Георги Пирински е депутат в Европейския парламент. Бил е народен представител от БСП от 1990 до 2009 г., заместник-председател на БСП (1990-1996), министър на външните работи на България (1995-1996), председател на 40-то Народно събрание (2005-2009). Главен редактор на сп.„Ново време“ от 2016 г.
Програмната дискусия на страниците на нашето списание очертава едно споделено виждане за необходимите трансформации на обществото, за които следва да се борим от последователно леви позиции. Като цяло доминира разбирането, че моментална „смяна на системата“, в смисъл на замяна на сегашната капиталистическа система с един или друг вид социализъм, е твърде нереалистична. Като по-реалистично се аргументира искането не за смяна, а за съществена промяна на системата. Това означава да предложим мерки за смекчаване на нейните противоречия и за защита на труда от капитала, като същевременно открито заявяваме, че нашата крайна цел е ново, социалистическо устройство на обществото. (1)
Подобна промяна означава същностни промени преди всичко на три основни „подсистеми“ – на икономическия модел, на държавното управление и, далеч не на последното място, на политическата култура, определяща облика на съвременното българско общество.
ИКОНОМИЧЕСКИЯТ МОДЕЛ
В самото си начало „Визията“ пределно ясно обосновава необходимостта от нова перспектива за страната ни – България е с най-висока степен на неравенства и бедност в целия ЕС, тя е в демографска криза, пряко застрашаваща нейното бъдеще, очакванията за по-добро жизнено равнище и качество на живота си остават мечта за мнозинството от българите. Главното заключение въз основа на тези характеристики обаче е, че са необходими други политики в здравеопазването, образованието, културата, доходите, социалната и правовата защита.
Да, такива политики несъмнено са наложителни. На първо място обаче е необходимо критично да се разкрие концептуалната основа, която обуславя тяхната липса днес. А тя е неолибералният модел, налаган при това и прилаган у нас в крайни форми. Във „Визията“ въпросният модел е споменат в едно-единствено изречение в началото на проекта, където се казва, че е довел до „…изключване на ролята на държавата в ключови сектори и мащабни деформации в икономиката, в законодателството и регулациите.“ Твърде фрагментарно и крайно недостатъчно като отправна точка за неговото отрицание.
Еднозначното отхвърляне на неолибералния модел
е от принципна важност
Скъсването с неолибералния модел трябва да започне не с отделни политики, а с оспорване на идеологическите и концептуалните аргументи, с които днес, независимо от явните му провали, неговите защитници и проводници продължават да го налагат. Става дума за тезата, че капиталистическата пазарна система осигурявала най-голяма справедливост и най-ефективни стимули за растеж и развитие, но „за нещастие“ била спъвана от вмешателството на държавата чрез разни вредни регулации.
Програмната основа на тази парадигма се съдържа в постулатите на т.нар. Вашингтонски консенсус. Необходимите според него реформи в бившите социалистически страни са анализирани от авторите на нашето списание (2), които отбелязват всеобхватното въздействие на доведения до крайност неолиберален принцип. А той не само изисква пазарът да бъде освободен от публично регулиране, но и принуждава хората „…към пазарно подчинено поведение не само в икономиката, дори и не само в обществения живот, но и в личния“ (3).
Да си припомним и заключението в Програмата на БСП относно произтичащите всеобхватни последици от реализацията на програмите, подчинени на Вашингтонския консенсус: „Наложената догма „държавата е лош стопанин“ и криворазбраният либерализъм вместо градивна пазарна конкуренция породиха паразитен, консумативен тип капитализъм. При него стремежът към бърза и лесна печалба, укриването на данъци, безгрижието за правата на трудовите хора взеха връх над социалните отговорности и на работодателите, и на държавата.“
Преди да бъдат обосновани конкретни политики е нужно също така да се проследи крайно отрицателният отпечатък, който неолиберализмът поставя върху една ключова област на взаимоотношенията на гражданите и фирмите с държавата, а именно върху данъчната политика и практика.
„Визията“ заявява намерение за съществени промени в сегашния данъчен режим – диференциране на ставките на ДДС за основни храни и лекарства, въвеждане на прогресивно и на семейно данъчно облагане, преференции за корпоративното облагане в приоритетни стопански области. Все мерки, които несъмнено са нужни и полезни. Отново обаче липсва изрична критика и
отхвърляне на неолибералния манталитет
в сферата на данъчните отношения
Става дума за лансираната с неотслабваща безапелационност „максима“ за т.нар ден на данъчната свобода от правителството, за онзи „Ден първи“, от който нататък гражданите преставали „да работят за държавата“ и започвали да ползват изработеното „за себе си“.
Последователен пропагандатор на тази теза у нас е Институтът за пазарна икономика. Според този институт през 2018 г. е трябвало да работим 132 дена само за да си платим данъците към държавата, т.е. денят „на свободата“ тази година е настъпил на 13 май! Институтският сайт отбелязва, че през последните години се очертава устойчива тенденция дните, нужни на данъкоплатците, за да се издължат към бюджета, все повече да се увеличават – следователно „устойчиво“ се съкращава свободата на гражданите спрямо правителството! При това изчислението включвало доходите на всички граждани (деца, пенсионери и т.н), но ако се направи само по отношение на работещите, данъчната тежест възлиза на 50% от доходите им, или за тях „денят на свободата“ идва чак в края на юни.
Това разбиране е едно от най-красноречивите свидетелства за дълбокото отчуждение от държавата, което идеологията на неолиберализма формира в съзнанието на днешния българин. Загриженият за своето благополучие гражданин би следвало да е заинтересован неговата държава да разполага с необходимите бюджетни средства, набирани от справедливо разпределени данъци. При действащата система обаче „философията“ на „денят на свободата“ го тласка към точно обратното – към възможно най-пълно дезангажиране от необходимостта да се гради работеща държава, камо ли социална.
Именно с безапелационното отхвърляне на тази неолиберална „максима“ следва да започне и обосновката на една лява социална данъчна концепция. Като очертаната, например, в една от резолюциите от последния конгрес на Партията на европейските социалисти (ПЕС) в Лисабон на тема „Равнопоставени общества: социална Европа“: „Необходими са ни данъчни системи, които преразпределят благата така, че печалбите да бъдат споделяни от повече хора, за да се развиват по-справедливи общества. Настояваме за прогресивно подоходно данъчно облагане, по-сериозно облагане на богатството, прогресивно данъчно облагане на недвижимите имоти, както и за облагане на бонусите, дивидентите и опциите върху акции“ (вж. текста на резолюцията на стр.129 в настоящия брой).
Поначало постановката за „деня на свободата“ култивира крайно „либерално“ отношение към това дали въобще да се плащат данъци, както и че са допустими всякакви хитрувания и използване на вратички в данъчното законодателство. Блестящ пример за такъв подход е президентът на САЩ, който без всякакво притеснение „обясни“, че не е плащал никакви данъци именно защото е ползвал допустими от закона форми на данъчни облекчения.
По този въпрос, станал остро актуален в цяла Европа, но едва-едва докосван у нас, във „Визията“ липсва категорично отхвърляне на посочените практики и флагрантни престъпления, оставащи ненаказани.
В областта на фискалната политика „Визията“ заявява като основен приоритет „…устойчиво социалноикономическо развитие с финансова стабилност, при стриктно придържане към критериите от Маастрихт, като се финансират приоритетни национални проекти“. Сериозната обосновка на такива намерения обаче изисква преди всичко
категорично да се отхвърли налаганата от десницата
бюджетна политика на остеритет
като единствено средство и гаранция за финансова и макроикономическа стабилност. Именно такава критика се съдържа в друга основна резолюция от Конгреса на ПЕС в Лисабон – тази, за икономическата политика, озаглавена „Равни общества: прогресивна икономика“: „Политиките на остеритет наложиха огромни стресове на икономиките, обществата и правителствата. Те задълбочиха неравенствата, безработицата и равнищата на бедност. Тези политики предизвикаха фалитите на фирми, уволненията на работещите, свиването на кошницата на ежедневни придобивки“.
Нещо повече, както се подчертава в Резолюцията, сегашните бюджетни и фискални правила в Европа далеч не отговарят на необходимостта едностранните бюджетни ограничения да бъдат отхвърлени в полза на една политика, осигуряваща баланс между финансова стабилност и устойчиво социално-икономическо развитие. Ето защо европейските социалисти настояват за коренна ревизия именно на т.нар. Маастрихтски критерии, а също и за право на държавите членки да приспособяват националните си бюджетни политики и реформи в зависимост от конкретните условия и потребности във всяка една от тях.
Въз основа на такива принципни позиции следва аргументирано да се отхвърли и постулатът за възможно най-ниско преразпределение на националния доход чрез държавния бюджет – теза, която върви ръка за ръка с минималното данъчно облагане, при това чрез плоски ставки. Такава бюджетната стратегия следва и управляващата у нас коалиция. Всяка година при утвърждаване на средносрочните бюджетни рамки тя залага съкращаване на процента, който се преразпределя чрез консолидирания държавен бюджет, а това е в пряко противоречие с европейските норми, които целят развитие на съвременни социални държави. В средносрочната бюджетна прогноза за 2018–2020 г.
процентът на разходи по консолидирания бюджет спада от 37% през 2017 г. до 36.4% в края на прогнозния период, 2020 г.
Без активна преразпределителна роля на държавата намеренията за каквито и да било по-амбициозни социални, инфраструктурни и индустриални проекти ще си останат само добри пожелания.
Именно в контекста на съществена промяна на икономическия модел следва да бъде поставен и комплексът от въпроси за
„сивата икономика“ и недекларирания труд
Странно е, че във „Визията“ този твърде съществен дял от икономиката на страната е останал изцяло неназован и незасегнат от изрични мерки за решителното му ограничаване до минимум. Като че ли такъв въпрос на практика не съществува. А реалностите са добре известни и документирани – имаме най-високия процент „сива икономика“ в целия ЕС, дори по минимални оценки той надхвърля 25 на сто от брутния вътрешен продукт на страната.
Свързаният с тази част от икономиката недеклариран труд се изразява в повсеместната практика да се назначава на минимална работна заплата и да се доплаща „в плик“, което лишава работещите от надеждно пенсионно осигуряване. Този „режим“ на работа позволява драстични практики на експлоатация на наемен труд, на каквато са принудени да се подлагат търсещите работа.
Ето защо е съвършено недопустимо проект с претенцията за „визия“ за бъдещето да остане сляп и глух за скритата страна на икономиката и трудовите отношения. Ако тя не се открои конкретно, евентуалните обяснения, че набелязаните мерки срещу корупцията и паралелните управленски практики ще ликвидират посочените язви, остават чисто декларативни.
Като същностна промяна на икономическия модел следва да залегне и утвърждаването на
социалния диалог и
колективното договаряне между труда и капитала
с непосредственото участие на държавните институции. Това е задължителната основа за осигуряване на достойно заплащане и условия за работа на наеманите работници и служители, чиито интереси в този смисъл сега в повечето случаи са силно накърнени поради господстващото положение на работодателите в трудовите отношения.
Днес у нас нещата в тази област са стигнали до разрив между синдикати и работодатели. Последните дори отправят тежки обвинения от рода, че „където има синдикати, трева не никне“, и едва ли не е налице „диктатура на пролетариата“!? Разбира се, тук дял от отговорността се пада и на някои водещи профсъюзни конфедерации, който приемат практиката на частични отстъпки от страна на правителството. Вместо да се ангажират с упорито синдикално организиране във всички водещи отрасли и фирми, в основната си част приватизирани, където работодателите безкомпромисно отричат правото и необходимостта от профсъюзни организации, способни пълноценно да защитават трудовите права на работещите в тях.
Отхвърлянето на необуздания „свободен пазар“, който възпроизвежда нелоялна конкуренция, изострена несигурност и липса на инвестиционни приоритети, предполага и изисква
реабилитация на националното планиране
Оставен сам на себе си, пазарът днес задълбочава разлома между свръхбогати и бедни, между динамично развиващи се градски агломерации и обширни региони, подложени на обезлюдяване и липса на поминък и условия за пълноценен живот. Единствено целенасоченото програмиране и планиране на регионалното и социалното развитие и сближаване е в състояние да ограничи тези разрушителни ефекти от свободната игра на пазарните сили.
Именно такъв подход е заложен в Програмата на БСП „За България“, където се казва: „…ние сме убедени, че поддържането на изпреварващи темпове на растеж и постигането на ускорен ръст на доходите са възможни само ако силните пазарни стимули и финансовата стабилност бъдат съчетани с нова политика на стратегическо прогнозиране, програмиране и индикативно планиране на държавно равнище“.
Така неизбежно стигаме и до
коренния въпрос на всяка промяна –
този за собствеността
върху средствата за производство. Съвършено очевидно е и от последните скандални разследвания срещу някои крупни собственици, че в немалко случаи те действат в разрез с договорите за приватизация и с елементарните изисквания за добросъвестно управление и развитие на съответните предприятия. Приватизираните печалби или се отклоняват в офшорни укрития, или се разходват за паразитно потребление – все въпроси, забележимо отсъстващи от „Визията“.
Нещо повече, станаха известни направо шокиращи примери за безпардонно прикриване на реалните собственици на приоритетни национални обекти зад очевидно подставени лица. Не по-малко неприемлива е и разпространилата се практика собственици на имоти да ги застрояват с цел реализиране на печалби, без оглед на интересите на дадения микрорайон или община.
Явно е, че начинът, по който се прилага у нас конституционната норма за неприкосновеност на частната собственост – без задължителните ограничители срещу тежки злоупотреби, налага да преразгледаме законодателството, регламентиращо правата на владение и управление на обектите на частната собственост. Както и да приложим на практика принципната ни постановка от Програмата на БСП: „Необходима основа на политиките за растеж и модернизация е постигането и поддържането на реална равнопоставеност между частната и държавната и общинската собственост; развитието на кооперативната форма на стопанисване.“ Като за целта не забравяме и Член 18, ал. 4 на Конституцията, която гласи, че „със закон може да се установява държавен монопол върху железопътния транспорт, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи, използването на ядрена енергия, производството на радиоактивни продукти, оръжие, взривни и биологично силно действащи вещества.“
ДЪРЖАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ
В самото начало на „Визия за България“ справедливо се подчертава, че „установеният начин на държавно управление е порочен, неефективен, несправедлив, неспособен да реализира основните принципи на демокрацията“. И това е така. Липсва обаче една, но може би най-важната констатация, а именно, че по същество
установилата се у нас форма на управление
е в разрез с основния закон на страната
Именно това е най-важната констатация от гледна точка на цялата дискусия за системата, която следва да сменяме или променяме. И оттам – за политиките и мерките, които трябва да се предприемат. Какви да бъдат те – за смяна на Конституцията или на утвърдилата се антиконституционна система на функциониране на държавата?
Централната норма на Конституцията, която е обект на системно погазване от страна на управляващите, е тази на Чл. 1, ал. 3: „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет“. Тази базисна постановка за разкриване на порочността на държавното управление понастоящем е останала изцяло извън вниманието на „Визията“.
Да се стъпи на Конституцията, е наложително и от друга гледна точка – за да си изясним какво имаме предвид, като казваме, че сегашното държавно управление не е годно
„да реализира основните принципи на демокрацията“. Както виждаме, днес се разпространяват най-различни трактовки на демокрацията – либерална, „нелиберална“ или пък още някаква друга. Заслужава да се отбележи една по-малко цитирана, но извънредно любопитна постановка в поредното предновогодишно слово на г-н Ахмед
Доган, тази за необходимостта от „…изграждане и утвърждаване на реална пазарна икономика и на пазарна демокрация (?!), плюс социална справедливост по евростандарти“. Досега сякаш демокрацията не бе характеризирана чак като „пазарна“ – звучи като неслучайна „шега“…
Необходимо е да избистрим и собствените си разбирания за това що е демокрация. В хода на дискусиите по „Визията“ отделни представители на БСП оспорваха, например, многопартийната политическа система като основа на политическия живот в страната. Вярно е, че с многопартийността се злоупотребява. Стотици партии, претендиращи, че спазват конституционната норма за съдействие за формиране на волята на народа, се оказват всъщност „пощенски кутии“, които чакат да бъдат задействани в зависимост от едни или други задкулисни намерения. Това абсурдно състояние може и следва да бъде премахнато, но въз основа на конституцията и със силата на законовите норми за реално представителство и отчетливо присъствие в текущия политически живот на страната.
Именно конституционните принципи и норми за устройството на държавата като демократична, правова и социална остават верният кодекс за утвърждаване на демократичната система днес у нас.
Същинската промяна, която е необходима, е
безкомпромисно изкореняване на механизмите
на т.нар. паралелна държава
и елиминиране на техните носители. Във „Визията“ е формулиран широк набор от конкретни мерки за борба с корупцията и „демонтаж на установената паралелна държава“ – от разрушаване на политико-административните клики, на съответните клиентелистки схеми, на създадените с тяхно съдействие монополи и картели до създаване на нов бизнес климат, принципни промени в механизмите за вземане на управленски решения и изграждане на бариери срещу монопола върху средствата за масова информация.
Странно обаче защо споменатите текстове са включени в раздел VІ – „Сигурност и отбрана“, а не в първия постановъчен раздел за държавата и държавното управление? Самото съдържание на споменатите мерки далеч надхвърля ресора „Сигурност“ и най-пряко засяга именно това как функционират институциите на държавата.
Въпросът далеч не е формален, тъй като съответното разположение на политиката за премахване на неявните механизми за управление на държавата насочва към това как следва да се третира и самият проблем за тяхното съществуване – като въпрос на борба с престъпността или като ключов политически въпрос за цялостното функциониране на държавата? И отново – отнасянето им към проблематиката на държавното управление би поставило тези мерки и политики в центъра на действията за утвърждаване на конституционния ред и законността, освобождавайки държавните институции от задушаващата мрежа на блокиращи практики и зависимости.
У нас, както и по света, е очевидна
дълбоката криза
на съвременната представителна демокрация
Тя е подложена на разгромна критика като безнадеждно порочна и грабителска. Любителите на тази критика обаче премълчават, че зад нея често прозират предпочитания за един или друг вид авторитарно управление. При това твърде пестеливо се лансират реалистични алтернативи за трансформиране на сегашната фасадна демокрация в реално народовластие.
Във „Визията“ тази ключова страна на държавното управление е засегната мимоходом в едно-единствено изречение, което гласи, че „възстановяването на парламентарната република и преустановяването на доминацията на изпълнителната власт и на фигурата на министър-председателя в държавното управление ще се налага императивно чрез законови инструменти и правила“?!
В нашите условия, за да бъде сериозно адресирана кризата на демокрацията, от решаващо значение е да се скъса с порочните предизборни и изборни практики, които партия ГЕРБ налага, за да овладее парламента и местните органи на представителната власт – общинските съвети. Пределно добре са известни най-съществените промени, които могат да осигурят реален изборен процес – актуализиране на избирателните списъци, промяна в начините за избиране на секционни комисии и в контрола върху броенето на бюлетините, осигуряване на вътрешно наблюдение в секциите и елиминиране на практиките за купуване на секционни комисии и корпоративен вот, със съществен дял фалшиви бюлетини.
ПОЛИТИЧЕСКАТА КУЛТУРА
Всичко това ни отвежда към обществената среда, в която протичат икономическият, политическият и духовният живот на страната. Фундаментално предизвикателство е, че обществото ни остава белязано от дълбоки разломи и противопоставяния, които парализират усилията за градивно развитие.
Във „Визията“ тази характеристика е разгледана единствено от гледна точка на икономическите и социалните неравенства. Несъмнено те са от първостепенно значение и набелязаните политики и мерки са важни както за овладяване на социалните конфликти, така и за справяне с демографското предизвикателство и за постигане на устойчиво развитие.
Но състоянието на обществената среда се определя и от други, не по-малко съществени фактори. Става дума за отсъствието на базисни нагласи за развитие на политическия живот въз основа на последователни демократични принципи, за култивиране на толерантност и способност за градивен диалог между различните позиции и възгледи в обществото. В българското общество липсват обединяващи виждания за бъдещето на страната като добър дом за своите граждани и желано място за реализация на идващите поколения.
В този смисъл във всяка програма с амбицията да предложи цялостно виждане за перспективно развитие следва да фигурират ясни постановки по следните ключови въпроси:
култивиране на гражданско съзнание
в обективно информирано общество
В условията на дигиталната ера, на глобалния интернет и социалните мрежи това е същностна страна на налагащата се „промяна на системата“. За да имаме ефективни и ползващи се с доверието на гражданите институции и въобще общество, способно да се развива на основата на споделени принципи и ценности, от решаващо значение е наличието на граждани, които осъзнават не само своите права, но и отговорностите си пред обществото. Граждани, които определят своето поведение и възгледи въз основа на обективна информация и отговорни публични дискусии.
Днес като застрашително предизвикателство срещу формирането на подобно гражданско съзнание се изправя виртуалният свят на социалните мрежи. Именно това пространство се превръща на практика в средата, в която въвлечените хора и общности търсят „достоверна“ информация, „свободна“ от манипулациите на властите, и участват в ангажирани дискусии по актуални въпроси.
Очевидни са пораженията от подмяната на общуването лице в лице, от затъването във виртуалната сфера: изпадане в плен на агресивни кохорти от всевъзможни тролове, задействани по команда за анихилиране на мнения и персони, нежелани от задкулисието, насаждане на яростни вражди и готовност за крайни действия, вдъхновявани от екстремистки възгледи и т.н. Тези процеси са пряка атака срещу самите устои на всяко що-годе жизнеспособно общество, срещу живото гражданско съзнание за принадлежност към националната общност и срещу повелята в Конституцията да „съзнаваме неотменимия си дълг да пазим националното и държавното единство на България“!
Именно поради това всяко виждане за бъдещето на страната е длъжно да адресира на първо място предизвикателството за последователен градеж на съзнание за гражданска отговорност и длъжност пред обществото, като предпоставка за правото на лична свобода.
Преодоляването на дълбокото отчуждение и възпитанието на активно гражданско съзнание са незаменимите предпоставки за утвърждаване на суверенна демократична
система на държавно управление, реално подчинена на интересите на гражданите и зависима от тяхната воля
Такава система е необходима както за успешното развитие на България в условията на изострена глобална несигурност, така и за равноправното ни членство в Европейския съюз.
Ето защо мерило, доколко предлаганата от партията „Визия за България“ дава отговор на върховното изискване за промяна на системата, остава постановката в Програмата на БСП, че „нашата цялостна стратегия и политика се подчиняват на императивната цел да се преодолее отчуждението между народ и власт, за да се осъществи у нас и сега великата идея за народния суверенитет! Следва да градим волята за народовластие въз основа на съзнанието за българското гражданство като принадлежност към българския народ, като синтез на граждански и народностни добродетели…Като цяло решаващото условие да пречупим демографския срив е и ще бъде способността ни да развиваме България като желано място за живот на днешните и бъдещите поколения. Именно това условие императивно налага необходимостта от нова стратегическа алтернатива за страната, подчинена на приоритетите на човешкото развитие, на интересите на гражданина и обществото“.
* Критичните бележки в статията са по варианта на проекта „Визия за България“ с дата 16.07.2018., поради представянето едва на 11 януари т.г. на променения вариант в резултат на постъпилите предложения. По мое мнение оценката дали „Визията“ предлага необходимото виждане за налагащата се промяна на системата, формирала се в България през последните тридесет години, следва да се основава на съдържащите се в този материал постановки (Бел. авт.)
(1) Вж. проф. Васил Проданов, „Що е смяна на системата и има ли тя почва у нас“, сп. „Ново време“, бр. 9-10, 2018 г.; стр. 29
(2) Вж. статията на проф. Искра Баева в този брой и подробните анализи в сп. „Ново време“, брой 3-4, 2018 г., посветен на темата „Солидарност срещу Вашингтонския консенсус“.
(3) Цит. брой, стр. 33.