ПЕЙЗАЖЪТ СЕ РАЗШИРЯВА, ПЛЕННИК НА МИМИЗЕ… или разказ на Ренато Гутузо

0
257

Нели Дечева е есеистка, поетеса, журналистка. Завършила е българска филология и история в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е в различни централни издания. Издала е 4 художествени книги, между които стихосбирката „Странни знаци“ (1994 г.) и есеистично-документалната „Поздравете всички от мен“ (книга за Ламар), спечелила конкурса „Сто книги“ на Министерството на културата (1996 г.) и наградата на СБП за най-добра книга за 1997 г. Авторка на стотици есета, пътеписи, статии. Член на СБП и СБЖ.

Пейзажът се разширява, пленник на Мимизе, шарени сицилиански талиги, разпятие за хората, картината се променя заедно със света, обратно по пътеката надолу, живите сенки, пейзажът се свърши, или…

 

Понеже съм на седемдесет и четири, да изпитвам носталгия, е вредно. Не, не е носталгия това, а нещо друго. И други преди мене са казвали, че художникът рисува себе си, когато рисува нещата. Цял живот съм рисувал само нещата в мене и около мене, значи всичко, което съм аз. От години нищо не се е променило в моето римско ателие. Как да се промени, аз с всичко съм свикнал и изчезне ли, разболявам се, защото разбирам, че нещо от мен е умряло. В живота си човек се сдобива с крила, колкото повече приятели и любими неща има, толкова повече крила има на раменете си, душата му е по-силна и вдъхновена. Но отиде ли си приятел или нещо друго, значи, че с едно крило по-малко съм останал, както се казва, пейзажът обеднява, стеснява се. Тук не става дума за родния ми сицилиански пейзаж. Багерия, селото, в което съм роден, то си е същото, със същите селяни, чрез които разбирам живота, аз съм си селянин и това ме прави щастлив, чрез тях разбирам всичко, което идва и си отива. Те ме учат на философията за живота и аз им се отплащам с картинни метафори. И рисувам, рисувам, това ми е удоволствието, уморявам се, ако не рисувам. Лесно му беше на Пикасо, той не търсеше, а намираше. Аз търсех и намирах. Само че пейзажът се стесни. Много нещо си отиде. Първо отмина онова време на младостта, което ме направи политически мислещ, съпротивата на злото ме направи човек на моето време. После си отиде всичко останало и всичко се свърши, когато си отиде и Мимизе.

 

1.

Видях една сутрин Мимизе, когато слизаше по стъпалата на площад „Испания“ в Рим. Беше с воалетка и с голям букет от рози в ръцете. И воалетката, и розите скриваха хубостта ù, но аз я почувствах и тръгнах подире ù. И после я нарисувах, защото се боях, че никога вече няма да я срещна. Слава Богу, пак я срещнах и… завинаги. Ти ли си, Ренато, рече ми, като ме срещна случайно пак по същите стъпала, спря се, аз съм Мимизе, тази, която ти нарисува. Веднага разбрах, че е видяла картината ми в изложба, иначе как щеше да ме назове с името ми. А аз съм Мимизе, усмихва ми се тя и аз станах пленник. Благословено пленничество на Мимизе.

Знаете ли какво е да срещнеш една Мимизе, която слиза по стълбището на площад „Испания“. Това значи, намерил себе си, да не се изгубиш никога. Когато човек рисува толкова, е опасно да не изгуби себе си.

 

2.

Да се родиш в един край с библейски портокалови и маслинови горички, със селяни, които препускат на шарени талиги и вечер пият върла ракия, бистрят политиката и сутрин отново се мятат върху шарените талиги, за да товарят мъката си, за да ù търсят заветно място, о, това е толкова важно в началото на един път. Ако не беше Мимизе, аз щях да изгубя шарените талиги на Багерия, на Сицилия. Каква бедност би настъпила в живота ми. Сигурно друго щеше да стане с мен, а не това, което стана. Коренът има една посока, небето, ако е роден, за да търси небето. Така е. Какви шарени сицилиански талиги. Като песен. С изписаните по тях селяци, със саби и ризници, с коси, с коне и бели облаци над тях, с вятър в пазвите, който ги издува като самите облаци, прави ги леки и бързи, същински гарибалдийци. Сега вече няма такива талиги, защото никой не разбира от талиги, навярно са излезли от употреба. Не знам дали е така, но аз гледах като омагьосан как майстори ги шарят тези талиги с фантазията си. Шареха с полукраски, светличко, после засилваха боите, това го вършеха младоците, после идваше баш майсторът с кожената престилка и няколко кутии с различна боя. Помня един нищо човек, пък начаса караше сабите и ризниците да лъщят като истински, вдигаше прах между краката на конете, докато се вдигне в облаците, където всичко ставаше алено. Магьосници. Разправям на Мимизе, а тя се смее: сигурно защото очите на детството са по-други. Тогава я заведох в Багерия сама да се увери в това, което ù разказвах. И тя се увери.

 

3.

По това време никак не беше лесно да приказваш с точните думи, а само с притча можеше да става това. Притчата и без това е художествен елемент на авторския похват. Може ли някой да се съмнява, че като нарисувах картината си „Разпятие“, съм нарисувал разпънатия народ. На изложбата в Бергамо тя бе оценена високо и рекох на Мимизе: видиш ли, мила Мимизе, какво могат талигите от Бергамо, да летят и никой да не може да спре. Право в кървавите облаци. Бе бергамска талига, трудно се стига в облаците, дето бушуват бурите. По-сигурно е с такава талига. Не бой се, аз няма да изпусна дизгините. Преди петнадесетина години успях да откупя картината си от един колекционер, а наскоро я подарих на италианската държава. Защо да я преразказвам, не може да преразказваш съвестта си чрез талиги и коне, макар да са бергамски. Тия викове на хората, решили да надвикат смъртта, на която Мусолини ги бе обрекъл в затворите, мините и полетата, увличаха със себе си целия живот, да търсят небето на надеждата. Когато ме срещнаха, хората, знаещи, че аз съм я рисувал, разбираха друго, че съм комунист. Тогава си спомняха и „Гибелта на Помпей“, където хората се мъчат да се спасят от изригналото природно бедствие, олицетворяващо фашистката напаст. И при „Бягство от Етна“ бе така.

Каквато го е залюляла, такава ще го загроби, казва народът ни. А аз ще кажа: Благословена да е рецензията ви, мили хора, нека ме люлее до гроба вашата мъка, вашата радост. Нали вие и Мимизе сте с мен… И вий, мили наивни майстори на шарени талиги, никога няма да ви забравя, толкова съм ви благодарен. Щастлив съм, че съм роден във вашите дни и вашия живот, при вашите думи и оценки за живота.

За мен картината не е естетически предмет, а идеологическо оръжие за пресъздаване на епохата и нейните идеи…

 

4.

Началото на края на фашистите ме завари близо до Генуа, в Лигурия. Много от хората, които бяха част от моя живот, бяха по затворите и в нелегалност. Напрежението се чувстваше из въздуха на всяка крачка. С трепет очаквах гълъбите от всеки (Така наричахме тогава вестите, които достигаха от тях до нас). Такова добро гълъбче долетя от килията на моя приятел Марио Аликата: изчезвай веднага. След време ми разказваше: нареждаха ни до стената и почваха разпит. Дълъг сто пъти, колкото бе дълга редицата ни. Много народ бяхме. И всекиго питаха и разпитваха за какво ли не, само и само да научат нещо за някого, който им „трябва“, или да узнаят истината за някакво събитие, наречено „престъпление към фюрера и Дуче“. За всичко питаха, без да пропуснат да попита и за тебе – познаваш ли Ренато Гутузо, рисувал ли те е Гутузо.

В същия ден, като падна правителството на Дуче, се запътихме към затвора, в който беше Марио. Аз бях дълго време в нелегалност след „гълъбчето“ на Марио. Гледах с очите си какво е да излизаш на свобода, глътката свободен въздух видях как кара очите на хората без думи да казват: надеждата ни е била в сигурни ръце.

Мимизе, сега ще отидем да живеем при бергамските талигаджии.

Уви, талигаджиите бяха изтървали четката си.

Железният свят на машината ги беше изхвърлил сред зеленото поле да чакат къде ще ги отведе пътеката на надеждата.

А тя водеше към преселение в големия град, който искаше други майстори. Сега те щяха да усложнят пейзажа. Селяните, които отиват в града. Това ме задължаваше. Аз вече никога нямаше да нарисувам картина с малко фигури. А една огромна Вавилония от хора, които търсят хляба си. Светът се променяше и аз трябваше да променя картината си.

 

5.

Багрите в една картина трябва да бликат. Подобно на извор, от който тръгва река, тревожно предзнаменование трябва да бучи под водите на този извор, да тревожи както тревожи пресният лозунг, изписан върху бялата стена на някоя сграда. Лозунгите не се пишат случайно, а те значат нещо. Картината трябва да действа на съвестта. Това е всичко. Работници от серните мини, селяните, останали без земя, печално трескавите движения на играещите буги – вуги трябва да внесат нещо в социалната иконография на съвременното изкуство. Безработни и нещастни, гладни и сити, силни и слаби на деня… Един самоосакатяващ се свят… Слизаме веднъж с Мимизе по стълбището на площад „Испания“. Пред нас няма място къде да стъпим от безработни и бедняци. Майки с деца на ръце, бащи със стиснати зъби и между тях недопушена цигара. Някъде по средата една шарманка надува невидима душа. Страшно.

Нещо ме хваща за гърлото.

Е, Мимизе, май трябва да променим обичайната ни досега пътека. Защо, пита ме тя, нали обичаш често да минаваш оттук, дето някога се срещнахме за пръв път. Аз с розите и воалетката, ти — с платната и четките. Погледнах я и после обърнах очи към стъпалата на площад „Испания“. Тя ме разбра. Върнахме се.

Не. Това не беше бягство.

Пътеката си остана същата. И още по-ясна. В картините ми.

Критичен реализъм.

 

6.

Великият художник Де Кирико остави сянката си жива и тя ме преследва. Чувам думите му: Една статуя винаги има свое присъствие. В самотата на статуята времето чрез своите сезони ражда само един плод, сянката. Сянката е отразеният живот на статуя­та, нейната вълшебна подвижност. Великият старец се връщаше към младостта, когато сюреалистите в Париж го величаят, обявили са го за пророк, сякаш започва да преследва друга цел, а не могъществото на реалното. Защото тогава прави завой. Вече вярва в решаващата роля на сънищата, за да бъде считан за най-големия авантюрист на изкуството в наше време. Косата му блести като бяла лъскава коприна, сресана на път, изправен и елегантен, жива статуя от древността, прекосява с мене площад „Испания“, след като се е изкачвал по същите му стъпала, по които ние с Мимизе минаваме толкова често. Де Кирико по „нашите стъпала“. А Де Кирико иде от древността не само защото рисува нейната сянка, защото самият той, почти деветдесетгодишен, вече е древна статуя, която хвърля вълшебно подвижна сянка. А някой ще рече: някой благородник, сенатор, римски сановник от времето на… Пролетта ми навява меланхолия, обичам бурята, Ренато, казва ми.

Трудно се говори с него, може да се объркаш. Затова е за предпочитане кафе „Греко“ на чай и бисквити. Слушам го. Аз съм изключителен човек, казва, който чувства всичко и го разбира по-добре от другите, без да търпи възражение. Както виждаш, няма да бъде съборена сградата на кафенето, за да построят американски бар с абстрактни барелефи, спасих го от държавата. Пали лула. Какво обичате най-много на света, маестро? Себе си, отговаря. Коя е най-голямата личност на двайсети век. Аз, отговаря. А Шагал? Не ми харесва. Ами Дали? Не ми харесва. Пикасо тогава? Интересен е, казва след мъничко замисляне и реене на погледа в някакъв несъществуващ хоризонт. Не се ли прави, че не разбира някои неща, или наистина не ги разбира. Освен това е казвал, че много му харесва мисълта на Ренан Нищо не дава по-голяма представа за безкрая на света от глупостта на човека“.

Трудно се разговаря с Де Кирико. Той не е просто загадъчен човек, а самата загадка, един великолепен самотник, в едно откъснато и самостоятелно измерение, черпейки вдъхновение от сънищата, при него изкуството няма връзка с реалния свят, сънища с персонажи без лица, маски, един тревожен вехтошарски склад, който живее кой знае къде из спиралите на дима от неговата лула. Маестро, кажете ми един хубав спомен, отпиваме от чая. А лош не може ли, мръщи се. Може, усмихвам се. Ами, отговаря ми, спомням си, че никога не ме оставят на мира.

Защо разказвам всичко това ли? Ами аз разказах за себе си. Просто обратната страна на Кирико. Метафизиката на маестрото, херметичността му, не е за мен. Той идеше от древността. Кафе „Греко“ също иде от древността. И в съзнанието ми сега отново изплува сянката на Де Кирико, сам на маса в Греко. Пред чай и бисквити, взети от един негов натюрморт. Не, той ще има компания, и древна и съвременна. Отсреща е Аполинер, Андре Жид, Бъфало Бил и японски туристи, Гьоте пие кафето си заедно с чичеронето си Тишбайн. Менделсон е дълбоко разочарован, че в това малко и мрачно помещение брадати обесници никога не свалят шапките си, а в нозете им се чешат грамадни песове, а наоколо се дими безпрепятствено, даже се музицира, дявол го взел: кафето тук, кафето ту-у-к, прогонва всеки махмурлук. Виж Гогол, никак не се възмущава, руска душа. Вагнер и Шели, Андерсен, Стендал, Шопенхауер… Далечност. Разказах ви за това как бих започнал оживяването на едни сенки… Съвременният живот винаги оживява сенките. Когато размислях как да нарисувам „Греко“.

 

7.

В една от първите ми картини, „Разпятие“, посред фигурите на разпънатите и завързани хора има една на момче. В гръб, на кон, с почти освободени от въжето ръце, устремено напред. Странно ме връща към Бергамо и младостта ми. В името на превъплъщаване на истинското, а не на абстракцията и метафизиката, сред политическите събития, аз търся съюза между себе си и този, който ще гледа картините ми. И този, който ще ги гледа, не бива да ги държи до креслото си, вляво или вдясно. Картината трябва да има видимост отвсякъде, да се премахне всякаква граница, всяко нещо, което би я отчуждило или скрило. Да действа като жив къс от живота. Да тревожи, да пита: кой си, защо си. Ето, аз, картината, съм това, ти, зрителю, кой си, има ли те в мен. В мен, в картината „Разпятие“, където нищо минало няма. Само кръстът е от миналото, но тези на него са днешни.

И тъй, аз на едно конче от Бергамо. Мимизе, Мимизе, видиш ли кончето, а мене не виждаш ли на кончето, подскочи до мен на кончето. Сега ще препуснем към Бергамо. При веселите майстори на шарени талиги, дето под копитата на кончетата прах вдигат с една маска само, а на сабите само с един замах блясък дават. Мимизе, Мимизе…

Мимизе я няма.

Пейзажът се свърши.

Утре и мен няма да ме има.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук