Александър Симов e журналист във вестник „Дума“. Роден е през 1977 г. в Стара Загора. Завършил е Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“. Активен блогър. Негови статии и злободневни коментари могат да бъдат прочетени също в блога „Алхимичната лаборатория на Александър Симов“ (http://alexsimov.blogspot.com) и на сайта „Поглед инфо“ (http://www.pogled.info).
Един от най-култовите романи на Роджър Зелазни се казваше „Една нощ през самотния октомври“. В него два магически клана от популярни герои са борят, едните на страната на светлината, другите на светлината на мрака. Всичко това е обвито с една мистика, която прави книгата първокласно четиво.
Отблясъци от подобно литературно разделение обаче можехме да доловим през целия реален и топъл октомври, в който циганското лято придаваше сюрреалистичен фон на политическите крясъци. В крайна сметка се оказа, че България може да изкара достатъчно дълго самозатворена в своята лоша реалност, без дори да потърси истински път за изход от обществената депресия, трайната шизофрения и разделението. А то започна да се очертава като непроходима пропаст. Но, разбира се, нито една история за мрак и крясъци не може да бъде разказана без участието на партия ГЕРБ. Тя е един от централните герои на това повествувание.
1. Теория на перманентната лудост
След като безславно приключиха дните на своя парламентарен бойкот, който не даде никакъв резултат, освен че дискредитира тотално уличния протест, депутатите на партия ГЕРБ се завърнаха по парламентарните банки, но без достатъчно ентусиазъм. Лидерът на опозицията Бойко Борисов продължи със своите обиколки из местните структури на ГЕРБ в страната, за да разказва, че е време за нови избори, защото управлението било дискредитирано. Така се роди тактиката на постоянните вотове на недоверие. Първият от тях – за Министерството на инвестиционното проектиране, мина бързо, защото цирковете на ГЕРБ изведоха депутатите от залата. След като няколко седмици цяла България се занимава с въпроса дали „Атака“ поддържа кабинета и кворума на мнозинството, ГЕРБ вкараха втори вот на недовери – „за провал в регионалната политика“. Повечето тези в парламентарната зала обаче се обърнаха срещу вносителите. Премиерът Пламен Орешарски окачестви вота по тази тема като непремислен, защото действията в регионалната политика не се отразяват от днес за утре, а са дългосрочни, и с намерението си ГЕРБ все едно иска вот за своята собствена политика. Кабинетът оцеля и при това гласуване.
Веднага след това заместник-председателят на партията Цветан Цветанов обяви, че ГЕРБ обмислят да внесат вот „за провал в културната политика“. Политическата история на България от 1990 година насам не познава парламентарни дебати точно по тази тема. Само два дни по-късно обаче стана ясно, че ГЕРБ се отказва от тактиката на постоянни вотове на недоверие. Бойко Борисов мотивира този отказ с държавнически аргументи – искал партията му да е по-подготвена, да има повече аргументи и да засяга важните теми. Вероятно смяната на шлагера се дължеше на поредното примиряване на ГЕРБ с идеята, че първите избори, които предстоят, ще са чак през май 2014 година, а те имат цяло дясно пространство за извоюване. Точно с такава цел агенция „Маркет линкс“ на бившата шефка на кабинета на Борисов Румяна Бъчварова пусна изследване, според което 2 млн. души в България се самоописват като десни и огромната част от тях вярват на ГЕРБ, а не на Реформаторския блок.
В битката за дясното пространство се включи и Реформаторският блок. Напълно в традиционния стил на десните да се държат като ултралеви в опозиция той представи икономическа програма, в която се говори дори срещу плоския данък. Това провокира гневни статии на либералните икономисти от неправителствения сектор, които разглеждат всяка запетайка срещу своя най-голям данъчен фетиш като пристъп на болшевизъм.
В подобен тип парламентарни закачки се стигна и до гласуването на едно решение, което стана тема за много спорове, караници и неочаквани признания. С гласовете на „Атака“, ГЕРБ и 59 депутати от Коалиция за България Народното събрание удължи до 2020 година мораториума върху правото на чужденци да купуват земя у нас.
Решението влезе в остро противоречие с присъединителния договор на България към ЕС, който предвижда от началото на 2014 година страната ни да отвори пазара си за земя. Решението на Народното събрание бе наречето „антиевропейско“, вицепремиерката Зинаида Златанова дори обяви, че то няма правна сила. Председателят на Народното събрание Михаил Миков също беше безпощаден към гласуваното решение, обявявайки, че то не отговаря на конституцията. От името на 59-те депутати на левицата, гласували за удължаването, Антон Кутев коментира, че това е бил жест към техните избиратели.
Само ден по-късно започнаха публичните разкаяния. Бойко Борисов в далечен Брюксел обяви буквално: „Подведени от всеобщата лудост и от популизъм, 150 депутати на двете най-големи партии гласуваха мораториума. В същото време 20 души от „Атака“ си приписват успех.“ Той публично се разкая за вота на депутатите си, докато парламентаристи от ГЕРБ се разхождаха из телевизионните студия, за да обясняват, че проблемът не е техен, а на мнозинството.
В крайна сметка от ДПС заявиха, че ще внесат решението в Конституционния съд и дадоха време на БСП да помисли дали иска да се присъедини към това решение, защото гласовете на Движението не стигат за сезиране на КС. 15 депутати от Коалиция за България се подписаха и последната дума остана на върховните магистрати. Премиерът Пламен Орешарски също се разгневи на взетото решение и заяви, че разчита на неговата отмяна.
ГЕРБ бяха разтърсени и от още една драма. Скандални записи в Пловдив, направени при реч на кмета на града Иван Тотев, показаха механизмите, по които управляват хората на Бойко Борисов. На записите се чува как Тотев си признава, че Общинският съвет нарочно гласува незаконни решения, за да принуждава областния управител да ги връща и така да ги дискредитира. От самопризнанията се разбира още, че ГЕРБ поголовно назначават партийни кадри в общината, и то кадри, които по думите на Тотев са „артисали“. Централното ръководство на ГЕРБ не видя нищо скандално в тези думи.
2. Номерът на ирландката
Всеобщата обществена истерия съвсем не подмина и президента Росен Плевнелиев. Той стана обект на остри критики в един нов скандал, заплашващ да срине напълно имиджа му. Държавният глава бе обвинен, че си е купил къща-палат в Гърция за 700 хиляди евро, платени в брой, а не по банков път. Знае се, че плащането в брой обикновено прикрива мощно пране на пари. Президентството няколко дни се прави, че такъв скандал няма, а когато се появи официално изявление, Плевнелиев отрече всички обвинения и съобщи, че няма никаква драма – парите били преведени по банков път. Репортери обаче разровиха документацията на място в Гърция и от превода на документите се разбра, че все пак сумата е била дадена кеш. Плевнелиев се зарече повече да не коментира темата. Тогава новоизпеченият политически лидер Николай Бареков обяви, че ще го даде на Прокуратурата и поиска незабавна оставка на държавния глава.
Междувременно в своите телевизионни изяви президентът продължи да фабрикува крилати лафове, изпълнени с неясна романтика от типа: „Аз познавам друг свят, в който има устойчиви и дългосрочни бизнес планове с големи световни банки, които ги финансират и продават по целия свят“.
Плевнелиев успя да роди и друга крилата мисъл – че българите емигрирали на Запад и с това доказвали прозападната си нагласа. „Лично аз не познавам българин, който да е емигрирал в Русия, Китай или Индия“, обяви президентът. Данните от официалната статистика сочат, че поне 32 хил. българи работят в Русия, но Плевнелиев реши повече да не коментира и тази тема.
Президентът се опита да налее масло и в огъня на протестите, след като внесе отново в Конституционния съд казуса „Пеевски“. Потресът дойде оттам, че държавният глава всъщност не оспорва депутатското място на медийния магнат, а махането му от ДАНС. Питането му до КС всъщност е дали Пеевски е бил освободен законно от този пост. Стана ясно, че КС ще излезе с решение по случая на 14 януари.
3. Окупацията на ранобудните
Уличните протести, които съпровождаха бурното лято на 2013 година, продължиха и през есента, но в изключително миниатюрна форма, с по около 100 души всяка вечер. Протестите бяха започнали напълно да замират и дори известна доза екзистенциално отчаяние взе да се прокрадва в гласовете на десните шамани, когато на 23 октомври група от 10 студенти, самонарекли се „Ранобудните“, окупираха емблематичната 272-ра аудитория на СУ и не позволиха на председателя на Конституционния съд проф. Димитър Токушев да проведе своята лекция. Окупаторите, сред които първоначално нямаше нито един юрист, заявиха, че това било в знак на протест срещу решението на КС по казуса „Пеевски“ и с искане за оставка на правителството на Пламен Орешарски. Опитите да бъде увеличен броят на окупиращите не успяха, поради което това два дни по-късно „Ранобудните“ преминаха към цялостна окупация на Ректората.
Подобни опити за окупация имаше в УНСС, ТУ-София, Лесотехническия университет, Великотърновския и Пловдивския университети. Като цяло обаче броят на „Ранобудните студенти“ не превиши 150 души и заради това силите им стигнаха само за окупация на Ректората, въпреки призивите да не използват и намесват учебното заведение в политическата борба. Стигна се и до лек инцидент на 27 октомври, когато група от млади хора проби окупацията и влезе в двора на Университета, а след нея и левият депутат Борис Цветков. Както се вижда от видозаписите, той не само че не насъсква младите, но дори се опитва да ги успокои, за да не се стигне до инцидент. Протестърските сайтове обаче изкараха това атака на бръснати глави, които искали да пребият „Ранобудните“ студенти.
Възползвайки се от тази емоция, същата вечер студентите свикаха митинг, но дори и той не надхвърли 2000 души, а още на следващия ден протестиращите пак паднаха до около 300. „Ранобудните“ студенти отказваха телевизионни изяви, ако не са сами в студиото. Пуснаха и декларация, в която имаше само две реални искания – нови избори за Народно събрание и оставка на кабинета.
На шествие на 1 ноември по случай Деня на будителите бройката на протестиращите студенти отново беше критично малка. Едновременно с това край парламента се събра контрапротест, изкаран от „демократичните“ медии едва ли не платено шествие на роби.
Окупацията рязко увисна, след като Академичният съвет на СУ излезе с решение, че възпитаниците на СУ имат право на своето недоволство, но ги призовава да изберат друга форма и да прекратят окупацията като крайно средство. Половин час по-късно „Ранобудните“ от СУ обявиха, че продължават. В другите университети обаче окупациите постепенно затихнаха и бяха поддържани от по няколко човека. PR-щабът на протеста обвини за това ректорите и изкара половината от тях агенти на ДС.
Няколко дни по-късно анонимен сайт разпространи списък с „комисари на подмяната“. В него влизат журналисти, политици, общественици и интелектуалци, които според секретните автори работели в полза на властта.
Докато България се къпеше в литературно-политическата си есен, светът напомняше за своята жестокост по съвсем други начини. В началото на ноември в София млада продавачка бе наръгана с нож от нелегален емигрант. Алжирецът Салахедин Бин Аладин за малко не уби 20-годишната Виктория Христова, а после два дни бе издирван от органите на властта. Посегателството му събра в центъра на столицата националистически митинг, организиран от ВМРО и „Атака“. Това напомни на хората, че реалните проблеми не се решават с политически викове. Междувременно официалната цифра на емигрантите у нас набъбна до 8863. Националистите поискаха границата на България с Турция да бъде затворена незабавно, а помощта от ЕС остана само на думи.
Така горещата есен се превърна не само в политически спектакъл, а реално показа една страна, така разделена от противоречия, че не може да види и решава истинските си проблеми. И именно това създава усещането за безкрайна литература, с тази разлика, че литературата не може да се появи във вид на бедност, емигранти и отчаяние от нищото.
На този фон започна обсъждането на бюджета за 2014 година. С предвидените 12 милиарда лева за социални плащания той е най-социалният от 10 година насам, обявиха управляващите. Дали е така, ще покаже бъдещето. Но вън от кряскащата протестърска общност, сведена до 500 души, вече май почти цяла България е убедена, че единствено социалната политика може да бъде решение на проблемите. Така че има и добра новина. Макар добрите новини да са много кът, когато всички крещят като побъркани.
