ИСТОРИЯ НА ОТЕЧЕСТВЕНИЯ ФРОНТ/СЪЮЗ В БЪЛГАРИЯ. Т. I, II.
Университетско издателство
„Св. Климент Охридски“,
София, 2012.
Дебатът за възможността и адекватността на „Големия исторически разказ“ у нас през ХХI в. продължава да е актуален, но с всяко новопоявило се научно издание мненията се разколебават, отговорите се множат и стават все по-зависими от постигнатите резултати.
Двата тома, посветени на 70-годишната история на Отечествения фронт/съюз в България едновременно смущават и респектират, поставят въпроси и събуждат сантименти, но най-вече представят два вида прочита на близкото минало и днешния ден: добросъвестен научноизследователски, направен от професионални историци с впечатляващи творчески биографии (проф. д-р Искра Баева (съставител и научен редактор и на двата тома), проф. д-р Евгения Калинова, доц. д-р Илияна Марчева, доц. д-р Сашка Миланова и д-р Евгений Кандиларов) и мозаечен, съдържащ портрети (от Велко Вълканов, Недю Недев, Георги Анастасов, Дамян Атанасов, Илияна Марчева, Павел Писарев, Дойно Дойнов, Андрей Пантев), спомени (записани от Евгений Кандиларов, на Иван Вандов, Никола Караджов, Кръстю Манчев, Славка Илиева), изследвания (Марин Калонкин, Минчо Минчев, инж. Недялко Брадинов, Цвета Петрова, Стоян Ляхов, Тодор Мишев), история на регионалните организации на ОФ (от 34-има автори, без чиито текстове историята на най-масовата съществувала у нас организация би загубила цвят и плътност).
Нямам съмнения в противоречивите чувства, които събужда този двутомник, в разнообразните възприятия на изнесените факти и направените анализи, поради все по-разпокъсано постмодерно групово и индивидуализирано съзнание на съвременните българи*. Това съзнание през последните двадесет години е и силно политически оцветено, и завладяно или от тоталното отрицание, или от носталгия към близкото минало. Това прави неизбежна уговорката, че отзивът, който представям, е много личен, макар и направен от позицията на историк на съвременната българска история, за когото дистанцираната и обективна оценка е задължителна.
***
„Големият разказ“ е построен хронологично с ясни акценти за всеки от отграничените периоди — от възникването му по време на Втората световна война, през ролята на ОФ в годините на „народната демокрация“ (1944-1947), последван от трансформацията от коалиция към единна общественополитическа организация, ОФ в процеса на десталинизация, промените в организацията и дейността през 60-те — началото на 70-те години на миналия век, превръщането на ОФ в част от социалното управление през 70-те, новите предизвикателства в последното десетилетие на социализма до трансформацията на ОФ в Отечествен съюз в началото на прехода в България. Представени са хроника на Отечествения фронт/съюз и библиография.
За пръв път изследването представя факти и анализи за проблемите, съпътстващи изграждането на ОФ през лятото на 1942 г., както и променящите се позиции на ключовите политически фигури, които ще представляват организацията. Специално внимание заслужава малко известният факт, че ОФ заявява претенциите си към властта пред официалните институции още през август 1944 г. Този нов момент от политическия живот на България предоставя възможност за преосмисляне и преоценка на вече лансирани и наложили се като безспорни тези и хипотези.
Интересни са колизиите, съпътстващи трансформацията на ОФ от политическа коалиция в единна обществено-политическа организация (ЕОПО) в края на 40-те години. Става ясно, че няма друга алтернатива за ОФ в условията на започналата съветизация на българското общество, довела до съществуването на две партии — БКП и маргинализирания като програма и реално участие в управлението БЗНС. Установеното колективно членство на редица обществени организации в ОФ позволява на комунистическата партия да осъществява контрол над голяма част от обществото.
В периода на т.нар. десталинизация ОФ е изправен пред редица трудности, които се опитва да преодолее на своите конгреси. Като масова организация със структури по места, тя е пряко зависима от административните реформи, към които трябва да се адаптира. С промяната на политическата обстановка се променят и задачите, които се очаква да изпълнява. В края на 50-те години организацията се ангажира в по-голяма степен със социални проблеми, които засягат и в чиито решения участват преобладаващата част от българските граждани.
По-осезателната модернизация на българското общество през 60-те години разширява и същевременно конкретизира функциите на ОФ — те стават повече просветителски по отношение на малцинствените групи, играят важна роля в „интериоризирането“ на социализма, приютяват определени политически дейци от БКП и БЗНС, идващи от висшите етажи на властта, в състава на ОФ вече са почти всички обществени организации. Променен е и статутът — Отечественият фронт вече е движение на собствена издръжка от членски внос и от активна издателска дейност.
През 70-те години „социалистическото гражданско общество“, което се предполага, че се представлява от ОФ с неговите законодателни и контролни функции в социалната сфера, е под въпрос, организацията освен че е видимо казионна е и с все по-трудно отграничими от другите държавни органи възможности в реализацията на редица социални и обществено-политически прерогативи, ставайки част от социалното управление. Въпреки многобройните добросъвестни и дори ентусиазирани дейци от местните ОФ комитети, те не успяват да влязат в адекватен диалог и контакт с българските граждани, които все повече се алиенират и от обществото, и от политиката.
Процесът се задълбочава през 80-те години, когато възходът и оптимизмът на нацията, ясно видими в началото на десетилетието, са заменени от трудности и проблеми в по-голямата си част резултат от конфронтацията Изток—Запад. Стремежът ОФ да обхване цялото българско население, е трудно осъществим. Броят на членуващите български граждани ту се увеличава, ту намалява, което е естествен резултат от променената демографска ситуация и все по-чувствителното дистанциране на хората от политическото и гражданското действие. Опитите на управляващите в БКП да решат проблема с регистрацията на „дисидентските“ организации през 1988—1989 г., като им предоставят възможност да станат част от ОФ, са неуспешни. Съставени предимно от интелектуалци, тези неформални общества категорично насочват усилията си към осъществяване на реален политически и идеен плурализъм от западен тип.
Определено обаче в резултат на съществуването и дейността на ОФ през всичките години на социализма българските граждани като цяло са активни, с будно съзнание, с натрупан социален и политически опит. Всичко това ги прави относително подготвени за промените, които настъпват след есента на 1989 г.
Колизиите, през които преминава ОФ в годините на прехода, са сериозни, но е факт, че организацията, макар и с променено име и задачи, успява да оцелее и да е част от „лявоцентристкия коалиционен политически проект“.
Тези и много други сложни и интересни процеси и тенденции разкрива историческият разказ за седемдесетгодишната дейност на Отечествения фронт/съюз. Друг такъв едва ли ще бъде направен, а без него осмислянето на близкото минало и на днешния ден не би било нито възможно, нито пълноценно. Важността на инициативата на Националния съвет на Отечествения съюз за написването и издаването на „История на Отечествения фронт/съюз в България“ е още по-силно откроима чрез поместените във втория том портрети и спомени на знакови дейци на ОФ и малките исторически разкази за регионалните комитети и клубове, които са едно от най-силните свидетелства за значимостта на организацията за развитието на обществения живот в страната от формирането ù като политическа коалиция през 40-те години до превръщането ù в масово движение, продължило съществуването си до края на 80-те години на ХХ в.
* Вж. Минало несвършващо. Теренно изследване „Топоси на историческата памет“ (октомври 2009- юни 2010) , Съставител Евгения Иванова. Нов български университет, 2011, 16-17.