БЪЛГАРСКАТА СЛЕДА В УДОРСКАТА ТАЙГА

0
363

 

 

 

Съвместният добив на дървесина с българските дърводобивници в Удорския район е едно от ярките събития в историята на Коми през миналото столетие. То е може би и едно от най-спорните. Независимо от това, че българите закриха съвместните предприятия преди 20 години, и досега може да срещнете в интернет  разсъждения за тяхното „вредно“ влияние. Други, обратно, считат, че българите са донесли цивилизация в забравеното от Бога Коми. Единно мнение няма и няма да има. През декември 2012 г. се навършиха 45 години от подписването на договора, поставил началото на сътрудничеството между България и СССР. Годишнината не е съвсем кръгла и все пак е достоен повод да се припомни историята.

    „По-големият брат“ ще помогне

През 50-те и 60-те години на миналото столетие икономиката на България бурно се развиваше. Всяка година беше нужно все по-голямо количество дървен материал за жилищно строителство, производство на мебели, за селското стопанство. Потреблението на „зелено злато“ постепенно надхвърли 4 млн. куб. м за година. По оценки на специалистите към 1970 г. тази цифра би трябвало да нарасне практически до 7 млн. При това в самата България се добиваха около 2,5 млн. куб. м, налагаше се всичко останало да се купува откъдето може. Българските учени излязоха с решение: не може да се добива дървесина повече от 2,5 млн. куб. м годишно, тъй като това ще доведе до плачевни последствия за страната. Какво да се прави?

Като вариант за уреждане на доставка на дървен материал извън пределите на България се обсъждаха страни от Африка и Азия — Етиопия, Конго, Малайзия, Индонезия, Иран и даже Монголия, която сме свикнали да приемаме като страна на пустините и степите. Като резултат се подписа договор само с Република Гвинея. Но там нищо сериозно не се получи и в крайна сметка съвместното предприятие беше продадено на гвинейската страна.

В началото на 70-те години България предложи на Канада да се създаде съвместно предприятие за производство на целулоза (от порядъка на 50 хил. тона годишно). Беше избрано подходящо място, вече бяха подписани някакви договори за намеренията, но се намесиха законодателите. На българската страна бе поставено условие: уреждането на производство ще разрешим, ако в него работят само граждани на Канада и съответно да получават заплата в местна валута. Такъв вариант за България беше просто неприемлив.

Накрая правителството на България се обърна за подкрепа към „по-големия брат“ — Съветския съюз.

Изпратиха ги надалеко              

В Кремъл с внимание се отнесоха към проблемите на българските приятели. Остана само да се реши къде из просторите на СССР да им се определи място за дърводобив. Като вариант бе предложен Хабаровският край. Българските специалисти заминаха там на разузнаване“. Горските масиви силно ги впечатлиха, а всичко останало… Разстоянията между населените пунктове се измерват със стотици километри, няма пътища, а освен това трябваше да се прави удобен бряг на Японско море и да се строи пристанище за товарене на дървесината на кораби. Получаваше се така, че българите, за да си доставят товара по предназначение, трябваше да преплуват три океана и два пъти да пресичат Екватора! Това бе вече прекалено.

Българската страна помоли да се потърси нещо в европейската част на СССР. Изборът падна на територията на Коми АССР. Тъкмо през 1967 г. завърши строителството на железопътното отклонение Микун — Кослан, което означава, че не трябва да се мисли за начина на доставка на дървения материал в България. Другият немаловажен фактор: горските масиви на Удорския район до това време бяха вече изучени от специалистите, затова не бяха необходими допълнителни изследвания за пресмятане на себестойността на дървесината.

Съществуваше само един важен проблем — по какви тарифи да се превозват българските товари с железопътен транспорт? Накрая се обединиха около простото решение да се работи по нормативите, които се прилагат към съветските предприятия. Също така митницата даде разрешение практически безплатно да се превозват от България за Коми хранителни стоки, медикаменти… Именно след пристигането на българите в нашите магазини се появиха невиждани дотогава деликатеси — консервирани сарми, конфитюри, качествени спиртни напитки.

Да се заработи повече!

Съгласно подписания на 3 декември 1967 г. договор СССР предоставяше на Бълагария правото да добива на територията на Удогорския район 1 млн. куб. м дървен материал годишно. Също така бе заделена необходимата техника, гориво-смазочни материали, панели за строеж на домове — с една дума, всичко, което бе необходимо за благоустройството на новото място.

Българската страна, която се задължаваше да осигури дърводобива със своя работна ръка, също прие като ангажимент всички въпроси, свързани със създаването на предприятия, строителството на жилища, обекти на културата, здравеопазването, пътищата. Българската страна нямаше право да експортира дървен материал от СССР в други страни.

Тук трябва да бъдат отбелязани два важни момента. След края на действието на договора, а той първоначално бе разчетен за 15 години, всички обекти, построени от българите, трябваше да бъдат предадени безвъзмездно на съветската страна. И българите работеха не само за себе си, както мнозина си мислят, но и за икономиката на СССР. За да стане ясно за какво става дума, ще вземем за основа цифрата 2,33 куб.м. — 1 куб. м отиваше в България, а всичко останало оставаше в Съветския съюз. Впоследствие в договора се внасяха изменения. В частност обемът на дърводобива беше увеличен до 3,3 млн. куб. м годишно.

Първоначално се планираше селищата за дърводобивниците да бъдат изграждани от строителните войски на България. Но в крайна сметка решиха да изпратят в Коми граждански.

На 4 февруари 1968 г. в Удорския район беше изпратена първата група строители. Изграждането на промишлени обекти, жилища, на необходимата инфраструктура вървеше с ударни темпове. Скоро за България замина първата партида дървесина.За нейното доставяне беше създадено обединението „Мезенлес“ (което обхващаше четири дървопреработващи предприятия). В него имаше две дирекции — българска и съветска. Нашата страна контролираше основно хода на дърводобива, предоставяше консултантски услуги.

Работната заплата на българските дърводобивници беше като на местните. За разлика от днешно време, тогава трудът в гората се оценяваше доста високо, затова не си струва да се удивляваме от това, че българите бяха доволни от своята заработка. Освен това те не трябваше да плащат за жилище, храната беше почти безплатна.

От България пристигаха предимно млади хора, готови да работят по 10-12 часа на ден без почивни дни: колкото повече изработиш, толкова повече ще получиш. Заплащането на труда беше сделно-премиално (обвързано с положения труд). При четиридесетградусов студ беше забранено да се излиза на участъците. Но работниците предприемаха всякакви хитрости, за да заработят допълнително рубли. Наистина, трябва да се признае, че ръководството не разрешаваше дърводобива в мразовити дни, опасявайки се повече за техниката, отколкото за хората.

Кубинският „десант“

В средата на 80-те години към ръководството на нашата страна се обърнаха кубинците, които също както българите остро се нуждаеха от дървесина. Тяхното обръщение беше напълно неочаквано, но какво да се прави — на приятелите не можеш да откажеш. Както и на българите, на кубинците предложиха горски участъци в Далечния изток, те се съгласиха. Но ще могат ли топлолюбивите кубинци да работят в суровите климатични условия, когато през зимата студът е свиреп, а през лятото ще полудееш от дребни мушици?

Беше взето решение да има пробен период. През 1985 г. 37 кубинци пристигнаха на половингодишно обучение в Удорския район. Там имаше подходяща учебна база и климатични условия, съпоставими със сибирските. Към учениците от Острова на свободата имаше само едно снизхождение — разрешиха им да доведат двама готвачи, за да не се откъсват от родината, макар и по вкусови пристрастия.

Работата на кубинците тръгна добре. Нито студовете, нито тежката работа ги изплашиха. След два месеца те се трудеха наравно с всички на участъците. И тук възникна проблем, който за нас беше неочакван: работната заплата съобразно кубинските стандарти се оказа доста голяма. Ръководителите на кубинската група предложиха на своите подчинени да се откажат от нея, за да не свикват на големи парични възнаграждения.

Кубинците планираха да разгърнат дърводобив в Сибир по свой сценарий. Заплащането на труда изобщо не влизаше в него. Планираше се в Сибир да се изпращат млади хора на донаборна възраст. Тоест работата на участъка се считаше като служба в армията. Българите съветваха да не се върви по този път, доколкото насилствено не можеш да бъдеш ефективен. Накрая кубинците почти се съгласиха, но уви, да започнат да усвояват сибирските простори така и не им се удаде. В СССР настъпваха нови времена.

Бяха времена!

Удорският район беше уникално място в Съветския съюз. Освен районния комитет на КПСС, функционираше собствен районен комитет и на българските комунисти. Те имаха своя комсомолска и пионерска организация, свой профсъюз. Всички те работеха по свой устав. В района излизаше и вестник на български език.

Укрепваха връзките между творческата интелигенция на България и Коми. Знаково събитие за това време беше пристигането в Коми на летеца-космонавт, Героя на Съветския съюз и на България Георги Иванов. Далечният Ловеч стана град-побратим на Сиктивкар. Процесът на интегриране на двата града доведе до появата на предприятия-побратими. Обменяха опит и съвременни технологии, например работниците от мебелните предприятия, механичните заводи, шивашките фабрики за облекло. Днес в Сиктивкар няма механичен завод, фабрики за производство на мебели и дрехи. В Ловеч до такава разруха не стигнаха, макар там също да има достатъчно проблеми.

Днес от бившата дружба в Ловеч е останала една бяла мечка, живееща в местния зоопарк. В началото на 80-те години на миналото столетие тя беше подарък от тогавашния секретар на областния комитет на КПСС в Коми Иван Морозов. Мечката дълголетница се приема за символ на Ловешкия зоопарк — един от най-добрите в Европа.

Звездата изчезна

Напълно е възможно някъде по горите на България да тичат потомци на двете кафяви мечки, подарени през май 1968 г. на заместник-председателя на Комитета за българо-съветска дружба Надя Живкова. Тя беше в Сиктивкар в състава на официалната делегация за подписване на договора за сътрудничество с Коми.

С мечките е свързана още една трогателна история. В началото на 80-те години в Удорския район се снимаше художественият филм „Под едно небе“, посветен на съветско-българското сътрудничество. Главните роли изпълняваха родните звезди на киното Наталия Фатеева и Владимир Меншов. Автомобилът с артистите пътуваше за снимки, когато отпред присветнаха фаровете на спрелия на банкета дървовоз. Какво ли не може да се случи в гората, трябва да се провери, може би е нужна помощ? Шофьорът на дървовоза ги успокои: Нищо не се е случило, изчаквам мечката с мечетата.“ Артистите малко се стъписаха. Виждайки недоумението в техните очи, шофьорът каза: Стойте зад моята кола и всичко ще видите.“

След известно време от гората излезе мечка с мечета. Но самата тя остана в края на гората, а малките притичаха към шофьора, който бе приготвил сандвичи за тях. Те не започнаха веднага да ги ядат, а се върнаха при майка си, приседнаха на задни лапи и започнаха да се хранят. След това се върнаха за допълнително.

Както се изясни, тази мечка с мечетата отдавна обикнала този участък на пътя и излизала на него в точно определено време. Шофьорите на дървовозите знаеха за това и приготвяха вкусни подаръци за горските приятели. Мечката не можеше да се нарече просякиня, защото лапата ù беше ранена и без помощта на хората тя просто не можеше да нахрани мечетата. 

Към това време се отнася още една забавна история. Построеният от българите Усогорск получи статут на селище от градски тип. От местното летище летяха самолети към Сиктивкар. В почивката между снимките Наталия Фатеева решила да лети за Москва през Сиктивкар. В Усогорск тя се качила в самолета, но за полета за Москва не се регистрирала. Беше изчезнала. Наистина след три дена тя се появи. Оказа се, че летците, летящи от Усогорск, са я поканили на сватба. Цели три дена тя поздравявала сиктивкарските младоженци някъде в района на Лесозавода.

Ориентир на Запад

Фестивали на дружбата между съветската и българската младеж започнаха да се провеждат от 1972 г. Всичко, както сред приятели, беше на равни начала — една година българското селище приема фестивала, след две години вече чака гости един от градовете на републиката. Фестивалите се провеждаха през две години. На тях пристигаха делегации от всички райони и градове на Коми. Събираха се около две-три хиляди души. Тъй като в хотелите и общежитията не достигаха места, младежите бяха настанявани в железопътни вагони, специално докарани на мястото, където се провеждаше фестивалът. На тези мащабни мероприятия се организираше съперничество на футболните и волейболните игрища, устройваха се концерти, танци… Беше весело и интересно.

През миналата година за празника на Деня на републиката в Сик­тивкар беше дошъл Енчо Москов.  Известно  време той работеше по партийна линия в Удорския район, после го изпратиха в Москва. Колко много младежи имате, може само да ви се завижда“, тъжно отбеляза Енчо по време на разходката из центъра на нашата столица.

До встъпването на България в Евросъюза на 1 януари 2007 г. в нея живееха около 8 млн. души. Сега са с половин милион по-малко, младеж­та замина на работа в по-благополучни страни. Разбира се, анологията не е съвсем уместна, но все пак в съветско време българската младеж свързваше своето бъдеще със Съветския съюз, отправяйки се на работа в Коми и по сибирските строежи, сега всички погледи са обърнати на Запад.

Те заминаха…

През годините на перестройката новата вълна руски политици само говореше за необходимостта от преминаване на икономиката на пазарни релси. Своята вълна подгониха и еколозите, споделящи, че пришълците ограбват природата. През 1990 г. те даже закриха линия­та на българските лесовози. Свой принос даде и Москва, предложила в същата година на българската страна да премине към изчисляване по  световните цени и в конвертируема валута.

В самата България се водеше борба за власт и никому не беше до това да се занимава с проблемите на предприятията в далечно Коми. Освен това беше популярно мнението, че сътрудничеството със СССР в областта на дърводобива е неизгодно и накърнява интересите на българската страна. Българите си заминаха. Изоставените селища се оказаха никому ненужни. Както и горите на Удора, за девствеността на които така радееха еколозите.

Сега се предприемат опити отново да се съживи икономическото сътрудничество между България и Коми. През миналата година заместникът на Ръководителя на Република Коми Александър Буров, през комсомолските години активно общувал със своите български връстници (на снимката), водеше преговори с български предприемачи за възобновяване на сътрудничеството в горската сфера. Но това не е така лесно, като се отчита, че България е член на Евросъюза и НАТО, при това нямаме общи граници. Получи се така, че пазарните отношения не сближиха, а даже отдалечиха нашите страни. Не само в икономически план. И не само в дадения момент.     

Числеността на българите, работещи в Коми, достигаше 17,5 хил. души. Едни си заминаваха, други пристигаха. По най-скромни сметки в Коми през годините на съвместното сътрудничество в комсомолска командировка“ са пребивавали над 100 хил. души. Създаваха се интернационални семейства.

Александър Анатолиевич Соколов сътрудничи с българите от началото на 70-те години, дълги години оглавяваше регионалното отделение на Коми в Съветския, а след това Руския фонд на мира. През т. нар. „нулеви“ години на сегашното столетие той заемаше длъжността заместник-ръководител на Руския културно-информационен център в София. Той беше в състава на организационния комитет по провеждане на Първия събор на приятелите на Русия в България. Като инициатор се изяви движението „Русофили“ (самото название говори за себе си). Съборът през 2003 г. бе проведен близо до София, събраха се над две хиляди души. След това той стана ежегоден. И сега се провежда в района на язовир „Копринка“, недалеч от легендарния връх Шипка. „Копринка“ е единственото място в света, където в началото на септември се събират 10-12 хил. души, за да изразят любовта си към Русия.

По време на пътуването си в България се запознах с директора на Руския институт за стратегически изследвания Леонид Решетников (генерал-лейтенант в оставка, до 2009 г. началник на информационно-аналитичното управление на Службата за външно разузнаване). Той добре познава историята, културата, традициите на балканските страни, в това число и на България, където е работил няколко години. Неговото мнение е, че за нито една от страните на Източна Европа Западът не се е борил така с Русия, както за България. Независимо от това, на духовно равнище българите и русите са близки едни до други и това никой не може да им отнеме.  

Красное знамя“ –

независим вестник на Република Коми

9 декември 2012 г.

Превод Иван Димитров 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук