Статията е от раздела „Светът през погледа на…“ в Атлас на „Монд дипломатик“, 2009
Притисната едновременно от задълженията си на верен съюзник на САЩ и влошаващото се икономическо положение, Япония се опитва да се сдобие с оръжие за масово забавление – народната си култура. Стратегия, която изглежда вече дава резултат.
Откакто през 1945 г. амбициите й за хегемония в Азия бяха разбити на пух и прах, Япония на няколко пъти се опита да открие мястото си в международната общност и да накара останалите да чуят гласа й, за да защити някои от интересите си. През периода на възстановяването си Страната на изгряващото слънце се включи в играта на американската външна стратегия, превръщайки се в ключов елемент на политиката на възпиране на комунизма, обявена от Хари Труман през 1947 г. Всичко това намери изражение в ревизията на Японско-американския договор за сигурност през 1960 г., осъществена въпреки безпрецедентното мобилизиране на населението.
И до днес империалистическото минало на Япония и поетите от нея ангажименти към САЩ пречат на страната да си спечели уважение на международната сцена и по-специално в Азиатския регион. Официалните посещения на японския министър-председател в Югоизточна Азия често водят до бунтове. Въпреки нормализирането на отношенията през 1972 г. в Китай се прибягва към патриотичната нотка всеки път, когато Токио се опита да изкаже мнение по някои регионални и международни въпроси.
Икономическата и финансовата тежест на Страната на изгряващото слънце, която се утвърди в началото на 80-те години на XX в., изглеждаше като коз за японските политици. За първи път след края на войната Япония се намираше в позицията на силата спрямо САЩ и Токио се опита да поеме инициативата. По време на годишната среща на Г-7 в Торонто през юни 1988 г. министър-председателят Нобору Такешита обяви, че страната му възнамерява да се превърне в най-големия доставчик на публична помощ за развитие в света. Целта беше ясна. Благодарение на публичната помощ за развитие Токио се сдоби с мощен инструмент за дипломатическо влияние, благодарение на който щеше да получи място в няколко международни инстанции: Световната здравна организация, ЮНЕСКО, Върховния комисариат на ООН за бежанците.
Междувременно лошото състояние на публичните финанси в края на 90-те години на XX в. принуди японското правителство постепенно да намали предоставяната помощ за развитие, още повече че започнаха да се отправят многобройни критики към начина на разпределянето й и подкрепяните проекти в някои държави. Образът на Япония се влошаваше. Правителството трябваше да обърне тенденцията, докато в същото време реши да подкрепи САЩ в кръстоносния им поход срещу тероризма и кампанията им в Ирак. Също както през 60-те години общественото мнение се противопостави на това обвързване със САЩ.
Поради липса на финансови средства японските власти вече използват друго оръжие — народната култура (манга — японски комикс, анимационни филми — т. нар. аниме, видеоигри, кухня, литература и др.). През февруари 2002 г. министър-председателят Джуничиро Коидзуми лансира новия проект. Той иска да подсили културното излъчване на страната в света, за да £ осигури положителен образ. В Министерството на икономиката и индустрията е създаден отдел за разпространение на индустрията на съдържанието (kontentsu sangyo), а Министерството на външните работи организира международно Гран при по манга.
Резултатите са впечатляващи. Ако се вярва на международното проучване, което ВВС (British Broadcasting Corporation) прави всяка година за възприемането на държавите по света, през последните три години Япония отбелязва най-добрите резултати. Днес навсякъде по света героите на мангата и анимето се превръщат в посланици на Архипелага.
ДА СЕ ЗАБРАВИ ВОЕННОТО МИНАЛО
Въпреки честото напрежение между родината им и Япония младите китайци възприемат последната по-скоро положително, като проявяват все по-силен интерес към продуктите, произведени в Япония, отколкото към военното й минало. В Ирак, където Токио изпрати войници, отговарящи за логистиката, по камионите за снабдяване могат да се видят лицата на герои от мангата. Те никога не са били нападани. Кой би се разсърдил на капитан Цубаса, този шампион по футбол, който кара младите иракчани да мечтаят?
Разбира се, политическите ръководители са наясно, че това няма да бъде достатъчно. Но по примера на Таро Асо, министър-председателя, разбунил духовете с икономическата си политика, но и яростен защитник на тази политика за разпространение на културата, те си спомнят, че дълго време САЩ караха света да мечтае с филмите и дъвките си. Защо Япония да не почерпи вдъхновение от този пример?
(Продължава в следващия брой)
Превод Марта Иванова
