Методи Кръстев е дългогодишен преводач и журналист международник. Бил е главен редактор на „Международна информация“ на БТА, кореспондент на БТА в Ерусалим по време на първата война в Персийския залив (1990-1991 г.), зам.-главен редактор и продуцент на рубрика за външна политика в програма „Предавания за чужбина“ на БНР, коментатор във в. „Дума“. Превежда от испански, френски, английски, италиански и руски. Сътрудник на българското издание на „Монд дипломатик“.
Пренареждане на приоритети
и на предпочитани партньори
Джон Куинси Адамс. В Америка го определят като най-влиятелния американски стратег на ХIХ век заради приноса му за възмъжаването на младата американска република, родена в порива към независимост на конфедерацията от колонии, обладани от революционен плам. Един от биографите му, Самюъл Флег Бемис, твърди, че Джон Адамс „успява да сглоби, да формулира и да превърне в практика основополагащите елементи на американската външна политика — самоопределение, независимост, неколонизация, неинтервенция, ненамеса в европейската политика, свободно мореплаване и свободна търговия“. Всичко това самият Адамс простичко е синтезирал в сентенцията си: „На Америка не ù трябва да ходи в чужбина да търси чудовища, за да ги изтребва“.
Тази максима остава в сила в политиката на младата федерация през цялото време, през което тя се лута в търсене на своето място в световната политика чак до края на Втората световна война. Тогава заедно с набраната икономическа и военна мощ идва и
апетитът във външната политика
След превръщането на САЩ в хегемон в световната политика заветът на Адам Смит излиза от политическата мода и е оставен да прашасва. Започва Студената война. Следват интервенциите във Виетнам, в Латинска и Централна Америка, в Ирак, който младият Буш бленуваше да направи образец за демокрация в Близкия изток и Афганистан — последният епизод от заника на амбицията за присаждане на евроатлантически ценности на ислямска почва. В малко по-старо време за подобни начинания в политическия речник се ползваше понятието „доктрина Брежнев“.
Но реалностите в световната дела налагат през последните години в това изкачване нагоре по стълбата, която води надолу, да настъпи отрезвяване. Негов носител става първият афроамериканец, получил доверието на американците да ги управлява (въпреки противоречивостта на управленските му решения и растящото неодобрение на политиката му през втория му мандат). Действията на Обама показват, че някой му е припомнил основополагащите принципи на Джон Адамс, доколко ù е нужно на Америка да ходи зад граница и да изтребва чудовища. Започва изтеглянето от Ирак, отдръпването от Либия и накрая изоставянето на Афганистан. И в един от невралгичните региони за интересите на Вашингтон — Близкия изток, започва преосмисляне на американската политика, водещо до смяна на приоритети и на предпочитани партньори.
Американски полъх към Иран
от времето на шаха
Последният кръг от преговорите за ядрената политика на Иран през късната есен на миналата година завършват с поредния неуспех. Но за първи път без драматизъм. За разлика от предишните провали, които преди година водеха до кризи, съпроводени със заплахи и страхове от войнствени развития, последният завършва с миролюбивото решение договарянето да се отложи за по-подходящ момент през 2015 година. Този нов подход към крайно чувствителната и за двете страни тема бележи промяна в отношенията между Вашингтон и Техеран по силата на диалектическата максима „битието определя съзнанието“.
А какво е битието?
Динамично променяща се политическа действителност и съотношение на силите в Близкия изток. Катализаторът на динамиката е явлението „Ислямска държава“.
В идеологически аспект разликата между „Ислямска държава“ и други радикални джихадистки движения в региона е малка. Но като географско присъствие „Ислямска държава“ е нещо много по-различно от вече утвърдилата се представа за войнстващ ислямски радикализъм. Въпреки амбицията на „Ал Кайда“ да разпростре влиянието си в широк географски периметър, тя остава само терористична формация с разпокъсана структура.
„Ислямска държава“ възниква в Сирия и Ирак не само като идейно, но и като териториално формирование и това обуславя претенцията ù да представлява географски център, от който да тръгне нейната транснационална териториална експанзия. Това заключение е на американската частна агенция за глобално разузнаване и геополитически анализи „Стратфор“.
Групировката контролира ясно очертан периметър в две държави. Изградила е и военна структура, подобна на редовна армия, със задача да защитава държавата и да разпространява сферата на нейния диктат. Това я прави ислямистко движение с поведение на регионална държава. Развитието на събитията досега не предоставя достатъчно аргументи да се разсъждава дали и докога тя може да просъществува и да осъществява експанзионистичните си амбиции. Сега глобалното внимание е съсредоточено върху проблема как да се противодейства на показната ù жестокост, как да се пресекат каналите на финансирането ù от узурпирани петролодобивни съоръжения и как да се пресече притокът на наемници, които успява да набира в широк геополитически периметър. Защото интензивните американски въздушни атаки и опити да се сглобява коалиционна сила за разгрома ù, са далече от желания резултат.
Явление с геополитическа тежест
Появата на „Ислямска държава“ предизвика смут и породи страхове, които принудиха регионални и глобални сили да преразгледат политиките и отношенията помежду си. Макар вниманието към новото явление да е обусловено от характеристиките му на терористична групировка, оказва се, че то има и геополитическа тежест, след като създава геополитически предизвикателства.
В районите на Ирак и Сирия, където е установила господството си, „Ислямска държава“ представлява преобладаващо арабите сунити, макар че в определени сунитски среди има съпротива срещу нея. Досега тя успява да неутрализира тази съпротива. Групировката се придвижва успешно и към кюрдските и шиитските региони. Това води до чувствителна промяна в динамиката на събитията в Ирак.
Още по-сложна е картината на влиянието й в Сирия. Там тя успява да маргинализира други групировки, сражаващи се срещу правителството на президента Башар Асад, макар че така укрепва и позициите на врага си Асад. Парадоксален акт, който изглежда е цената, платена от групировката за увеличаване на регионалната й тежест, очертана в скицата на променените равновесия в триъгълника Ирак, Сирия, Ислямска държава.
Съединените щати се оттеглиха от Ирак. С това угасна мечтата на младия Буш да направи тази страна оазис на демокрацията в Близкия изток. Платена беше огромна цена в човешки жертви и с милиарди долари. Човешките жертви можеше да бъдат спестени, а доларите — похарчени за по-постижими човеколюбиви цели. Решението за оттеглянето бе взето от администрацията на Барак Обама с надеждата, че усилията на американските инструктори, обучавали всички организми за гарантиране на националната сигурност, ще дадат своя резултат за запазване на постигнатото крехко равновесие между шиити, сунити и кюрди, което един ден да им открие път към автономия.
Но появата на „Ислямска държава“ наруши драматично равновесието в Ирак. Леснотата, с която джихадистите започнаха да преодоляват съпротивата на иракските и кюрдските сили, принуди САЩ да се замислят, не е ли реална заплахата да установят господство върху голяма част от Ирак и Сирия. По-късно тя стана реалност. Вашингтон не можеше нито да пренебрегне, нито да приеме това положение. Последва решението му да използва въздушна сила и малки сухопътни формирования, за да противодейства на „Ислямска държава“. И в същото време да работи за изграждането на регионална коалиция, която да вади кестените от огъня.
Регионалните сили —
Турция, Иран и Саудитска Арабия
Днес решаващата роля в тази идея за коалиция се пада на Турция. Политиката на Ердоган през единадесетте му години като премиер постигна една от генералните си цели — да увеличи тежестта на Анкара като регионална сила с най-жизнена икономика и с най-голяма военна мощ. Въпреки това тя е най-уязвима от събитията в южните ù съседки Сирия и Ирак.
Сегашната турска стратегия при президента Ердоган следва принципите, спазвани при управлението му като премиер: да се избягват конфликти със съседите. САЩ обаче оказват натиск Турция да се включи в битката с войнстващия ислямизъм и това я поставя пред дилемата на кой от регионалните си приоритети да отдаде предпочитание. В неин интерес би било да отстъпи пред американския натиск, тъй като успех на кампанията срещу джихадистите ще елиминира опасността конфликтът да се пренесе на нейна територия, ще минимизира заплахата от въвличането ù в гражданската война в Ирак и най-вече в Сирия и ще отдалечи опасението ù, че напрежението сред иракските кюрди може да се пренесе към турските. Но не за всичко от предполагаемите изгоди има гаранции, че са постижими.
И не всичко от интересите на Анкара съвпада с интересите на САЩ. На първо място стои разминаването по въпроса за съдбата на Башар Асад. За Турция целта, с която не може да направи компромис, е да бъде премахнат режимът на Башар Асад. Тя смята неотстъпчивостта за своя силна карта в политическия покер със САЩ като контраход на възприетата от Барак Обама политика регионални сили вече да вадят кестените от жаравата на Близкия изток вместо американски войници.
Защо Анкара толкова силно желае рухването на „династията“ Асад?
Защото залага на надеждата в Сирия да се установи протурски сунитски режим. Тогава близкоизточната панорама би могла да изглежда така: „В един идеален свят, в който „Ислямска държава“ вече не съществува, Турция ще има водеща роля в региона с влияние и върху Сирия, и върху Ирак“ . Но за да може това да се превърне в реалност, пагубно за Турция ще е да влезе в пряк сблъсък с бойци от същата вяра.
От гледна точка на американските интереси в региона дори хипотетична мисъл за такава перспектива изключва всякакъв компромис. Реалната логика за САЩ е, че при такова развитие не протурски настроените сунити, а сунитите джихадисти ще поемат юздите на управлението в Сирия (както навремето по-сдържаните сунити управляваха Ирак при Саддам Хюсеин). Такава власт в Сирия в комбинация с вече демонстрираните военни възможности на войнстващите ислямисти ще бъде прекалено взривоопасна смес за региона.
Освен масираните бомбардировки на „Ислямска държава“ и усилията за сглобяване на коалиция, която да воюва с джихадистите, Вашингтон има и друг вариант да не допусне радикален ислям в Сирия — да се възползва от готовността на Москва за съдействие. При сегашното състояние на американско-руските отношения такъв ход изглежда по-скоро абсурден. На пръв поглед. Но прецедент за такова съдействие на Русия вече има. Тя успя да уговори Асад да предаде химическото си оръжие за унищожаване, малко преди да се наложи на американците да се намесят с военна сила в гражданската война в защита на бунтовниците.
От враждебност
към сговорчивост
Аналогичен е начинът, по който „Ислямска държава“ придава ново измерение на ролята на Иран в региона. Иранските ВВС открито се включиха в бомбардировките срещу сунитските екстремисти. Излизането на Техеран от съучастия чрез скрити посредници в регионалните конфликти свидетелства за коренна промяна на иранската стратегия за засилване на шиитското влияние в Близкия изток. До такова заключение стига „Ню Йорк таймс“ в статия от 3 декември м. г., озаглавена: „САЩ и Иран атакуват „Ислямска държава“, но се опитват да не изглеждат като съюзници“. В нея се изтъква: „Новият военен подход осветлява необичайно съвпадение на интересите към Ирак и Сирия на Техеран и Вашингтон, които все по-видимо се сражават заедно срещу общ враг. Макар че между Иран и САЩ няма пряка координация на действията им, фактически между тях има пакт за ненападение, който нито една от страните не тръпне от желание да потвърди гласно“.
За иранците все още много жив и болезнен е споменът за опустошенията, които им нанесе войната с доминирания от сунитите Ирак през 80-те години на миналия век. Една от фундаменталните цели, които Техеран преследва за опазване на националната си сигурност, е да не допусне нова такава катастрофа. В този аспект за иракчаните може би единственият положителен резултат от злополучния американски опит за демократизиране на Ирак по западен образец е, че надмощие в управлението на страната получиха шиитите (макар че победените сунити сега са в редиците на сражаващите се за „Ислямска държава“).
Това трудно удържано статукво работи в интерес на Иран. Режимът на Асад си дава сметка, че групировката „Ислямска държава“ е в състояние да срине правителството в Багдад и да подкопае иранските позиции в Ирак. Това е потенциална заплаха, на която Иран трябва да противодейства. Дори минималната възможност „Ислямска държава“ да установи надмощие само на отделни места в Ирак е неприемлива за Техеран, но и за САЩ. И това вече е предпоставка за сближаване на интересите помежду им.
И за двете държави желаната цел е смазването на „Ислямска държава“. Вашингтон смята, че едно последвало утвърждаване на иранското влияние в доминиран от шиитите режим, няма да бъде в ущърб на американските интереси. Иранците пък не биха възроптали срещу проамерикански настроен иракски Кюрдистан, след като ще се затвърди възможността им да контролират южните петролни потоци.
Така се стига до обяснението защо проблемът, който ги противопоставя — иранската ядрена програма, от главен придоби второстепенен характер. Уталожването на раздразнителността си САЩ обясняват напоследък с лансираното схващане, че създаването на преносимо ядрено оръжие е нещо много по-трудно постижимо от самото обогатяване на уран. От което следва заключението, че Иран не е на прага да стане ядрена сила. След появата на явлението „Ислямска държава“, което заплашва сигурността не само в Близкия изток, но и в глобален мащаб, логиката подсказва, че нито Вашингтон, нито Техеран имат интерес да внасят напрежение в отношенията си по ядрения въпрос.
Топене на ледовете
Този нов сговор между Съединените щати и Иран тревожи третата регионална сила — Саудитска Арабия. Заражда се страх, че звездата ù на регионален американски фаворит може да помръкне. Факторът, който подклажда този страх, е групировката на войнстващите джихадисти. Колкото по-силна става тя, толкова повече се сближават разбиранията на САЩ и на Иран по въпроса коя е най-голямата заплаха за тях в региона. Това е заплашителна тенденция за Саудитска Арабия поради факта, че САЩ са главният гарант за националната ù сигурност.
Редом с топенето на ледовете между Техеран и Вашингтон Рияд следи с тревога и тенденцията все повече Америка сама да задоволява енергийните си нужди. Логично е в Рияд да си задават въпроса, не олеква ли поради този факт саудитската политическа тежест за САЩ. Към тези тревоги се прибавя и реалната опасност експанзионизмът на джихадистите да плъзне и към Саудитска Арабия, където местните власти са засекли прояви на радикална ислямистка активност.
В очерталата се картина на променящи се равновесия на политическата карта на Близкия изток събитията създават впечатление, че отреждат ориста на самотник на Саудитска Арабия. Оттук и наложителността Рияд сериозно да преосмисли заплахите за своята уязвимост. На първо място политическите анализатори изтъкват, че приоритетно значение за нея в бъдеще е да престане да се вторачва само в Иран, а да положи усилия да съживи занемарените си отношения с влиятелните сунитски кланове от Персийския залив. В тази насока има видими знаци, че има нагласа за отваряне към по-умерен политически ислям, което според анализите на „Стратфор“ ще определя облика на политическата динамика в Близкия изток през идните години.
Под натиска на растящите заплахи и в стремеж да укрепят подкопаните си позиции Саудитска Арабия и другите монархии от Залива поглеждат към „Мюсюлманските братя“. За техния по-умерен сунизъм политическият ислям, изповядван от „Мюсюлманските братя“, изглежда подходящ инструмент да търсят сунитско решение на военнополитическата обстановка в региона, като станат алтернатива на възможните екстремистки варианти за решение, включващи джихадистите от „Ислямска държава“.
Досегашният ход на гражданската война в Сирия показва, че нито една от групировките, сражаващи се срещу режима на Башар Асад, не може да постигне победа без външна военна намеса. Вече има и достатъчно факти, че Съединените щати няма да се ангажират във война на широк фронт. С това перспективата за ясен изход от тази война остава мъглява.
Не бива да се забравя, че сериозни интереси в този размирен регион има и Русия, която подкрепя Башар Асад и държи решението на кризата да се търси чрез преговори. Русия е в добри отношения и с Иран. И въпреки че Иран участва в бомбардировките над джихадистите, дипломатическият подход на Русия към проблема отговаря в по-голяма степен на интересите му.
Решението на Кувейт в самия край на миналата година да позволи на Сирия да възобнови работата на посолството си, за да оказва съдействие на сирийските изгнаници в шейхството, се тълкува от политическите анализатори като знак за осъзнаване от монархиите в Залива, че е нереалистично да очакват Башар Асад да бъде свален от власт със сила и че везните на предпочитанията им се накланят към разрешаване на кризата чрез преговори. Намигване за такава тенденция в по-широк международен обхват стана и изявлението на американския държавен секретар Джон Кери в Женева в средата на януари след срещата му с посредника на ООН по сирийския въпрос Стафан де Мистура. Както предаде агенция Франс прес, Джон Кери е изразил подкрепа за руските усилия за нови преговори по прекратяване на разрушителния конфликт в Сирия.
