СПАСИТЕЛНИЯТ ЗА БЪЛГАРИЯ ЕВРОПЕЙСКИ СОЦИАЛЕН МОДЕЛ

0
149

Чавдар Николов е професор, доктор по икономика, два мандата декан на Стопанския факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“, понастоящем ръководи катедрата „Финанси и отчетност“. Автор и съавтор на учебници и монографии по проблеми на публичните, корпоративните и международните финанси, на европейската интеграция, на световната и българската икономика. Написал е също 7 публицистични книги за българския преход, над 700 анализа и статии в периодичния, включително в специализирания научен печат.

 

Икономика сама за себе си, извън обществото, в някакво „нейно си“, самостоятелно време и пространство, както и такава без време и пространство, не съществува. Налице е сложно единство, амалгама от исторически детерминирани консенсуси и противоречия, заплетен възел от взаимозависимости и интереси, съвпадащи, но и взаимоизключващи се, и затова задължително подлежащи на подходящо държавническо насочване и регулиране. Целта е те да се поддържат в динамично състояние на баланс и социално приемливо възпроизводство, като върховен приоритет е относително равномерното нарастване на благосъстоянието на цялото общество.

По същата логика не може да има неутрални експерти, често титулувани като технократи. Оказва се, че самоопределящите се по този начин лица винаги служат някому, винаги вземат страна, „добра“ или „лоша“ за съответната общност, социума, икономиката и държавата. В държавното управление, колкото и масирана да е демагогията, свързана с „работата в полза на общото благо“, в някакъв момент проличават истинските базисни убеждения и конкретните мотиви зад тях. След което идват прозренията и изводите от страна на широката публика, открояващи се най-силно при местни и парламентарни избори.

Днешна България обаче е врящо гърне, способно, както показа през пролетта и лятото на 2013 година, най-неочаквано да изхвърли похлупака, определящ се като политическа класа и черпещ от това съответно самочувствие. Въпросният риск е видимо подценяван от всички партии. Но кой днес сериозно би твърдял, че рискът вече е изчезнал, намалял, останал някъде далеч в миналото? Особено при настоящата крайно несигурна парламентарна политическа конфигурация в комбинация с тревожно задълбочаващи се кризисни синдроми, на първо място висока безработица, дефлация и стопанска стагнация.

Политическата, икономическата и обществената нестабилност като основна характеристика на непосредственото българско бъдеще означава най-неприятното ­– отлагане за неопределено време на жизнено потребните за нацията решения. След такава констатация всякакви прекалено оптимистични прогнози обективно стават много трудни, да не кажа, непосилни за никого извън кръга на платените клакьори. Най-лошото в контекста, в който се налага да живеем, е, че

на България осезаемо ѝ свършва
историческото време

С идеологически предписания ни, продължаващо доминантен асоциален модел хоризонтът е нисък. От необратимия упадък ни делят максимум около двадесетина-тридесет години. С палиативни решения, каквито най-често официално пропагандно ни се обещават и налагат, няма да можем да се отървем от фундаменталните гноясали обществени проблеми, камо ли да съзрем мечтаната светлина в тунела на развитието.

Спасителната социална пазарна икономика по европейски образ и подобие не се гради посредством леко коригиране на неолиберални идеи и възгледи, както и чрез  повърхностно модифициране на установилата се брутално безнадеждна тукашна неолиберална реалност. Нито днешното разпределение, нито преразпределението, нито данъчната ни система са съвместими с европейския тип социално пазарно стопанство.

Въведеният навремето с лека ръка плосък подоходен данък явно е политически и икономически костелив орех, трудно въобразимо по мащаба си и по времетраене зловредо творение. Изходът от него ще е много труден и по балканска желязна необходимост вероятно ще мине през въвеждането най-напред на необлагаем минимум, а едва по-късно (но кога, след като обективно ни липсва исторически и технологично“ време) на европейско прогресивно подоходно облагане.

Ограничаването на властта на монополите, повишаването на данъчната събираемост и на размера на социалните помощи, индексацията на пенсиите не отменят изключително належащия у нас разговор въобще за доходите. И политиците, и особено бизнесът, както и, разбира се, профсъюзите, още отсега трябва да заживеят с мисълта за неизбежно поне удвояване на заплати и пенсии. Което би трябвало да се случи максимално краткосрочно, да речем, още до 2015 година. С 48% от средния БВП на глава в Евросъюза за настоящия жизнен стандарт в България няма приемливо, камо ли справедливо оправдание. Още повече че местното ценово равнище, както се очакваше, непрекъснато нараства и закономерно при единен пазар се сближава с европейското. У нас числата днес свидетелстват за

безогледна експлоатация, каквато никъде другаде в ЕС не би могла да съществува и да се търпи

Но търпението, видно, и тук е на път да приключи и да се озовем в хаос, ако властта не е способна на „революция отгоре“.

Триумфалното шествие на свещените неолиберални крави, наречени мнимална държава“, „свободен пазар“ и „отличник по финансова стабилност в ЕС“ , причини не само дългогодишната икономическа стагнация в България, господството на монополите и доминацията на олигархията. Общественото съзнание тук бе резултантно увредено до пълна неузнаваемост.

За пореден път социалното ни развитие опира като че ли в стена. Стена от фанатизъм, предубеденост, неинформираност, неискреност, обикновена неграмотност. Десетилетията на пазарно фундаменталистко промиване на мозъците не са преминали безследно. Напротив – социалните рефлекси са видемо отслабени, мисленето е изкривено, образователната система е осакатена, междучовешките отношения са деформирани. Новият преход, който ни предстои, не е въпрос на демагогия и лозунги, както набързо се опитват да ни го стъкмят за замазване на очите, а на коренно преосмисляне на възгледите, смяна на диригентите и изпълнителите и промяна на набора от подходи и механизми за държавно управление. И като такъв въпросният преход не може да се състои успешно за година-две или дори за един „програмен“ мандат.

Как примерно „протестното“ убеждение, че държавният заем от 1 милиард лева ще зароби поколения напред, се съчетава с рекламата на търговска банка за почивка в екзотична дестинация“ с потребителски кредит до 10 000 лева и фиксирана лихва от почти десет процента? Разхвърляна на глава от населението, главницата по публичния заем прави по 140 лева на човек, което е почти 36 пъти по-малко от онова, с което евентуално би могло импулсивно да се самозароби едно двучленно семейство. Пък и лихвеното натоварване при един бъдещ държавен заем от външните пазари, както показва опитът, ще бъде под и около 5% годишно, с други думи, два пъти по-малко от „потребителското“.

Така че нека не заблуждаваме „човека от улицата“ със съмнителни възгледи относно държавните макрофинанси, където сериозните познания обективно са достъпни за ограничен брой добросъвестни професионалисти. Много по-добре е средностатистическият българин да бъде просветен за обстоятелствата кога има смисъл едно физическо лице да тегли кредит и кога не. При сегашните картелно високи лихвени проценти на търговските банки у нас кредитът може да се окаже от полза за някой друг, освен за кредитодателя, само по много, много рядко изключение.

Да са върнем обаче към главния въпрос. На България не само през настоящата година, но и през идните поне пет години обективно ще са ù нужни външни заеми. Икономиката в криза изпитва дефицит от финансови средства и задвижването ù може да дойде само с инжектирането на пари във вътрешния оборот. Въпросното инжектиране обаче не може да става безразборно, нецелево, „непрозрачно“. При харченето на заемите държавното управление задължително трябва да гони максимален мултипликационен ефект, какъвто доказано може да дойде най-вече от инвестиции в базова инфраструктура. В аналогичен смисъл са и актуалните, в случая много правилни  съвети, които ни дава МВФ. Заедно с инфраструктурното развитие у нас положителен икономически ефект може да се постигне също по линия на създаване на конкуренция спрямо сектора на търговските банки посредством рефинансирането от държавна банка на закъсалия среден и дребен бизнес.

Втората половина на 2013 година се очертава по-скоро като пауза в инфраструктурното ни изграждане. Проектите за 2014-2020 година предстои да стартират от догодина, а за да стане това успешно, на първо място е необходимо да ги има налични и да са съгласувани с Брюксел. А на второ, с не по-малка важност, място, за инфраструктурните проекти би следвало задължително да е осигурено националното съфинансиране. Точно във въпросната сфера средствата трябва да дойдат, съвсем не както правителството на ГЕРБ го правеше, за сметка на публичните социални разходи: образование и пенсионно дело. Съфинансирането за предстоящия европейски програмен период трябва да бъде осигурено главно по заемен път. При това заеми трябва да се търсят не само на международните финансови пазари, но и от световните финансови институции, на междуправителствено равнище, както и приоритетно от Европейската инвестиционна банка.

Сега да се опитаме да обосновем отговора на много болезнения въпрос

как един ден ще връщаме заетото?

Модерният възглед за държавния бюджет е този засиметричното му реагиране“ на икономическата конюнктура, за своебразната синусоида, която бюджетът следва да изписва във времето. При криза се възприема политиката на бюджетни дефицити, която обаче се прилага по строга, разписана с реалистичен времеви хоризонт, програма, предвиждаща задължително компенсиране на дефицитите чрез бюджетни излишъци след навлизане на стопанството в оживление и подем.

На България не е потребно по-нататък да се придържа към законово закрепения по внушения на бившия финансов министър Симеон Дянков критерий от 2% бюджетен дефицит годишно. Това е излишно самоналожено ограничение, истинско регулативно недоразумение. 3% от БВП е общоевропейски възприетият норматив според подписания и от нас Фискален пакт. Страната ни понастоящем се намира много далеч от 60% брутна задлъжнялост спрямо БВП, така че за следващите години разполага с необходимата свобода на действие. Дали ще качваме задлъжнялостта на 25%, на 40% от БВП или повече е въпрос на сериозна дискусия от специалисти, не по площадите. Площадите формулират в най-добрия случай искания, а не решения.

Държавничеството е за държавници. Доказано е, че то не е по силите на всеки, независимо от амбициите. Годините на прехода у нас бяха повече демонстрация на набирането на отрицателен опит по държавничество, отколкото на положителен. Защо изобщо такова фактическо състояние на нещата стана възможно?

Наложената ни версия на демокрация предполагаше нелогичното, но „идеологически коректно“ противопоставяне на „пазара“ и „вредната държава“. Впоследствие постепенното избистряне на мирогледната мътилка ни изправи пред станалия вече много трудно разрешим проблем за

повсеместната доминация
на олигархията и монополите

В икономиката, в политическия живот и, особено дразнещо за свободния дух, по масмедиите.

Лозунгите на пазарния фундаментализъм у нас през прехода осигуриха най-обхватните възможности за грабеж, злоупотреби, спекула и разсипия, които цялостно разнищиха и разложиха обществената тъкан. Оказа се, че и спорадичните опити за държавна намеса в нашенски условия, поради текущо създалите се фундаментално погрешни „персонално субективни“ политически предпоставки, също водят до широко отваряне на вратите за нанасяне на вреди на народа и страната в полза на тясна лична и групова изгода.

Резултатът от всичко това естествено е само такъв, какъвто обективно може да бъде. В България постепенно изграждаме, без да я забелязваме, някаква специфично абстрактна действителност, каквато никъде не е виждана и живяна по цивилизования свят. „Нещо като нищо“, несъвместимо с европейските реалии и все по-безнадеждно като перспектива.

Отказът от държавност, от съдържателно перспективно държавно планиране, доведе в у нас в частност до парадокса, че магистралите ни, вместо „инкубатори за бизнес и растеж“, се превърнаха в пустини. Липсата на тоалетни и бензиностанции е външната, повърхностната страна на явлението. Край магистрала се проектират, ако искаш да правиш туризъм и икономика, а не обикновени строителни далавери, и площи за пазари, и площи за молове, за кафенета, за ресторанти, за хотели и мотели.

В противен случай преминаването е транзит и всичко, което има да се случва като някаква форма на туризъм, се случва край морето. Там обаче пренаселването е неминуемо и предпоставките за качествена почивка и съответно за бизнес постъпателно се влошават.

В условията на доминиращия „мисловен транзит“ се превръщаме в страна, където, както в началото на 90-те години на миналия век, основна характеристика на обществената обстановка са противопоставянето и поляризацията. Напоследък неумолимо настъпва някакво

ново „Време разделно“

А по европейски погледнато, с възцаряващата се за пореден път обстановка на всепозволеност и обществен разпад у нас са призвани най-напред да се справят държавата и общественото мнение. При това, изхождайки от два „доста разклонени“, но относително простички и ясно дефинируеми български приоритета: запазване на нацията в единство, недопускане на създаването и укрепването на „паралелни общества“, включително посредством неконтролируема имиграция, решителен отказ от досегашния асоциален модел, поставяне на основите и последователно изграждане на европейско социално пазарно стопанство. По този начин страната ни ще се превърне в приемливо място за живеене, ще се минимизира емиграционният поток и ще се прекрати сегашното опустяване на територии.

„Автентичната“ десница в България бе формирана  като примитивна десница, по генезис и настоящо битие тя е допотопно пазарно фундаменталистка, директно изведена от политикономията на социализма „наобратно“. Така българската десница  се оказа много далеч от европейския десен център, от християндемокрацията, тукашните идейни корени могат да се търсят по-скоро в задокеанското, експериментално, предназначено главно за експорт, реакционерство. Да я възраждаме, каквито са преобладаващите дъхащи на необоснована носталгия амбиции по масмедиите, означава обществото ни отново да бъде натикано в познатата извървяна задънена улица.

За тукашния вариант на дясното държавата по дефиниция би трябвало да бъде ни повече и ни по-малко „нощен пазач“? Нерадостният практически резултат от разгърналата се „Нощна стража“ у нас през прехода е плачевна — бедност, безработица, стръмно социал­но неравенство и затова поляризация и перманентни рецидиви на обществено противопостяване, деиндустриализация, примитивизация на селското стопанство, масова емиграция, деинтелекуализация на населението…

Ще припомня, че именно благодарение на неадекватните, абстрактно десни идеи и техните партийни носители България, която беше със среден икономически ръст, само за около две десетилетия се превърна в настоящото уродливо, нищо не значещо в света джудже. „Политически безукорната“ ултрадясна пропаганда през прехода формира у нас парадоксално тотално дясно сугестирано общество, сляпо крачещо към своя исторически край. 

Да придърпваме обществото още по-надясно, на каквито неистови усилия напоследък сме свидетели, би означавало единствено да се върнем назад, към вече изстрадан живот в една имплицитно извратена координатна система. Ценности извън европейските днес и в перспектива са ни най-малко необходими. У нас има излишък от елементарни талибански десни идеи, както и излишък от техни носители в целия политически спектър, без изключения. По-нататъшното дясно облъчване на нашето общество еднозначно би довело до необоснованото съхраняване във времето на „успешно изградения“ тук социалдарвинистки капитализъм от ХIХ век, намиращ се в пълен дисонанс с европейските реалности.

Обратната страна на медала във въпросния настоящ контекст в България закономерно се явява перманентното обществено недоволство. То от своя страна има различни форми на изява: от открити улични протести през радикално обществено и политическо противопоставяне по всякакви поводи до омраза и генерационни разделения в обществото, масирана емиграция, непрекъснато люлеене на политическото махало… В подобни условия естествено процъфтяват политическото шарлатанско месианство, популизмът, демагогията, националната и социалната недалновидност. Общонационалното бъдеще, както нееднократно сме подчертавали не само в настоящия текст, се намира в смъртна опасност, за което обаче никой от политическата класа не проявява някаква загриженост. А хората, които се опитват да бият тревога, чрез масмедиите са изкарвани чудаци, ексцентрици и в края на краищата — интелектуални маргинали. Така обаче частичната, личната драма закономерно придобива по-общи, обществено значими измерения.

Следването на прекалено отъпканите ултрадесни коловози у нас е равностойно на съхранение на пагубното настоящо обществено и стопанско статукво. Не е необходима особена проницателност, за да се съзре зад сегашната интензивна подкрепа на дясното абсолютно прозрачна конспирация, насочена към увековечаване на доминацията на олигархичните кръгове и лишаване на нацията от бъдещо свободно развитие, а също така и от перспектива въобще. Няма място за никакви илюзии, че за тукашните примитивни кукловоди българска държавност, българска култура, българско общество, българско бъдеще са кухи, незначителни фрази. Социалното възпроизводство не влиза в кръга на отговорностите и интересите на въпросните обществени кръгове.

Необходимият обществен и икономически завой у нас би трябвало да бъде не към омръзналото и компрометирано отвсякъде дясно „дежа вю“, а към европейски по характера си плурализъм в мислененето и присъствието в публичното пространство, към европейския „дуален“ политически модел социалдемокрация — християндемокрация,  към европейския социален модел, към недирижирана медийна свобода, към държавност, държавническа отговорност. Пазарно фундаменталистки експерименти преживяхме повече от достатъчно. Дивашкият, неопитомен пазар неминуемо води към кризи, господство на монополите, на олигархията, към държавен разпад и държавна незначителност…

Затова обществото ни трябва решително да привърши с примитивно десния етап не от развитието си, а по-правилно казано, от битуването си.

Една от основните леви, социалдемократически ценности, е, че социалдемокрацията неизменно е ситуирана на страната на хората. Не е в нейното амплоа да търси съюзи с олигархията и да ù слугува. Не че за век и половина социалдемокрацията се е разминала с корупционни скандали, но щом те само се набележат на масмедийния хоризонт, то последващите „организационни изводи“ като правило са безкомпромисни.

Днешната следвоенна континентална Европа е формирана под определящото влияние на социалдемокрацията. И то не само когато тя е била на власт. Присъствието на социалдемокрацията като алтернатива и силен опозиционен коректив решаващо е структуририло и т. нар. социална пазарна икономика (за която иначе конкретната идея е християндемократическа – на Лудвиг Ерхард), и обществата на всеобщото благосъстояние“, и обществата на равните шансове“.

Американският либерален обществен и икономически модел исторически е доста по-различен. След управлението на Маргарет Тачър и Британия значително се отдалечи по характеристиките си от останалата Стара Европа. За тридесетина години страната осезаемо се придвижи от „социализма“, както го наричаше Желязната лейди, към по-свободния, дерегулирания пазар и в посока на по-индивидуално, „по-конкурентно“ и по-слабо солидарно общество, такова от американски тип. Следователно, налице са ред предпоставки и условия, логически обосноваващи и обясняващи британските политически настроения и стремежи към напускане на Евросъюза. С други думи, средносрочно предстоящият референдум там не е особена изненада за сериозните анализатори. И може би все пак един Европейски съюз без Великобритания би станал по-действен, с по-ясни цели, ориентация и геостратегическо присъствие. По въпроса, разбира се, може да се спори.

Рецептите за трансформация, които бяха налагани на България и осъществявани през изминалия почти четвърт век преход, бяха задокеански дясноконсервативни, експериментални, както и примесени с голяма доза балкански примитивизъм. Резултатът е нашето сегашно общество, раздирано от противоречия, намиращо се на кръстопът.

Това, което през прехода тук по-скоро се е получило от само себе си“  и следвайки съвети и безпогрешни предписания“, отколкото междувременно осъзнато сме изградили, се намира в ярък дисонанс с европейското ни обкръжение. Нито идеологията на ниските заплати и ниските данъци, нито последователният демонтаж и пълзящата ерозия на социалните структури са характерни за континенталната част от ЕС. Тези икономически, а иначе погледнато много житейски фактори, правят нашето общество, стопанство и държава неконкурентоспособни на единния вътрешен пазар на Евросъюза. Въпросната ситуация изглежда  парадоксално само с оглед на неолибералните догми, а според нормите на здравия разум е напълно закономерна.

При ниско заплащане на труда да се разчита на полагането на висококвалифициран труд, е чистопробна неолиберална утопия. А придобиването на висока квалификация и нейното текущо възпроизводство е твърде трудно в обстановка на посредственост, липса на социалност и перманентна социална несигурност. За безперспективната келнерска перспектива“ пред България съм писал достатъчно и тук няма да се задълбочавам, а само я маркирам. При доминирането на ниски технологии никоя държава не може да осигури стабилно благосъстояние на населението си, както и съответни адекватно поддържащи го темпове на развитие.

Друго важно доказателство за неконкурентоспособността на нашето общество на европейския пазар е несекващата и предстояща от 2014 година ударно да се засили емиграция. Асоциалното общество при режим на интернационално свободно движение на работната сила автоматично се обезлюдява, обезкръвява, последователно губи генофонда си в географската компания на социални общества.

Какъв е изходът?

Да излезем от Европейския съюз, да се оградим с нова Берлинска стена, за да задържим българите и запазим онова, което все още е останало и наричаме България? Имаме натрупан опит в дистанцирането от европейската цивилизация за четиридесет и петте години тоталитаризъм. И този опит, както се уверихме, е напълно лишен от бъдеще, колкото и „успешен“ да изглежда в очите на някои носталгици.

А не е ли по-правилно да променим обществения си модел. Да започнем да строим социална пазарна икономика, консенсусно да видоизменим и разпределението, и преразпределението, тоест заплащането на труда и данъчната система, да укрепим образованието, здравеопазването, пенсионното дело. Да вкараме държавността си в ред, за да можем ускорено да си градим инфраструктурата, главно по линия на еврофондовете, но не само. Да започнем най-после да осъществяваме дългосрочна структурна политика, органично включваща целенасоченото привличане на чуждестранни инвестиции. Икономиката и обществото са твърде сериозни неща, за да бъдат оставени единствено на пазарните механизми.

Всичко препоръчано дотук не изглежда чак толкова сложно, докато не опре до политическата класа. В българската политика

скупчването вдясно  доказано
е национално и обществено вредно

Но пък същевременно е непоклатима даденост. В стара континентална Европа липсва подобен феномен. И християндемократи, и социалдемократи определено са ситуирани много по-наляво, те на практика са в пъти по-социални от тукашните си „аналози“. Като при „аналози“ за българските условия кавичките са сложени знаково. Поне засега промяната в контекста у нас може да дойде не толкова еволюционно, колкото по протестно-площадно-революционен път“.

Улицата да решава политическите проблеми на една държава не е най-добрият избор, но от време на време явно той се налага. Проблемът е, че прекаляването и зачестяването с уличните протести е придружено с непредвидими рискове. Протестиращите през лятото на тази година показателно носеха плакат с надпис Не сте достатъчно интелигентни, за да ни управлявате“. Констатацията виси като Дамоклев меч над цялата днешна българска политическа класа без, за съжаление, никакво изключение.

Къде обаче все пак са корените на общонационалното ни обречено актуално въртене в кръг?

Според мен те са най-вече в странния оксиморон, наречен дясна левица“. Именно тази идеологически необоснована реалност бе предпочетена преди години, тази опция бе повече несъзнателно, отколкото съзнателно избрана и след последния парламентарен вот. Задължително ли беше да се случи така? Надявам се, че не. Колкото и могъщо да е задкулисието у нас, то не би могло завинаги да предпише и предреши националната ни съдба. Събуденото от дълбок сън гражданско общество все някой ден трябва да осъзнае и да се конфронтира с необходимостта от изграждане на европейски тип социален модел, на европейско социално пазарно стопанство. За целта обаче модата трябва най-после да се измести от обичайния вестникарско-телевизионно-митингов дискурс „ляво – лошо, дясно – добро“.

Странна и откровено неевропейска, пагубна е подобна заблуда, особено сред нашата младеж. Но след като масмедиите масирано бълват единствено примитивните десни задокеански рецепти, може ли да се очаква да се стигне до нещо различно от опасна „приматизация“ на индивидите и на обществото?

Достатъчно често изглежда, че българският народ не може да се справи със стоящите пред него огромни предизвикателства, че му липсва потребното разбиране на дълбочината на проблемите. Така изчезването на българската държавност и нация най-вече по демографска линия, без преувеличение за сетен път казано, може да са окаже непредотвратимо.

Много безпокоящото тук е, че належащите евентуални национално и държавнически отговорни решения обективно се сблъскват с ограничението в сроковете. Които срокове за България все повече се сгъстяват, превръщат се в срокове „за вчера“. Песимизмът в подобни условия не може да не преобладава, но той в никакъв случай не е причина и оправдание за отказ от активни действия.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук