ПОТРЕБНО СЛОВО ЗА РАННАТА „БЪЛГАРСКА“ АРЖЕНТИНА (Непознатият Самуил Стрезов)

0
293

Георги Николов Николов е роден през 1956 г. в Бургас. Завършил е ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Българска филология“ , работил е като журналист, за кратко и като моряк. Морето присъства трайно както в първия му сборник „Пътища“ (1995), така и в електронната му книга „Морето в българската периодика ХIХ — ХХ в.“ Занимава се и с литературна критика. От 2007 г. живее във Велико Търново.

Непознатият Самуил Стрезов и образът на работника-скитник

 

Литературата ни, създавана в диаспората от началото на ХХ в. и до 50-те му години, е изследвана най-вече епизодично. Причините за това са различни, но основните — политическите, са отдавна зад нас. И можем да опазим от забрава творчески имена, заглавия на книги, критически отзиви за тях. Защото тази литература е национална памет, пръсната по света, която трябва да съхраним, крачейки към бъдните години.

Самуил Стрезов е сред групата автори, съставящи съвсем условно „аржентински“ цикъл в историята на нашата литература. Заедно с Борис Шивачев, Тодор Ценков, Стоян Данев, Иван Аржентински, Христо Гоневски. От по-ново време — Марио Несторов, Омар Ценов… В житейската си орис едни се връщат в България. Други, като Стрезов и Данев, остават завинаги в Аржентина, пишат на испански за местните издания и художественото им наследство почти не е познато у нас. Уточняваме, че Латинска Америка става дом на още творци: Бразилия — за Стефан Кинчев, Уругвай — за Петър Моллов, в Колумбия е Димитър Митов и пр., но те са обект на други редове.

Стрезов е роден през 1901 г. в София, в семейството на Димитри и Василия — безимотни македонски преселници. Явно недоимъкът е причина той да се влее в емигрантските потоци и през 1920 г. да се окаже в Аржентина: работник в петролните извори на Комодоро Ривадавия, оркижеро (жетвар), често и скитник като немалко свои сънародници. Трудното запознаване на Самуил с местната обществена картина има и добра страна. По примера на Борис Шивачев, с когото го свързват трайна дружба и общи митарства, започва самоподготовка. Изучава испански език, прави първи стъпки в журналистиката и на писателското поприще.

В битката за оцеляване оформя своите естетически и граждански позиции. Търси сред българските колонисти сродни по дух люде, за да пристъпят към издаване на собствена преса. И все по-често споделя с белия лист натрупаните с годините впечатления, познания, осъзнати истини. Стреми се да изрази своя копнеж по България, който го съпровожда неотменно… Авторът сътрудничи на аржентинските вестници и списания. Публикува във вестник „Български глас“ (по-късно „Родна реч“) и списание „Българска мисъл“, издавани в Буенос Айрес. У нас печата в „Слово“, „Вардар“, „Заря“, „Развигор“; в списанията „Демократическа младеж“, „Новис“, „Трезва младеж“, „Български турист“. Занимава се и с преводи на испански език.

Стрезов е продължител на традициите, очертани от Шивачев в нашата литература, и един от ранните сериозни испанисти на България. Издиреното досега художествено наследство, неголямо по обем, се състои от завършени белетристични творби и от фрагменти, от пътеписи и кратки литературно-исторически изследвания. Журналистическата дейност на Самуил Стрезов, поради своя оперативен характер, днес има предимно познавателно значение. Овладеният от автора езиков колорит позволява творбите му да бъдат разбирани от читателската публика, която е предимно от социалните низини.

На испански език е и романът „Анга“, първата крупна творба на Стрезов. Той е плод на изживените от него катаклизми, случки, обстоятелства, допълнени със спомени за родния край. За лишеното от корен скитничество и за бедността. Книгата е изградена от две части: „Европа“ и „Америка“, всяка от които може да се разглежда и самостоятелно. Идейната канава на първата част е историческа: бунтовният Илинден… Стрезов не е пряк участник във въстанието, нито дори негов очевидец, ала ориста на близки хора и собствената му съдба са следствие от тези събития и той разбираемо се връща към историческия първоизвор: Далечни спомени се пробуждат в моята памет. Бях малък, но знаех за всички приготовления около народното въстание… Цялото село беше обзето от необикновена възбуда. Ние тичахме и викахме до пресипване. Мъжете изваждаха своите старовремски пушки и ножове, тъй дълго крити и пазени, почистваха ги и приготвяха патрони. Жените месеха хляб и шиеха въстанически дрехи. Борците бяха обикновени хора, но в своя идеал не се страхуваха от нищо. Бяха винаги готови да действат, без да ценят своя живот, нито пък този на другите. Дисциплината беше желязна, страшна. Революционният комитет издаваше заповеди и този, който не ги изпълняваше, биваше осъждан на смърт. Но всред безбройните подвизи ясно се чувстваше освободителното движение, вдъхновявано от светлите борци, чийто идеали се издигаха над бурята. Те всички загинаха в борбата, като оставиха светла диря след себе си.“

Въздействащи са описанията на саморазправа с мирното население от потерите, опожарените къщи, преселническите тълпи. Пътят на бежанците през европейския континент е сюжетната връзка между тематиката в двете части. Като нов Ахасфер и героят на Стрезов ще преброди Патагония, полярните морета, лесовете на Чако и Парана. Но в диплите на екзотиката, в безкрайно редките мигове на щастие българинът остава дърво без корен. Снагата му не се кърши от бурите на житейската участ, но съзнанието няма покой. Нито креолът Феликс, нито обичащата го Анга могат да заменят родния край, потънал в омарата на океана.

Романът трябва да бъде осветлен и от друг ъгъл. В него писателят допълва, след Страшимир Кринчев и Борис Шивачев, образа на работника-скитник като обект на художествено изображение. Разчупвайки рамките на малка България, творците се сблъскват със социалните крайности в завършен стадий. И с откровено непотребния „малък човек“: Пътувахме около петнадесет „лястовички“. Това беше печална и живописна група от настоящи и бивши хора. Бяхме прокъсани и брадясали, с чували на гърба, преметнати във вид на раница. А отгоре на това, обкичени с един куп тенекенца, гърнета и всевъзможни кухненски потреби. Докато тренът беше в движение, мнозина говореха. Някой свиреше на устна хармоника. А друг един, свит в ъгъла и може би вдъхновен от ситния дъжд, който ръмеше от сутринта, пишеше стихове. По-нататък един дребен човек, който се отличаваше с дълга коса, мечтателни очи и благородно лице, излагаше необходимостта от организация на работниците. Само по този начин те ще се освободят завинаги от своето недостойно положение на експлоатирани…“

С отпечатването си (Буенос Айрес, изд. „Самет“, 1929 г.) романът привлича вниманието на литературните среди в Аржентина, а критиката му отделя особено място. Суплементо де ла Протеста“ сравнява Стрезов по своя романтизъм“ с Панаит Истрати, а по дълбокото хуманно чувство – с Рафаел Барет. Списание Кларидад“ определя „Анга“ за една от най-значимите книги, излезли през годината. Дело на издателството „Самет“,  добавя списание „Ла Насион“, книгата упражнява значително влияние върху четеца. През очите ни минават просто, но прекрасно написани страници, пълни с поезия… Стрезов притежава лирически замах, без реторика.“ Подобни са отзивите на Ла Критика“, „Носотрос“ и пр. Те определят произведението като един от първите опити при този вид повествование, които кулминират с Горки и продължават в книгите на Панаит Истрати.

„Анга“ е първата и най-зряла творба в целия му литературен път. Тя завладява с непресторената си искреност и стремеж към човешко съпричастие. Именно този роман олицетворява разказния дял в художественото наследство на Стрезов. В него е залегнало специфичното и важното от другите, обемно по-малки произведения — разкази, фрагменти, скици. Сред тях е и едноименната на „Анга“ миниатюра, която е умален вариант на идеята за втората част — „Америка“. Книгата притежава някои черти на пътеписа и понякога стига до публицистичност. Основата, върху която се гради сюжетът, е нравствената чистота на българина. Именно тя превежда Стрезов през житейските превратности и го представя днес като талантлив и духовно богат творец.

Пътеписното наследство — „От Атлантическия до Тихия океан“ и „Из планините на Аржентина“, е предназначено почти изцяло за българския читател. То е публикувано в Аржентина и у нас, по страниците на сп. „Български турист“. Избродил цяла Аржентина, Самуил Стрезов поставя в центъра на своите впечатления държавното и икономическото  устройство на страната. Подробно разказва за спецификата на областите и градовете, посетени от него: Кордоба, Сан Луис, Росарио, Мендоса… Спира се на страници от местната история и коло­ниалното владичество, борбата на местното население за национална независимост. Стрезов познава фак­тите от историята и съвременната му действителност и ги поднася в стегнато повествование. То също, както и разказното творчество на автора, е изпъстрено с описания на природни картини; наситено е с чувство на възхита пред суровата мощ на природата: Движим се по широк, не много равен път, покрит с педя прах и пясък. Лицата и дрехите ни са почернели. Отвред около нас не виждаме повече от 200-300 метра. Слънчевите лъчи палят и горещият вятър брули лицата ни. На места пътят е препречен с движещи се дюни; тук вятърът свири тревожно, свирепо. Отдавна не сме виждали жива душа по безкрайните, посивели от пепел, печални поля. Съвършено изсъхналите посеви едва се познават. Виждат се мумифицирани трупове на добитък, измрял от глад и жажда… Изпитваме силно нервно напрежение, устните ни са засъхнали, сърцата пропити с незнайна горест.“

Нерядко описваните природни забележителности Самуил Стрезов сравнява с картини от България — „нашата Рила“, „Верила планина“, „равното Софийско поле“. Дълбокото носталгично чувство от „Анга“ се пренася и в пътеписното му наследство. Аналогията на географските местности в Аржентина и България не е случайно. В странстванията си — „От Атлантическия до Тихия океан“, „Из планините на Аржентина“ и други, авторът се среща и пътува изключително с българи, преселници като него самия. И отново се връща към причините, прокудили го от родния край. С вътрешно вълнение, описвайки красотите на Андите, разказва за статуята на Иисус на границата на Чили и Аржентина, издигната от два братски народа като вечен залог за мирно съжителстване“.

Пътеписите на Стрезов надрастват монологичното начало, често срещано в този род творби. Наситен с фактология, вплетен в емоционалната окраска на душевното преживяване, разказът прави читателите съпричастни. Те изброждат заедно с автора посетените места и рамо до рамо правят анализ на аржентинската действителност от тридесетте години: красива в географските дадености и мащеха с дълбоките проблеми по адаптацията на емигрантската маса. Нарушено е триединството природа-личност-общество. Времето, този могъщ съдник, ще покаже пътищата за желаните обществени промени, които вече зреят в недрата на държавната човешка пирамида.

Значителен дял от творчеството на Стрезов се групира в литературно-исторически изследвания върху развоя и тенденциите в латиноамериканската литература; статии-размисли над творбите и жизнения път на отделни творци. „Преглед на аржентинската литература“, „Луиз Ваз де Камоенс“, „Из испанската литература — Густаво Адолф Бекер“ и други, продължават делото на Шивачев в тази област. Те са създавани в различни периоди от живота на автора като годишни обзорни статии, творчески юбилеи, литературни портрети. Литературоведската дейност на Самуил Стрезов разкрива мащабно познаване на историческата епоха, върху фона на която той разглежда даден автор. Проследява творческото му развитие в последователно единство с обществените и нравствените норми на времето, което го създава. Камоенс олицетвори в своето произведение („Лузиадите“ – б.м., Г.Н.), целия характер на възраждането. Той… е освободен от теологическия символизъм, с който в средните векове се искаше да се съчетае природата с някакъв си „божествен плам“. Неговият гений освети култа към науката, към историческата и литературната критика, към археологията. Епопеята му, историята на португалския народ, продължава да свети като пътеводен фар във всички кътчета на земята. „Лузиадите“ за португалците имат значението на Паисиевата история за нас.“

В тези произведения авторът изказва и мнението си за същността на изкуството като достояние на широките обществени маси. Той изисква достъпност и класова основа в развитието на неговите жанрове. Подчертава необходимостта всеки творец да олицетворява епохата, в която работи, без да търси самоизолация от проблемите на деня. Макар косвено и от разстояние, Стрезов се бори против символистичните тенденции в литературния процес; обръща поглед към народностното му начало в общочовешки план:Бекер е бляскава звезда в небето на поезията. Издигнат над догмите, той не е от поетите, за които изкуството стига само за себе си. И за това именно с течение на годините не губи силата си. Движи го сила на мощно вдъхновение, съчетана с широк артистичен усет. И това във време, когато испанската мисъл, повече от днес (1925 г. – б.м..), спеше в летаргията, където я потопиха йезуитските клади…“

Литературните портрети на Стрезов не губят значението си и в наше време. Писани с вещина и задълбочен интерес, те са и размисли върху съдбата на твореца сред кипежа от исторически събития. Съвременният читател черпи от редовете им познания, адресирани до поколенията във времето. Самият автор си отива от света на 21 април 1984 г. Погребан е в Сан Мигел, провинция Буенос Айрес…

И все пак, логично е да се запитаме отново — какво е мястото на Самуил Стрезов в българската литература?

Струва ми се, че отдавна е назряла необходимостта от цялостно изследване на приноса, който имат нашите автори, живели и творили зад граница в споменатия период от време. Нужен е подбор на най-значимите ни емигрантски автори заедно с произведенията, които ги представят. А може би трябва да се изгради Център на българската литература по света, който да прерасне в бъдещ Институт по история на нашата емиграция. Прахът на времето се стеле върху имената на много научни работници, музикални дейци, медици… на много достойни сънародници. Живели в разни краища на света като българи, винаги с мисълта за родина и роден край. Прославяйки я с творческо дарование, далеч от политически хули и противоречия.

В нашето объркано съвремие те имат право на свое място в историята на националната ни памет…

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук