ЗА НОВА ПРОГРАМА „СОЦИАЛИЗЪМ ХХI ВЕК“!

 

Георги Пирински е главен редактор на сп.„Ново време“  и доскорошен депутат в Европейския парламент. Бил е народен представител от БСП от 1990 до 2009 г., заместник-председател на БСП (1990-1996), министър на външните работи на България (1995-1996), председател на 40-ото Народно събрание (2005-2009). 

 Наложително е ръководството на БСП без повече отлагане да пристъпи към организацията и провеждането на пълноценна и отговорна общопартийна дискусия по изготвянето и приемането на нова програма на БСП – и като незаменим ориентир за практическата политика на партията в сегашния особено отговорен момент, и като начин за възстановяване и укрепване на така необходимото, но силно разклатено идейно и организационно единство на БСП

 

---

Едно решение на юбилейния 50-и конгрес на БСП от 26-27 септември 2020 г., което изпадна в пълна забрава още в първите дни след края на конгреса, бе да започне подготовка за приемането на нова програма на партията. Това решение бе прието от делегатите по предложение на председателя на Комисията по конгресните документи.

Решението бе взето въз основа на внесената проекторезолюция, озаглавена „Към нова политическа програма „Социализъм на XXI век“ (Вж.текста на стр. 30). Наред с обосновката за необходимостта от нова програма на БСП, в проекта са записани и конкретните действия, които новоизбраният  Национален съвет следва без отлагане да предприеме:

P да организира общопартийната дискусия с участие на други представители на левицата и на различни обществени организации, като за целта предложи тезиси на темите и въпросите за обсъждане;

P да възстанови пълноценната работа на изследователските центрове на партията и да разшири научния им потенциал;

P да осигури ресурсно електронните и печатните партийни медии като естествено поле за дискусията;

P да организира размяната на идеи и виждания с други партии от европейската и световната левица.

 Предвижда се окончателният проект за нова програма да бъде утвърден на следващо заседание на 50-ия конгрес, след което да бъде предложен за приемане на общопартиен референдум не по-късно от края на 2022 година.

На заседанието на 26-27 септември т.г., поради пълния приоритет, отдаден на кадровата „проблематика“, обсъждане на проекторезолюцията по същество явно нямаше условия да се проведе. Независимо от това, очевидно е недопустимо нито взетото решение за стартиране на програмна дискусия да потъне в забрава веднага след приключването на конгреса, нито да бъдат подминати конкретните действия, необходими за разгръщането ѝ.

Значението на програмите

Това е така преди всичко поради ключовото значение на партийните програми за кондицията на социалистическите партии, за мястото и ролята им в обществено-политическия живот в собствените им страни и в международен план. Поначало основното предимство на социалистическите и на комунистическите партии още от времето на възникването им преди повече от 150 години е било способността им да предлагат и да обосновават реалната възможност за друго бъдеще, различно от действителността на капиталистическото общество с нейните дълбоки язви и несправедливости. Това предимство те са се стараели да представят в своите партийни програми, в които са очертавали контурите на бъдеще, способно да вдъхнови и мобилизира милиони хора на наемния труд, широки кръгове от обществата, за масова политическа ангажираност и борба за осъществяването на такова бъдеще.

Именно поради тази централна роля на партийните програми, около тях са се разгаряли и острите спорове по тяхната същност и послания – както вътре в партиите, така и от страна на техните противници и отрицатели. Бурни дискусии, непознати в средите на другите основни течения на модерния политически и обществен живот, защото в основата на социалистическите програми е било заложеното отрицание на самата капиталистическа система.

Три примера

Германската социалдемократическа партия (ГСДП). Красноречиво потвърждение на тази ключова мисия на социалистите чрез програмите си да отстояват социалистическия идеал и да предлагат хоризонт, който води отвъд капитализма, са примерите с онези партии, които допускат да загърбят и загубят този хоризонт. В наше време твърде показателен в това отношение е и примерът с резкия спад на доверието към Германската социалдемократическа партия (ГСДП) – процес, подробно документиран и в едно изследване, озаглавено „Как ГСДП загуби бъдещето. Кризата на партията като изгубена способност да (си) представя бъдещето“.¹

Отправна точка на автора са резултатите от проучване от 2019 година във Федералната република по въпроса „Коя партия предлага най-добрите отговори по въпросите за бъдещето?“ Едва два процента от анкетираните са посочили ГСДП – партията, която по традиция винаги е била възприемана като носителя на прогресивната промяна! Същевременно с най-висок процент в отговор на този въпрос е посочена партията на Зелените – 27 на сто.

Сред основните причини за тази катастрофална загуба на авторитет на партията като носител на по-добро бъдеще многобройни проучвания и анализи сочат: обективните ограничители в резултат на дълбоките изменения в икономическите и социалните структури на съвременните капиталистически общества; загубата на значителни маси традиционни поддръжници; идеологическата еволюция по посока на „пазарна социалдемокрация“, както и последиците от ангажирането с управлението на страната и участието в правителствената коалиция с ХСС/ХДС.  При това става дума не просто за свиване на позициите, а за същностна трансформация на партията по посока на неолибералните постулати на т.нар. Трети път.

Но независимо от обосноваността на едни или други от тези констатации, техен общ недостатък е, че те обясняват посочения срив на доверие единствено като обективно предопределен от незаобиколимите макроикономически реалности. На практика обаче те пренебрегват съществената идейна еволюция, намерила място в самата партия в годините на свръхлиберализация. Както сочат някои изследвания, ГСДП не просто се оказа жертва на наложилите се неолиберални трансформации, а на практика сама стана и техен проводник поради политически сметки. Всъщност става дума за общо заболяване на партията в резултат на загубата на идеологическа ориентация и на способността ѝ да формулира и преследва алтернативни представи за бъдещето – отличителната характеристика на партията през предходните  десетилетия, чиято загуба доведе до откъсването ѝ от цели слоеве на традиционната си социална база.

Споменатото заболяване е следствие от разкъсването на времевата връзка между минало, настояще и бъдеще в цялостното развитие на ГСДП – отпадането на перспективата за по-далечното бъдеще в текущите позиции и политики на партията. Според редица изследвания тази темпорална връзка е жизненоважна за функциониране на политическите формации от гледна точка на способността им да създават нов потенциал за същностни промени. Докато програмната мисия на партията още от края на ХІХ – началото на ХХ век, закрепена в партийните ѝ програми, бе и си остава извоюването на бъдещето в името на освобождението на работническата класа, то след края на Студената война ръководството на партията внесе ново разбиране за времевата перспектива, възприемащо текущия момент като неизменен и утвърден. На практика това е възприемане на гледището за „края на историята“, очертаващо рамката, в която да се търсят съответни електорални коалиции. По думите на Герхард Шрьодер при заемането на канцлерския пост през 1998 г., „желаем да правим нещата не по-различно, а по-добре“ – всъщност едно самоналожено ограничение по отношение на амбиции за различно бъдеще в сравнение със съществуващите реалности.

Всъщност, ръководството на партията съзнателно бе „свило“ политическия си хоризонт, ограничавайки се в протичането на пазарните цикли. Според това гледище всеки опит да се излезе отвъд тези цикли чрез нови форми на планиране и държавна политика би довел единствено до задънена улица, тъй като бъдещето не е открито пространство, поддаващо се на промяна чрез политическо действие, а просто продължение на текущия период. Това, че ръководството на партията възприе либерализиращи политики като свои, не е резултат на предпочетен избор между съществуващи алтернативи, а като следствие от убеждението, че качествено различни решения са невъзможни.

ГСДП се ангажира активно да агитира за строгото конституционно ограничаване на дефицитното бюджетно финансиране; впоследствие, през 2013 г., тя обяви и за своя програмна цел допълнителното съкращаване на държавния дълг. Позиции, твърде показателни за икономическото мислене на партията. Колебанията „наляво-надясно“, неспособността ясно да се възприеме едно водещо послание, всичко това е показателно за липсата на обща убеденост какво бъдеще партията би се преборила да постигне. В съвсем конкретен и съдържателен смисъл се оказа, че ГСДП е изгубила собственото си бъдеще.

Спадът в подкрепата за ГСДП през последните 15 години е драстичен, особено сред работническата класа. На изборите през 2005 г. партията изпадна на второ място с 34,2 на сто от гласовете и зае мястото на младши партньор в управлението с ХДС. През 2009 г. вотът за партията вече спадна до 20,9 на сто, като след временен ръст до 25 на сто през 2013 г. отново се върна на същите 20,9 на сто, при което цели 800 хиляди традиционни гласоподаватели на ГСДП вместо нея подкрепиха или Зелените, или Левите, а дори и Алтернатива за Германия (АзГ). Партията получи по-малко гласове от избирателите, категоризирани като „работническа класа“, в сравнение с подадените от тях за ХДС/ХСС (25 на сто), както и приблизително същият процент от тази категория избиратели, подкрепили АзГ (22 на сто). При проведеното допитване сред избирателите 80 на сто от тях са отговорили, че ГСДП не е успяла ясно да очертае как ще управлява в полза на приоритетите на социалната справедливост; 74 на сто са заявили, че на партията ѝ липсва водеща тема като сърцевина на посланията ѝ, която да мотивира избирателите; според 58 на сто тя не прави достатъчно в интерес на хората с най-слаби позиции в обществото.

В миналото ГСДП обясняваше несгодите в живота на работниците като резултат от функционирането на капиталистическата система, като предлагаше дълбоки дългосрочни промени за преодоляването им. От позициите на такова разбиране идеолозите и активистите на партията очертаваха виждане за бъдеще, в което основополагащаите ценности на хуманизма и достойнството на труда стават реалност чрез „декомодификацията“ на работната сила, т.е. чрез прекратяване на статуса ѝ на стока, на обект на покупко-продажба. Заключението на разглежданата статия е еднозначно – за да скъса с ролята си на младши коалиционен партньор, партията трябва да конструира ново социалдемократическо виждане за бъдещето, като се върне към своите основополагащи ценности и ги превърне в завладяващо виждане за същностна промяна, отговаряща на нуждите и стремленията на трудещите се в условията на ХХI век.

 

Лейбъристката партия при Корбин. Но да вземем обратния пример, този на Лейбъристката партия, която претърпя съкрушителна загуба на парламентарните избори от 12 декември 2019 година, въпреки че се яви на тях с ясна програма в полза на демократичния социализъм. Читателите на „Ново време“, бр. 11-12/2019 г., имаха възможност да се запознаят с предговора на Манифеста, написан от Джереми Корбин и озаглавен „Време за истинска промяна“. В същия брой на нашето списание (стр. 59-62) е публикуван и един анализ на основните му послания, които се градят на разбирането за необходимостта да се атакуват „командните висоти“ на съвременната икономика – интернет мрежите и банковата система като решаващите инфраструктури на ХХI век. Подходът е да се отиде отвъд идеята за повече обществена собственост чрез три водещи политики:

 

P да се въведе изискването големите корпорации да превеждат акции във фондове за колективно притежание и управление от работниците в тях;

P да се създаде Агенция за развитие на кооперациите със задача да се удвои обхватът на кооперативния сектор;

P да се подкрепи обособяването на общностно имущество чрез подкрепа на местни и общински фирми, за да могат създаваните в общностите ресурси да се акумулират в тях.

 

Това, наред с общия ангажимент за дълбоки промени във всички отрасли на социалната сфера, в данъчно-осигурителната система и т.н. С една дума – категорична заявка за друго бъдеще, качествено различно от настоящето.

Независимо от това обаче, надеждите за категорична победа и дълбока промяна бяха жестоко попарени от тежката загуба на 12 декември 2019 г. Безмилостно бяха опровергани предизборните надежди на корбинистите, че вградените в Манифеста анализи и мобилизация на британската левица са израз на нова степен на взаимодействие, която се формира отдолу в резултат на демократизирането на самата Лейбъристка партия като предвестник за същия процес в рамките и на Обединеното кралство.

В резултат на изборите Консервативната партия пожъна помитаща победа, като получи мнозинство от цели 80 места в Камарата на общините – с 48 места повече от предходния парламент, като спечели 43,6 на сто от подадените гласове – най-високия процент подкрепа за която и да е партия от 1979 г. насам. Много от спечелените гласове бяха от традиционни лейбъристки райони, определяни като „червена стена“. Лейбъристите получиха 202 места – най-ниския брой от 1935 г.

Както е известно, претърпяното поражение доведе през настоящата година до смяната на Джереми Корбин като ръководител на партията и до центристка преориентация на партията под ръководството на новия председател Кеир Стармър. Не закъсняха и унищожителните критики към Корбин и поддръжниците му като несъмнените виновници за провала, довели до изключването му от партията – възстановен впоследствие, но оставащ в парламента като независим, а не като член на парламентарната група на партията.

През юли тази година се появи обаче и един значително по-балансирано аналитичен Доклад за причините за загубата на лейбъристите.² Той е резултат от работата на колектив, наречен „Лейбъристи заедно“, обособили се, по собственото им определение, „като пространство вътре в лейбъристкото движение, където всички да можем да се изкажем, да бъдем чути и заедно да се изслушаме“.

Накратко, общото заключение в Доклада е, че поражението се дължи на раздвояването на електоралната база на лейбъристите в резултат на Брекзит, на негативното възприятие за личността на Корбин (резултат на масираната медийна кампания срещу него), както и на един Манифест, чиито отделни политики се ползваха с широка подкрепа, но като цялостен пакет бяха неубедителни, тъй като хората не повярваха, че лейбъристите са в състояние да осъществят на практика такива фундаментални промени. Но както се подчертава в доклада, тези непосредствени фактори задълбочиха много по-дълбоките дългосрочни структурни промени от последните 20 години, довели до последователен спад в подкрепата за партията.

Най-съществената сред тях се оказва изпразването от съдържание на основните структури на партията по места, откъсването им от ежедневния живот на хората и неспособността ѝ да се противопостави на тази ерозия на своето влияние сред традиционните си избиратели. По-нататък,  вместо да се обърне с лице към тези процеси, партията през последните години се е затворила в себе си, затънала е във вътрешни борби и е пропуснала да осъвремени скърцащата си изборна инфраструктура, постепенно се е откъснала от по-широкото лейбъристко движение, а местните организации са се превърнали в места за безплодни вътрешни противоборства.

При това в Доклада се отбелязва, че резултатите от широко допитване до представители и на тринадесетте фокус-групи, от които партията черпи подкрепа, са показали, че анкетираните не са оспорвали повечето от ключовите политики в областта на икономиката – от преразпределението на доходите и по-високата степен на регулиране на корпорациите до национализацията, по-високата минимална заплата, и намесата в пазара на жилища. Същевременно обаче ясно се е откроила дълбока разделителна линия между по-либерално настроени групи и останалата част от електората по много социални и културни въпроси, като имиграция, разбиранията за  справедливост и за патриотизъм.

Това раздробяване прекрасно обслужва консерваторите, които съумяха да съставят изборна коалиция в зависимост не на икономически, а на културни разграничения, кристализирали в светлината на Брекзит, коалиране, формирало се постепенно в продължение на десетилетия. Тази коалиция обаче е крехка. Както се подчертава в Доклада, „за разлика от коалиция, основаваща се на споделения колективен опит от икономическата експлоатация при капитализма, тази коалиция се дефинира въз основа на разделението и на противопоставянето срещу въображаема или преувеличена заплаха от дадена „противостояща страна“.

Преминавайки към въпроса за налагащите се усилия за преодоляване на кризата в партията, в Доклада се отбелязва, че има избран нов лидер на партията, който с екипа си ще трябва да формулира бъдещата стратегия, но мащабът на предизвикателството налага да се гледа по-надалеч и по-надълбоко, отколкото просто да се подкрепя лидера. Необходимо е всеки член и симпатизант, всеки избран представител и кандидат да поемат своята отговорност за необходимия обрат – усилие, което вместо да парализира, да мобилизира. Става дума за задълбочен процес на демократично обсъждане, надхвърлящ простите фокусни анализи, който води до по-дълбоко свързване на хора и процеси за изграждане на споделено виждане за страната и обществото и до изграждането на мостове между различни групи и пускането на корени след слоевете, които партията е призвана да представлява.

На свой ред това изисква дълбока трансформация на партията и изграждане на широко движение, ориентирано навън, към дългосрочното консолидиране на местни общности въз основа на съдържателно взаимодействие, а не на конюнктурни съображения. Накратко партия, готова да възприеме нова култура и нов начин на работа, основан на дигиталната трансформация, който е по-гъвкав, вдъхновяващ и открит за нововъведения. Въз основа на такова разбиране, авторите на Доклада от „Лейбъристи заедно“ стигат до следните изводи за необходимите условия за подем:

 

P съгласувана стратегия за изграждане на печеливша коалиция въз основа на ясно съзнание и разбиране в средите на партията и на по-широкото движение за истинските нагласи и предпочитания на избирателите и за съответните послания, с които тя следва да се ангажира в отговор на тях;

P подновен ангажимент за трансформационни икономически промени (и наличието на ръководство, което да ги отстоява), способни да спечелят широка подкрепа из цялата страна от избиратели, желаещи дълбоки промени в личния и публичния живот, които да са достоверни, без да се премълчават сложността и мащабът на необходимите изменения;

P култура на включването и на зачитането на различията, на откритост и екипна работа на мястото на фракционерство и вътрешнопартийни противопоставяния, сериозно отслабващи електоралните шансове на партията;

P реформа из основи на партийните организации и структури в съответствие с условията с цел по-доброто свързване с местните общности и избирателите, включително всеобхватна трансформация на организацията на дигиталните и онлайн кампании;

P изграждане на широко движение на партийни членове, профсъюзни симпатизанти, избрани представители на всички равнища в страната, като основа на жизнени местни структури и на постоянна организация за кампании и участие в акции по актуални проблеми.

 

Заключението е, че Великобритания остава да се нуждае от големи промени: преодоляване на несигурността, неравенствата, кризата с климата и другите проблеми, поразяващи страната в резултат на корона пандемията. За такива промени е нужна трансформираща политика. Авторите на Доклада са убедени, „че е възможно да бъде формирана побеждаваща коалиция, която да е в състояние да съгради социализъм на ХХI век.“ Първата стъпка е да се обърнем с лице към неудобните истини за състоянието на партията и да се заемем да ги преодоляваме.

 

Демократичните социалисти на Америка и Сандърс. Както е известно,  през последните няколко години в Съединените щати сериозно развитие получи ново движение на социалистите, намерило проявление в ръста на подкрепата и влиянието на нова партия – Демократични социалисти на Америка (ДСА). Това движение намери израз и в изборните победи на открито, заявяващи социалистически платформи представители в Конгреса на САЩ, в редица щатски парламенти и в местни органи на властта.

Носител на тази нова тенденция в съвременния политически живот на САЩ стана Бърни Сандърс. Преди пет години, през април 2015 г., сенаторът заяви намерението си да се кандидатира за президент на изборите през 2016 г., тъй като по думите му американците работят по-дълги часове за по-ниски заплати, докато богатите трупат печалби и милиардерите владеят политическата система. След пет години – през април тази година, Сандърс обяви, че прекъсва втората си президентска кампания – признание за поражението му от класата на милиардерите и ръководните среди на Демократическата пария.

В месеците след отказа на Сандърс в средите на социалистите в САЩ не престават опи­тите за оценка на плюсовете и минусите на неговата кампания.³ Преобладаващата оценка е, че кампанията на Сандърс представлява една от най-забележителните прояви на лява политика на 21-вото столетие, като за първи път свърза в едно поредица от минимални, но основополагащи социалистически по същината си искания с милиони хора в самия център на глобалния капитализъм. Независимо от претърпяното поражение, от този опит следват два важни урока:

Първият е, че ясни социалдемократически послания, значително надхвърлящи практиките от времето на Обама, са в състояние да спечелят масова подкрепа в САЩ, както и че призивът за демократичен социализъм, подхранван от противопоставянето срещу властта на милиардерите, може да спечели подкрепата не само на хиляди, а и на милиони.

Но вторият урок на свой ред е, че противниците на социалната демокрация в Америка са решени с всички сили и средства да ѝ се противопоставят, в това число и елитът на Демократическата партия, отхвърлил не само самия Сандърс, но преди всичко същината на неговата програма. Няколко дни преди решаващите „праймъриз“ в началото на март т.г. изведнъж от по-нататъшно участие се отказаха четирима от активните кандидати за президентска номинация, които, заедно с десетки известни демократи, вкупом се обявиха в подкрепа на Байдън – безпрецедентен пример в историята на предварителните допитвания за подобна светкавична координация за масов отказ с цел задушаване на левицата в средите на Демократическата партия. Въпреки че мнозинството поддръжници на партията одобряват Сандърс и програмата му, водачите ѝ му се противопоставят с настървение, което рядко проявяват дори в битки срещу републиканците.

През 2016 година Сандърс спечели 40 на сто от гласовете в предварителните избори за кандидат за президент, но получи подкрепата на едва 3,7 на сто от демократите – членове на Конгреса (седем от общо 187). През 2020 г., при много по-голяма конкуренция, той получи 35 на сто от вота, но отново едва 3,8 на сто официална подкрепа от конгресмените демократи  (осем от общо 232-ма).

Главното постижение на петгодишната битка на Сандърс, по оценка на поддръжниците му, е активизирането и изявата на движение за демократичен социализъм в САЩ – с укрепнала вяра в привлекателността на такава програма, но и с ясно съзнание за мощта на нейните врагове. И тук започват истинските проблеми – левицата най-сетне е станала достатъчно силна, за да осъзнае колко всъщност е слаба.

Тази слабост не е характерна само за левицата в САЩ. В последната си книга, спомената в цитираната тук статия на Jacobyn, Томас Пикети дава кратка, но изчерпателна характеристика на проблема: в периода след 1960 г. левоцентристките партии в Европа и Северна Америка изгубиха подкрепата на традиционната работническа класа, превръщайки се в партии на по-високо образованите професионални слоеве. По цял свят от партии на работническата класа, партиите на прогресивната левица еволюираха в партии на образованата средна класа – ангажирани не толкова с борбата за системни икономически трансформации, а главно с набор от каузи в сферите на екологията, представителството на общности със специфични културни характеристики и т.н.

За разлика от тях, на практика Сандърс претърпя поражение не от гласоподавателите с по-ниски доходи, нито от наемните работници или средната класа, а в резултат на помитащата сила на негативния вот на богатите предградия. Независимо от претърпяната загуба, има основания да се счита, че неговата петгодишна кампания проправя пътя към възможно ново ляво мнозинство на изборите в течение на предстоящото десетилетие. И в двете си кампании Сандърс решително спечели гласовете на мнозинството млади избиратели, и то не с предизборни ефекти и харизма, а въз основа на безпрецедентна в историята на демократическите „праймъриз“ категорична идеологическа платформа. Едновременно с това неговите две кампании отразяваха и оформяха мирогледа на цели поколения гласоподаватели на средна възраст, свързващи материалните условия на техния живот с призива на Сандърс за „социална демокрация на класовата борба.“

Каква левица ще стане носител на тези процеси – дали на познатото прогресивно начало, подчинено на внушенията на социалните медии, на финансираните от милиардери НПО-та и на Демократическа партия в близки делови отношения с корпоративни елит? Или напротив – левица, формираща се на класова основа, изграждаща мнозинства в полза на искания за преразпределение на материалните блага – всеобщо здравеопазване, образование, работа и грижа за семействата, все със средства, набирани и от заможните. Бъдещето предстои да бъде написано!

БСП

Както стана известно, поръчението от ръководството на партията към 17-те съвета, формирани към новия Национален съвет, е „никакъв популизъм“! Поставената им задача е да излязат с практически алтернативи на политиката на управляващите по министерства, които да са изпълними, да не се лансират обещания без реално покритие – напълно обоснована постановка. Въпросът обаче е, че такава постановка е необходима, но крайно недостатъчна за представяне на принципно различна обща платформа, която да спечели широко доверие сред голямото мнозинство български граждани,  които жадуват да се скъса със статуквото и с неговото „рециклиране“ чрез нищо по същество непроменящи избори, да се тръгне към качествено различно развитие на страната.

 За целта е наложително, наред с „отрасловия подход“ по министерства, да се приложи и „програмният“, обхващащ всички основни сфери на управление и функциониране на обществото, икономиката и политиката. Такива проблемни предизвикателства например са:

– гарантирането на реална равнопоставеност на държавната, общинската и кооперативната собственост в сравнение със защитата на частната, включително чрез необходимите нормативни изменения;

– въвеждането на съвременно програмиране и планиране във всички отрасли на икономиката и социалната сфера с помощта на съвременните методи и технологии, в това число и в отговор на необходимостта от екологично планиране;

– утвърждаването на равнопоставеното социално партньорство между работещи и работодатели за гарантирани права на достоен труд и заплащане, за здравословни и безопасни условия на труд във всички стопански отрасли чрез гарантиране на пълния набор трудови права – от равноправното колективно трудово договаряне до правото на стачка;

– пълноценната реализация на принципите и практиките на социалната държава за пресичане на застрашителното нарастване на имуществените, образователните и социалните неравенства в обществото чрез възстановяване и утвърждаване на ценността и принципа на солидарността във всички сфери на обществено-икономическия живот;

– цялостна трансформация на данъчно-осигурителната система чрез прехвърляне на тежестта от косвеното към прякото данъчно облагане както на личните (с необлагаем минимум), така и на корпоративните доходи, въз основа на  принципите на солидарността и прогресивното облагане и т.н.

 

Само категоричните позиции и предложения по тези и другите комплексни предизвикателства могат да придадат задължителното различно съдържание на цялостното предложение, с което БСП е длъжна да излезе пред обществото сега! Да, но как да бъдат формулирани такива позиции и предложения без необходимото принципно  разбиране за самата същност на ценностите и на идеите за управление, развивани въз основа на тях в света на XXI век? Такива, като свободата, равенството и солидарността?

Именно за изработването на убедителни и печелещи доверие отговори на тези базисни въпроси е не просто желателно, а жизнено необходимо подемането на активна идейна дискусия, позволяваща партията да излезе с побеждаваща нова оферта пред обществото. Едновременно с това, такава дискусия ще очертава основните параметри на партийна програма, адекватна на новите времена и на новите предизвикателства, с които те са заредени.

Както се подчертава във внесения на Конгреса проект за нова програма „За социализъм ХХI век“: „Днес от Европа до Америка все по-свободно, все по открито, все по-настойчиво и с градираща интензивност се масовизира възгледът за социализма като спасителна алтернатива на човешкото развитие. Алтернатива, която не само да опише един различен бъдещ свят, но и да очертае пътищата към него…

Обезверени от кризата, народите все по-често обръщат поглед към измамната алтернатива на човеконенавистни идеологии. Наша историческа отговорност е да предложим социалистическата алтернатива за бъдещето… В същото време разговорът за бъдещето на социалистическата идея в съвременните условия все повече се затваря в едно тясно ядро от съмишленици в самата партия. Този път води в нищото.

На това трябва да се сложи край. Нужно ни е ново начало, рестарт на идейната дискусия за социализма, която да приобщи към себе си нови и активни поколения, да се издигне до нивото на широко обществено движение. Нужна ни е нова програма, която да даде отговор не на въпроса каква партия сме и каква искаме да бъдем, а каква е идеята за бъдещето, която партията подкрепя.“

Наложително е ръководството на БСП без повече отлагане да пристъпи към организацията и провеждането на пълноценна и отговорна общопартийна дискусия по изготвянето и приемането на нова програма на БСП – и като незаменим ориентир за практическата политика на партията в сегашния особено отговорен момент, и като начин за възстановяване и укрепване на силно разклатеното идейно и организационно единство на БСП.

Сега остава да видим дали в съвременния свят на непознати трансформации българските социалисти отново ще се окажат „съвременници на бъдещето“? Нямаме право на отрицателен отговор!