още един тъмен щрих, който прави съмнението на Брюксел, дали България е готова да се присъедини към Шенгенското пространство, съвсем основателно. Това е опитът да се подчини съдебната власт на изпълнителната, като на ключови професионални или административни постове в нея се поставят недостатъчно компетентни, компрометирани или зависими лица. Много от назначенията в съдебната власт през последните три-четири години пораждат подобни опасения, включително и последните избори за конституцион­ни съдии. За тях, въпреки призива на Брюксел за прозрачност и изчистване на съмненията около кандидатите, бяха предложени Анастас Анастасов и Венета Марковска. Първият е кадър на полицейската школа в Симеоново (сега наречена Академия на МВР), откъдето е и юридическото му образование. А срещу Венета Марковска (чийто избор в крайна сметка бе осуетен – бел. ред.) са отправени сериозни обвинения за корупция, търговия с влияние и даване на невярна информация относно контакти и лични отношения. Всичко това поражда основателно съмнение в професионализма и морала на кандидатите и е причина говорителят на Европейската комисия Оливър Баи веднага след избора им от парламента да огласи намерението на Европейската комисия за извънреден доклад по механизма за сътрудничество и оценка преди редовния, планиран за края на 2013 г.

Демонстративното пренебрежение на управляващите в София към настояванията на Брюксел за повече професионализъм и морал в съдебната власт в този случай не са прецедент. И при конституирането на новия Висш съдебен съвет очевидното нежелание на политическите сили в България да се съобразят с препоръката на Еврокомисията за прозрачност и пряк избор на съдебните кадровици показва, че теснопартийните интереси се предпочитат пред националните. Въпреки шумните твърдения за обратното.

Показателна е и тенденцията на ключови административни постове в съдебната власт под натиска на изпълнителната (в лицето основно на министъра на вътрешните работи) да се предпочитат лица, които са получили правното си образование в българската полицейска академия. Едва ли е нужно специално да се доказва, че без солидна правна квалификация и натрупан стаж в системата трудно може да се говори за успешна административна кариера в нея. Практиката в България показва точно обратното. Така освен споменатия вече бивш зам.-председател на парламента и новоизбран член на Конституционния съд Анастас Анастасов, с правно образование от академията на МВР са: председателят на Върховния административен съд Георги Колев, избраният за втори мандат директор на Националната следствена служба Бойко Найденов, ръководителите на двете спецпрокуратури Светлозар Костов и Борислав Сарафов, шефът на най-големия областен административен съд в страната, Софийския — Радостин Радков. В самия Висш съдебен съвет с образование „Право“ от академията на МВР са и следователят Ясен Тодоров и съдията Димитър Узунов. Списъкът може да бъде продължен с новия председател на Плевенския окръжен съд Александър Григоров, както и с шефовете на окръжните прокуратури в Перник, Русе и Хасково — Пламен Найденов, Огнян Басарболиев и Иван Ванчев.

Тук основният проблем дори не е в това доколко една полицейска академия може да осигури качествено правно образование (20). Основният въпрос е, доколко е целесъобразно ключовите кадри в независимата според българската конституция съдебна власт да са придобили манталитет и знания, навици и чинопочитание, характерни за едно силово ведомство? И какъв стил на независимост и вътрешно убеждение във върховенството на закона те ще наложат в органите, които оглавяват?

В заключение по въпроса за реалните перспективи България да се присъедини към Шенгенското пространство е добре да се припомни още една съществена подробност за Брюксел. Българският министър-председател Бойко Борисов се ползва, с меко казано, противоречива слава в европейските медии. Широко тиражирани, особено в Германия, са фактите, споменавани в публикуваните грами на американския посланик Джон Байърли от май 2006 г. В тях тогавашният столичен кмет е уличен по агентурна информация от ЦРУ в сериозни криминални дейности“ — търговия с метаамфетамини, контрабанда на петрол и пране на пари. Доста факти има и около топлите отношения на Борисов с българската и международната организирана престъпност. В добавка към всичко това може да се посочат предизвикалите доста коментари записи от началото на 2011 г. на  телефонни разговори между българския премиер и директора на Главна дирекция „Митници“ ген. Ваньо Танов. В тези записи, чиято автентичност се потвърждава от самия Бойко Борисов (21),  се съдържат достатъчно данни за  прикриване на контрабанда, а също и за натиск за назначения на определени лица в митниците.

За Брюксел, а и за лидерите на повечето страни от ЕС, игнорирането на множеството факти, свързани с нарушаване на ключови за западните демокрации принципи, като този за правовата държава, разделението на властите, независимите медии и борбата с корупцията, както и ограничаване на влиянието на организираната престъпност са недопустим компромис. Изводът е, че при всички тези обстоятелства е малко вероятно до есента на тази година София да получи зелена светлина за влизане в Шенгенската зона. А в случай, че политическата конфигурация в България не се промени съществено, евентуалното приемане може да бъде отложено и доста по-напред във времето.

 

Бележки:

(1) Б. Градинаров, „Индивидуалност, социална общност и социално-властови отношения“, сп. „Философски алтернативи“, бр.6, 2005., с. 90.

(2) Фр. Шатле, О. Дюамел, Е. Пизие, История на политическите идеи, изд. Лик, 1998, с. 54.

(3) Пак там, с. 57.

(4) Е. Танчев, „Конституционни измерения на суверенитета“, сп. „Съвременно право“, 2003, кн.1, с.19.

(5) Вж. http://ec.europa.eu/public_opinion/archives/eb/eb75/eb75_en.htm, Visited  02 -11- 2012.

(6) Д. Канеман, Мисленето, изд. Изток-Запад, С., 2012, с.150-151.

(7) Вж. http://www.nsi.bg/otrasal.php?otr=10&a1=813&a2=814&a3=815#cont , Visited 28-10-2012.

(8) Данните са оповестени от финансовия министър Симеон Дянков по време на парламентарен контрол. Вж. http://www.investor.bg/ikonomika-i-politika/332/a/ot-vlizaneto-si-v-es-dosega-bylgariia-e-poluchila-77-miliarda-leva-125972.

(9) Вж . (http://www.ksb.bg/images/stories/analizi/Doklad%20-%20Monitoring%20na%20obshtestvenite%20porachki%20-%20april%20-%20iuni%20%202012.pdf, Visited 28-10-2012.

(10) Проверката на Сметната палата на Столичната община за периода 1 януари 2011 г. – 1 септември 2012 г., например, установява, че при обществена поръчка във връзка с транспортния достъп до спортната зала „Арена Армеец“ се поставя ограничение към участниците реализираните от тях приходи от договори за пътно строителство за последните 3 финансови години (2007, 2008 и 2009 г.) да са минимум 3 млн. лв. годишно.  При ограничение от 1,5 млн. лв. на поръчката за този транспортен достъп това е изискване, което надвишава повече от 6 пъти прогнозната стойност, направено явно с цел да се ограничи участието в процедурата. Това предопределя и крайния победител в поръчката, който в този случай е „ГБС Инфраструктурно строителство“ АД.

 (11) Най-пресен пример е с Асоциация „Анимус“, която в продължение на 13 години, до началото на 2012 г., предоставя убежище на жени и деца, пострадали от домашно насилие, най-вече благодарение на чужди донори. След като тези донори се изтеглят, нито Столична община, нито Министерството на труда и социалните грижи проявяват нужната готовност, за да делегират услугата на тази неправителствена организация, която се оказва и единствена по рода си в София. Под натиска на обществеността пари все пак се намират, но голямата неяснота дали ще ги има и догодина си остава.

 (12) Милтън Фридман. Немирството на парите, изд. Дамян Яков, С., 1994, с.22.

 (13) John Maynard Keynes, A Tract on Monetary Reform (London: Macmillan, 1924. pV.

(14)  В интерес на истината  е нужно да се припомни, че историята на създаването на единна европейска валута започва с доклада „Баре“ през далечната 1969 г., минава през механизма на обменни курсове или европейската валутна система (1979 г.), следва т. нар. Мадридски сценарий от 1995 г. за въвеждане на еврото като виртуална валута през 1999 г., а впоследствие и като реална валута от 1 януари 2002 г.

(15) Вж. чл. 12а и чл. 20, ал. 4 от Закона за устройство на държавния бюджет —ДВ, бр. 54/15 юли 2011 г.

(16)  „Полицейското насилие в България през погледа на Европейския съд по правата на човека — безправие и безнаказаност“, с. 3, http://policebrutality.bghelsinki.org/wp-content/uploads/2011/02/the-police_7.02.11.doc – Visited 01-11-2012.

(17)  Виж  грамата [06SOFIA198] на американското посолство в София -http://www.bivol.bg/index.php?option=com_flexicontent&view=items&id=830 — Visited 08-02-2012. 

(18) Пак там.

(19) Пак там.

(20)  В Академията на МВР курсанти с гражданска специалност „Право“ не се приемат от 1995 г. насам. Според доклад на Институт „Отворено общество“, озаглавен „Цената на правосъдието“, толкова малка организация като Академията на МВР трудно може да осигури високо качество на образованието и изследователската дейност“. По две от трите акредитирани професионални направления Академията има оценка „добра“. Само в направлението „Национална сигурност“ има оценка от акредитацията „много добра“. Академията на  МВР не е получила акредитация за докторска степен по административно право, но има акредитация за доктор по наказателно право и наказателен процес. Вж. http://www.osf.bg/downloads/File/2011_New/Cenata_na_pravosadieto_final.pdf — Visited 02-11-2012.

 (21) Това става в интервю пред създателите на прословутия „Бойкометър“ и сайта Politikat.net Асен Генов и Константин Павлов-Комитата на 9 юли 2012 г.

 

Бел. ред.: Разработката е по поръчка на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) и се публикува със съгласието на възложителя.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук