ИСТОРИЧЕСКИЯТ ХОРИЗОНТ НА КАПИТАЛИЗМА

0
230

Доц.д-р. Хараламби Паницидис е преподавател по история на философията в СУ „Св. Кл. Охридски“. Чете лекционни курсове по философия на новото време — ХIХ в., история на марксизма, история на руската философия и др.
Никое общество не обича своите критици, а още по-малко тези, които правят нещо съобразно своите критични възгледи. Към тях то се отнася по-скоро безпощадно, отколкото снизходително, и то толкова по-безпощадно, колкото повече неговият залез превзема хоризонта.

Откъдето и да я погледнем, както и да я мислим, каквото и движение да извършим, непосредствената явност на съществуването ни е свързана с парите — дотам, че колкото са ни парите, толкова ни е и свободата. И тази зависимост наистина ни изглежда като съдба, от която като че ли няма как, поне засега, да се измъкнем.

Въпросът е, това ли е всичко, дотук ли е? Видимото състояние на нещата сякаш не предлага никакъв друг освен положителен отговор.И все пак, струва ми се, има моменти, в които цялото ни същество се
бунтува и се възправя срещу тази предопределеност, която не само усещаме и мислим, но и за която работим, т.е. съдействаме £ — всеки според силите си, а вече и свръх тях.

***
Едва ли е тайна за някого, че господстващата форма на съвременното общество е капиталистическото общество. И също така не е никакво откритие твърдението, че за преобладаващото мнение това общество е най-съвършеното, то е най-добрият свят от световете, в които някога сме живели или бихме могли да живеем. Неприкритото есхатологично-апологетично настроение на подобно светоусещане (както на неговите теоретици, така и на неговите практици) никак не иска, все още, по какъвто и да е начин, да се раздели със самодоволството на това твърде високомерно самочувствие.

***
Поетите са най-чувствителните съвременници на всяка епоха и нерядко са достатъчно проницателни в разкриването на цялостния израз на нейната физиогномика. Понякога прозрението, интенцията на тяхното творчество ги извежда и до предвестници, предтечи на необходимостта от изход към бъдеще.

Големият френски поет Артюр Рембо в своя поетичен цикъл „Озарения“ от 1874 г. великолепно пресъздава настроението си, предизвикано от оргиастичната самозабрава на обществото, което се въздига на историческата сцена.

РАЗПРОДАЖБА

Продава се това, което не са продавали и Евреите, което не са вкусвали ни благородството, ни престъпността, което е останало тайна и за прокълнатата любов, и за адската порядъчност на тълпите; това, което ни времето, ни науката могат да опознаят.

Възобновените Гласове и братското пробуждане на всички хоралови и оркестрови сили и тяхното светкавично приложение: единствената възможност за освобождаване на нашите чувства!

Продават се безценните тела — извън всякаква раса, свят, произход и пол! Богатства, бликащи при всяко движение! Разпродажба на диаманти без никакъв контрол!

Продава се анархията за масите; неизкоренимите удоволствия за възвишени ценители, ужасната смърт за вярващите и любовниците!

Продават се обиталищата и преселенията, спортовете, изисканият комфорт и феериите, а с тях и шумът, движението и бъдещето, което създават! Продават се счетоводните операции и полетът на небивалите хармонии. Находките и сроковете — категорични; връчването веднага!

Порив — безумен и безконечен! — към невидими великолепия, към упоителни наслади; тия влудяващи тайни на всеки порок и неговите буйства, кошмар за тълпата.

Продават се Тела, гласове, безкрайно, неоспоримо богатство, каквото не ще се продава никога вече. Продавачите не виждат края на разпродажбата! Пътниците могат да не бързат с комисионната!

Невероятна интуиция.

***
Съвременният капитализъм продължава все така упорито да се бори срещу всяка традиция, срещу всяко традиционно общество, и то толкова по-радикално, колкото по-назад във времето е тя или е застинало то по отношение на неговото собствено настояще. В същото време колкото е по-отдалечена от него тази традиция като обществена форма, толкова по-радикална е и нейната реакция, нейното противопоставяне спрямо намеси, които са нежелани, дори когато това е мимикрията на приспособяването. Например към едната страна бихме могли да отнесем Афганистан и Ирак, а към другата — Саудитска Арабия и Китай. Тези широкоформатни конфликтни пресрещания все още не са намерили свое сериозно научно обяснение.

*** Днес като че ли човешкият разум е впрегнал себе си, всичките си сили, за да оцелее абстрактният човек. Тотално усилие, завъртяно в сферата на все по-отвъдната за непосредствените човешки интереси и потребности механика на правенето на пари.

Цялата психология и физиология, всичко човешко се всмуква от тази форма на обществени отношения. Уж хората са все тия – с всичките им страсти, умения, престъпления, нагони, стремежи и най-вече стремеж към рационална подредба на всичко за всички. Рационално потребление, рационално здравеопазване, тотално, но пак рационално следене, рационално, но стадно почиване, рационално поддържане и рационална подкрепа на мизерията. Съществуване сега, съществуваш сега, но не за себе си, а за да можеш да се въртиш в орбитата на създаденото от самия теб и като свикваш с това движение, забравяш, че движението е създадено от теб, че само хората могат да го спрат, да му дадат и по-друга посока, както и да поставят друга цел на и за създаваното от тях. Ницше, а и не само той, може би има право, като твърди, че рационалността е болест, когато се самолюбува безкритично на създаденото от нея, когато не се самомисли исторически.

***
Една от експлицитните тези на Маркс относно историческата граница на капитализма е: „Истинският предел на капиталистическото производство е самият капитал, това значи, че капиталът и самонарастването на неговата стойност се явяват като изходен и краен пункт, като мотив и цел на производството; производството е само производство за капитала, а не обратно; средствата за производство не са просто средства за постоянно разширяване на жизнения процес на обществото на производителите. Пределите, в които само може да се осъществява запазването и увеличаването на стойността на капитала, основаващо се върху експроприацията и обедняването на масата на производителите — тези предели влизат постоянно в противоречие с методите на производство, които капиталът е принуден да прилага за постигане на своята цел и които се стремят към безгранично разширение на производството, към производството като самоцел, към безусловното развитие на общест­вените производителни сили на труда. Средството — безусловно развитие на обществените производителни сили, влиза в постоянен конфликт с ограничената цел — увеличаване на стойността на съществуващия капитал. Затова, ако капиталистическият начин на производство е историческо средство за развитие на материалната производителна сила и за създаване на съответен на тази сила световен пазар, то той същевременно е постоянното противоречие между тази негова историческа задача и присъщите му обществени производствени отношения.“ (1)

Тази теза на Маркс представя социалната онтология на капитализма чрез извеждане на преден план на специфичната вътрешна динамика на създадената и възпроизвеждана от самия него обществена структура. Тук става въпрос за обективната граница на капитализма, а не за някаква прогноза относно неговото непосредствено или отдалечено бъдеще. Става въпрос за основното самопротиворечие на едно общество, което едновременно е източникът на неговото развитие и пределът на неговото саморазвитие.

Един от най-ярките изрази на иманентната нестабилност на тази историческа обществена форма е начинът, по който се създава и присвоява общественото богатство, а именно — противоречието между обществения начин на неговото създаване и частния начин на неговото присвояване, разпределяне и преразпределяне. И макар капитализмът да е извършил и да продължава да твори чудеса както в сферата на социалната онтология, така и на различните нива на съвкупния обществен живот, то той притежава един съществен, непреодолим, органичен недостатък. Това е общество, в което човек за човека не е самоцел, нито човекът е цел за самия себе си.

***
Само анализ, който разглежда капитализма исторически (т.е. критично) може да снеме привидността, че формите, в които се явява богатството при него, са самостоятелни една спрямо друга. Тогава може да се отиде толкова далеч, че вече „изчезва самостоятелната веществена форма на богатството и то просто се явява по-скоро като дейност на хората. Всичко, което не е резултат от човешката дейност, резултат от труда, е природа и като такава не е социално богатство. Призракът на стоковия свят се разпръсква и този свят изпъква само като постоянно изчезващо и постоянно отново създавано обективиране на човешкия труд. Всяко веществено трайно
богатство е само мимолетно овеществяване на този обществен труд, кристализация на производствения процес, чиято мярка е времето — мярката на самото движение.“(2)

***
Финансовата криза, на която сме свидетели, показа достатъчно ясно няколко неща:

• частната инициатива е неспособна да се справи или да реши който и да е глобален проблем, именно защото е частна инициатива на частния интерес;

• оказа се неочаквана, а на всичкото отгоре преобладаващото мнение е, че не следва традиционните модели на бизнесциклите и възможностите за излизане от нея не са описани (т.е. съществуващите икономически теории и модели са правени по мярката на всекидневието);

• раздяла с илюзията, че финансовите спекулации създават богатство (за всички или за обществото). Илюзия, произтичаща от привидността, че финансовият капитал е независим от реалната икономика.

Не е никаква изненада, че тазгодишният Нобелов лауреат за икономика Пол Кругман също е изненадан от тази финансова криза. Професорът се занимава с къде по-важни неща като например: създаването на теория, обединяваща различни изследвания за търговския обмен и икономическата география, даваща отговор на въпроси за свободната търговия.

Финансовите спекулации са сурогат на действителността, действителен сурогат, опитващ се да я замести, като забравя за реал­ните свойства на реалната икономика. Този заместител се опита и да вземе надмощие над реалността като свръхреалност. Финансовите спекулации са особена виртуализация на реалната икономика и поради това тук въображението и други качества на човешката психология играят по-голяма роля, отколкото самата действителност, защото грубо казано, тук става въпрос за субективността на субекта и то не за цялата му субективност, а за една нейна страна, която е добре тренирана само и единствено за надлъгване – надлъгване, което спекулира с реалност, която му се изплъзва, а то си мисли, че я държи в ръцете си. Оттук и отличителният белег на сегашната криза — очевидния контраст между истинската, действителната икономика на производителността и работните места и ирационалното непокорство на финансовите пазари на акции, облигации, банки, инвестиционни фондове и др.

За някои може и да е учудващо, но характерните моменти на кредитните и борсовите спекулации не само са констатирани и обяснени от Маркс в термините на неговата теория, но продължават да имат обезоръжаващо актуално значение, що се отнася до съвременното състояние на финансовите пазари. „Кредитът дава възможност на отделния капиталист или на онзи, който се смята за капиталист (днес това са големите борсови спекуланти като напр. небезизвестния Джордж Сорос, бел. авт.), да се разпорежда абсолютно в рамките на известни граници с чужд капитал и с чужда собственост и в резултат на това с чужд труд. Разпореждането с обществен, а не със собствен капитал му дава възможност да се разпорежда с обществен труд. Самият капитал, който лицето действително или според мнението на публиката владее, става само основа за кредитната надстройка. Това се отнася особено до търговията на едро, през която преминава най-голямата част от обществения продукт. Тук изчезва всяко мерило, всички повече или по-малко обосновани в рамките на капиталистическия начин на производство оправдания. Спекулиращият търговец на едро рискува не със своя, а с обществена собственост. Фразата за произхода на капитала от спестяванията става също цинична, тъй като спекулиращият иска тъкмо другите да пестят за него. На другата фраза относно въздържанието пряко противоречи присъщият на капитала разкош, който сега сам става средство на кредита. Успех и неуспех еднакво водят тук към централизация на капиталите, а поради това и към експроприация в най-колосален мащаб. Експроприацията се разпростира тук от непосредствения производител върху самите капиталисти, дребни и средни. Тази експроприация е изходната точка на капиталистическия начин на производство; осъществяването на тази експроприация е негова задача, и то в последна сметка експроприацията на всички индивиди от средствата за производство, които с развитието на общественото производство престават да бъдат средства на частното производство и продукти на частното производство и могат да бъдат средства за производство само в ръцете на асоциираните производители, т. е. тяхна обществена собственост, както са и техен обществен продукт. Но тази експрориация в рамките на самата капиталистическа система се изразява в антагонистична форма, във формата на присвояване на обществената собственост от малцина; а кредитът все повече придава на тези малцина характер на авантюристи. Тъй като собствеността съществува тук във формата на акции, то нейното движение и прехвърляне става просто резултат на борсовата игра, където малките риби се поглъщат от акулите, а овцете — от борсовите вълци.“ (3)

Няколко думи още във връзка с масовата истерия по време на финансова криза за купуване на злато, диаманти и други подобни природни елементи като средство за спасение. Абсолютно ирационален масов фетишизъм от най-първичен тип. Представете си Мадона, отрупана с най-скъпите си накити и теглеща препълнена количка с масивни златни кюлчета на площада на едно село по време на криза! Какво и колко би получила тя за своите съкровища, за да оцелее. Мисля, че нищо или почти нищо. Защо ли? Първо, защото тя може, да предположим, само да пее, но кой би дал пет пари за нейното пеене на този площад. Второ, защото обществото, от което тя е взела всичко, естествено и благодарение на своите лични усилия, е единственото общество, което е способно да пожертва реалното си богатство заради имагинерното му представяне, олицетворяване в купчина метал и камъни. На какво се дължи този парадокс, можем също да намерим обяснение при Маркс. Ще обобщя негови тези в тази връзка. Развитието на кредитната и банковата система, от една страна, се стреми да постави целия паричен капитал в служба на производството (или – което се свежда към същото – се стреми да превърне всеки паричен доход в капитал) и, от друга страна, в известна фаза на цикъла свежда металния запас до такъв минимум, че той вече не е в състояние да изпълнява полагащите му се функции, а именно специфичният характер на благородния метал като капитал в парична форма, чието влияние при криза е като перцето, което, като се прибави към тежестите на везните, се оказва достатъчно, за да наклони окончателно на едната страна колебаещите се везни.

Именно развитата кредитна и банкова система създава тази свръхчувствителност на целия организъм. Централната банка е ос на кредитната система. А металният запас на свой ред е ос на банката. Оттук и превръщането на кредитната система в монетарна система е неизбежно. Поради това и икономистите признават необходимостта от най-големи жертви на реално богатство, за да може в критичния момент да се удържи металната база. Спорът обикновено се върти само около някакъв си плюс или минус, около повече или по-малко рационалния начин на действие по отношение на тази неизбежност. „Известно, в сравнение с цялото производство, незначително количество метал се признава за ос на цялата система. Да не говорим за ужасяващата проява при кризи на този негов характер на „ос“, оттук произтича много мил теоретически дуализъм. Докато просветената политическа икономия специално разсъждава „за капитала“, тя с най-голямо презрение гледа на златото и среброто като на фактически най-безразлична и безполезна форма на капитала. Но щом тя започне да говори за банковото дело, всичко това съвсем се изменя и златото и среброто стават капитал par exellence, за удържането на който трябва да се жертват всички други видове капитал и труд. Но с какво се отличават златото и среброто от другите форми на богатството? Не с величината на стойността, тъй като стойността се определя от количеството на опредметения в тях труд. Те се отличават само като самостоятелно въплъщение, като израз на обществения характер на богатството. (Богатството на обществото съществува само като богатство на отделни лица, които са негови частни собственици. То се проявява като обществено богатство само с това, че тези отделни лица за задоволяване на своите лични потребности разменят помежду си качествено различни потребителни стойности. В капиталистическото производство те могат да правят това посредством парите. По този начин само посредством парите богатството на отделно лице се осъществява като обществено богатство; в парите, в тази вещ, е въплътена обществената природа на това богатство. Ф. Е. ) Следователно това негово обществено битие се проявява като нещо отвъдно, като вещ, предмет, стока, съществуваща редом с действителните елементи на общественото богатство и извън тях. Докато производството протича непрекъснато, това се забравя. Кредитът също е обществена форма на богатството, изтласква парите и узурпира тяхното място. Именно доверието към обществения характер на производството е причина за това, че паричната форма на продуктите изглежда като нещо мимолетно и мислено, като проста представа. Но щом кредитът е разтърсен — а тази фаза неизбежно настъпва в цикъла на съвременната промишленост, – цялото реално богатство трябва изведнъж да бъде действително и незабавно превърнато в пари, в злато и сребро, безумно искане, което обаче неизбежно изниква от самата система.“ (4) И всичкото злато и сребро, пазено в хранилищата на световните банки, е незначително като количество, за да задоволи тези чудовищни претенции.

***
Интензивността на съвременното битие на човека, както никога досега, извежда наяве и неговата крехкост, зависимостта му от непосредственото поведение на всеки конкретен индивид, от адекватността на неговата субектна дейност. От една страна, нараства зависимостта на съвременния човек от неговата социална среда, а от друга — разрастването на социалното тяло създава действителен парадокс, доколкото вече необратимо разрушава своята собствена среда, т.е. природата. Поради това и обществото толкова повече престава да бъде автономна система, колкото повече се развива, като унищожава ресурсите, които са му необходими, за да поддържа своята автономност. Цялостното социализиране на природата би довело до края и на човешката цивилизация. След рухването на социализма се смята, че алтернативите на капитализма остават само вътре в него.

Каква следва да е позицията ни, непосредствената ни позиция, гледната ни точка към съвременното общество. С други думи, проблемът е как да разглеждаме капитализма? Възможните гледни точки са поне три.
Оптимистично-критичната би могла да бъде формулирана и така: дали тази специфична форма на производство и възпроизводство на непосредствения човешки живот, каквато е капиталистическото общество, е способна да се самопревъзмогне, т.е. из и чрез самата себе си да надмогне собствената си противоречивост? За преданите на статуквото, нещата са безвъпросно ясни. Никое царство на земята не е било по-добро от сегашното, затова то ще пребъде.

Последователно критичната, естествено, би се придържала към тезата, че и капитализмът е достоен да остане в историята, също както и предшествалите го обществени организации, и дано успее с достойнство да се оттегли. Последната фраза е по-скоро израз на сдържаната ирония на една надежда, отколкото на невъздържаната прибързаност на утопичен стремеж. Или казано другояче, пред последователно-критичната гледна точка стои не само следният теоретичен проблем, но и въпросът за неговото практическо разрешаване: възможно ли е овеществената, отчуждена онтология на ситуацията всичко да се мисли, чувства и прави според парите и заради парите, да прерасне в субектната онтология на ситуация, при която отношенията между индивидите в едно общество не са опосредствани от подобна вещна зависимост. Възможен ли е субект на подобна промяна, ако социалната история ни изненада с контекст, в който подобна промяна би могла да бъде реализирана?

Или неговата съдба ще бъде решена по друг начин и с други средства. Регресията в развитието е един възможен изход. Но нито обществото, нито неговите индивиди са способни на подобна регресия. Връзката с природата вече се превръща в метафора и усилието отново да се стигне до онази, непозната нам, непосредственост на отношението между човека и природата ще си остане метафорично усилие, което не носи живот, а гибел.
Капитализмът е най-младото общество, ако съдим по неговата възраст, но и най-бързо остаряващото, ако съдим по интензивността на неговото развитие. Общество, в което хората все повече престават да мислят за него в бъдеще време, но и общество, в което хората все повече мислят само за своето собствено бъдеще. А това не означава нищо друго освен преданост, безкрайна преданост към настоящето. Настоящето, превзето от феноменологията на всекидневието, е новото робство на съвременния човек, на което той се е отдал като че ли безпрекословно и не без чувството за удоволствие.

Бележки:

(1) Маркс, Капиталът, т.3, изд. Партиздат, С. 1990, с. 291-292
(2)Маркс, Енгелс, Съчинения, т. 26, ч. III, с. 432, Изд. на БКП, С. 1971
(3)Маркс, Капиталът, т. 3, изд. Партиздат, С. 1990, с. 507-508
(4)Маркс, Капиталът, т. 3, изд. Партиздат, С. 1990, с. 657-658

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук