Христо Смирненски
Не ще отпуснем мускули железни,
не ще сведеме пак чело,
че времето върти над тъмни бездни
великото си колело.
И върху него точи меч разискрен
гиганта огненочервен,
а в погледа му чист и детски искрен
усмихва се победен ден.
Ала в душите като черен камък
стои изправен спомен скъп —
стои обгърнат в синкав пламък
на вечна, негасима скръб…
Смъртта понякога е твърде жалка,
живота ‒ непосилно груб,
а в черната прощална катафалка
лежи звезда наместо труп.
Пред погледа вулканен стълб се вдига ‒
вулкан от подвиг и копнеж,
и виждаш: цялата земя не стига
едно сърце да погребеш.
„Работнически вестник“
20 януари 1923
