„Всеки талант е вид смелост. Но не всяка смелост е талант. Затова бездарието, посредствеността, простащината непрекъснато се крият зад пристъпи на „безумна смелост“. За жалост нашата култура е пълна с такива отровни двойници на таланта. И вие ще трябва цял живот талантливо да се разграничавате от тяхната наглост. Това става естествено. Но живеем в епоха на заместителите и естествените неща са все по-редки и недостъпно скъпи. “
Любомир Левчев
УТРЕШЕН ХЛЯБ
Някога
упреквах своя син,
че не знае откъде се купува хляба.
А сега…
Той продава хляб.
В Америка.
Във Вашингтон.
През обикновените работни дни
преподава в университета.
Нощем пише стихове.
А във съботите и неделите
продава хляб
на пресечката на авеню Небраска и Кънектикът.
Българската нива запустява.
Земните жени, които
жънеха и хранеха потомствата,
си отиват, както свършва песен.
Политици разиграват мелодрамата
„Кой открадна родната пшеница?!“
Но остава приликата между хляба и човека,
скрита зад различни имена,
различен вкус,
а също и цена различна.
Моят син продава хляб за сандвичи,
питки розмаринови и бул маслинов,
пита „Заатар“,
испанска „Семолина“ със сусам,
орехов, пшеничен хляб, поръсен със стафиди,
италиански „Пане белло“,
„Паладин“, замесен със зехтин, мая и мляко,
царевичен хляб и хляб със семенца от тиква,
турски хляб и хляб от облаци…
Само български
и вчерашен хляб няма!
– Всеки ден остава непродаден
хляб – разказва моят син.
– Дават да си вземеш за вечеря.
Другият завързват в пликове…
И го изхвърлят…
И умората оборва моя син.
Хлябът го продава на съня американски.
(Тези думи значат и „Американската мечта“.)
Господи, не чуваш ли, че моят син те моли нещо!
А опасното проклятие като аура го опасва.
Ако имам право на една молба и аз
на желание последно, Господи,
направи това, което иска моят син!
После можеш и да го осиновиш!
В София
в сумрака бродят
сенки на старици.
Ровят кофите за смет, събират хляб.
Сочат ми една – била учителка
по история и български език.
– Но не бързай! – казват. – Не избухвай!
Тя не търси хляб за себе си.
Тя храни
разни кучета и птици.
Тези мои думи също са храна за кучета и птици.
Господи!
За какво живея?
За какво се скитам сам в Родопите?
За какво надничам в изоставени герани?
И се ровя в пещери, затрупани от хора?
И замръквам по оброчища, отречени от тебе?
Търся пътя
към скривалището на последния магьосник,
който е забравил да умре,
но не е забравил тайната на хляба.
Не на днешния хляб, който се продава.
Не на вчерашния, който се изхвърля…
Тайната на утрешния хляб ми трябва.
Хлябът, който се целува.
Хлябът, който хваща за ръка децата
и ги връща вкъщи.
1999