Димитър Ганов е роден през 1973 г. Завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Защитава докторат в Института за философски изследвания на БАН на тема „Наративът на левия радикализъм“. Главен асистент е в Института за изследване на обществата и знанието на БАН, редактор в сп. „Философски алтернативи“. Изследва предимно леви политически теории и движения, политически стратегии и конфликти.
Какво се случва след 1968 г.? В интерпретацията на Boltanski-Chiapello общественият критицизъм спрямо капитализма във Франция през 1965—1975 г. се движи във възходяща линия, а след 1968 г. остава няколко години в най-високата си точка, придружен със стачки и насилие. Впоследствие настъпва рязка промяна, интересно свидетелство за която двамата изследователи откриват в профсъюзното движение: като цяло членовете на френските профсъюзи намаляват от 1976 г. до 1988 г. с около 50%. Една от най-масовите работнически организации — профсъюзът на металурзите (CGT) се редуцира от 420 000 на 80 000 души. Броят на профсъюзните членове, които се въздържат от участие в избори за работнически представители в различни управителни органи, нараства от 31% през 1962 г. до 47% през 1983 г. (Boltanski, Chiapello 2005: 275-276). Атаките срещу профсъюзите идват не само от страна на работодателите, но и от лявата опозиция, която недоволства срещу профсъюзната бюрокрация и ръководство (т.е. симптомите, които оше Кауцки открива и които се разминават с ценностите на левия политически егалитаризъм).
Публикациите на Франсоа де Клозе в началото на 80-те години взривяват традиционния имидж на профсъюзите като защитници на онеправданите и представят работническите организации като защитници на категориалните привилегии на протежирани малцинства. Особено лесно се руши този традиционен имидж в малките фирми, където профсъюзни структури отсъстват. Ръководните тела на профсъюзите принадлежат на бюрократичния и йерархичен свят, който 1968 г. е искала да разруши (Ibid: 291). Т. нар. Движение на 1968 е атакувало духа на капитализма (във Веберовия смисъл), страстта към натрупване, отчуждението във всекидневния живот, пропит от бюрократичност и комерсиализация; масово срещаното отсъствие на конкретни финансови и др. материални искания сред демонстрантите Boltanski и Chiapello обясняват именно с невъзможността да се протестира срещу капиталистическите ценности в собствените им параметри (Ibid.: 419). Тази критична нагласа, наречена от Boltanski и Chiapello „аrtistic critique“ (изтънчена критика), сродна с идеите на Маркузе и ситуационизма, се развива, атакувайки всички институции, смятани за потиснически — семейни, религиозни и политически, включително и Комунистическата партия; критиката на религията като съюзник на традиционния буржоазен морал води до упадък и на католическите движения и рязко намаляване на притока на профсъюзни членове, които до 70-те години се рекрутират именно от тези движения. Тези протестни интенции се интегрират умело от „новия дух на капитализма“, който също атакува традиционните морални ценности, страстта към натрупване, заменяйки я с ценностите на потребителското общество. Оказва се, че новите интереси на капитализма съвпадат с вижданията на artistic critique: търсят се пътища потисническите институции да станат по-гъвкави, а критиката на традиционния семеен и християнски морал подкопава и устоите на наследения морал на работническата класа и води до конфликт между поколенията, умело развиван от работодателите. Маневрите на последните, които директно (антипрофсъюзна репресия) или индиректно (реструктурирайки, неоменажирайки) отслабват цели браншове, или използват „непредвидими последици от законодателния прогрес“, или интегрират успехите на критиката към капитализма през 70-те (Ibid.: 293).
Още поствоенният период се характеризира със създаване на работнически съвети, чиито представители са избирани от наемни работници, разделени в три колегии (работници, технически лица — супервайзъри, и кадри), разделение, което кристализира границите между groups и wage-earners (англ.—наемни работници). Статутът на обществените услуги се установява в същите години, въвеждайки разлики между „А“ и „Б“ категории кадри, които служат като модел на разделяне на средните кадри („междинни професии“ в терминологията от 1982 г.) от „старшите кадри“.
Искането за креативност идва най-напред от квалифицираните наемни работници, инженери и „кадри“. Терминологията на социопрофесионалните категории оттук директно се свързва с появилите се в хода на историята тенденции към работна сегментация, използвани от фирмите, но широко употребявани и от държавата.
Капитализмът успява да интегрира желанията на самите работници:
• искането за самоуправление се реализира като нова, изтънчена форма на потисничество (самоконтрол на работното място, автономия и съзнание за отговорност пред изискванията на клиента и сбитите срокове за изпълнение на трудовите задачи);
• искането за автентичност, което е фокусирано в критиката по отношение на индустриалния свят, масовата продукция, хомогенизацията на жизнени стилове и стандартизация, е умиротворено от пролиферацията и диверсификацията на общите блага. Това, което прави възможно гъвкавата продукция в кратки срокове, пo-специално в модата, свободното време и секторите на услугите, на производство на висококачествени продукти, чиито по-ниски цени, предизвикани от новите форми на производство, внезапно ги правят достъпни до социални категории като интелектуалците, които досега са гледали подобна продукция с презрение;
• искането за освобождаване, което особено в моралната сфера е конструирано от гледна точка на опозиция на буржоазната моралност, е сходно с критиката на капитализма спрямо стария дух на пестеливост, семейни ценности и благоразумие. Този дух е изгубил опозиционната си натовареност: премахването на старите забрани води до отваряне на нови пазари. Сферата на сексуслугите, комерсиализацията и популяризацията на някогашните табута расте: това е показателен частен случай на умиротворяване на искането за освобождаване (Ibid.: 324-326). Общата тенденция е, че „новият дух на капитализма“ е умиротворил, „оздравил“ критичното отношение към западната модерност и критичните тенденции спрямо доминиращите „буржоазни“ реалности. Съдбата на четирите основни искания (за автономия, креативност, автентичност и освобождаване) е показателна: не само революционният им заряд в настоящето е унищожен, но и радикалният им потенциал е подменен ретроактивно: самото им предназначение изглежда различно. Това е най-важният извод от представените тук процеси, който можем да направим в контекста на тази монография.
От даден момент всяко действие, схващано досега като ляворадикално, ще бъде определяно и насочвано съобразно стандартите на „новия дух на капитализма“.
Икономоцентризмът на Boltanski — Chiapello е очевиден (той е предизвикан в много голяма степен от самия характер на процесите, в които работниците се поддават на изкушението да определят икономическите реалности като свой приоритет, и това обстоятелство се оказва фатално за левите тенденции), но това не премахва огромната значимост на тяхното, основано на гигантска емпирична база и подробни анализи, изследване. То в огромна степен отразява трагичната съдба на наратива на левия радикализъм в последните четири десетилетия.
Категорично доминиращата „beyond left and right“ (англ. — отвъд ляво и дясно) политическа ситуация в съвременния свят корелира с подобаващи водещи тенденции в политическата теория. Днес либералните теории и практики успяват да интегрират и „обезвредят“ както социалната политика в различните модификации на неолибералния икономически модел, така и формалния егалитаризъм в гражданското законодателство на съвременните парламентарни демокрации. Разочарованието от провала на „държавния социализъм“ доведе до масово бързо оттегляне от ляворадикалните идеи и до „демократичното“ им обществено маргинализиране, а в Полша и Литва бяха приети закони, които и формално инициират криминализация на левите идеи като цяло (Zizek 2009а; Scislowska 2009). Навремето имаше краткотрайна забрана на КПСС в Русия. Прескрибирането на антилевите настроения в Европа тепърва ще се развива успоредно с оттеглянето от активна политическа, социално-културна и не на последно място административна дейност на свързаните с епохата на европейската социалистическа система поколения — както на нейната бивша територия, така и в западните страни; поне докато не затихнат напълно левите настроения в региона (не завинаги, защото е невъзможно политическото да се унищожи, може само да се потисне временно).
Освен това в ситуации на глобална социално-икономическа криза, често задълбочена от локални особености, борбата с „комунистическата опасност“ и обяснението на негативите с лошото „комунистическо наследство“ са уникално ценни за момента механизми за изместване на действителните вековни и хилядолетни социално-
политически проблеми, които в исторически план са не следствие, а причина за появата на ляворадикални теории и движения.
Борбата срещу левия радикализъм се засилва и поради все по-мощните вълни на носталгия по „държавния социализъм“ в Източна Европа, предизвикани от все по-ясно назряващия крах на неолиберализма. В страни извън бившия Източен блок социалните протести периодично имат изключително масов характер (без аналог в европейската история след 1968 г.) и несвойствен за съвременните институционализирани, легални и деполитизирани стачки анархистичен дух.
Аналогичен, но и далеч по-силен и масов подем по същата причина имат десните движения не само в Източна Европа. Крайната десница има традиционно силни позиции в региона, които след годините на държавния социализъм се възродиха, в Западна Европа тенденциите са повече от обезпокоителни. В последните години се забелязват ясно не само на масово равнище не толкова радикални правителства, които на практика действат и мислят като крайнодесни. Тук наблюдаваме две привидно антагонистични тенденции: от една страна, изключително силен битов, ежедневен, умерен расизъм и ксенофобия, които осигуряват почва и социален капитал за развихряне (достигащо до ненаказуеми масови убийства) на нацизма и други форми на краен национализъм; от друга страна, мощният и неконтролируем крайнодесен популизъм всъщност е опитомен от „либералния консенсус“ и работи за него, представяйки социални и политически проблеми като етнически и оправдавайки с това провалите на политико-икономическата система. Това виждаме и днес в Украйна, където нацистите и прозападните сили на практика се обединиха около избирателен национализъм и „европейските ценности“ — идеологема, която не се различава по предназначение от „арийски ценности“. Всъщност антагонизъм няма, защото световният неолиберализъм се основава на расово-регионална асиметрия, като самият стремеж на населението от световната периферия към все по-масова интеграция в Западна Европа и САЩ е част от тази асиметрия. Не бива да забравяме, че преди Втората световна война икономиката и социалната политика на нацизма имат уникални успехи, което е от голямо значение за страни като България, чиято тогавашна държавна политика, доминиращи идеологически тенденции, законодателство, както и определени културни тенденции са дълготрайно свързани с националсоциализма, макар и в много голяма степен в контекста на трайното обвързване с Германия през първата половина на XX в. в различни сфери, без значение кои политически сили са на власт в двете страни. Днес, когато националсоциалистическите тенденции или в краен случай паметта за тях се възраждат, тяхната безусловна политическа оцветеност не се експлицира.
Формално крайнодесните движения са далеч по-дискриминирани от крайнолевите, но в действителност е обратното. Емпиричният факт, че крайната левица някога е воювала (в буквалния смисъл) с крайната десница, след което я е отстранила от власт и я е наследила, се превръща в основен (обикновено — и единствен) аргумент не само за сатанизиране на социализма и относително оневиняване на нацизма и фашизма, но и за прикриването на последствията от тях, а когато не е възможно — просто за премълчаване на тяхното присъствие или безмълвното им амнистиране, без предлагане на приемливи причини за това (такива няма как да бъдат формулирани: в случая с отмяната през 1996 г. на почти всички присъди, наложени от I и II състав на Народния съд, Върховният съд обявява за тези свои решения юридически мотив — „допуснати особено съществени нарушения“ в обвинителните актове на Народния съд. Официално Върховният съд се въздържа от становище по вината на подсъдимите, но на практика ги реабилитира политически (Тодоров, Поппетров 2013: 21–22), с което легализира техния статут на „невинни жертви на комунизма“, който за съжаление в очите на огромна част от българите изобщо не подлежи на дискусия).
Много често обаче борбата срещу неонацистите и тази срещу „комунистите“ е под общия знаменател на битката срещу крайното, което заплашва да взриви статуквото на либерализма. В тези случаи кампаниите изхождат от ръководни парадигми, сродни с тези на Боббио, който посочва, че полюсните тенденции в политическия спектър са много по-близки помежду си, отколкото например умерените и крайните в рамките на една и съща част на спектъра (и дори в обща организация, можем да добавим). За съжаление думите на Боббио имат безброй емпирични доказателства, но те са налице или когато емоционалният негативизъм спрямо доминиращото социално-икономическо статукво не е подплатен със социално-философски аргументирани позиции, или когато тези позиции се заемат на базата на само относителното сходство между полюсните тенденции. Иронията на историята е, че това сходство се изразява във властовите стратегии, в планираната икономика, всеобщата заетост и други грижи за „народа“, т.е. там, където „лявото“ управление престава да има нещо общо с левия радикализъм.
Защото „комунистическата опасност“ всъщност е извънредно удобна за либералната демокрация именно в своето тотално отсъствие на подривност. Още концепцията за „социализъм в една страна“ задвижва философията на „държавния социализъм“ в тази посока. Агресивното поведение на социалистическата система е предназначено единствено за вътрешна употреба, като нито за момент не застрашава „дивия капитализъм“ (даже през 1968 г.) и дори робовладелските страни (през 1980 г. не комунизмът побеждава в цял свят, каквато бе мечтата на Н. Хрушчов, а официално се премахва робството в последния му бастион — Мавритания). Това, че СССР се стремеше да привлече под свое влияние всяка новоосвободена страна от т.нар. впоследствие Трети свят, бе mutatis mutandis съзнателна колониална политика, конгениална с тази на САЩ, при това изтощаваща неимоверно ресурсите на Съветския съюз.
Но ако държавният социализъм бе спечелил Студената война, това не би довело до радикални социални промени на Запад. Плановата икономика е „социалистическият“ еквивалент на кейнсианската политика, а „социалистическата“ философия следваше капиталистическите аксиологически призми — ускорена индустриализация и центриране на differentia specifica на системата в сферата на собствеността: с това социализмът всъщност изцяло бе погълнат от изкушението на реификацията, предизвестено преди век от руския „экономизм“. Консумативизмът, резигнацията, „деполитизацията“ и занижената идеологизация на ежедневието, утвърдили се през „ерата Брежнев“, съвпадат с аналогични процеси на Запад, описани своевременно от представителите на Франкфуртската школа. В този смисъл (както и в много други) т.нар. социалистическа система не само нямаше нищо общо с левия радикализъм, но и бе първостепенно средство за неговото опитомяване. Контрареакцията на еврокомунизма не бе плодотворна. Като цяло държавният социализъм бе изключително полезно за „капиталистическия свят“ явление и блестящо подготви населението си за един „нежен“ и, поне на ниво мислене, в огромна степен вече формален преход към несоциализъм. „Комунистическата опасност“ е такава най-вече именно за безкомпромисно лявото, тъй като поддържането — включително и сред самите (потенциални) негови симпатизанти — на подобен публичен образ на левите идеи е изключително успешно средство за тяхното обезвреждане, маргинализиране и цялостно заличаване на тяхната идентичност, което вече роди „Третия път“ на Гидънс — Блеър — Шрьодер и неговото продължение в лицето на Хамбургската програма на ГСДП (Хамбургска програма 2007). Днес ляворадикалната мисъл вече е усвоила една непреодолима способност да избягва собствената си революционност и да отхвърля публично идеята за ликвидиране на либералния консенсус.
Използвана литература:
Тодоров, В., Н. Поппетров. VII състав на Народния съд. Едно забравено документално свидетелство за антисемитизма в България през 1941-1944 г.
София, ИК „Изток—Запад“, 2013, с. 7—40.
Boltanski, L., Chiapelo, E. The New Spirit of Capitalism. Verso, London/New York, 2005.
601 pp. Scislowska, М. Poland Imposes Strict Ban on Communist Symbols. — In: http://www.foxnews.com/story/0,2933,577305,00.html (Last Visited on 19 April 2014).
Zizek, Sl. In: Slovenian Philosopher Slavoj Zizek on Capitalism, Healthcare, Latin American „Populism“ and the „Farcical“ Financial Crisis, 2009: http://www.democracynow.org/2009/10/15/slovenian_philosopher_slavoj_zizek_on_the (Last Visited on 18 April 2014).
* Откъсът е от книгата „Наративът на левия радикализъм“, излязла през август т.г. в академично издателство „Проф. Марин Дринов“. (Заглавието на текста не е взето от монографията).