Ст.н.с. д-р Владимир Стойчев работи в Института за философски изследвания към БАН, изследовател и автор на текстове в областта на философската критика и философия на науката.
Съвременният свят и социалната теория
• Социализмът има бъдеще, но само като критична функция на капитализма, а не като материализация на една невъзможна приказка за справедливостта.
• Рано или късно ще се наложи систематична и планомерна намеса на национално и международно равнище, както и офанзива срещу централните бастиони на пазарното консуматорско общество.
• Националните държави вече не са държави в силния смисъл на думата. Модерната държава, съвременната действителност на политическото, изисква по-широка основа от нацията. Например, Германия изгуби Втората световна война, защото искаше да я спечели като национална държава.
Равенството (неравенството) и социалната справедливост
Кризата и опасението, че левицата отново ще дойде на дневен ред, мотивират Норберт Болц да напомни, че справедливо общество няма и хората са неравни, но тъкмо в неравенството е техният шанс за по-добър живот. „Тайната на капитализма се състои в това, че отговаря на въпроса за щастието не с разпределение, а с увеличаване на производството“. Въпросът за икономическата ефективност измества въпроса за равенството: „Справедливото общество е функциониращото общество“.
Ненавистта към неравенството, пише авторът, познат на българските читатели със своя „Консумистически манифест“, е най-голямата демократическа страст. Само че колкото повече е равенството, толкова по-неудържимо е желанието за още повече равенство, толкова по-силни стават омразата към неравенството и натискът за компенсация. „Колкото повече равенство има в едно общество, толкова по-голяма е завистта, толкова по-високи са и данъците“. Социалните различия са цената за свободата в модерното общество. Те са поносими, докато всеки има възможността за издигане в обществото; егалитаризмът е рецепта за неудовлетвореност.
Идеята за социалната справедливост, превърнала се междувременно в заместител на религиозната вяра, маркира сбогуването с либералното общество, тъй като отнема свободата на индивидуалните решения. Болц заявява: „Ако всеки получава това, което заслужава, някои няма да получат нищо. А ако всички получават по нещо, тогава някои няма да получат онова, което заслужават“.
В днешния свят равенство може да означава само съучастие, възможност за достъп на всички до социалните системи. Онзи, който иска да интегрира всички, трябва да се откаже от равенството за всички. Нека се научим да правим разлика между разумното искане всеки да има достатъчно и утопичното искане всички да имат еднакво много. „Ние не можем да имаме хубав живот, ако продължаваме да се уповаваме на Русо“, срещу чийто прочут „Трактат за несправедливостта“ е насочен едноименният манифест на либерализма на Болц.
Там, където равенството е абсолютно, няма място за свобода. От друга страна, свободата в условията на демокрацията и правовата държава предпоставя равенство на политическите възможности. Характерните за масовото общество необратими процеси на уравниловка са предпоставката, от която прорастват корените на деспотизма.
Размисъл върху социалдемокрацията
(лекция на Тони Джуд, изнесена на 19.10.2009 г. в Нюйоркския университет)
1. Пълно медицинско обслужване на по-ниска цена, по-голяма продължителност на живота, по-добри обществени услуги и намалената престъпност. Чуят ли обаче, че тези неща съществуват в Австрия, Холандия и скандинавските страни, но са придружени с по-високи данъци и държавно участие в редица области, много от същите американци отвръщат: „Но това е социализъм! Не искаме държавата да ни се бърка. И преди всичко не искаме да плащаме повече данъци.“
Социалдемокрацията и социалната държава функционират най-добре в малки, хомогенни страни, където въпросът за взаимното недоверие и взаимната подозрителност не стои толкова остро. Желанието да плащаш за услугите и осигуровките на другите почива върху схващането, че те на свой ред ще направят същото за теб и твоите деца, защото са като теб и виждат света по сходен начин.
Обратно — там, където емиграцията и видимите малцинства са променили демографията на страната, обичайно откриваме засилена подозрителност към другите и липса на ентусиазъм спрямо институциите на социалната държава.
2. Както отбеляза някога Кейнс, „За да се еманципира умът, трябва да се изучава история на убежденията“. Затова нека да погледнем исторически на един предразсъдък: вездесъщото днес прибягване до „икономизма“, навика да се позоваваме на икономиката във всяко обсъждане на обществените дела.
През последните трийсет години в голяма част от англоговорящия свят (не толкова в континентална Европа), когато е взимано решение дали да се подкрепи дадена инициатива, въпросът не е бил дали тя е добра или лоша. Друг въпрос е имал приоритет: дали е ефикасна? Дали е продуктивна? Дали ще подпомогне брутния вътрешен продукт? Ще допринесе ли за растежа? Тази склонност да се избягват моралните аргументи, да се остава при въпросите за загубата и печалбата (икономически въпроси в най-тесния смисъл на думата) не е инстинктивно човешко състояние. Тя е придобит вкус. Как е бил утвърден този вкус? Защо политическата философия в обществените дебати в САЩ тъне в сянката на класическата икономика?
Това затъмнение на политическата мисъл не е свързано с творбите на големите класически икономисти. През XVIII в. онова, което Адам Смит нарича „морални сантименти“, стои на преден план в икономическите дебати. Маркиз дьо Кондорсе предвкусвал с погнуса перспективата „в очите на една алчна нация свободата да не бъде нищо повече от необходимо условие за сигурността на финансовите операции“.
Но как американците са се оказали в плен на икономическия детерминизъм? Това не е дошло отникъде.
От десетилетия те живеят в дългата сянка на един дебат, с който повечето хора са напълно незапознати. Ако се запитаме кой е упражнил най-голямо влияние върху съвременната англоговоряща икономическа мисъл, ще се сетим за петима чуждестранни автори: Лудвиг фон Мизес, Фридрих Хайек, Йозеф Шумпетер, Карл Попър и Питър Дракър. Първите двама са видни „бащи“ от Чикагската школа на макроикономиката на свободния пазар. Шумпетер е най-известен с ентусиазираното си описание на „творческите и разрушителните“ сили на капитализма, Попър — със своята защита на „отвореното общество“ и своята теория на тоталитаризма. Що се отнася до Дракър, неговите изследвания на управлението упражниха огромно влияние върху теорията и практиката на бизнеса през следвоенните десетилетия на просперитет.
Трима от тези мъже са родени във Виена, четвъртият (Фон Мизес) — в австрийски Лемберг (днес Лвов), петият (Шумпетер) — в Моравия, на няколко десетки мили северно от имперската столица.
Днес ние изживяваме смътното ехо — като светлина от гаснеща звезда — на един дебат, проведен преди седемдесет години от мъже, родени в по-голямата си част в края на XIX век. Със сигурност икономическите условия, в които ни насърчават да мислим, рядко се асоциират с тези отдавнашни политически спорове. И все пак, ако не ги проумеем, значи говорим език, който не разбираме напълно.
В контраст с уверените убеждения на класическата и неокласическата икономика, Кейнс настоявал върху принципната непредвидимост на човешките дела. Ако от депресията, фашизма и войната можело да се извлече някакъв урок, той бил следният: непредвидимостта, усилена до несигурност и колективен страх, е разяждащата сила, която застрашава либералния свят. Затова Кейнс препоръчвал да се увеличи ролята на социалната, носеща сигурност държава. Тази роля включвала контрацикличната икономическа намеса, но не се ограничавала с нея.
Универсалното постижение на неокейнсианските правителства от следвоенната ера е техният забележителен успех в борбата с неравенството. Ако сравните пропастта между бедни и богати във всички континентални европейски страни заедно с Великобритания и САЩ, ще видите как тя драматично се свива в поколението след 1945г.
Парадоксът на социалната държава, впрочем и на всички социалдемократически (и християндемократически) държави в Европа, бил, че самият им успех с времето щял да подкопае тяхната привлекателност.
Социалдемокрацията била факторът, който свързвал средните класи с либералните институции след Втората световна война (тук използвам „средните класи“ в европейския смисъл на думата). В много случаи те получавали същите социални услуги като бедните: безплатно образование, евтино или безплатно здравеопазване, държавни пенсии и т.н. Вследствие на това през 60-те години на миналия век европейската средна класа се оказала с далеч повече излишни доходи от когато и да било, след като жизнено необходимите неща били предплатени под формата на данъци. И така самата класа, която била тъй изложена на страх и несигурност през междувоенния период, сега била тясно вплетена в следвоенния демократичен консенсус.
Към края на 70-те обаче тези съображения били все по-често пренебрегвани. Започвайки с реформите в данъчното облагане и заетостта през годините на Тачър и Рейгън, следвани не след дълго от дерегулация на финансовия сектор, неравенството отново станало проблем на западното общество. След като се понижил значително от 10-те до 60-те години на XX век, индексът на неравенство постоянно нараствал през последните три десетилетия.
В Съединените щати днес „коефициентът Джини“ — мярка за дистанцията между богати и бедни — е сравним с този на Китай.
Да вземем например т.нар. Закон за личната отговорност и трудовите възможности (трудно може да се измисли име, по-добре улавящо духа на Оруел). Приет в ерата на Клинтън, той има за цел да изтърбуши социалните услуги в САЩ. Условията на този закон напомнят един друг, приет в Англия преди почти два века — Законът за бедните от 1834 г. Знаем какво означава той благодарение на Дикенс, който описва механизма му в „Оливър Туист“. Законът за бедните бил скандален; принуждавал бедняците и безработните да избират между работа на каквато и да било заплата, колкото и долна да била тя, и унижението на приюта. Тук и във всички други форми на държавна помощ през XIX в. (все още описвана като „благотворителност“) нивото на подкрепа било оразмерено така, че да бъде по-непривлекателно и от най-лошата възможна алтернатива. Тази система се опирала на класическите икономически теории, които отричали самата възможност за безработица в един ефикасен пазар: ако заплатите паднели достатъчно ниско и нямало привлекателна алтернатива на работа, всеки щял да си намери място.
През следващите 150 години реформаторите се стремели да отменят тези унизителни практики. С времето Законът за бедните и неговите чуждестранни аналози били изместени от обществената подкрепа като лично право. Безработните граждани вече не били смятани за по-малко достойни; те не били наказвани за състоянието си, нито пък била хвърляна сянка върху положението им като членове на обществото. Повече от всичко друго социалните държави от средата на XX в. установили дълбоката неприемливост на дефинирането на гражданския статут като функция на участието в икономиката.
Днес в Съединените щати, във време на растяща безработица, един безработен човек не е пълноценен член на обществото. За да получи и най-оскъдните социални помощи, той трябва да потърси и по възможност да приеме всяка предложена му работа, независимо колко зле платена и неприятна е тя. Едва тогава той има право на вниманието и помощта на своите съграждани.
Защо толкова малко се осъждат тези „реформи“, приети при един демократичен президент? Защо сме безчувствени към клеймото, с което те бележат своите жертви? Вместо да реагираме на това връщане към практиките на ранния индустриален капитализъм, ние се адаптираме към тях твърде добре, в негласен консенсус и в красноречив контраст с едно по-старо поколение.
Тази „склонност да се възхищаваме и едва ли не да боготворим богатите и силните и да презираме или поне пренебрегваме по-бедните и мизерстващите е… голямата и универсална причина за покварата на моралното ни чувство“. Тези думи не са писани от Адам Смит, който смятал идеята да се възхищаваме от богатството и успеха и да презираме бедността и провала за най-големия риск пред комерсиалното общество, чиято поява той предсказал.
3. В ерата на бюджетните ограничения приватизацията сякаш пести пари. Ако държавата притежава неефикасна програма или скъпа услуга — водна станция, автомобилен завод, железница — тя се стреми да я разпродаде на частни купувачи.
Практиката е съвсем различна. Това, което наблюдаваме през последните десетилетия, е постепенно изтласкване на държавната отговорност към частния сектор, без осезаеми колективни ползи.
Между държавата и индивидите няма да има посреднически институции или лоялности: няма да остане нищо от онази паяжина реципрочни услуги и задължения, която обвързва гражданите един с друг чрез колективно заеманото от тях обществено пространство. Ще останат само частни лица и корпорации, които се надпреварват да грабят държавата в своя изгода.
По думите на Джон Стюарт Мил, „отблъскваща е самата идея за общество, което се държи само на отношенията и чувствата, възникнали от паричния интерес“.
Какво може да се направи тогава? Трябва да започнем с държавата: като въплъщение на колективни интереси, колективни цели, колективни блага. Ако не можем да се научим отново да „мислим държавата“, няма да стигнем много далеч. Но какво точно трябва да прави тя? Най-малкото, не трябва да дублира ненужно. Както пише Кейнс: „За правителството е важно да не се захваща с неща, които индивидите вече правят, и да ги прави малко по-добре или малко по-лошо; а да прави нещата, които в момента не се вършат въобще“.
Ако трябва отново да „мислим държавата“, най-добре е да започнем с границите, които тя не бива да престъпва.
Социалдемокрацията, в една или друга форма, е прозата на съвременната европейска политика. Малко са европейските политици, особено на влиятелни позиции, които биха се отклонили от социалдемократическите аксиоми за задълженията на държавата, макар да ги следват в различен мащаб. Вследствие на това социалдемократите в днешна Европа нямат нищо, с което да се отличат.
Социалдемокрацията трябва да преосмисли целите си.
Проблемът се крие не в социалдемократичните политики, а в езика, в който те са облечени. След като авторитарното предизвикателство отляво отпадна, акцентът върху „демокрация“ е общо взето, излишен. Днес всички сме демократи. Думата „социален“ обаче все още значи нещо. Дори може да се твърди, че днес тя значи повече, отколкото преди няколко десетилетия, когато всички признаваха ролята на държавата. Какво тогава е „социалното“ в социалдемократичния подход към политиката?
Парадоксът на обществения транспорт е в това, че колкото по-добре върши работата си, толкова по-малко „ефикасен“ би бил.
Железопътната връзка до някой отдалечен регион, колкото и нерентабилна да е, поддържа местните общности. Тя намалява щетите върху околната среда, като предлага алтернатива на автомобилния транспорт. Така гарата и предлаганата от нея услуга са симптом и символ на обществото като споделена цел.
Трябва да преосмислим методите си за пресмятане на всички цени – както социални, така и икономически.
Ами ако разглеждаме самото унижение като цена, като бреме за обществото? Ами ако решим да дадем „количествено измерение“ на щетите, които са нанесени, когато хората плащат цената на срама, за да получат най-необходимото? С други думи, какво ще стане, ако включим в сметките си за продуктивността, ефикасността и ползата разликата между унизителните помощи и подкрепата като право? Може да излезе, че осигуряването на универсални социални услуги, обществено здравеопазване или субсидиран обществен транспорт всъщност е рентабилен начин да постигнем общите си цели.
В миналото социалдемокрацията недвусмислено се занимаваше с проблемите на доброто и злото: не на последно място, защото беше наследила един предмарксически етически речник, пропит с християнска антипатия към крайностите на богатството и преклонението пред материализма.
Морална критика на недостатъците на неограничения пазар или безотговорната държава.
Възходът на социалната държава, продължилото цял век изграждане на обществения сектор, чиито блага и услуги илюстрират и подпомагат колективната ни идентичност и общите ни цели, институциите на социалната сигурност като въпрос на право и тяхното поддържане като въпрос на дълг, това не са малки постижения.
Фактът на тяхната частичност не трябва да ни безпокои. Ако XX век ни е научил на нещо, трябва поне да знаем, че колкото по-перфектен е даден отговор, толкова по-ужасяващи са неговите последици. Несъвършеният напредък спрямо незадоволителните обстоятелства е най-доброто, на което можем да се надяваме, и вероятно най-доброто, към което можем да се стремим.